Леонид Соловьов
Повест за Настрадин Ходжа (70)

ТРИДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

Денят отлетял върху крилете на грижите и нощта отново разстлала прозрачно-тъмната си пелерина с елмазени звезди.

Настрадин Ходжа седял на камъка пред колибата и мислено проверявал — готово ли е, свършено ли е всичко за решителната работа.

Отдалече по пътеката се чуло хрущене на чакъл под тежки стъпки. Агабег бързал към колибата, за да научи великата тайна.

Настрадин Ходжа го посрещнал сериозно и с тежест, подобаваща на важното събитие, което трябвало да стане тази нощ. Поклонът му бил изпълнен със сдържано достойнство, движенията — отмерени, речта — немногословна и внушителна.

Като настанил госта на постелята, той клекнал пред запаленото огнище и взел да бърка с лъжица в едно малко котле, където вряла някаква миризлива трева.

— Какво е туй? — попитал Агабег.

— Вълшебно биле — отвърнал Настрадин Ходжа и обърнал към него лицето си, от едната страна огряно от пламъка, от другата забулено в тъмнина.

Пламъкът в огнището догарял; главните гаснели, сегиз-тогиз припламвали и попуквали; в колибата се стъмнило: магарето в ъгъла потънало в черна сянка като в непрогледна вода и само куркането на корема му и пръхтенето напомняли, че е там.

Настрадин Ходжа свалил, котлето, покрил го с една дъсчица.

— Нека да изстива полека, пък ние през това време ще побеседваме, чорбаджи. Трябва да те подготвя, да не би страхът и прекаленото учудване да скъсат конеца на твоя живот.

— Белким тая работа е опасна?

— За неподготвените е опасна.

Той раздухал въглените, запалил лоеното кандило и го закачил на стената. В мъждивата светлина в ъгъла пак смътно се очертало магарето, отначало — зеленикаво-огненият оттенък на очите му, след това — дългите уши, накрая опашката.

Днес то получило само половин кошница питки: останалите били прибрани в другия ъгъл и нетърпимо гъделичкали ноздрите му с миризмата си. Магарето се вълнувало, въртяло се, въздишало и риело с копита пръстения под. Но Настрадин Ходжа бил непреклонен, дори не го и поглеждал.

Той бил погълнат от други грижи.

— Алиф! Лам! Мим! — неочаквано и рязко изкрещял той и стреснал Агабег. — Алиф! Лам! Ра!… Кабахаз, чиноза, тунзуху, чунзуху!…

С вдигнати ръце обиколил колибата, като се спирал във всеки ъгъл, след това затворил здраво вратата и се върнал на мястото си.

— Сега никой няма да ни подслушва.

— Че кой можеше да ни подслуша преди? — попитал Агабег. — Нали пак бяхме само ние двамата, ако не броим магарето!

— Шшт, чорбаджи! Колко пъти съм те молил да не казваш на глас тая непристойна, пазарска дума!

Той станал и направил на магарето почтително темане.

Магарето се зарадвало, оживило се, замърдало уши, замахало опашка. Но питка не му дали…

— Не, чорбаджи, ние тук бяхме не двамина и не троица — рекъл Настрадин Ходжа. — Мигар не знаеш, че освен видимите същества, светът е пълен и с много невидими, които разбират човешката реч?

— Невидими същества ли? Да разбират човешката реч? Те пък кои са? — усмихнал се Агабег, като искал да покаже с усмивката си, че има независим и смел ум.

— Това са душите на хората, загинали от неправедна смърт, най-вече душите на обесените — пояснил Настрадин Ходжа. — Известно време преди да застанат пред съда на всевишния, те остават на земята и скиторят, търсят заупокойна молитва. Все се навъртат около живите и са много досадни, докато живият не се сети да се помоли за тях… По тебе, чорбаджи, трябва доста да се лепят — добавил Настрадин Ходжа уж мимоходом.

— Защо пък по мене? — намусил се Агабег.

— Кажи, като беше главен градски съдия в Хорезм, не си ли осъждал някого на обесване?

Тия думи се стоварили върху главата на Агабег като здрава цепеница, омотана с парцали — меко, но зашеметяващо. Недоверчивата усмивка изведнъж се смъкнала от лицето му: той боязливо се озърнал в тъмнината, която за него изведнъж станала жива, тайнствена, дълбока и зловеща.

— Случвало се е, как. По служба…

— Видиш ли! А поръчвал ли си поне заупокойни молитви за тия хора?

— Молитви ли?… Таквоз нещо би ме разорило. В Хорезм ловят толкова злосторници!

— Ето затова невидимите се лепят по тебе.

— Ти откъде знаеш, че се лепят по мене?

— Знам, защото те все пак могат да се видят, ако имаш много остър поглед. Съвсем слабо… едва забележимо, нещо като стъклени червейчета, плаващи във въздуха. Отдавна ги забелязах по тебе. Че и ти си пи виждал сигурно, само че не си знаел какво е.

Понеже Агабег бил твърде дебел и угоен, естествено често виждал над себе си нещо като плаващи стъклени червейчета, особено когато се навеждал и отново се изправял.

— Да, виждал съм… Ама смятах, че е от много кръв.

— Ако беше от много кръв, щеше да ги виждаш червени, а ти ги виждаш прозрачни, като безплътни — разсъдливо отвърнал Настрадин Ходжа.

Агабег нищо не можел да възрази срещу толкова очевиден довод. Настрадин Ходжовите думи тягостно поразили месестото му въображение.

Вдигнал глава да провери дали наистина стъклените червейчета са избягали. Дебелият му врат се напрегнал, кръвта му се забавила и той видял цял рояк пред себе си. Изпаднал в ужас!

— Ох, Узакбай! — жално рекъл той. — Ето ги, ето! Те са тук, никъде не са изчезнали!

— Успокой се, чорбаджи! — рекъл Настрадин Ходжа: той нямал намерение съвсем да изкарва акъла на Агабег. — Това не са същите, други са. Дребосък. Онези, опасните си отидоха, а тия са съвсем безопасни.

— Това добре, ами занапред? Като се върнат опасните? Не мога да седя в тая колиба до края на живота си, за да се спасявам от тях! Ох, Узакбай, ох, щурчо, защо ми каза? Преди, докато не знаех…

— Лесно можеш да се отървеш от тях, чорбаджи. Поръчай на тукашния молла заупокойни молитви. За една година напред. И му плати веднага. Това стига и артисва.

Като давал тоя съвет, Настрадин Ходжа правел сметка да поднови от джоба на Агабег чоракската джамия, която с порутените си стени, олющената мазилка и прогнилите стълбове отдавна призовавала посетителите към щедрост. Агабег бил най-богатият посетител, но и най-стиснатият, трябвало да се накаже.

— Ще поръчам, разбира се! — извикал той и облекчено въздъхнал. — Ако ще и хиляда танга да ми струва! Гледай ти, колко дълбоко се била загнездила престъпността й тия хора: и след смъртта си върлуват и безчинствуват! Плачат за…

— Плачат за въже, язък, че не могат да бъдат обесени втори път — завършил Настрадин Ходжа.

— Не е задължително да ги бесят. Аллах би могъл да ги наказва и по някакъв друг начин.

Ето всичко, до което могъл да се възвиси неговият беден, тюрмаджийско-сопаджийски разум дори след като влязъл в съприкосновение с тайнствения свят на отвъдземното битие!

Сега, когато Агабег бил подготвен колкото трябва, Настрадин Ходжа решил да пристъпи към работата, тоест към оная главна тайна, заради която те се били събрали тази нощ.

 

 

Тайната се оказала наистина чудна и можела да смути всяка мъдрост. Тя се заключавала в това, че магарето, ей това тук, в кьошето — в същност не било никакво магаре, ами египетският принц, единственият син на царствуващия в Египет султан Хюсеин Али, но превърнат от зли магьосници в магаре.

Докато разказвал всичко това на Агабег, Настрадин Ходжа сам се чудел как му се обръща езикът.

— Затуй го храня с кайсии и бели питки и съжалявам, че не мога да намеря в това забутано село нещо по-свястно. Ех, да можех да му давам всеки ден по един кош гюлов цвят, полят с нектар!

Главата на Агабег, която и без това била замъглена, хептен се замаяла. В стъклените червейчета повярвал, но в това не можел да повярва.

— Опомни се, Узакбай, какъв принц е това магаре! Магаре като магаре!

— Шшшшт, чорбаджи! Толкова ли не можеш да се изразиш иначе? Защо не кажеш, да речем: „четириного“ или „опашато“, или „дългоухо“, или най-сетне „покрито с козина“…

— Четириного, опашато, дългоухо, покрито с козина магаре! — поправил се Агабег.

Настрадин Ходжа изнемогващо клюмнал глава.

— Като не можеш да се въздържаш, чорбаджи, по-добре си мълчи.

— Да мълча ли? — засумтял Агабег. — Аз — да мълча? В собствения си имот? Заради някакво презряно…

— Сакън, чорбаджи; моля ти се, въздръж се!

— Магаре! — неумолимо завършил Агабег, сякаш забия тъп пирон.

Настрадин Ходжа свалил халата си и го прострял, на тополовите пръти, заградил яхъра на магарето като със завеса.

— Сега можем да приказваме по-спокойно, чорбаджи, стига само да си намалиш гласа, че е като бурия. Като стигнеш пак до тая непристойна дума — гледай да я казваш шепнешком.

— Харно де! — избоботил Агабег. — Ще гледам. Ама да си кажа правичката, не разбирам.

— Скоро ще разбереш. Чудно ти е, нали? Не може и през ум да ти мине, че под сивата кожа в облика на дългоухо и опашато се крие човек, че отгоре на всичко и с царско звание? Не си ли чувал историите за превъплъщаването?

Тук трябва да отбележим, че в ония времена по мюсюлманския свят се разправяли много такива истории; имало дори мъдреци, които пишели за това дебели книги, а в Багдад се намерил някой си Ал Фарух ибн Абдалах, който твърдял, че самият той е изпитал много превъплъщения: отначало в пчела, после от пчела в крокодил, от крокодил в тигър й накрая пак в самия себе си… Споменатият Ал Фарух не можал да изпита само едно превъплъщение: от мошеник в честен човек, но това е отделна приказка и не й е тук мястото; да се върнем в колибата.

— За чуване съм чувал, но винаги съм ги смятал бошлаф работа — рекъл Агабег.

— Сега ще го видиш с очите си.

— А доказателства? Какво в това — той снишил глас, — в това магаре свидетелствува за царския му произход?

— Ами опашката? Белите косми на върха на опашката?

— Бели косми ли? Я не се занасяй! Че аз ще ти ги намеря стотици на всяко магаре!

— По-тихо де, по-тихо, чорбаджи; казах ти — говори шепнешком. Искаш сигурни доказателства, нали?

— Искам я! Това магаре да е принц? Тогава го обърни пред очите ми в човек, или обратно, превърни някой човек в магаре. Ха-тогаз ще ти повярвам.

— Точно това смятам да направя днес: да му върна за малко истинския царски лик. А колкото до превръщането на някой човек в магаре, ще видим, ако е рекъл господ, може и тая да стане.

— Почвай тогава: стана среднощ.

— Да, вече е среднощ. Почвам.

И започнал. Като знаел, че лесно не може да влезе под дебелата кожа на Агабег, той не жалел нито плам, нито старание. Мятал се от единия ъгъл на колибата в другия, подвиквал с хрипкав глас заклинания, блъскал се в стените и отскачал от тях като топка, тропал с крака, падал на земята и се гърчел, тресял се, а от устата му излизала пяна. След това, плувнал в пот, задъхан — се заел с магарето, като за начало го полял с вълшебната отвара, което хич не се харесало на магарето; то запръхтяло и затръскало глава.

— Кабахас! — със задавен глас подвикнал Настрадин Ходжа и влязъл в яхъра: — Суф!… Чимоза! До-чимоза, каламай, замнихоз!…

При това, без да го види Агабег, той извадил изпод ризата една дъхава питка и я наврял под носа на магарето, само че не му я дал в устата. От тази малка хитрина магарето пощръкляло: заревало, вирнало опашка и взело да хвърля къчове и да се мята към преградата.

— Цуцугу! Лимчезу! — за последен път извикал Настрадин Ходжа и след това, целият плувнал в пот, отърчал при Агабег:

— Да излизаме, чорбаджи! Сега да излизаме! Никой не трябва да вижда чудото на превъплътяването. Иначе — ослепява! Неизлечимо, за цял живот.

Той избутал Агабег от колибата, излязъл и здраво залостил вратата.

— След мен, чорбаджи, след мен. Да идем по-далече, опасно е да стоим тук!

Агабег, леко зашеметен от заклинанията, не се опъвал.

Свили по пътеката, която водела към отливника. Настрадин Ходжа престорено се изкашлял. Нощта му отвърнала с глас на пъдпъдък, което означавало: „Готов съм!“ Всичко вървяло, както трябва.

При езерото те седнали един до друг на гредата, която подпирала витела.

Настрадин Ходжа още не си бил поел дъх от магьосничеството и жадно гълтал прохладния нощен въздух. Лека-полека сърцето му се укротило и дишането му станало равно.

Нощната хладина подействувала добре и на Агабег. Магьосническата мъгла, която се била натрупала под дебелите кости на черепа му, изветряла. Недоверчив по природа, склонен да вижда във всички човешки деяния преди всичко измама, той и в колибата не вярвал кой знае колко, а тук, на свежия въздух, понеже не бил потискан от заклинанията, съвсем изтрезнял. И в тъмната му душа взела да се надига злоба, смесена с досада, че искат да го преметнат…

Той язвително се усмихнал.

— Е, Узакбай, къде ти го чудото?

— Още не е станало, чорбаджи. Ще почакаме.

— Няма за какво да чакаме! Вижда се, че от тая шмекерия нищо няма да излезе. Магарето ще си остане магаре, ама ти надали ще останеш пазач на езерото.

И си мислел: „Тъкмо добър повод да го изгоня, без да му връщам залога! Искаше да ми върже тенеке, ама с неговите камъни — по неговата глава.“

Тези коварни мисли на Агабег, разбира се, били ясни на Настрадин Ходжа, все едно че ги чувал… Подсмивал се вътрешно и мълчал.

Пред тях шуртяла и се пеняла водата, силната струя падала в коритото и тресяла скелето; треперенето се предавало и на гредите, на които двамата седели.

Агабег изтълкувал мълчанието на Настрадин Ходжа по свой начин — по съдийски.

— Или нямаш какво да отговориш? Кажи ми сега, щом наистина си бил вълшебник, какво те накара да се цаниш при мене за една танга на ден? С вълшебство би могъл да печелиш хиляди. Мълчиш, а? Сигурно си забравил, Узакбай, че си имаш работа с бившия главен съдия на Хорезм, комуто се е случвало да разплита къде-къде по-хитри лъжи!

В гласа на Агабег ясно личало престорено благородно негодувание, отдавна обичайно за него, както впрочем — и за всички неправедни съдии, които произнасят присъди не според действителната вина на престъпника, а за угода на по-горните или за своя изгода; ако тия съдии не можеха когато си искат да разпалват в себе си негодувание, как щяха да се преструват пред себе си, че съдят искрено и честно, как биха живели в съгласие с хитруващата си съвест?

— Аха, пипнах ли те! — продължавал Агабег, като се разпалвал все повече и повече. — Мислиш, че не усетих лъжата още от първата ти дума? Усетих аз, усетих! И виждах, че цялата тая работа е чисто мошеничество. Исках само да проверя и да те разоблича. И ето, проверих. Сега е ясно, ти си един безсрамен мошеник! И твоите стъклени червейчета…

Но тук, на тази дума, нещо го хванало за езика! Нещо го хванало за езика и го накарало да млъкне! И го довело до ужас!

Защото благоуханната нощна тишина била разцепена от невероятен, нечовешки вик, който начаса вледенил всичката кръв в жилите му.

Този вик излизал от колибата.

Настрадин Ходжа паднал на колене.

— Благодаря ти, всемогъщи аллах, за милостивата помощ!

Станал и се обърнал към Агабег:

— Свърши! Да вървим, чорбаджи!