Леонид Соловьов
Повест за Настрадин Ходжа (67)

ДВАДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА

Тайна! Настрадин Ходжа знаел могъщата притегателна сила на тая дума; сметката му излязла вярна: сега Агабег бил постоянен гост на колибата.

— Рано е, чорбаджи; потрай още някой и друг ден — казвал Настрадин Ходжа в отговор на дотегналите му въпроси.

Агабег сумтял, ядосвал се, но се подчинявал.

Подхващали разговор за други неща, които уж нямали нищо общо с тайната, но в действителност биели все натам, макар и по косвени, обиколни пътища.

— Значи преди службата в Херат ти много свят си обходил, Узакбай. Какво си търсил?

— Знания. Ключа за световните тайни.

— Разправяш, и в Мека си ходил. Защо тогава не носиш зелена чалма?

— Не ми се полага, защото от заетост не намерих време да извърша всичките обреди около черния камък Кааба.

— Чак пък толкова да си бил зает! С какво?

— Търсех една древна книга.

— И намери ли я?

— Намерих я.

— И какво пише в нея?

— Не ме питай, чорбаджи! Велики работи — за черни и за бели Магии.

— Ти да не си магьосник?

— Ами, напротив. Моята цел е да разтурвам всички черни магии, а не да ги правя.

— Кажи какви са тия магии?

— Рано е, чорбаджи, потрай още някой и друг ден.

С малки изменения кръгът от въпроси отново се повтарял. Разбира се, Настрадин Ходжа нямало да си губи времето, ако не виждал полза за себе си. Той изучавал Агабег по неговите въпроси — тук е уместно да припомним старата поговорка: „Глупакът сее думите безразборно, а мъдрецът прибира берекета.“

Настрадин Ходжа изучавал много внимателно всички извивки в характера на Агабег, следял и най-незначителните изтървани думи, пориви, движения, като търсел да намери ключ към вътрешната му скрита същина. Той сякаш изваждал на бял свят душата на Агабег от тлъстото му тяло, както изваждат от вира удавник, за да го огледат и познаят; отначало водата е тъмна и непрозрачна, но ето че куката се закачва, повлича, водата се размърдва, нещо смътно се бялва в дълбочината; още едно усилие — и тялото започва да изплува, очертава се в мътната вода и най-сетне излиза отгоре, плашейки насъбраните с тъмните петна по мъртвото си подпухнало лице… По грозотия и по мъртвешката си глухота за всеки добър зов душата на Агабег била досущ като удавник — ако пък предположим, че и вирът е зловонен, предназначен за нечистотии, то нашето уподобяване ще се затвори и ще получи в кръгообразната си завършеност пълна справедливост.

Агабег бил надменен, самохвалко, обичал всяко, дори и най-грубото ласкателство. Бивш съдия, той клеветял всички, разобличавал, осъждал, корял, сякаш бил турен от бога за върховен съдник на целия свят. За себе си говорел само с най-тържествени думи, с дълбока скръб си спомнял своето бившо съдийско величие и нито веднъж не се надсмял над себе си, дори не се пошегувал.

От всичко това Настрадин Ходжа направил извода, че той, първо, е глупав, второ — тъп, трето — с накърнено самолюбие, четвърто — бленува някой ден да се върне на почетната и доходна съдийска служба.

И тъкмо там Настрадин Ходжа видял слабото място в неговия щит.

Незабелязано, крадешком, от дума на дума Настрадин Ходжа насочвал разговорите все към дворците, към службите, към наградите и чиновете.

— Машалла, чорбаджи, какъв светъл разум е вложил аллах в твоята глава — с престорено възхищение казвал той. — Чудно как в Хорезм са изтървали такъв ум и са ти позволили да напуснеш работа!

Тия думи капели като мед на Агабеговото сърце — още повече че той бил напуснал работа със скандал заради прекомерната си слабост към подкупите.

— Аз разбирам: длъжността градски съдия е била твърде ниска за тебе — продължавал Настрадин Ходжа, — но мигар не са могли да ти намерят някоя по-свястна длъжност — например главен дворцов ковчежник? Всеки господар, ако си има малко от малко хабер, не бива да изпуска такъв ковчежник. Дворцовата хазна ще е винаги пълна и всички данъци ще се събират навреме и изцяло.

— Ба, и колко нови щеше да има! — подхващал Агабег, разпален от мечтите. — Да речем, данък върху сълзите!…

— Велика мисъл! Данъкът върху сълзите би докарал нови сълзи, а новите сълзи — нов данък. И така до безкрай… Каква необятна мъдрост! Че само за тая мисъл начаса трябва да те назначат за главен везир!

Напъвайки се, Агабег, раждал втора велика мисъл:

— А освен това… щях да туря данък върху смеха!

— Върху смеха! Само като помисли човек какъв везир е изтървал ханът на Хорезм. Сигурно сега си гризе ноктите на краката от яд!

Така минала седмицата. Изгарящото лято се вдигнало от долината в подножието на планините, изпълнило всичко наоколо със сух, дремещ зной. Въздухът бил неподвижен, обезсилен завинаги; езерото блестяло като лакирано, само отвреме-навреме по сребърната му повърхност се плъзгала едва забележима летяща сянка, като дъх върху огледало. И всичко отново замирало в потоците стопена светлина: самотен ястреб висял в небето, гущерите се вцепенявали със затворени очи по белите камъни. Тревата пожълтяла, изсъхнала. Една сутрин Настрадин Ходжа погледнал далечните хълмове и не видял вече по склоновете да се белеят юрти: киргизите се вдигнали през нощта и заминали със стадата си към джайлау — пасищата високо в планината…

Белите снегове и сините ледове в планините се топели. Потоците, които носели водата в долините, придошли. Но до чоракци не стигнала нито една капка от тая вода: всичката я отбивал Агабег и я събирал в своето езеро.

Чоракското землище изнемогвало от жажда.

Дошло време за поливане.

Агабег се похвалил на Настрадин Ходжа с девойката, която очаквал да влезе в къщата, му.

— Вярно, тя си е проста селска мома, ама да я видиш, Узакбай, ще я сравниш с пъпка трендафил. И след някой и друг ден аз ще разтворя тая пъпка.

— А няма ли си годеник?

Годеник ли? Тя? Такава мисъл никога не била хрумвала на Агабег, както и мисълта за желанията на самата девойка. Нима всички тия чоракци не били жалки и нищожни червеи в сравнение с него, нима те не били предадени от самата съдба в негова власт, за да жертвуват цялото си благоденствие и всичките си желания за неговото охолство и неговите желания?

Настрадин Ходжа разбрал смисъла на учудения му поглед и повече нищо не попитал.

 

 

През нощта в планината излязла силна буря.

Поривист вятър, напоен с влага от далечния порой, дълго удрял с жилави криле паянтовата вратичка на колибата, докато не я отворил; той се втурнал вътре, вдигнал и завъртял пепелта в огнището, близнал с влажния си дъх лицето на заспалия Настрадин Ходжа, разтревожил магарето, което сякаш само чакало тоя вятър, за да ревне посред нощ — ревяло, хълцало, хлипало и тежко се давело.

Настрадин Ходжа се събудил, надигнал глава, вслушал се в далечния тътен на гръмотевиците. През отворената врата той виждал обхванатото от бурята нощно небе: черните бухлати облаци сякаш сечели искри от високите чукари, в синьо-белия блясък на светкавиците като летящо видение из тъмнината изниквал мрачният хребет със снежните зъбери, черните урви и проломи. „Къде ли е сега моят едноок спътник? — помислил Настрадин Ходжа за крадеца. — Може да е нейде по планинската пътека, в бурята… Всемогъщият аллах да го пази!“

Последните два дена крадецът не му излизал(от главната. Помежду им, през планинските бърда и проходи, сякаш се образувала връзка — твърде слаба за предаване на мисли, но достатъчна за предаване на чувства, по-точно — на отзвуци от чувствата. „Толкова ли се сродих с него?“ — мислел Настрадин Ходжа, като си спомнял, че преди това такава връзка от голямо разстояние възниквала у него много рядко и само с най-близките на сърцето му хора.

Предишния ден на мръкване тази връзка станала явна. Настрадин Ходжа изведнъж бил обзет от смътно безпокойство, което преминало в тревога. „Какво ли му се е случило в Коканд?“ — питал се той, но, разбира се, ре можел да се сети.

А по това време крадецът тъкмо седял в сандъка с велможата.

„Той е в, премеждие! Той е в премеждие!“ — мислено възклицавал Настрадин Ходжа и не можел да си намери място.

И толкова силно било неговото вълнение, че част от силата му се предала в Коканд, в къщата на търговеца, в затворения сандък. От това дошло и спасителното хрумване, което накарало крадеца да вдигне капака и да застане в облака перушина пред потресения търговец. Какво станало след това в къщата на търговеца, вече знаем и няма нужда да го повтаряме; а на другия край на връзката, в колибата, не станало нищо особено, ако не се брои душевното успокоение, което обхванало Настрадин Ходжа. Той въздъхнал свободно и леко, защото без съмнение знаел, че неизвестната опасност, която била надвиснала над крадеца в Коканд, е отминала благополучно. Тревогата отпуснала сърцето му и той се засмял, защото почувствувал, че като се върне, крадецът ще му разкаже нещо много забавно.

След това веселото настроение не напуснало Настрадин Ходжа до вечерта и дори като заспал, той сънувал весели сънища.

Събуден от бурята, от грохота на гръмотевиците, той дълго лежал, насочвал мислите си към крадеца, но не намерил в сърцето си отзвук от някаква тревога. Значи, всичко е благополучно, скоро ще се върне.

Настрадин Ходжа станал да затвори хлопащата врата. И видял Саид.

Момъкът се шмугнал в Колибата и умолително прошепнал:

— Прощавай, че наруших забраната и дойдох, но моят разум е стиснат в клещите на мъката. До поливането останаха само три дена.

— Помня, Саид, помня.

— Зулфия си изплака очите и загуби вяра.

— Загуби вяра ли? Това е много лошо.

— Може би е по-добре да избягаме с нея, докато не е късно?

— Ако е за бягане, тогава сме трима — и аз съм с вас. Дори не сме трима, а четирима: забравих още един, който всеки момент ще дойде в Чорак. Това вече няма да е бягство, а цяло преселение. — Той сложил ръка на рамото на Саид: — Кажи на твоята Зулфия, че всичко е наред — така както трябва.

— Няма да повярва.

— Кажи й от мое име.

— Тя не те познава.

— Ами ти, Саид, вярваш ли ми сега?

Той гледал Саид в очите с горещ поглед, който прегарял тъмнината й стигнал дълбоко в сърцето — така слънчевият лъч минава през спуснатите клепачи и осветява алената кръв. На тоя поглед не можело да се устои!

— Вярвам — рекъл тихо Саид.

— Тогава и тя ще повярва. Твоята вяра ще се предаде на нея. Върви си! Помни: ние винаги сме заедно. Каквото и да стане — ние сме заедно!

Саид се поклонил, излязъл.

Призори той се срещнал със Зулфия.

Неговата вяра се предала на нея и тя се успокоила.