Леонид Соловьов
Повест за Настрадин Ходжа (10)

ДЕСЕТА ГЛАВА

Той не бил много красив наглед, пресветлият емир; лицето му, което придворните поети винаги сравнявали в стиховете си с пълна сребриста луна, много повече напомняло презрял, повехнал пъпеш. Когато емирът, подкрепян от везирите, станал от носилката, за да седне на позлатения трон, Настрадин Ходжа се убедил, че и станът му, въпреки единодушното твърдение на придворните поети, далеч не прилича на строен кипарис: туловището на емира било угоено и тежко, ръцете — къси, а краката — толкова криви, че дори халатът не можел да скрие грозотата им.

Везирите заели местата, си от дясната страна, моллите и сановниците — от лявата, писарите с книгите и мастилниците си се наместили долу придворните поети се строили в полукръг зад трона, вгледани в тила на емира с предани очи. Дворцовият мухобиец замахнал с ветрилото. Наргилджията пъхнал в устата на господаря си златен чибук. Тълпата около дървената площадка притаила дъх. Настрадин Ходжа се изправил на седлото, източил врат и се превърнал целият в слух.

Емирът сънливо кимнал. Стражата се отдръпнала и пуснала плешивия и брадатия, които най-сетне дочакали своя ред. Братята допълзели по колене до площадката, докоснали с устни килима, провиснал до земята.

— Станете! — заповядал великият везир Бахтияр.

Братята станали, като не смеели да отърсят прахта от халатите си. Езиците им се заплитали от страх, речта им била неразбрана и объркана. Ала Бахтияр бил много опитен везир и разбрал всичко от половин дума.

— Къде е козата ви? — нетърпеливо пресякъл той братята.

Плешивият му отговорил:

— Тя умря, о, високородений везире! Аллах прибра козата ни при себе си. Но кому от нас трябва сега да принадлежи кожата й?

Бахтияр се обърнал към емира:

— Какво ще бъде решението ти, о, най-мъдри от повелителите?

Емирът бавно се прозинал и с пълно безразличие притворил очи. Бахтияр почтително навел главата си, увенчана с бяла чалма:

— Прочетох решението по лицето ти, о, господарю! Слушайте — обърнал се той към братята; те паднали на колене и се готвели да благодарят на емира за мъдростта и милосърдието.

Бахтияр обявил присъдата; писарите заскърцали с перата си, записали думите му в своите дебели книги.

— Повелителят на правоверните и слънцето на вселената, нашият велик емир, да пребъде над него благословията на аллаха, благоволи да отсъди, че щом аллах е взел при себе си козата, кожата й по справедливост трябва да принадлежи на наместника на аллаха върху земята, тоест на великия емир, за което трябва да се одере кожата, да се изсуши и обработи, да се донесе в двореца и да се предаде в хазната.

Братята смаяни се спогледали, през тълпата преминал лек шепот. Бахтияр продължил ясно и високо:

— Освен това ще трябва да се събере от тъжителите съдебна такса в размер на двеста танга и дворцова такса в размер на сто и шестдесет танга, и данък за издръжка на писарите в размер на петдесет танга, и лепта за украсата на джамиите — и всичко това трябва да се събере незабавно в пари или в облекло, или в друго имущество.

Не успял той да завърши и заптиите по знак на Арсланбег се спуснали към братята, отмъкнали ги настрана, развързали им поясите и им извърнали джобовете, смъкнали им халатите, събули им обущата и ги изтласкали боси и полуголи, едва прикрили срамотиите си с останалите им жалки дрехи.

Всичко това станало в половин минута. Веднага след обявяването на присъдата целият хор от придворни поети се разшавал и подзел славослови на разни гласове:

— О, мъдрий емире, о, най-мъдри сред мъдрите, о, вдълбочен в мъдростта на най-мъдрите, о, премъдрий емире!

Те дълго възклицавали така, изпънали вратове по посока на трона; всеки се стараел емирът да отличи неговия глас сред всички други гласове. А простите хора, които се тълпели около дъсчената площадка, мълчали и гледали със съжаление братята.

— Ето на — забелязал с благочестив тон Настрадин Ходжа, като се обръщал към нещастниците, които ридаели високо, прегърнати. — Все пак ненапразно сте престояли шест седмици на мегдана. Най-сетне дочакахте справедливо и милостиво решение, защото известно е на всички, че в света никой не е по-мъдър и по-милосърден от нашия емир и, ако някой се съмнява в това — и той обгърнал с поглед съседите си в тълпата, — не е трудно да се викнат заптиите и те ще предадат нечестивеца в ръцете на джелатите и на тях няма да им струва нищо да разяснят на този човек цялата пагубност на заблудите му. Вървете си с мир у дома, о, братя; ако занапред ви се случи да спорите за кокошка, елате отново на емирския съд, но не забравяйте предварително да продадете къщите, лозята и нивята си, защото иначе няма да можете да заплатите всички такси.

— О, по-добре е да умрем заедно с козата ни! — възкликнали братята, ронейки едри сълзи.

— Вие мислите, че там, на небето, са малко техните си глупци — отговорил Настрадин Ходжа. — Достойни за доверие хора ми казаха, че сега и адът, и раят са натъпкани догоре с глупци — там повече не пускат. Предсказвам ви безсмъртие, братя, и махайте се по-скоро оттук, защото заптиите започнаха да поглеждат към нас, а аз не мога да разчитам на безсмъртие като вас.

Братята си отишли, като ридаели високо, дращели лицата си и си посипвали главите с жълтата прах от пътя.

Пред емирския съд застанал ковачът. С груб и мрачен глас той изложил тъжбата си. Великият везир Бахтияр се обърнал към емира:

— Какво ще бъде решението ти, о, повелителю? Емирът спял и хъркал, устата му била полуотворена. Но Бахтияр ни най-малко не се смутил:

— О, господарю! Чета решението по лицето ти? — И тържествено провъзгласил: — В името на милосърдния и милостив аллах повелителят на правоверните й наш господар, емирът, в непрестанната си грижа за своите поданици им оказа велика милост и благоволение, като им даде за изхранване верните стражари от своята емирска служба на това дарува на жителите на Благородна Бухара почетната възможност да възблагодарят своя емир и да му благодарят всекидневно и всекичасно, с каквато чест не е удостоено от управителите си населението на други, граничещи с нашата, държави. Ала ковашката чаршия не се отличи с благочестие сред другите. Дори ковачът Юзуф, забравил страданията отвъд гроба и изплетения от косми мост на грешниците, отвори дръзко устата си да изрази неблагодарност, която се и осмели да поднесе пред нозете на нашия повелител и господар, пресветлия емир, който затъмнява с блясъка си самото слънце. Като обсъди това, нашият пресветъл емир благоволи да отсъди: дарува ковача Юсуф с двеста камшика, за да му внуши думи на покаяние, без които напразно ще трябва да чака да се отворят пред него райските порти. На цялата ковашка чаршия пресветлият емир отново оказва снизхождение и милост и повелява да й се дадат още двайсет стражари за изхранване, за да не лиши ковачите от радостната възможност да възхваляват всекидневно и всекичасно мъдростта и милосърдието му. Такова е решението на емира, да продължи аллах дните му за благото на всички верноподаници.

Целият хор от придворни ласкатели отново се разшавал и загълчал на разни гласове, като прославял емира. През това време стражата хванала ковача Юсуф и го помъкнала към лобното място, дето джелатите с отвратителни кръвожадни усмивки претегляли вече в ръцете си тежките камшици.

Ковачът се прострял ничком на рогозката; камшикът свирнал и се спуснал, гърбът на ковача се обагрил с кръв.

Палачите го били така жестоко, че цялата кожа на гърба му цъфнала, разсекли месото до самите кости, но не могли да чуят от ковача не само вопъл, но дори и стон. Когато станал, всички забелязали на устните му черна пяна: за да не вика, докато го биели, той гризял земята.

— Тоя ковач не е от ония, които лесно забравят — рекъл Настрадин Ходжа. — Той сега ще помни до края на дните си емировата милост. Е, какво стоиш, вапцарю? Върви, сега е твой ред.

Вапцарят плюнал и като се огледал, отдалечил се от тълпата.

Великият везир набързо приключил с още няколко дела, при всяко дело той неизменно извличал полза за хазната на емира, с което си умение бил прочут сред останалите сановници.

Палачите работели на лобното място без отдих. Оттам се носели стенания и викове. Великият везир препращал към джелатите все нови и нови грешници и те вече образували дълга редица — старци, жени и дори едно десетгодишно момче, изобличено в дръзко и свободомислещо овлажняване на земята пред емирския дворец. То треперело и плачело, размазвало сълзите по лицето си. Настрадин Ходжа го гледал с жалост и негодувание в сърцето.

— Наистина опасен престъпник е това момче! — разсъждавал на висок глас Настрадин Ходжа. — И човек не може достатъчно да възхвали предвидливостта на емира, че варди трона си от подобни врагове, които са толкова по-опасни, че прикриват с младостта на годините си подозрителната насека на своите мисли. Днес видях и друг един престъпник, по-лош и по-ужасен от тоя. Той — какво мислите? — той беше извършил още по-голямо престъпление пред самата стена на двореца! Всяко наказание би било твърде леко за подобна дързост, освен ако го побият на кол. Боя се само, че колът би преминал през този престъпник, както шиш през пиле, защото той беше навършил едва четири години. Но това, разбира се, както вече казах, не може да служи за оправдание.

Така говорел той, като се стараел да прилича на молла, който произнася проповед; и гласът му, и думите му били благонамерени, но хората, които имали уши, слушали, разбирали и криели в брадите си потайни, недобри усмивки.