Леонид Соловьов
Повест за Настрадин Ходжа (75)

ТРИДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

В самото начало на нашия разказ споменахме пътем за един прочут врабец — подробни думи за него бяхме обещали напред. Сега дойде времето на тия думи; какво пък, нека в нашата книга да намери място и врабецът: макар че той е дребен на тоя свят, ала кой от живите може с пълно право да се възгордее пред него и да се нарече избраник и единствен на земята? Такова високомерие е свойствено на някои хора, но то изобщо не им прави чест, а е свидетелство само за надменност и тъпо самодоволство. А ние напълно откровено ще кажем, че малкото двукрако пернато често е къде-къде по-близко и мило на сърцето ни, отколкото някой надут от самодоволство голям двукрак без перушина; да продължим сега нашите думи за врабеца с братска доброжелателност, към него.

Тоя врабец живеел в чайханата на Сафар, под стряхата, в уютно гнездо, при кръстоската на две греди. Живеел също както всички останали чоракски врабци: събуждал се преди изгрев слънце, чирикал, въртял глава, чистел си перата, бъркал с човка дълбоко йод крилата си, перел се и се отръсквал, подскачал по двора, къпел се в прахоляка, след това се пръскал с вода от аръка и потеглял по неговите си работи: я към воденицата да събира зърна, я към лозята да зяносва гроздето. Имал си и врабка, имал си и многобройна челяд, която се умножавала два пъти годишно — в началото и в средата на лятото. Той бил винаги весел, бодър, жив, скандалджия; имал си хубаво гнездо, но отвреме-навреме се блазнел да заграби чуждо и влизал в някоя хралупа, която си били харесали скорците, та бивал измъкван за крилата и изгонван оттам с голяма гюрултия и скубене на перушина. В гнездата на лястовичките не влизал, защото знаел, че това е опасно: можело да го зазидат. Тъй си живеел в чайханата дълго време и всеки ден вършел, както всички земни създания, много дребни грехове, без обаче да престъпва законите на съвместното и равноправно битие на живите по земята, и в този смисъл бил напълно достоен за своето врабчово щастие. За по-големи неща не може да се говори: никакви висоти на разума или на духа не се забелязвали у него и като му дойдело времето, като стигнел до своя предел, той тихо и незабелязано щял да напусне земята, попадайки или в ноктите на ястреба, или в устата на някое коте, и не би оставил на света никаква диря, както милионите свои малки сиви събратя. Но всемогъщият случай спрял на него своя избор, посочил го с пръст и рекъл: „Ти!“ — чрез тая дума врабецът получил безсмъртие, оставил славна памет в следващите векове. Колко хора на земята дават мило и драго, за да чуят тая дума от съдбата и не я чуват, ама на, малкият врабец си паднал на късмета. Нишката на неговия живот — тънката сива нишка — се вплела в многоцветния губер на делата и подвизите на Настрадин Ходжа и останала завинаги в шарките на тоя губер.

Най-чудното е, че и това не минало без стария ходжентски просяк от разрушената джамия Гюхар Шад. Ще попитате: как е попаднал той тук, в забутаното, скътано в планината село и защо? Там е работата, че той се появил… по-точно се явил на Настрадин Ходжа. И помежду им имало дълга беседа, по-точно мислено подобие на беседа, понеже старецът се явил безплътно; впрочем Настрадин Ходжа го виждал напълно ясно и го чувал съвсем отчетливо; дали е било насън, дали е било наяве — трудно е да се определи; иди, че разбери как се е появил тоя звездноскитащ старец с мътляви мисли: в безплътен или в някакъв полутелесен вид. За неговото появяване трябва да разкажем специално, иначе ще бъде неясно. А на врабчето ще се върнем след няколко страници в същата тая глава.

Като изпроводил Агабег, магарето, а след тях и крадеца, Настрадин Ходжа се върнал в новата си къща, където прекарал деня в усамотени размисли, като беседвал само с кана вино от Агабеговите запаси. На стария слуга било заповядано да не пуска никого — нито чоракските старци с техните кахъри за поливането, нито дори Саид.

Имало сериозна причина за размисъл: днес сутринта той изведнъж изпаднал в недоумение относно езерото — недоумение, което не бил предвидил.

Ето, прогони Агабег. Езерото е отнето. Удържа думата си, която на времето даде на стария ходжентски просяк. Но какво да прави с това езеро по-нататък? Няма заради него да се пресели в Чорак, я? Може, разбира се, да го подари на Саид за сватбата. Но какво ще каже просякът, дали ще одобри това решение? Ами ако той има нещо друго на ум за езерото? А нищо не каза — умувай сега, ако си нямаш работа! Тоя Мълчащ и Постигащ старец наистина е създаден за мъгла в чуждите глави.

Каната е коварен събеседник; тя винаги се преструва, че на дъното й, като скъпоценен бисер, е скрита най-голямата истина и с всяка глътка стигаш по близо до нея! А когато със самоотвержени усилия дъното най-после е достигнато, смелият търсач вече не само че не може да вземе бисера, но няма сили дори да го види. Така станало и с Настрадин Ходжа: него ден той два пъти слизал до дъното на каната и двата пъти изплувал с празни ръце, без бисера… Така до вечерта не успял да измисли нищо свястно, разпилял дори и онези мисли, които имал преди беседата с каната, и с натежал, замъглен разсъдък, с недоволно сърце, почтително подпиран под лакът от стария слуга, се оттеглил в далечния ъгъл на градината, където в беседката имало приготвена постеля.

Това била същата оная беседка, в която преди седмица ходели двамата с Агабег да уговарят принца. Вълшебният бръшлян си бил на мястото, и вълшебният лопуш си бил там, и в листата звънели вълшебните комари. Вече в просъница, Настрадин Ходжа си помислил: „Ех, да можеха да ми дойдат тук вълшебни мисли какво да правя с това езеро!“ Той още веднъж си спомнил с неодобрителни думи за ходжентския старец, който му създал толкова излишни дертове, отначало с търсенето на езерото, сега — с неговото по-нататъшно предназначение… Повече не можал да помисли за нищо: главата му се замаяла още по-силно, мислите му се помрачили и той заспал.

А беседката наистина се оказала вълшебна — Настрадин Ходжа се убедил в това, тъй като през нощта в нея се случило едно съвсем вълшебно събитие: явил му се ходжентският старец.

Явил му се току пред полунощ; цялата беседка се озарила с меко синьо сияние и в това сияние изникнал старецът — целият мъгляв и проблясващ, съставен сякаш от призрачна звездна светлина. Настрадин Ходжа би трябвало да се учуди, но той ни най-малко не се изненадал, като че ли чакал стареца.

Оня седнал на пейката отсреща и молитвено погладил вълнистата си светлопрозирна брада:

— Здравей, Настрадин Ходжа! Ти днес си спомни за мене, и ето ме, аз дойдох.

— Мир на тебе, почтени старче — отвърнал Настрадин Ходжа. — Бъди ми гостенин, пий от моето вино.

— Не ми трябва вино; мигар забрави, че съм дервиш и нямам никакъв мерак да угаждам на плътта си? Дойдох да ти благодаря за неоценимата добрина, която ми стори. Сега вече няма опасност да започна отново звездния кръг.

Настрадин Ходжа се уплашил да не би старецът пак да се отплесне в своите поучения.

— Струва ли си да благодариш? — прекъснал го той. — Още повече, че аз не съм си довършил работата. Ти дойде баш навреме, защото съм изпаднал в недоумение: какво да правя с това езеро по-нататък? Тъкмо ще се посъветваме.

— Какво да правиш с езерото по-нататък ли? Мигар не знаеш?

— Откъде да знам, почтени старче? Нали по време на последната ни беседа ти не можа да ми дадеш никакви поръки за езерото: петлите пропяха.

Старецът се усмихнал и при това затрепкал с преливащ блясък. Потрепкал, потрепкал и рекъл:

— Помня, как да не помня… Тогава малко сбърках с времето, грешна ми излезе сметката. Недей да се сърдиш, Настрадин Ходжа.

— Не се сърдя: само да не сбъркаме втори път. Наближава полунощ, времето ти изтича. Затова ще е по-добре първо да си свършим главната работа, а след това да минем към други разговори.

— Това може — съгласил се старецът. — Дай да говорим за главното. И тъй, значи ти намери своята вяра?

— Че кога да я търся? — отвърнал Настрадин Ходжа със скрито раздразнение, понеже старецът пак отклонил мислите си от езерото. — Нямах време, почтени старче, да търся вярата си, защото, първо, трябваше да търся твоето езеро, нали хабер си нямах къде е, второ, трябваше да го отнема, а сега — да му бера гайлето за по-нататък. За вярата имаме време да приказваме; ти кажи мъдрата си дума за езерото.

Старецът мълчал и мислел; в прозрачно-мъгливото му тяло, на онова място, където е сърцето, се появил бледозеленикав светлик, източил се в треперлива тънка струйка и трепкайки, преливайки се, тръгнал нагоре, към устата; насреща й, от главата на стареца потекла друга струйка, леко синкава; като видял това, Настрадин Ходжа се сетил, че синкавата струйка ще да означава мисълта, а зеленикавата — чувствата и те двете, като се съединят на устата на проблясващия старец, трябва да породят думи.

Така и станало — старецът заговорил:

— Ето, Настрадин Ходжа, ти все още си далече от истинската мъдрост. А точно в твоята вяра се крие решението на недоуменията и съмненията, които можеш да срещнеш по пътищата на живота, в това число и на сегашното ти недоумение относно езерото.

— Че разреши го, почтени старче! Осмелявам се да те подсетя: наближава полунощ — за всичките ти приказки остават броени минути!

— Няма ли да е по-добре — затрепкал старецът с тържествено-розова светлина и вдигнал пръст, — няма ли да е по-добре да оставя на твоя дух, с цел най-пълно усъвършенствуване, сам да намери нужния извод относно езерото — чрез постигнатата най-после от тебе вяра?

Тогава Настрадин Ходжа разбрал, че и тоя път нима да чуе нужната дума за езерото.

— Аз мога да ти помогна да намериш своята вяра, нека с това да ти се отблагодаря — продължил старецът; розовият му блясък станал прозрачно-сребрист, след това златист и изведнъж лумнал с преливащото многоцветие на дъгата, така че Настрадин Ходжа дори примижал. — Без да ти казвам направо, аз ще ти посоча пътя, по който трябва да я търсиш.

— Това няма да е излишно, почтени старче — съгласил се Настрадин Ходжа от вежливост.

— Хвани с дясната си ръка моята лява ръка.

Настрадин Ходжа хванал ръката му и усетил само прохладна влага — никаква плът. Сиянието вътре в стареца се усилило, дъгата заляла с отблясъците си цялата беседка.

— Затвори си очите! — тържествено обявил старецът. — Следвай ме!

Литнали — мигновено и толкова стремително, че Настрадин Ходжа се задъхал.

— Сега си отвори очите! — чул той гласа на стареца; по-скоро не го чул, ами по някакъв друг начин го доловил, без помощта на слуха.

Отворил очи.

Беседката я нямало, наоколо се стелела гъста синя мъгла, пусната, види се, от стареца.

— Гледай, и разбирай! — рекъл старецът, по-скоро проблеснал, защото вместо глас, от устата му излязъл преливаш блясък като удължено облаче, а след това от облачето по някакъв необясним начин възникнали думите, които Настрадин Ходжа доловил, без да ги чува.

Нищо не мога да видя, нищо не мога да разбера — отвърнал Настрадин Ходжа и изведнъж разбрал, че и той отвръща на стареца с проблясване; погледнал се и се изумил; и той, както и старецът, бил целият мъгляво преливащ и прозрачен, бил само едно призрачно сияние, без никаква следа от обичайната плът.

Настрадин Ходжа бил куражлия, но сега му затреперили гащите тоя звездностранствуващ старец, изглежда, си прави твърде опасна шега!

— Това… това… че как така?… Как така? — объркал се Настрадин Ходжа и сам усетил как проблясва неравно, прекъслечно, като че заеквал. — Ами къде… къде съм аз самият? Почтени старче! А? Това, да ти кажа, е вече прекалено — къде ме дяна?

Старецът отвърнал с успокояващо, най-чисто кехлибарено преливане:

— Не се бой, Настрадин Ходжа, ти си с мене. Откровено казано, не мога да разбера какво толкова те е страх, с какво толкова ти е скъпа твоята нищожна плът?

— Почтени старче, между нас има голяма разлика! — примолил се Настрадин Ходжа и изпуснал низ забързани, тревожни бледолилави блясъци. — Мигар ми е дадено да се извися до твоята необятна мъдрост, до такова съвършенство на духа?

С тия благи думи той искал за всеки случай да се подмаже на стареца, да не би оня да реши да го остави завинаги безплътен — и веднага в светенето му се появила неприятна мътна жълтевина.

За щастие старецът не забелязал или ако забелязал, от вежливост премълчал в отговор нямало укорно светене.

— Успокой се, Настрадин Ходжа. Твоята плът ще се върне при тебе. Ето я, гледай.

И пред безплътното зрение на Настрадин Ходжа някъде далече долу изникнала беседката и в нея той видял себе си да спи.

— Твоята плът си е на мястото, където се отдава на низш телесен сън, а в същото време твоят вещ дух е звездностранствено бодър — завършил старецът. — Много неща ще се разкрият пред тебе, само гледай да ги разбереш.

Но колкото и да се взирал Настрадин Ходжа в пуснатата от стареца мъгла — нищо не можел да види и да разбере, Всичко имало постоянно променящи се, размазани очертания, мисълта му не можела да се закачи за нищо, всичко изглеждало еднакво възможно, но и еднакво произволно, недостоверно, за всичко можело да се мисли и по един, и по друг, и по трети начин; напразно Настрадин Ходжа търсел в мъглата някакъв земен предмет, по който да тръгне и да кове веригата на по-нататъшните си размисли — наоколо не видял нито един такъв предмет.

— Нищо не разбирам — повторил той. — Почтени старче, тук има само въпроси и нито едно решение. Къде е земята, къде са хората, къде са техните радости, скърби и грижи, къде е най-сетне самото дейно добро, заради което аз, според твоите думи, съм пратен на земята? Как мога да върша добрини в тая непрогледна мъгла, където всичко е неистинско и съмнително, и за кого трябва да се старая, щом тук няма хора? И къде е злото, с което трябва да се боря, срещу кого е насочено то? Срещу звездите ли?… Не, почтени старче, висотата на звездните постижения не е за мене; моля ти се, върни ме долу, на земята, там ми е мястото!…

Колкото повече той говорел, толкова повече пулсиращият старец избледнявал, избледнявал и изведнъж пред очите на Настрадин Ходжа се стопил, изчезнал безследно. И всичко смътно наоколо изчезнало, мъглата се разсеяла и при Настрадин Ходжа пак се върнала неговата земя, където всичко може да се види, да се чуе, да се усети и да се изучава, където живеят хората с противоречиво преплетените си страсти, със самоотвержените усилия да си помагат един другиму в неизменния, във вечния устрем напред към всеобщото благо, в което всеки ще може да намери и своето благо.

Настрадин Ходжа се събудил, отворил очи. Наоколо му витаела влажна тъмна свежест; в беседката влетял вятър и прохладно погалил лицето му; през листата надзъртали далечни, звезди; било нощ — нейната втора половина, след полунощната граница.

Главата го наболявала, но мислите му вече добили обичайната си яснота. Настрадин Ходжа се усмихнал: не, той не е компания за стареца в междузвездните му полети, неговото място, неговият роден дом е земята. Разбира се, да постигаш — това е много хубаво и възвишено, но за себе си той избира простото земно разбиране, в което сам е стопанин на мислите и на делата си.

Като се върнал към размислите си за езерото, той се почувствувал съвсем свободен от всякакви съмнения, които го измъчвали дотогава: всичко било докрай ясно, просто и безспорно. „Чудно, как не съм се сетил по-рано!“ — възкликнал той, без да съобрази, че и не би могъл да се сети, понеже избирал по този въпрос неподходящи събеседници: каната и мъглявия старец.

 

 

Да продължим за врабчето, за това, как се срещнали с Настрадин Ходжа и какво ги сближило.

Само половин час преди срещата те даже и не подозирали един за друг: и двамата — всеки поотделно — си гледали работата, както му е редът: врабчето било кацнало на покрива на чайханата, греело се на последните, вече червеникави лъчи, чирикало силно, изпращайки с благодарствена песен залязващото слънце, а Настрадин Ходжа седял долу в чайханата и беседвал с чоракци, които го били заобиколили в плътен обръч.

Когато дошъл в чайханата — за пръв път, откакто станал пазач на езерото, а после и негов стопанин, — събралите се посетители приказвали за него: накъде ще свърне сега горчивия им живот? И — за вълка говорят, а той в кошарата! — Настрадин Ходжа се появил, изникнал изведнъж от нивата, посята с метла, току до чайханата. Сякаш нарочно — не дошъл по пътя, ами през нивята, да ги свари неподготвени.

Сафар се разтичал, разшетал се; гостите почнали бързо-бързо да си тръгват, да не би да попречат на господарския чаен ритуал.

Но сега в чайханата не влязъл Узакбай, наследникът и помощникът на Агабег, а Настрадин Ходжа. — Къде сте хукнали бре, хора? — развикал се той. — С какво толкова съм ви обидил, че не искате даже да поседите с мене? Сафар, ето ти двайсет и пет танга и давай всекиму чай кой колкото може да изпие!

Чоракци се смаяли от тези благи думи. Те боязливо се притискали край стените, не смеели да докоснат чайниците, които Сафар суетливо разнасял и поставял пред тях.

А сърцето на Настрадин Ходжа се обливало с горещи вълни от жалостива обич към тях — колко са смачкани, колко са наплашени, щом нямат кураж да изпият един чай, да кажат една дума! Това малко врабче (погледът на Настрадин Ходжа мимолетно се спрял на врабчето — тяхното сближаване започнало) — дори то е по-щастливо, по-свободно в живота си!

Дошъл Саид. Пред очите на слисаните чоракци новият стопанин на езерото силно го прегърнал, като стар приятел. Това пък било съвсем необяснимо: откъде се познават и защо Саид досега е мълчал?

Страхът понамалял — чоракци взели да посягат към чайниците, някои се примъкнали към Настрадин Ходжа и го заприказвали.

В малката колиба на могилата той отдавна се затъжил за хора, за обикновен приятелски разговор и сега душата му си почивала от принудителното отшелничество. Той разпитвал чоракци за тяхното житие-битие, за домашните им работи, за падналия неотдавна мост при воденицата, за здравето на заболялата тия дни кобила на грънчаря Бабаджан — знаел всичко, което ставало в Чорак. Той сипел весели шеги, обръщал се ту насам, ту натам, честитил с половин глас на Мамед Али близката сватба на прекрасната Зулфия, честитил също така и на стопанина Сафар.

Само за едно, за най-главното, той нищо не искал да каже — за водата и предстоящото поливане. А между другото точно тая мисъл като нажежен гвоздей дълбаела главата и изгаряла езика на всеки чоракчанин.

Осмелил се да попита Мамед Али.

— Кажи, многопочтени Узакбай, кога мислиш да ни пуснеш вода за поливане и колко ще ни вземеш?

В чайханата веднага се възцарило безмълвие — чувало се само непрестанното чирикане от покрива. Десетки очакващи очи пронизали Настрадин Ходжа.

— Вода ще получите навреме, след три–четири дена — отвърнал той. — За цената ще приказваме по-късно, преди поливането.

Чайханата въздъхнала, цялата едновременно с десетки гърди.

— Ами ако не ни стигнат парите?… — започнал Мамед Али.

— Ще стигнат! — прекъснал го Настрадин Ходжа. — Вашите ниви ще имат вода; аз казах, а вие чухте.

Чула се втора обща огромна въздишка. Ще има вода! На всички олекнало на сърцата: брей, вярно, наистина добър, благодетелен човек е тоя Узакбай.

Унесено, с благодарствен възторг чуруликал, звънял и цвъртял врабецът на покрива, така се надувал от напъване, че даже перушината му се наежвала и мърдала — като че ли нему били обещали вода за нивите, живот и щастие в къщите.

А чоракци могли да изразят радостта си само с въздишки и с хлуйналата в очите им светлина.

— Да, вие ще получите вода! Ще получавате вода и занапред, ще имате вода за нивите си винаги и без да ви се отказва! — гласът на Настрадин Ходжа секнал за миг, по тялото му пробягнала тръпка, която го по-гъделичкала по главата и по брадата; да би имал перушина, перата му щели да се наежат и да замърдат. — Повярвайте ми, черните ви дни свършиха!

И млъкнал. Той и без друго казал твърде много наведнъж. Чоракци се страхували да помръднат — само очите им светели по-ярко.

Но земята си е земя, тя си има свой ред, свои закони, а те трябва да се познават — трябва да умеем да ги използуваме, та крилатият устрем на нашия дух да се превъплъти в дела. Настрадин Ходжа не си позволил много-много Да витае в сияйните пречисти висоти;, с усилие на разума си той слязъл на земята, при действителния живот, където всичко е смесено и объркано: доброто със зло, съвършенството с несъвършенство, благородството е низост, красотата с грозота, радостта с мъка и чистотата с мръсотия. В тия преплетени начала и свойства той трябвало да действува сега умно и ловко, та да може неговият замисъл да се увенчае с достоен край.

Огледал всички чоракци. Да, той ги обичал с всичката сила и с целия плам на сърцето си, но това не му пречело да вижда ясно в душите им, наред с високото, чистото и благородното — низкото, тъмното и користното. Тъкмо там била силата на неговата любов: той обичал хората такива, каквито са, без да ги прави във въображението си ангели.

— Кажете, ами защо се сбиха вчера Ширмат и Ярмат? — попитал той.

— Скараха се за сухата черница — обяснил Сафар. — Всеки казва, че била негова — хванаха се за гушите.

— Защо, толкова ли не можаха да я разрежат наполовина?

— За можене — можеха, ама всекиму се искаше да я вземе цялата.

Настрадин Ходжа отдавна познавал у хората всичко това.

Той помълчал малко и попитал:

— Я ми кажете ей оная келява тополка до пътя чия е.

— Моя е! — живо отвърнал грънчарят Дадабай. — Всички знаят, че е моя!

Очите му се стеснили, устните му се свили, брадичката му се изострила — солено щяло да излезе всекиму оспорването на тази увяхнала топола, която струвала два танга.

— Харно — рекъл Настрадин Ходжа. — Твоя да е, няма да споря. Ами оная върба, дето се е надвесила над аръка, тя чия е?

— Моя е! — побързал да каже мандраджията Рахман.

— Защо да е твоя? — възразил му чифчията Осман. — Отде-наде ще е твоя?

— В мойто място е, значи е моя!

— Брее! — изрепчил се Осман. — Чувате ли го бе, люде? В неговото място била!

— То се знае, че е в мойто!

— Ще я видим тая работа! — заядливо отвърнал Осман и целият почервенял. — Тя е само наведена над твойто място, ама корените, корените са в мойто!

— В твойто ли? — Задъхано и пискливо изсъскал мандраджията. — Че откога пък е в твойто, а?

— Чакайте, чакайте, недейте се кара! — повишил глас Настрадин Ходжа и побързал да предвари кавгата. — Недейте да спорите! Нямам никакво намерение да отнемам, нито да купувам тая келява върба, дето никому не е потрябвала и не чини пукната пара. Нека си расте, чиято ще да е. Ами ония магарешки тръни — и те ли имат стопанин?

— В мойто място са — отвърнал Мамед Али. Настрадин Ходжа дълго мълчал, мислел.

През това време слънцето залязло, прощалният му лъч угаснал по върхарите на дърветата, над земята се спуснала предвечерната синева — прозрачна, без отблясъци и сенки. Заедно с прощалния лъч млъкнала и песента на врабеца; денят за хвъркатите свършил. Врабецът се наежил за последен път, отръскал се и се шмугнал в гнездото си под стрехата.

И как станало тъй — върхът на опашката му се случил баш пред очите на Настрадин Ходжа.

— Ами на, ей това врабче, дето влезе сега в гнездото, кой му е сайбията?

Тия думи били взети за майтап: наоколо се заусмихвали, някои прихнали.

— Има ли си стопанин? — добавил Настрадин Ходжа.

— Кой да му е сайбия? — ухилил се Мамед Али. — Хвърка си където иска и когато поиска, никого не пита, еднакво кълве гроздето от всички лозя, обира зърната по всички дворища. Той е на всички заедно и на никого, отделно.

Точно такъв врабец трябвал на Настрадин Ходжа — дето е на всички заедно и на никого отделно.

— Сафар, да не би ти да имаш над него някакви права?

— Какви права! — засмял се чайханджията, оголил щърбавите си венци и сбръчкал лице. — Живее тук някакъв врабец под стрехата, нито аз го закачам, нито той мене. Живее си и нека си живее. Божа птичка…

— Я донеси една стълба, Сафар!

Мамед Али се спогледал с грънчаря, мандраджията — с налбантина, по чайханата преминало едно летящо споглеждане.

Сафар, недоумявайки, домъкнал стълбата. Настрадин Ходжа я подпрял на стената, качил се три стъпала, бръкнал в дупката под стрехата, побърникал вътре — вдигнал високо вежди, лицето му станало внимателно, сякаш се вслушвал в нещо — и измъкнал смъртно изплашения врабец.

— Дайте кафез!

В чайханата сред другите вехтории се намерил един стар кафез.

— Вземи го, Сафар, да го пазиш — рекъл Настрадин Ходжа и турил врабчето в кафеза. — И да го гледаш добре, храни го, по-често му сменяй водата. Това е скъпоценен врабец, така да знаеш, скоро ще се убедиш.

С тия думи той завършил вечерта си в чайханата, пожелал на чоракци добри сънища и си тръгнал.

Саид станал да го изпрати. Върнал се, грейнал от радост. Но нищо не рачил да каже — чоракци тъй и не научили какво толкова радостно е чул от новия стопанин на езерото.

Научила Зулфия. Е, има си хас и тя да не научи!

— Той ми каза: халал да ви са — и къщата, и градината!

— Сигурно се майтапи. Какво ще остане за него?

— О, Зулфия, това е някакъв особен човек: каквото каже, всичко става! Той вече ми подари най-скъпото — тебе!

— Ние ще бъдем щастливи, Саид, и тъй, без тая къща и без тая градина. Мигар не можем да си построим наша?

— Все пак аз мисля, че не се шегува. В очите му гореше някаква необикновена светлина.

— Да, чуден човек срещна ти, Саид! Откакто се появи при нас в Чорак, целият живот тръгна иначе, сякаш слънцето прогледна зад облаците.

— Кой ли е той? Откъде ли е? Задълго ли е дошъл в Чорак?…

Нощта отминавала. Четирите вятъра се вдигали от земята към звездите и раздухвали треперливата им светлина: северният, пълен със студ — за сините звезди, южният, наситен със зной — за червените, западният — за белите и източният — за зелените звезди: четири съня се спускали от висините към света и го обгръщали като четири океана: черен — за злобните и злодейците, мътножълт — за техните помагачи от страх или от корист, син — за всички хора на обикновения честен труд й на безхитростните мисли, прозрачнорубиненоогнен — за доблестните воини по пътищата на Доброто.

 

 

Старият крив кадия на връщане се отбил в Чорак и отседнал в същата чайхана. Излегнат на същите петнайсет одеяла, с широко и алчно отворено дясно око, той зачакал писаря си, който, без да губи време, отишъл да преговаря с новия стопанин на езерото.

Върнал се в чайханата по тъмно и мълчаливо показал на кадията разперена длан — всичките пет пръста. Това означавало — петстотин танга.

Старият хитрец въздъхнал дълбоко, цялото му лице сякаш се потопило в топъл петмез и той сладко притворил очи. А като погледнал отново света — направил го вече с другото, с лявото око.

Взел от писаря тежката кесия, мушнал я в пояса си и се приготвил утре да не се учудва на нищо и да узакони каквато и да е сделка, па ако ще да е за предаване на една правоверна мюсюлманска душа на самия шейтан срещу щипка косми от краставата му опашка.

И не се учудил. Хич не се учудил, като чул от Настрадин Ходжа непреклонното решение да смени езерото си за един врабец, принадлежащ на всички чоракци общо и на никого отделно.

Кафезът си стоял на старото място. Врабецът бил вече свикнал с него: бодро чирикал, подскачал и кълвял сусаменото семе, с което Сафар го хранел през тия дни.

Кадията плъзнал лявото си око по врабеца и кимнал, демек, не вижда никаква пречка за сделката.

Тълпата задръстила пътя, шумяла, бучала: пред очите на чоракци ставало едно добро чудо и всички те, мало и голямо, му вярвали. Като че ли в тяхното село С образа на тоя Узакбай бил дошъл самият дядо Турахон.

Старият кадия уверено и леко карал гемията си по познатото русло на съдийското хитроумие. Врабчето било наречено Елмаз с тегло — три сребърни танга. Така записали в тефтера.

Писарят написал две тапии: едната — че на Настрадин Ходжа се дава елмаз с тегло колкото три цели неизтрити сребърни танга, другата — че езерото се дава за вечни времена на чоракци — на всички заедно и всекиму по равно.

Настрадин Ходжа се подписал на двете тапии.

След това към миндера се заточили чоракци. Сред тях нямало грамотни: натискали палец, намазан с китайско мастило от мастилницата. Под всеки отпечатък писарят записвал името.

— Минавайте, минавайте, не се бойте! — викал им Настрадин Ходжа. — Минавайте по-бърже, че нямам търпение да излапам тоя тлъст врабец, а вие, каквито Сте пипкави, ми забавяте обеда.

Не били един, не били двама — Ширматовци, Ярматовци, Юнусовци, Расуловци, Дадабаевци, Джурабаевци, Бабаджановци; Амиджановци и прочее… Но към обед успели все пак да свършат. Последен турил пръста, някой си Мохамед, син на Осман — и кадията с тръбен, тържествен глас обявил, че сделката е направена.

За втората сделка не отишло много време: това било най-обикновено харизване на една къща и една градина, които отсега нататък ставали Саидови.

Чоракци стояли като омагьосани — ни да шавнат, ни да въздъхнат.

Писарят затворил тефтера: кадията с пъшкане се свлякъл от петнайсетте одеяла и с гмуркане тръгнал към талигата — бързал!

Каруцарят изцъкал, кончето, се изпружило, обтегнало задните си крака и напънало — талигата се люшнала, заскрибуцала и потеглила. И макар че и пътят бил същият, и каруцата същата, тоя път колелата не излизали от коловозите — търкаляли се равно и право, за пръв път от много години насам. И старият кадия, който бил свикнал да пътува все климнал на лявата страна, не можел да разбере: защо днес му е толкова неудобно да седи в каруцата?

— На брега на езерото, дето започвал главният арък, Настрадин Ходжа се сбогувал с чоракци.

За пазач на езерото оставил Саид и му заръчал:

— Нека твоите посеви да са най-накрая, та да не можеш да ги поливаш, преди да се полее цялото землище. Не се сърди: тая работа е много важна, засяга добруването на всички и една заръка в повече няма да навреди. Ето ти ключа за катинара. Свято пази тая вода: за вас тя е животът.

Саид свалил катинара. Хванали се с Настрадин Ходжа за витела, вдигнали савака. Пенлива и кипяща, водата се втурнала в отливника. Тя се леела като свободен и пълноводен поток, както в някогашните честити времена; блестяла, светела, мятала искри под яркото обедно слънце; подетите от водата клони на крайбрежния върбалак се огъвали като жилави камшици, пълни с нетърпеливо трептене, листата оживели, затрепкали и треволякът се устремил по течението, сресан само на една страна.

— Вие получихте вода! — говорел Настрадин Ходжа на чоракци. — Тя ще ви спаси от глад и недоимък, от вечния унизителен страх. Това е нужно на човека, за да бъде той човек, но, само това е малко. Паякът на низката корист, който се таи във всеки от вас — той е главният враг на вашия възход и на вашата свобода! Изгонете го, убийте го — иначе не можете да бъдете хора, човеци, достойни за най-висшето име на света! Нека в Чорак все по-рядко се чува алчната, користната дума „аз“, нека да я смени високата и благородна дума „ние“. Останете си със здраве, бъдете щастливи на своите ниви и в своите къщи винаги и постоянно!

Чули се възгласи на благодарност и възхищение; мнозина се просълзили.

Той взел кафеза, извадил врабеца, подхвърлил го силно нагоре. Надебелял от многото храна, врабецът едва не тупнал на земята, но овреме разперил криле и полетял в небесния простор.

— Отиде към чайханата, при врабката — рекъл Настрадин Ходжа. — Оставям ви тоя „елмаз“ да ме споменувате.

С пускането на врабеца той свършил всичката си работа в Чорак — повече нищо не го задържало тук.

Поклонил се още веднъж на чоракци, пожелал им щастлив живот, спорна работа и се приближил до Мамед Али, Сафар, Саид й Зулфия, които били застанали открая.

— Вие всички ми викахте Узакбай. Но знайте — това не е истинското ми име, аз го мразя. Нарекох се така по неволя. Когато си спомняте за мене, наричайте ме някак другояче.

— Че как да те наричаме?

— Помислете, може да се сетите.

Не искал да го изпращат — тръгнал си самичък, по аръка, след бързата вода. Времето сякаш спряло.

Чоракци дълго стояли безмълвни, не откъсвали очи от могилата, зад която се скрил техният странен, навеки паметен гостенин.

Изведнъж Саид се развикал:

— Знам! Сетих се!

Като току-що събуден от сън, той прокарал ръка по лицето си, като да махнал паяжина от очите си:

— Настрадин Ходжа — това е истинското му име!

И изведнъж всичко станало разбираемо и ясно. Ами да, Настрадин Ходжа е!… И всеки се чудел как не се е сетил по-рано: всекиму се струвало, че се е досещал, само че не докрай.

Саид хукнал по пътеката край аръка след него.

— Настрадин Ходжа! Настрадин Ходжа!

Ехото му отвърнало със слаб, призрачен глас, но Настрадин Ходжа вече не се обадил.