Читателски коментари

Нямам думи….Невероятна поредица

Книгата е хубава.

Това всъщност е основният източник за биографията на Карл, писан от негов служител. Текстът подражава на „Животът на дванадесетте Цезари“ от Светоний. Айнхард явно е много начетен в класическата римска литература — открито се позовава на авторитета на Цицерон, макар че стилът на франкския автор е по-скоро прост и достъпен, за разлика от този на оратора. Книгата е много интересна. Странно е, че цитатите от нея в българския превод на изследването „Карл Велики“ от Жан Фавие не са съобразени с този превод.

Единствената ми забележка към превода от латински тук е, че „държавата на поатийците“ е „градът на поатийците“. Поатие никога не е бил град-държава, а „civitas“ означава все пак първо „град“.

Историята е трогателна, но книгата действително е силно мелодраматична. Авторът борави с основни литературни мотиви като наследствения грях, който стои в основата на сюжетната линия. Чисто литературно романът няма особена стойност. Може би това, че дава повод на читателите да се замислят по наболели въпроси. Дано.

„предвид“, а не „впредвид“

Тъкмо приключих с първата книга. Харесва ми стила на автора, както и начина по който е поднесена историята, така, че да създава напрежение през повечето време. Прекрасна книга. С удоволствие ще прочета и останалите части от поредицата.

Струва си да се прочете!

Високо ниво! Необикновена история за един обикновен на пръв поглед човек. Майсторски разказана. И двете части на книгата са много интересни. Марио Пузо стреля в тъмното, и уцелва!

Авторката има талант, движи за съжаление на ръба на кича, формулата — важни житейски теми, красиви места и безкрайно себеразкриване, явно я води до тиражи. Ако литературата е кулинария, то този продукт за мен е замразена пица.

Като се има впредвид, че книгата е от началото на миналия век, безспорно си има своите качества. Криминалният жанр от тогава много се е променил, не се пращат телеграми и кучетата не светят.

Чете се бързо, но е някак преконструирано, детайлите се появяват нови и нови, после биват обяснени. Моментите на изненада се свеждат до минимум.

Прекрасен роман! ЧИСТО УДОВОЛСТВИЕ е да го прочетеш!!

Смело заявявам — НАЙ-ТЪПАТА книга Вонегът (казвам го като човек, който безумно обича писателя, книгите и характерния му стил). Разочарован е лека дума, потресен бях от безсмислието на тази книга. Силно изненадан бях, че може автор като Вонегът да напише чак толкова слаба книга. В „цветница“ той прави самооценка на книгите си по 6-тобалната система и за тази си е писал 3, като според мен леко си е бутнал едно рамо в оценката :D Вижда се, че е имал някаква добра, но неясна дори за самия него идея, която докрая не му се е избистрила. Оплитал се е все повече и повече, докато накрая се е удавил в глупостите си. Загубено време отвсякъде е тази книга, пълен срам е, всичко това го пиша с голяма болка в сърцето за любимия Вонегът.

Ааа, забравих да добавя:

ТОВА Е ПОЛОЖЕНИЕТО!

или

Така е то (както забелязах, че е в настоящия превод)

Това беше първата ми книга на Вонегът и тя ме караше на моменти да онемявам от майсторството му. Често в онези дни си повтарях, че „толкова завладяваща книга не съм чел“. Оставах безмълвен пред галантните му преходи във времена и пространства. Истинско майсторско изпълнение. Каквото и да кажа ще е малко, възхищението ми от тази книга е огромно. И ще подкрепя един от коментарите по-горе — този начин на представяне на войната ми хареса в хиляди пъти повече пред Хемингуей и „За кого бие камбаната“, където умрях от скука и простота.

Както винаги в книгите на Нора Робъртс — любов, опасност, романтика и щипка магия, нейната рецепта за много успешен и завладяващ роман.

Абсолютно съгласен съм с предните два коментара. И аз бях силно разочарован от книгата. Нищо от типичния Вонегът нямаше. Доста слабо представяне. За себе си лично виждам „хубавите“ идеи, които е опитал да прокара в книгата, но като че ли, ако това беше разказ, щеше да звучи по-добре. Излишна разтегливост има според мен. Съвсем наскоро я четох и вече трудно си спомням как свършваше, четенето и при мен беше мъчително и водеше до чувството, че „сега мога да прекарвам доста по-пълноценно времето си с нещо друго“. От уважение сякаш към Вонегът я дочетох. Още много критики мога да изсипя, но кой съм аз, просто един читател. Но това е мнението на един обичащ Вонегът читател.

Не знам защо, но на мен тази книга не ми хареса толкова, колкото „На Изток от Рая“ и „За мишките и хората“. Сякаш нещо ми се губи, докато кратката повест „За мишките и хората“ ме плени от начало докрай и ме накара да „зачета“ Стайнбек като цяло. Истински шедьовър, героите му са толкова истински и непринудени, в тази също са такива, но по някакъв начин ме дразнеха, нямам идея защо. Единственият приятен образ беше на брадатия доктор, който редовно пиеше бира. Нищо не ми донесе за жалост.

Това е първата книга от цяла поредица. Интересни са за четене. Много идеалистично представени образи, но става. Има добър стил, добър превод, завързани истории. В следващите книги има хронология на героите, обогатяване на характерите.

Като човек пичага, но голям паляк. Трябва да спре да задължава студентите да му купуват книжките, та може би тогава ще се поотвърди като автор. Не става така на сила клиентела. Сори.

Удивително! Отново прочетох книгата вчера. Бях изключително увлечен. Преди това съм я чел на 12–13 години и очевидно така и не съм разбрал и оценил книгата по достойнствата и.

Аз така и не се обременявам с омраза към турците днес, но докато четях бях гневен за това, което са ни причинили дедите им.

Стилът на Вазов за мен е много увлекателен, а описанията съвсем не ме приспиват, а напротив — карат ме да се замислям за достойнствата на България, чиято природа така често присъства в тях.

Трябва да се прочете!