Включено в книгата
Година
(Обществено достояние)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 259 гласа)
Корекция
NomaD (2011 г.)
Сканиране и разпознаване
?

Източник: Словото

(Публикуването на романа „Под игото“ е резултат от сканирането на текстове, извършено от работна група за въвеждане на българска класика, в която участват Живко Иванов, Петя Бъркалова, Светла Черпокова, Красимира Чакърова. Текстът е въведен от Самуил Алвас, Стоян Савов, Даниел Арзуманян — Пловдивски университет, Филологически факултет. Корекции: Мартин Митов)


По-долу е показана статията за Под игото от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Под игото.

Под игото
Автор Иван Вазов
Създаден 18871888 г.
Одеса, Русия
Първо издание 1894 г.
България
Издателство Тодор Чипев
Оригинален език български
Жанрове Исторически
Вид роман
Страници От 354 до 418

„Под игото“ е роман в три части на българския писател Иван Вазов, цялостно публикуван за първи път през 1894 г. и определян като първия пример за този жанр в българската литература.[1] Творбата е най-популярното и ценено произведение на автора, донасяйки безсмъртна литературна слава на създателя си, както и най-четената и превеждана българска книга.

Романът е написан по време на изгнание на Вазов в Одеса и е пренесен в България с руската дипломатическа поща. Публикуван е от издателство издателство „Т. Ф. Чипев“. През 2009 година романът печели първо място в „Голямото четене“ (класация на най-любимите и четени книги на българите).

Основни опозиции: срам – слава, тъмнина – светлина. Подзаглавието му е „Из живота на българина в навечерието на Освобождението“Създаден е през периода 1887 – 1888 в Одеса (тогава Руската империя, сега Украйна). Първата част е публикувана за първи път през 1889 г. в „Сборникъ за народни умотворения, наука и книжнина". През 1890 г, в същия сборник са публикувани и останалите части. През 1894 г. излиза като самостоятелна книга.

Литературната критика го приема нееднозначно.

Романът събира в себе си носталгията за родния град на Вазов и за едно героично време в контраст на „епохата на дребните характери“, настъпила след Освобождението. „Под игото“ е първият роман в младата българска литература, силно повлиян от френския романтизъм.

Заглавието „Под игото“ насочва към историческото време (към османското робство), а подзаглавието „Из живота на българите в предвечерието на Освобождението“ отново насочва към време на робство, но и на пробуждане, на промяна в мисленето на общността.

Сюжет

Бяла черква. Вечерта. Чорбаджи Марко Иванов вечеря заедно с многочелядното си семейство. Неочаквано в нощта се чува стряскащ шум. Марко отива в обора и разпознава в сенките Иван Кралича, избягал от Диарбекир. На входната порта заудря онбашията с няколко заптието и беглецът прескача зида. Докато се разразява буря, Кралича се измъква от няколко стражи, които се докопват единствено до палтото му. Заточникът се укрива в извънградска воденица, където спасява воденичаря и невръстната му дъщеря от гаврите на двама турци. Дядо Стоян му помага да погребат мъртвите главорези, след което откарва непознатия да се укрие в близкия манастир при дякон Викентий. На другия ден се връща и игуменът Натанаил, който носи лоши новини от града. Доктор Соколов през нощта е бил арестуван и откаран. Когато Иван го питал предния ден за Марковата къща, докторът му подарил дрехата си, защото беглецът бил дрипав. Иван сложил в джоба си бунтовнически книжа, а дрехата останала у турците. След тия известия той решава да отиде да се предаде, за да избави този добър човек.

Същата сутрин обаче чорбаджи Марко се засича с онбашията в кафенето и турчинът забравя там писмото с обвинението и доказателствата против доктора. През това време чорбаджията съумява да подмени книжата и така спасява Соколов от тежко наказание.

На връщане Соколов се среща на пътя с Иван Краличът и дякон Викентий, които са тръгнали да му помогнат. Така се запознават двамата революционери и между тях се заражда най-искрено приятелство. Двамата измислят новата самоличност на беглеца, с която той е въведен в обществото на Бяла Черква.

Скоро след появата му в града, по адрес на Бойчо Огнянов са пуснати лъжливи слухове, дори че той е турски шпионин. Но след намесата му на годишния изпит на ученичките от девическото училище, той печели на своя страна всички честни сърца. Подлият Стефчов прави неприлично предложение на младата учителка Рада Госпожина и раздразнен от отказа, решава да я компрометира пред училищното настоятелство. Той задава сложни и неразбираеми въпроси на ученичките, на които те не могат да отговорят. В този момент на помощ на учителката идва новопристигналият чужденец и ученичките се представят много добре на същите въпроси, но зададени просто и разбираемо. Тази постъпка настройва всички добре към него и особено красивата учителка. Планът на Стефчов е осуетен, но ненадейно детето на чорбаджи Мичо, без да иска, издава революционните приказки, които слуша в къщи. Това дава нов повод на Стефчов да нападне Рада, но тази подробност е скоро забравена.

За да остане по-трайно в града и да оглавява комитета, Огнянов се наема като учител. Това му позволява да се вижда често и с Рада, в която се влюбва. Това, наред с революционната му дейност, настройва Стефчов срещу него. Поради любовта си с Рада, Огнянов си печели враг също в лицето на Мердевенджиев, който също я обича и праща тайно сантиментални писма, над които двамата млади се надсмиват.

Скоро след това край града се появява Муратлийски и Огнянов го посещава в една воденица, където са го приели. На връщане оттам той среща игумена и се разговаря с него току до зловещата воденица, където е извършено престъплението. В памет на това дело, на което Мунчо дълбоко се възхищава, той трупа камъни на мястото, където са заровени труповете. За нещастие по пътя се задава онбашият, който отива на лов и става свидетел на появата на хрътката на Емексиз Пехливана, която напада злобно Огнянов, като враг на стопанина си. Тази случка е докладвана от Шериф ага, но не предизвиква особен интерес.

Група доброволци от града представят благотворително пиесата „Многострадална Геновева“, където главната роля се изпълнява от Огнянов. Представлението, въпреки наивността си, се радва на голям успех и трогва до сълзи зрителте. Гост в града по това време е и Каблешков, който накрая на представлението вместо традиционната любовна песен подхваща „Къде си вярна, ти, любов народна“. Никой обаче не се възмущава и всички изпяват дружно песента. Дори беят, който присъства на пиесата, се наслаждава на песента, тъй като неговият преводач умело го лъже за значението на текста.

Персонажи

  • Иван Краличът/Бойчо Огнянов – син на заможен видински търговец, заточен в затвора в Диарбекир поради участието си в чета през 1868 г. След осемгодишен престой в крепостта той избягва и се завръща в България. Установява се в Бяла черква под името Бойчо Огнянов с намерение да продължи революционното дело. Той е с черна къдрава коса и е среден на ръст. Влюбва се в Рада Госпожина.
  • Соколов – доктор в Бяла черква (той всъщност не е доктор, но помага с билки и най-различни лекове). Известен като голям веселяк – ерген, склонен към екстравагантен живот и приключения; човек с несериозно отношение към живота – пълно отрицание на уседналия домашен бит. Отглежда в дома си мечката Клеопатра, която е силно привързана към него. Срещата с Огнянов обаче пренарежда битието му – превръща несериозния младеж в саможертвен бунтовник. Влюбен е в Лалка.
  • Рада Госпожина – сираче от дете, отгледана е от Хаджи Ровоама, която е калугерка в женския метох. Работи като учителка в девическото училище към метоха. Тя е високо, стройно и хубаво момиче, с простодушен и светъл поглед и с миловидно, чисто и бяло лице, носи черна забрадка. Влюбва се в Огнянов.
  • Кириак Стефчов – син на богат чорбаджия, който е облагодетелстван от турската власт, открито шпионира и слугува на властта и е горещ противник на революционното движение. Той използва всеки удобен момент да наклевети бунтовниците. Поради това се превръща в пръв враг на Огнянов и Соколов. Предава Огнянов на турците.
  • Чорбаджи Марко Иванов – заможен търговец, патриот и приятел на бащата на Кралича. Възпитава децата си на почтеност и любов към родината. Чорбаджи Марко е главата на семейството и символизира типичния българин – почтен, разумен, прогресивен и родолюбец. Героят е петдесетгодишен, с исполински ръст, леко приведен, но строен. Лицето му е загрубяло от слънцето и ветровете, големите му вежди засенчват сините му очи. Марко е човек на реда, внимателен и добросърдечен, изпълнява християнските норми и държи на приличния вид и образованието на децата си. Самият той обича „учението и учените.“
  • Чорбаджи Юрдан Диамандиев – привърженик на султана и поради това неблагонастроен към революционерите. Той е брат на Хаджи Ровоама и баща на Лалка и на кака Гинка. Противоречиво на неговите убеждения всичките му деца са патриотично настроени. Героят е на години, болнав, намръщен и нервен – „Той беше човек на миналото“. Чорбаджи Юрдан е безскрупулен и жесток в страстта си за власт и пари.
  • Госпожа Хаджи Ровоама – калугерка в метоха, сестра на Юрдан Диамандиев и пословична клюкарка. Рада Госпожина е била нейна храненица.
  • Игумен Натанаил – игумен на мъжкия манастир в околностите на Бяла черква. Той и дякон Викентий също споделят революционния идеал.
  • Мунчо – бавноразвиващ се глухоням, който живее в манастира. След като става свидетел как Иван Краличът убива двама турци, той се привързва силно към него и му се възхищава. Благодарение на предупреждението му Краличът е спасен от смърт. Накрая на книгата той единствен се опълчва срещу убийството на Бойчо и е „обесен на кланицата“, както се изразява Вазов.
  • Колчо Слепецът – предан приятел на Огнянов, който не го изоставя в труден момент.
  • Кандов – студент в Русия, увлечен по социалистическите идеи. Той е носител на идеите на младостта – всеобща свобода, равенство и братство. Намира се в града по здравословни причини, но скоро става съперник на Огнянов в любовта, а по-късно революционер и негов близък приятел. Кандов е готов да даде всичко в името на целта, на идеала си, жертвайки не само себе си, а и другите в името на Свободата.
  • Поп Ставри – поп в градската църква, също благосклонен към бунтовниците
  • Чорбаджи Мичо Бейзадето – заможен чорбаджия, краен русофил, пламенна борческа натура, фанатично вярващ в гибелта на турската империя и член на белочерковския комитет.
  • Христаки Заманов – българин, работещ като турски шпионин. Той се възползва от това, като изнудва българи и турци за пари, но не издава никакви тайни около делото.
  • Муратлийски – другар на Бойчо от четата от 1868 г., който също като него се установява в Бяла Черква под самоличността на австрийския фотограф Ярослав Бързобегунек и продължава революционната си дейност.
  • Фратю – заклет републиканец и член на комитета. В навечерието на борбата страхът го прави изменник.
  • Иван Боримечката – революционер от съседното село Алтъново. Той е с гигантски ръст и сила, простичък и недодялан, но добродушен, отзивчив на общонародните настроения и всеотдаен в участието си в освободителното дело. Верен другар на Огнянов.
  • Марийка – момиче, което Бойчо спасява от двама турци заедно с баща ѝ Стоян.
  • Шериф ага – онбашият на Бяла Черква.
  • Тосун бей – кръвожаден турчин, изпратен с многобройни башибозуци да потуши въстанието в Стремската долина.
  • Тодор Каблешков – представен като 26-годишен момък, среден на ръст, твърде сух и слаб, с едва поболи мустаци, черна като въглен коса, притежава живи очи с огнен поглед. Той е будна и бурна личност, посветила се изцяло на революционното дело.
  • Лалка – дъщеря на чорбаджи Юрдан, сестра на Гинка и съпруга на Стефчов.
  • Клеопатра – мечето на Доктор Соколов
  • Кака Гинка – смела жена, с весел нрав. Тя е голямата дъщеря на туркофила чорбаджи Юрдан. Кака Гинка е образ за жена, радетелка за народните интереси и идеали. Тя открито и най-активно се включва в подготовката за въстанието, пренебрегвайки личните си семейни отношения и бесния гняв на баща си. Омъжена е за Генко Гинкин.
  • Дякон Викентий – плах и нерешителен свещеник от Бяла черква. Той е носител на други разбирания – за постепенното освобождаване на народа от старото, за израстването му най-напред като сбор от личности, а политическата свобода да бъде функция от личността. Но той жертва вижданията си в името на обществото, пада като герой в бунта.
  • Отец Йеротей – монах, книжовник, скромен, тих, незабележим, но изключително активен към каузата. Той си дава парите, жертва ги за нещо ново, различно от досегашната му дейност.

Като второстепенни герои се появяват също персонажите от повестта „Чичовци“ (Иванчо Йотата, Хаджи Смион, Ганчо кафеджията и др.) тъй като действието и на двете произведения се развива по приблизително едно и също време в същата област.

Киноадаптация

Романът е филмиран през 1952 г. Режисиран е от Дако Даковски. В него участват Мирослав Миндов, Лили Попиванова, Петко Карлуковски, Васил Кирков и други. Музиката е на Филип Кутев. Сценарий: Павел Спасов, Георги Крънзов. Оператор – Бончо Карастоянов.

Втората му филмова адаптация е през 1987 година, по случай 100-годишнина от публикуването на славната книга, възвеличаваща подвига на Априлската епопея. В ролите: Андрей Слабаков, Елена Маркова, Георги Черкелов, Илия Караиванов, Минка Сюлеймезова, Георги Парцалев, Георги Калоянчев и др. Режисьор-постановчик: Нина Янкова, Музика: Георги Генков

Бележки

  1. Някои изследователи определят като роман жанра на издадената през 1873 година историческа трилогия на Любен Каравелов, включваща частите „Отмъщение“, „После отмъщението“ и „Тука му е краят“.Радев, Иван. История на българската литература през Възраждането. Велико Търново, Абагар, 2007. ISBN 978-954-427-758-1. с. 333.

Външни препратки

Част първа

I. Гост

Тая прохладна майска вечер чорбаджи Марко, гологлав, по халат, вечеряше с челядта си на двора.

Господарската трапеза беше сложена, както по обикновение, под лозата, между бистрия и студен чучур на барата, който като лястовичка пееше, деня и нощя, и между високите бухлати чемшири, що се тъмнееха край зида, зиме и лете все зелени. Фенерът светеше, окачен на клончето на едно люлеково дръвче, което приятелски надвисваше миризливите си люлеки над главите на челядта.

А тя беше многобройна.

До бай Марка, до старата му майка и до стопанката му седяха около трапезата рояк деца — големи и малки, които, въоръжени с ножове и вилици, опустошаваха мигновено хлябове и блюда. Те напълно оправдаваха турската дума: сомун душманларъ.

Бащата хвърляше от час на час добродушни погледи на тия запъхтели работници с остри зъби и несъкрушими воденици, усмихваше се и казваше весело:

— Яжте, татовата, да порастете! Пено, налей паницата пак!

Слугинята отиваше при чучурчето, дето изстиваше руйното вино, наливаше и донасяше дълбока фарфорова паница. Бай Марко я поднасяше на децата, като казваше благоразположено:

— Пийте бре, маскари!

И паницата изреждаше всичкия народ. Очите на народа светваха, бузите се зачервяваха и той си облизваше с наслаждение устните. Тогава Марко се обърна към жена си, която се понавъси неодобрително, и каза строго:

— Нека да пият при мене — да не са жедни за вино. Аз не ги ща да станат пияници, като пораснат.

Марко имаше свой практически възглед за възпитанието. Човек малообразован, от прежното време, той със своя естествен здрав смисъл разбираше добре човешката природа и знаеше, че онова, което се запрещава, по-силно се желае. По тая причина, за да ги заварди от наклонност към кражба, той поверяваше на децата си ключа от ковчега с парите.

— Гочо, иди отвори севлевия сандък и ми донеси кесията с минцовете!

Друг път поръчаше на другиго:

— На, татовата, иди ми отчети от панерчето с жълтиците двайсет рубета, та да ми ги дадеш, като се върна. — И излизаше.

Въпреки обичая на повечето бащи по онова време, додето обядват, да държат прави децата си, уж да ги научат на почит към старите, Марко винаги туряше своите на софрата. Също и кога имаше гости, той викаше синовете си да присъствуват.

— Нека да добият господарски нрави — обясняваше той, — а не да се дивят и гушат пред хората като Анко Разпопчето.

Анко Разпопчето се спряпаше от срам, колчем срещнеше човек в панталони от черно сукно.

Като беше постоянно слисан с търговските си работи, Марко само на трапезата виждаше народа си вкуп и тогава допълняше възпитанието му по доста своеобразен начин:

— Димитре, не пресягай пред баба си на софрата, не бъди такъв фармасонин.

— Илия, не дръж ножа като касапин, не коли, ами режи човешки хляба.

— Гочо, що си се разкопчал като ахиевски читак? Па хвърляй феса, кога сядаш на софра. Косата ти е пак порасла като на тутраканец; иди при Ганка да ти я остриже — казашки.

— Василе, сбери си дългите мотовили, да се сместят и други хора. Кога идем на полето, там се разтягай.

— Авраме, ти ставаш от софра, без да се прекръстиш, протестантино!

Но само когато беше разположен Марко, наставленията му имаха такъв тон; сърдит ли беше нещо, на трапезата царуваше гробно мълчание.

Дълбоко набожен и благочестив, Марко полагаше голяма грижа да вдъхне у синовете си религиозно чувство. Вечер, доде изчетеше повечерката си пред иконостаса, големите бяха длъжни да присъствуват на молитвата. Дойдеше ли неделя и празник, всички трябваше да идат на черква. Това беше закон неотменим. Нарушението му донасяше буря на къщата. През едни велики пости той поръча на Кира да иде да се изповяда, понеже на сутринта щеше да се комка. Киро се върна скоро-скоро от черква.

Той не беше нито помирисал попа.

— Изповеда̀ ли се? — попита баща му недоверчиво.

— Изповядах се — отговори синът.

— При кой поп?

Киро се смути, но отговори самоуверено:

— При поп Еня.

Той излъга; защото поп Еню беше млад поп и не изповядваше.

Марко усети тозчас лъжата, скокна сърдито, улови сина си за ухото и го изведе така на улицата. После го потири до черквата, дето го предаде на изповедника, поп Ставря, с думите: „Отче духовниче, изповядай това магаре!“ И сам чака в един трон, дор трая изповедта.

Още по-строго се отнасяше към ония, които изоставяха училището. Сам остал прост, Марко обичаше учението и учените. Той беше от реда на ония родолюбци, жъдни ревнители на новото умствено движение, с грижите на които, в късо време, България биде засеяна с училища. Той имаше доста мъгляво понятие за практическата облага, която можеше знанието да донесе на тоя народ от земледелци, занаятчии и търговци. Марко гледаше угрижено как животът не даваше ни работа, ни хляб на ония, които излазяха от училище. Но той чувствуваше, със сърцето разбираше, че в науката се крие някаква тайнствена сила, която ще промени света.

Той вярваше в науката, както вярваше в бога, без разсъждение. Затова и залягаше да й бъде полезен, по силите си. Той имаше едно славолюбие — да бъде избран училищен настоятел в градеца си — Бяла черкова[1]. И всякога беше избиран, понеже се ползуваше с обща почет и доверие. На тая скромна обществена длъжност Марко не щадеше ни труд, ни време, но бягаше от всички други, често съпрежени с власт и облага, а особено — от конака.

Когато се дигна трапезата, Марко стана. Той беше човек около петдесетгодишен, с висок исполински ръст, леко приведен, но строен още. Лицето му, червендалесто, но опалено и позагрубяло от слънце и ветрове, поради честите му пътувания по кърища и по панаири, имаше сериозно и студено изражение, даже и когато се усмихваше. Големите му надвиснали, над сините му очи, вежди усилваха тоя строг тон на физиономията му. Но някакво добродушие, честност и искреност се разливаха по нея и я правеха симпатична и непобедимо извикваше уважение.

Марко седна пак на постланото с червен китеник одърче, загнездено между високия чемшир, и запуши чибука си. Домочадието му се разположи по-свободно на чергата до шумящата баричка, а слугинята донесе кафето.

Тая вечер Марко беше в добро настроение на духа. Той с любопитство следеше боричкането на ситите, с розови бузички деца, които цепеха въздуха със звънливите си смехове. На всеки миг те образуваха живописна група, из която шумно излазяха звънливи крясъчета, весели кискания, сърдити гласета: те приличаха на рояк птичета, що играят из клоните. Но тая невинна радостна игра сдоби изведнъж по-войнствен характер: ръчичките замахаха по-живо, разменяха се малки юмручета, чуха се застрашителни крикчета и се дигна писък и врява — птичият концерт се обърна на сражение. Победители и победени — всички се затекоха към баща си да се тъжат или оправят. Един сочеше баба си за защитник, друг назначаваше майка си за прокурор. Сега, от безпристрастен зрител, Марко се обърна на съдия. По право и по длъжност той трябваше да гледа съдбата. Но съдията, въпреки съдебната практика, не щя да чуе ни обвинение, ни защита, а издаде присъда: някои погали по главичките, други потегли за ушите, а най-малките — сиреч обидените — той целуна по бузките.

И народът се умири.

Сега най-малкото човече, което спеше на ръцете на баба Иваница, разбудено от шума, изплака.

— Спи, бабината, спи, че турците ще дойдат да те грабнат — казваше му баба Иваница, като го люшкаше на коленете си.

Марко се навъси.

— Мале — каза той, — стига си плашила с тия турци децата! Ще им оживей страхът на сърцето.

— Ех, така зная аз — отговори баба Иваница, — и нази са с турци плашили… та и не са ли за плашене, да ги порази господ! Седемдесетгодишна жена съм и ще умра, дето го рекли, с отворени очи: нема да дойде благочестивото!

— Бабо, аз, кога пораста, и бачо Васил, и бачо Георги, ще вземем нашата калъчка и ще изколим всички турци — извика Петърчо.

— Оставете баре един жив, бабината!

— Как е Асен? — попита Марко жена си, която се задаваше от къщи.

— Огънят му мина — спи сега — отговори тя.

— Що му е трябвало да гледа тия работи? — каза безпокойно баба Иваница. — Сега ей го болно.

Марко се понамръщи, но не отговори нищо. Трябва да забележим, че Асенча го беше втресло днес, защото из прозорците на училището беше видял трупа на обезглавеното дете на Генча Бояджията, що бяха докарали от полето в черковния двор. Марко прибърза да промени разговора и се обърна към децата:

— Сега мирувайте, да чуем бачо ви какво ще ни разкаже. После всички ще изпейте една песен. Василе, я разправи, днес какво ви предава учителят?

— Урок от всеобща история.

— Добре, разкажи ни от историята; кое беше?

— Война за наследството на испанския престол.

— За шпаньолците ли? Остави ги, те не ни влизат в работа. Кажи нещо за Русия.

— Кое? — попита Васил.

— Например за Ивана Грозния, за Бонапарта, кога запалил Москва.

Марко не довърши думата си. Изрухтя нещо в тъмното дъно на двора; керемиди паднаха с трясък от стряхата на зида. Кокошките и пилците изкукудечиха уплашени и се разхвърчаха насам с настръхнал перушиняк. Слугинята, която събираше там прострените ризи, изпищя и завика: „Хайдути! Хайдути!“

В двора настана страшна смутня. Жените се изпокриха из стаите, децата се не чуха, не видяха, а Марко, който беше храбър, прав, след като надникна в тъмното място, отдето дойде шумът, изчезна в една врата. Подир малко излезе из друга, при обора. Той държеше два пищова.

Това действие, колкото решително, толкоз и неблагоразумие, се извърши така бързо, щото Марковица нема време да се сети и да задържи мъжа си. Когато той изскочи из прага, чу се само премалелият й глас, с който се смешаше грозното джавкане на кучето, спряно уплашено при чучура.

Действително, чужди човек имаше там в сянката, между кокошарника я обора, но тъмнината беше тъй гъста, че нищо не личеше там. Тя ставаше още по-непроницаема за Марка, по причина на бързото му преминуване от светлината на фенера в мрака на нощта.

Марко влезе на пръсти в обора, като погали коня по задницата, да се не плаши, и погледна през дървените пречки на прозорчето. Било, че окото му привикна на мрака, било, че тъй му се стори, той видя в ъгъла, до самото прозорче, нещо изправено като човек и съвършено неподвижно.

Марко насочи пищова, сниши се и извика страшно:

— Давранма!

Той почака един миг с пръст на запънката.

— Бай Марко — прошушна един глас.

— Кой е тука? — попита Марко по български.

— Бай Марко, не се бойте, ваш човек съм! — И неизвестният се изпречи на прозорчето. Марко ясно видя сянката на непознатия.

— Кой си ти? — попита сепнато я недоверчиво Марко, като отдръпна пищова си.

— Иван, на дяда Манола Краличът син, от Видин.

— Не те познавам тука… що чиниш тука?

— Ще ти разкажа, бай Марко — отговори гостът, като си снишаваше гласа.

— Аз не мога да те видя… отдека идеш?

— Ще ви разкажа, бай Марко… отдалеч.

— Откъде отдалеч?

— От много далеч, бай Марко — пошушна ниско гостът.

— Откъде?

— От Диарбекир.

Тая дума като един проблеск огря паметта на Марка. Той си спомни, че дядо Манол има син в Диарбекир, на заточение. Дядо Манол му беше стар приятел по търговски сношения и по голяма услуга.

Тогава излезе из обора, приближи се в мрака до нощния гостенин, хвана го за ръка и го въведе през обора в сламеника.

— Иванчо, ти ли си бе? Аз те помня момченце… Ти ще нощуваш тука, утре ще видим — каза му Марко тихо.

— Благодаря ви, бай Марко… освен вас другиго не познавах тука. — прошушна Краличът.

— Дума ли иска? Баща ти от мене няма по-добър приятел. Ти си у дома си. Видя ли те някой?

— Не; мисля, когато влязох, никого нямаше на улицата.

— Влезе? Та тъй влазя ли се бе, синко? През покрива, на юрюш! Не вреди, дядовия Манолев син ми е добър гостенин всякога, най-вече когато ми иде от толкова далеко място. Гладен ли си, Иванчо?

— Благодаря, бай Марко, не съм гладен.

— Не, ти трябва да хапнеш. Аз ще ида да умиря домашните, па пак ще дойда, да си побъбрим и да я нагласим. Хай, бог да те поживи, какво щях да направя — казваше Марко, като сваляше полека чакмака на пищова си.

— Прощавай, бай Марко, глупост страшна направих.

— Трай, доде се върна. — И Марко излезе и затвори вратата на обора.

Той завари жена си и майка си премалели от страх; а като го видяха жив и здрав, те извикаха и го уловиха за ръцете, като че се боеха да не излезе пак. Марко се престори спокоен и ги сметна: той ги увери, че нищо не намерил на двора, че вероятно някоя котка или куче е бутнало тухлите, а глупавата Пена надала врява.

— Само разбудихме махалата — каза той, като увираше пищовите в кобурите, що висяха на стената. Домашните се успокоиха. Баба Иваница извика слугинята:

— Пено мари, да ти опустеят зъркалите — уплаши ни. Скоро изведи децата да идат да пикаят на син камък.

В тоя час вратнята се похлопа яката. Марко излезе на двора и попита:

— Кой хлопа?

— Чорбаджи, отвори! — извикаха по турски.

— Онбашият — прошушна си Марко безпокойно; — трябва да го скрием на друго място. — И без да обръща внимание на новото хлопане на вратнята, затече се в обора.

— Иванчо! — викна той в сламеника.

Отговор нямаше.

— Заспал е. Иванчо! — викна по-силно.

Никой не се обади.

— Ах, ще е бегал, завалията — каза Марко, като забележи едвам сега, че той завари вратата отворена на обора. После прибави угрижено: — Какво ще стане с това момче сега?

На всеки случай той го извика пак няколко пъти и като не доби отговор, Марко се върна към вратнята, която се хлопаше силно, до строшване.

Бележки

[1] Сопот. Бяла черква е превод на турско название на тая местност: „Акча клисе“. (Бележка от издателя).