Читателски коментари

Много увлекателно написан роман. Хубав сюжет, много страст в героите.

Хареса ми. Много приятна книжка.

emko8, струва ми се, че подценяваш ролята на доминиращата социална парадигма. Например, да разгледаме ситуацията по време на война. Войникът отива да се бие по заповед на държавата си и знае, че може да бъде убит. При това има избор — вместо да рискува живота си, може да дезертира или да се предаде на противника, което гарантира индивидуалното му оцеляване, но е в ущърб на обществото, чийто член е. При викторианския ценностен модел, според който обществото е по-важно от индивида, такива случаи са изключително редки. Примери — във втората световна война от 34.4 милиона военослужещи в Червената армия дезертират едва 657 000 човека, което е под 2%. В немската и японската армии процентът е още по-нискък. След налагането на хипи-модела, абсолютизиращ отделния индивид и пренебрегващ нуждите на обществото, знаеш какво става. Една трета от набора, мобилизиран за виетнамската война в САЩ отказва да служи. Или съвсем пресния пример с есминеца „Доналд Кук“ в Черно море. След симулираната атака на руския Су повече от половината екипаж подаде рапорти за уволнение с мотив, че „постъпвайки в армията, не са очаквали да попаднат в ситуация, в която животът им да бъде изложен на риск“.

Това е причината почти всички герои на романа да приемат неизбежното и да продължават да изпълняват социалните си функции до края — водачите на трамваи ходят на работа до последния си ден, лекарите раздават средства за евтаназия, докато дойде момента сами да ги погълнат, а капитанът на подводницата отказва да вземе момичето със себе си в последното си плаване, защото уставът на военноморските сили не го допуска. Или в най-лошия случай — най-слабите се отдават на тих алкохолизъм, изпитвайки чувство за вина. Защото това са хора, възпитавани в чувство за дълг и той се е превърнал в тяхна втора природа. Затова липсват хаосът, анархията и бума на престъпността, които биха съпътствали подобна ситуация днес. Например след наводнението в Ню Орлиънс преди няколко години — наложи се намесата на армията на Съединените щати, за да се справят с мародерстващите банди от грабители и насилници, възползвали се от липсата на полицейски контрол, за да удовлетворят алчността и похотта си.

Примерът с раково болния, който даваш, не е съвсем подходящ, защото от неговия изобр зависи само неговото бъдеще. Дали ще предпочете традиционното лечение, алтернативните методи или просто ще се примири — това не променя социалните му функции. Докато в ситуация на криза всеки опит на един индивид да оцелее по-дълго би могъл да се осъществи само за сметка на останалите членове на обществото. Да трупа запаси от дефицитни храна и гориво и да използва труда на съгражданите си, за да изгради убежище, в което да оцелее по-дълго от тях е аморално от гледна точка на викторианеца. Затова и авторът не описва подобни случаи, което прави произведението неправдоподобно за по-младите читатели.

Между другото — мисля си, че в някои аспекти романът е много близо по дух до произведенията на Достоевски. И двете представляват форма на „рационална терапия“ — насочват разума към осъзнаването и приемането на не особено приятни житейски истини, които защитните механизми на ego-то нормално се опитват да изтласкат в id-а. Но прочитайки и изживявайки романа до края, човек изпитва някаква форма на катарзис. Или, ако трябва да го формулирам съвсем цинично: „На брега“ е като калните бани за болния от СПИН — не предлага спасение, но помага на човек да свикне постепенно с това, което му предстои :)

Мъдро написана история за тази любов, която на всички ни се иска, ако не да преживеем, то поне да разберем, че съществува.

Еднотипна история. Първите 10 глави са достатъчни, за да се разбере колко са абсурдни главните герои.И от там нататък повторенията на едни и същи ситуации направо могат да те побъркат.

Ф р а к с с, въпреки че всички сме с подписани смъртни присъди, според мен малцина сме способни да посрещнем така хладнокръвно смъртта, дори когато тя чука на вратата. Сещам се за онзи епизод в „Идиот“, където княз Мишкин разказва за преживяванията на един убиец, преди да бъде екзекутиран, и как очакването на сигурната смърт е нещо много по-ужасно за него, отколкото самата присъда. Сещам се обаче и за оня обесник на Вапцаров, дето запява бодро на бесилото. Идеята ми е, че хората са различни и поставени в една и съща ситуация реагират различно, при което освен това е много трудно да се каже кой точно постъпва най-достойно. Тук викторианското възпитание и хипи бунтът играят незначителна роля на фона на хилядолетната еволюция на човешкото общество и индивидуалните ни генетично предопределени особености.

Нека дам един пример, по-близък до нашето ежедневие, отколкото описания сюжет. Да речем, че лицето Х е болно от раково заболяване с прогноза за терминален изход и е изправено пред следната дилема — да живее в относителен комфорт, както досега, още няколко месеца, или да се подложи на лечение, което би продължило живота му с още една-две години, но на цената на ужасни мъки и постепенно обезличаване. Кое точно е най-достойното, което може да стори Х? Да се остави по течението, да се бори със зъби и нокти до края, да се самоубие или да хукне по врачки и знахари? Аз поне не мога да кажа, но знам, че има хора, които да поемат по всеки един от тези пътища. И освен това не мисля, че човек е пълен господар на живота си, доколкото той няма точно никаква роля в най-важното събитие на своя живот — раждането си. Но всички тези размисли и страсти мисля, че надхвърлят темата на дискусията, по която се включих тук

п.п. Ф р а к с с, между другото очертаваш доста интересни за мен посоки, по които можеше да развие „На брега“.

Стигнах до половината , но несмятам да я продължа .. Както и да чета други книги от този автор !

Много хубави коментари на Димитър и нт. Не бих могла да добавя нищо повече, само ще се осмеля да изразя малко по-различно мнение относно актуалността на класическите произведения — тук включваме и поводът за нашата дискусия, „Тютюн“ –, а също и за разгарничението истинска срещу жанрова литература.

Може би в исторически план повечето класически произведения да не са актуални, въпреки че историята проявява каприза да е циклична и да се повтаря през определени периоди от време, създавайки сходни контексти, в които да се разположат конкретни истории. Човешкият характер обаче със своите стремежи, възходи и падения, и всичко, произтичащо от тях, е друга тема. В тази връзка мисля, че всичко случващо се с Морев и Ирина е актуално и днес. И днес (а и във всички времена) много хора погубват душата си и изгубват себе си, заслепени от жаждата за богатство и власт, като доста важна роля за това играят събитията от детството и младостта им. Такъв е случаят на Борис Морев, мисля. А и Ирина не е изключение: способната и целеустремена млада жена изгубва на практика всичко, повлечена от водовъртеж на чувства и неправилни избори… и такива примери можем да открием в наши дни, ако не в литературата, то в реалността. Вземете което и да е класическо произведение и ще откриете характери, мотиви и ситуации, които се откриват едно към едно във всички епохи. Осъзнавам, че изказът е препъни камъкът за младите четящи, но това е преодолимо с повечко четене. На мен, човек възрастен, този изказ допада, той е богат, методичен, уважава детайлите и не препуска из повествованието.

Що се отнася до жанровата литература, да, напоследък чувам и чета този „етикет“, но това противопоставяне ми се струва крайно. Съэс средствата на „жанровата“ литература творят писатели като Урсула Ле Гуин, Маргарет Атууд, Питър Уотс, Робин Хоб, Филип Дик и мн. др., да не изброявам всичките си любимци:), които са създатели на качествена проза, която е основа за сериозни рефлексии относно света, бъдещето, човека. Което още веднъж потвърждава, че не жанрът и неговите изисквания и канони, а талантът и идеите на автора са критерий за стойността на творбата.

Теди Крейзи, разбирам наистина проблема ти — аз самата на практика не виждам нищо с едното си око, освен мъгла и сенки. Нищо не губиш като не висиш пред телевизора. Виж, ползването на компютър е друго нещо, защото човек може да открие много интересни неща и хора в интернет.

Понеже обичаш криминални истории, може ли да ти препоръчам интересни по мое скромно мнение авторки? Като Пени Луиз и Филис Дороти Джеймс, например? Освен интересна интрига, при тях ще откриеш и невероятни човешки типове.

Ако модераторите не сметнат това за реклама, бих насочила вниманието ти и към goodreads.com, ако още не си открила това местенце, де:), а също така и към shadowdance.info

Желая ти много интересни книги, добри приятели и хубаво лято.

Уникална трилогия. Препоръчвам силно и поредицата за Утред, Последното Кралство, Бледият конник и т.н.

Общо 9 са, но само две са на бг пазар, засега надявам се!! Най-добрият автор, който съм чела напоследък…

Ще започна с цитат по памет на мисъл, която всъщност не съм сигурен на кого е:

„Днешната младеж безспорно е ужасна, но най-ужасното от всичко е, че ние вече не сме млади.“

Разбира се, като повечето цитати звучи ефектно, а за самото съдържание може доста да се спори.

Трудно ми е да преценя дали има начин в прав текст и някаква достъпна форма да се обясни на младите хора, че смисъла на образованието не е развлечение, а това да постави основи, да им подари компас и координатна система от понятия, чрез които да могат да се ориентират в сложната система на култура, общество през целия си бъдещ живот; да започнат изграждането на своята личност чрез приемане или отрицание на това, което е създадено от стотиците поколения преди тях и по причини още неясни за самите тях, е било оценено от предишните като значимо.

Трудно ми е да преценя дали за младия човек идеята, че цивилизацията принадлежи не само на настоящето поколение, на тези, които са живи, а също и на вече умрелите, и на тези, които още не са родени; дали това би могло да накара младия човек да бъде по-сдържан и спокоен в преценките си; да си каже: „Нека сега се запозная с тези неща, които ми се предлагат, с после, след 10–15 години ще се върна към тях, ще помисля и ще отсъдя“

Младостта е твърде кратка; постмодернизмът твърде деструктивен; съвремието — пълно с лесно-достъпни заместители, които постоянно кресливо отвличат вниманието дори на генетично интелигентните.

Децата са изгубени и се лутат. Възрастните са ’вдигнали ръце’ или самите те са изгубени и също се лутат; или пък участват в хедонистичния разпад, окуражавайки го, печелейки от него.

Индивидуалното усещане за време с напредването на възрастта се ускорява.

Затваряйки очи, сякаш вчера е било времето когато четох „Тютюн“. Комунизмът беше напълно разложен; никой от нас, четящите младежи тогава не беше склонен да приема пропагандата сериозно. Бяхме си изработили рефлекса на някаква избирателна пропускливост. Лозунгите заминаваха направо в кофата за боклук, а стойностните неща оставаха в нас. Чел съм книгата само тогава, през осемдесет и някоя година. Харесах я. По-точно харесах ’истинските’ неща в нея, а партизанските пратих в кофата. После, когато излезе по-ранната версия, имаше толкова други неща за четене до които преди нямахме достъп, че никога не намерих мотивация да се върна към „Тютюн“.

Не бих прочел „Тютюн“ отново. Но има толкова малко добри романи за България от времето преди да бъде размазана от руския ботуш и изхвърлена извън орбитата на естественото цивилизационно развитие, че е трудно да не опитам поне малко да го защитя.

Наистина фентъзито, криминалните романи и останалите ’жанрови’ произведения имат своето място; приятни и интересни са за четене.

(Споменавал съм го и друг път. В английския има ясно терминологично разграничение между ’истинска’ и ’жанрова’ литература — Literary vs. Genre Fiction. Допускам че на български също има, но за съжаление не ми е известно.)

Далеч съм от мисълта да ги сравнявам като стойност и литературни качества, но (в малкия ограничен български контекст изборът е почти несъществуващ) автори като Ремарк и Димов ни дават знание и връзка с непосредствено предишния етап на цивилизацията към която принадлежим като живи в настоящето; тази връзка е емоционална и философска, различна от статистиката, датите и познанията, които бихме могли да получим от историята или вестниците на онова време.

Спомням си добре собствената си смелост да критикувам Омир и Шекспир, когато бях на 15–16 и това ме кара да мисля, че е трудно, или вероятно напълно невъзможно за младите хора да разберат идеята, смисъла на културната приемственост, а още повече да я приемат.

Докато сме млади е достатъчно да познаваме класиката. Не е нужно да я харесваме. За останалото после ще има време.

През някоя и друга година отново препрочитам тази книга, забелязвам все по някой нов детайл на който не съм обърнал внимание навремето, поглеждам по различен начин на всичко в тази книга.

Книгата ми се струва все по гениална с годините, от просто фантастика с интересен динамичен сюжет необичайни декори и интриги каквото впечатление ми направи при първия прочит, през погледа на политическата фантастика с толкова много дребни детайли които сами по себе си биха могли да осмислят цялата книга до философията и религията заложени в тази прекрасна история.

Няма да натрапвам своите виждания за тази книга ще оставя всеки сам да открива за себе. Само ще посоча един два примера за казаното до тук от мен. При първия си прочит мислех че книгата завършва с хепи енд !? След време разбрах че изобщо не е хепи :) . Няма да давам спойлери.

За тези които харесват развитието на героите,характерите в една книга ще препоръчам много внимателно да следят дребните детайли, в крайна сметка на пръв поглед няма кой знае какво но при по внимателно вглеждане в детайлите откривате скрити мотиви, противоречия.

Прочетете я, насладете и се порадвайте се на вселената, историята, героите.

Прочетете я пак, огледайте мотивите, съпоставете я с реални, минали, бъдещи, измислени ситуации.

Прочетете я като натрупате малко житейски опит, погледнете отново всичко в книгата пречупено през опита ви и мъдростта натрупана в годините.

Прочетете я просто за да си спомните защо толкова много ви е харесала навремето и може би да откриете още нещо което ще ви накара да се замислите.

Завиждам на всеки който я взима за първи път.

Забавна книга, и най леко поднесения апокалипсис :)

Книга без хепй енд :)

Благодаря ви, Димитър. Напълно съм съгласна с вас- и аз мисля, че проблемът не е толкова в самата книга, колкото в нейната неактуалност. Като стилистика и съдържание е добра, авторското излъчване също ми харесва, но просто това не е книгата на нашето време. Признавам си, някои факти от историята наистина не са ми добре известни и може би оттам идва и липсата ми на интерес. Но пак казвам, на мнение съм, че някои от тези вече неактуални книги трябва да бъдат заменени от други. Мисля, че е редно да бъдем запознати не само със съвременната география, биология и физика, а и литература. Балзак, Шекспир, Ботев, Вазов, но редум с тях и авторите на новото време. Elendari, благодаря за съвета. Не се отказах, прочетох я. Да, наистина, чета разни неща във фантастичния жанр, но честно казано, предпочитам трилърите, криминалетата, а най-вече историите, в които има смисъл. Ще споделя нещо, което по принцип избягвам да споделям- аз съм незряща. Това ми създава известни ограничения свързани с безпредметното висене пред телевизора или компютърните игри. Книгите и историите, разказани в тях, са моя свят. Може би това е една от основните причини, поради които не харесах романа- не можах да се впиша в света на неговите герои.

emko8, това, което си пропуснал е, че един ден гарантирано ще ти се наложи да разбереш как би реагирал в подобна ситуация :) Защото няма да живееш вечно. Смъртната ти присъда е издадена в деня на раждането ти и не подлежи на отмяна. И това, че след теб ще останат деца и внуци не променя нещата. Защото само стотина-двеста години след смъртта ти на света няма да остане нито един човек, който е виждал лицето ти, чувал е гласа ти или си спомня името ти. Нито пък някой ще знае или ще го интересува за какво си се борил, какво си постигнал, кого си обичал и какви са били мечтите ти… И ти ще го знаеш, когато ти дойде времето да умреш.

Книгата е написана по време, когато цивилизованият свят живее според викторианския морал и етика. Затова описва края на един свят, в който хората се опитват да останат човеци до последния миг. Да доживеят дните си и да умрат с чест и достойнство. Днес, когато благодарените на хипи-революцията от края на 60-те обществото е превърнато в стадо маймуни, които само страхът от наказание принуждава да се държат поне до някъде прилично и възпитано, подобно поведение изглежда странно и неестествено. Ако се случи сега, 98% от приматите, които населяват планетата и необяснимо защо минават за хора, ще реагират съвсем различно. Ще се паникьосват, ще се отдадат на пиене, дрога, безразборен секс, престъпления и всякакви извращения. Или ще се опитват да изтласкат страха от смъртта в id-а, а той ще сублимира под формата на най-различни религиозни култове и секти, обещаващи безсмъртие в рая, прераждане и всякакви други фантасмагории на последователите си.

Чувал ли си тази молитва: „Господи, дай ми възможност да променя това, което мога; сила да приема това, което не мога да променя; и мъдрост, за да направя разликата между двете!“? Ето тук е разликата между хората и приматите. Човекът използва разума си и приема с достойнство нещата, които не може да промени. А маймуната реагира първосигнално, водена само от инстинктите си и се бори до последния миг с неизбежното. Човекът в такава ситуация пие алкохол като болкоуспокояващо, за да заглуши болката и страха от смъртта и да продължи да се държи цивилизовано до края. А маймуната пие и се друса, за да се освободи и от последните си задръжки и да задоволява инстинктите си тук и сега, докато все още може, без да се съобразява с околните.

Питаш — какво ще загубиш, ако се опиташ да оцелееш, въпреки че няма шанс за това? Ще загубиш вътрешния си мир. Вместо да посрещнеш смъртта заедно с любимия си, в дома си и в леглото си, сбогувайки се спокойно със света и с живота в избран от теб момент, ти ще се навреш заедно с още няколко „сървайвъри“ в подводницата. Ще я заредиш с максималното количество провизии, ще се потопиш и ще спечелиш няколко месеца живот без слънце сред железарии. Броейки трескаво дните, в които ти остава храна и въздух и треперейки дали някой от другите оцеляващи няма да те убие в момента, в който му обърнеш гръб, за да има ресурси той да преживее още няколко дни. И ще натика трупа ти във фризера, за да го използва за храна, когато не остане друго за ядене. Накрая пак ще умреш, но не красиво и спокойно, в момента, в който ти го решиш, а когато бъдеш принуден от обстоятелствата. Т.е. като безмозъчно животно, завряно от съдбата в ъгъла, а не като разумен човек и господар на живота си. Струва ли си, как мислиш?

Хахахахаха…

Отличен съвет !

Здравейте, Тедди,

Моля Ви, не се обиждайте, ако Ви критикуват. Ние всички сме продукт на своето време и в определен момент едни неща са по-близки до нас, отколкото други. Аз съм от по-старото поколение и някога съм бил изпитван по литература за Димитър Димов. Имаше и добър филм, с покойната Невена Коканова, на тази тема. Това бяха постиженията на нашето време. Освен това, около името на Димитър Димов бе създаден един допълнителен ореол, защото първия вариант на „Тютюн“ бе критикуван от политическите нагаждачи на нашето време. Той бе принуден да го преработи, но нашата учителка по литература в гимназията признаваше, че допълненията към книгата не са най-успешни.

Този тип литература има един недостатък — те не са актуални след промяната на историческата епоха, за която се отнасят. Това би могло да се каже дори за „Архипелагът Гулаг“ на Солженицин, която, по принцип, е добре написана книга. Аз например с голяма мъка чета Болзак, макар че открих няколко негови книги, които са прилични — „Дядо Горио“, „Възход и падение на куртизанките“ и още някои. Той вече не е актуален за нашето време… Вероятно, поради тази причина хората не четат много често и „Под игото“ на Иван Вазов, въпреки умелата фабула, изложена пред читателите.

„Тютюн“ е трагична книга и аз имам и двата варианта у дома ( втория бе издаден след 10-ти ноември и е малко по-добър… ) Димитър Димов е усещал трагедията на своето време и според силите си, а те не са малки, я е отразил. Лично аз харесвам най-много „Поручик Бенц“ — книга, към която критиката се отнася скептично, защото в нея звучи духа на времето от Първата световна война, с който се запознах от романите на Хемингуй и Ремарк и който е предаден изключително добре. Изпитвам гордост, че български писател е написал не по-лоша книга от книгите на тези европейски автори. Диалозите в „Поручик Бенц“ са достойни за перото на Хемингуей. Уви, в бедна и малка България, скрита зад „железната завеса“ след Втората световна война, не се намира критик, който съвсем обективно да изследва творчеството на Димитър Димов. Но, да не забравяме, че литературния вкус е субективно явление и всички ние имаме правото да харесваме и да не харесваме някои книги….

Желая Ви хубаво лято. Ако имате време и кураж, прочетете и някои други български автори, но не забравяйте, че нашата история се изменя твърде скоростно и напълно е възможно това, което четете днес, вече да не е актуално, а ние, традиционните библиомани, да повтаряме папагалски нещо, което дори не можем да обясним напълно…

Информацията за много от местата е супер остаряла… особено за България.

Ами, за съжаление, Теди Крейзи, немалка част от българските тийнейджърки са точно това и, повярвай ми, мъчно ми е да го напиша.

Приемам, че ти не си такава и се изказваш за произведение, което не си разбрала, по категоричния начин, типичен за тази възрастова група.

Не мисля, че бройката 400 е релевантна. Зависи какво си чела и колко си вникнала в текста. Бих ти препоръчала да не се отказваш толкова лесно. Стремежът към четене е нещо вродено, някои хора не го притежават. Но когато го притежаваш, той се отглежда и възпитава с качествени четива и известен труд. Разбира се, такива четива има във всички жанрове, както и не особено качествени. А иначе, най-лесното е да кажеш, че ти е скучно. И да си четеш там…"Дневниците на вампира" — само давам пример напосоки. Не че имам нещо против този тип литература, на човек с изградени критерии и вкус тя не може да навреди и няма лошо да се позабавляваме. Но истинската литература е нещо друго и ти желая успех в откриването й и сприятеляването ти с нея.

Тедито Крейзито

Този път директно ще ти го кажа: и на 88 г. да си, романът на Димов няма да ти е по ценностия ти всус. Проблемът ти с подобни творби не е поколенчески, а манталитетен. Просто приеми, че „Тютюн“ не е за теб.

„Тютюн“ е трудно четиво и прочитът му предполага отлично съчетание на отработени читателски нагласи, освободено от предразсъдъци мислене и добри познания по история на България и Европа през ХХ в.

Така че най-добре е да се върнеш към над 400-те книги и да продължиш с тях

Доста наивна книжка, Сякаш е писана от дете…. Не съм впечатлена,