Тютюн от Димитър Димов
18 е нормална възраст за този роман. Какво точно не можеш да разбереш? Каквото и да е, като го прочетеш два пъти ще разбереш.
Грешница от Сюзън Джонсън
Не можах да я дочета, а това ми се случва много рядко.
Синовете на селянин от Бабрий
Защо ли ни заблуждаваха, че това са думи на Кубрат към синовете му!?!
Момиченцето, на което нищо не може да се случи от Кир Буличов
Първо я прочетох на руски, след това на български. И на двата езика много ми хареса.
хора, на 18 съм, скучно ми е. Не смятам че човек на моята възраст би трябвало да е задължен да губи толкова много време в четене на литература, която нито оценява, нито разбира. И аз се смятам за една от малкото, които наистина четат.
Пътна мрежа от Стивън Кинг
Никак не ми хареса, стори ми се доста скучна, освен това и предвидима.
Укротяването на Шарлота от Линда Милър
На мен лично първата книга от поредицата повече ми хареса. Имаше три любовни истории и това ми помогна да изтърпя ината на главните герои. Тази книга обаче ми скъса нервите. Въпрос на вкус предполагам, но за мен беше чиста загуба на време.
Песента на делфините от Лорън Сейнт Джон
Прекрасна книга! Написана просто и искрено. С много любов към животните и неусетно въвеждащ читателя в света на Африка. Съдбата на Мартина е необикновенна. Въпреки трагедията с родителите и ,тя успява да се справи с дарбата си предречена преди хиляди години. Чудесна поредица,разтоварваща и учеща ни да обичаме и ценим дивия свят,който ни заобикаля.6 от 6 точки.приятно четене!
Няколко къси разговора с др. Георги Димитров от Елин Пелин
През октомври 1944 г., след Деветосептемврийския преврат, комунистът Станислав Вихров прави опит за убийството на Елин Пелин, но се припознава и вместо него убива сатирика и бивш редактор на вестник „Българан“ Борис Руменов.
Това обяснява всичко.
„Елате ни вижте!“ от Иван Вазов
Това стихотворение на великия Вазов е абсолютно актуално и в наше време-едните,избраните,презадоволени,префърцунени,богати;а другите-бедни,болни,едва скалъпващи двата края…"Елате ни вижте…" :(
На брега от Невил Шут
Ф р а к с с, добре разбирам твоите съображения. Признавам, че в тях има правота, и че опитите за спасение в дадените обстоятелства са в крайна сметка безсмислени. Не знам как бих реагирал при такава ситуация и дано никога не ми се налага да разбирам… Въпреки това винаги остава едно „ами ако?“, за което все някои хора биха се закачили като удавници за сламка.
„Ами ако нивата на радиацията спаднат след няколко месеца? Трябва да опитам да оцеля до тогава!“.
А някой друг отговаря като теб: „Не, глупако, ще са необходими десетилетия да се изчисти Земята.“
И нашият човек — „Все пак ще опитам — какво губя?“
Именно този антагонизъм ми липсва в „На брега“. Нека всички умрат в края на книгата,но защо трябва да умират като добитък, покосен от мор, кротко мучащ в обора? И не само това липсва. Къде е вълната от масови самоубийства при задаващата се гибел, къде са безредиците и паниката? Всичко това е твърде бегло загатнато и вместо това имаме описанието на един бързо дегенериращ свят, който си отива без особено съпротивление, глуповато мислейки, че гибелта му може и да му се размине, ей така.
„На брега“ ми прилича на някаква древногръцка трагедия, но с една много съществена разлика. Докато при древногръцката трагедия въпреки неизбежността на отредената от боговете му съдба, главният герой прави всичко възможно да я избегне, то в „На брега“ всички я чакат пасивно. Няма напрежение, няма борба, има само един много тегав за четене текст, който става ясен какъв ще бъде от игла до конец още с началния епиграф.
В името на Пийт от Елиз Тайтъл
А четвъртата част за Тейлър…някой може ли да помогне
emko8, според мен причината да реагираш така е, че още си твърде млад. Гледаш на света с розови очила и не си осъзнал, че понякога в живота на хората се случват неща, които те не могат да променят. Просто не могат, каквито и усилия да положат. И им се налага да се примирят с това, колкото и да не им се иска. C’est la vie…
Казваш, в такава ситуация ти би натоварил една лодка консерви и екипировка и би отишъл в Антарктида. Или би се затворил в някоя пещера, защото заразяването на атмосферата скоро ще обхване цялата планета. И с каква цел ще го направиш, дори и да имаш средства за това? При положение, че цялата биосфера на планетата е унищожена и не може да произвежда храна? Дори да се запасиш с продукти, лекарства, бутилки втечнен въздух и да се завреш в херметично затворено подземно скривалище, оборудвано със собствен електрогенератор и тонове гориво, това ще удължи живота ти с няколко месеца. Година-две максимум. И ще ги изживееш със съзнанието, че всичките ти близки хора вече са мъртви, а като свършат запасите, ще трябва да се самоубиеш. Защото не би искал да умреш от лъчева болест, повярвай ми!
И ще вземеш ли някого със себе си в скривалището си? При положение, че ако сте двама, срокът, в който ще имате ресурси за живот се намалява двойно? Ако сте трима — тройно… И като имеш предвид, че всеки от хората в скривалището също го знае. И някой може да е на различно от твоето мнение, да предпочете да живее сам по-дълго и да пререже гърлата на останалите още първата вечер? :)
Преди да отговориш на тези въпроси, опитай да се затвориш в една стая без телефон, без интернет, без радио и телевизия и без да виждаш други хора и да говориш с тях само за една седмица. И се опитай да си представиш, че това е всичко, което те очаква до края на живота ти, независимо колко дълъг е той. След което пак сподели как ти се струва книгата ;)
Любовен плам от Сюзън Кайл
Сладка история!
Не виждам нищо лошо при всички суперлативи, които „На брега“ действително заслужава, да се посочат някои очевидни особености на тази творба, които Stas Kirov и например аз, бихме определили като „слабости“. Лично моят вкус, а както виждам и този на Stas, бе развален именно от това усещане за обреченост и примиреност, в което битуват всички герои в „На брега“ без изключение, като някакви баби в старчески дом. Предполагам, че това е използвано напълно целенасочено от Невил Шут, с цел да подчертае мрачните нюанси на постядрения апокалипсис и смъртната присъда, който той би донесъл за човечеството.
ОК, но според мен хората изобщо не биха реагирали така в подобна ситуация. Може би повечето биха реагирали, но не и всички. Как пък никой не отиде да се скрие в някоя пещера, как пък никой не отплава към Антарктида, за да прибави някой и друг месец към живота си. Има хора, които в подобна на описаната в книгата ситуация, биха се борили до последно, колкото и да няма никаква надежда за спасение. Пълното отсъствие на подобни персонажи в „На брега“ намалява общата й достоверност и я доближава до някакво пропагандно четиво, навяващо усещане за фалш.
А може би просто не съм фен на апокалиптичната научна фантастика, един по принцип депресараски жанр. „Кантата за Лейбовиц“ например, където тематиката е горе-долу същата, пак оставя у мен подобно усещане за неудовлетвореност.
Белият Бим Черното ухо от Гавриил Троеполски
Велика книга! Много истинска и много тъжна.
Самите богове от Айзък Азимов
Азимов не е велик стилист, но пък какъв само генератор на интересни идеи е!
„Самите богове“ ми е много любима история! Сливането на трима индивиди, носители на различен опит и наследени-предопределени черти, за да се получи цялостно като емоции и интелект, качествено ново същество, е представено чувствено, разстърсващо. А и самата интрига е много интересна и е разбираема и без дълбоки знания по физика.
Мания от Катрин Сътклиф
Със съжаление трябва да отбележа,че е много по- зле от предишната(Вярност). Схващам , че този жанр романи са приказки за пораснали момичета, но това .… Е, прекалено е ..…
чааа
Пиратът от Кони Мейсън
Прекрасна история за трудно спечелена любов .
Похитителят на мълнии от Рик Риърдън
„Няма значение каква е котката — дали е черна или бяла — важното е да хваща мишки“ е старата Американска поговорка.
Fenka23, не е заяждане, само да вметна, че това е китайска поговорка и всъщност сентенцията се приписва на Конфуций, значително по-късно цитиран от Дън Сяопин. Явно американците са откраднали и това и хората им вярват, че си е елемент от техния фолклор:).
Книжките не са връх на творческия гений, но не са и зле. Мен много ме дразнеше това вплитане на гръцката митология в американска среда обаче, много!
Не съм от хората, които ненавиждат Щатите — все пак оттам идва джазът, идват интересни писатели, кинорежисьори и съвременни мислители, но центърът на западната цивилизация е в Европа, а кой какво възприема, копира и разпространява е друга тема.
Читателски коментари