Читателски коментари

Хубава, увлекателна книга. Много харесвам Балдачи.

Съгласна съм с горния коментар. Много интересна до средата, от там нататък чак ми стана отегчителна. Но въпреки това историята като цяло за семейството е с добър замисъл.

Оценка 5 от мен.

Хареса ми тийнейджърска е интересна е.

Книгата е интересна.

Много ми хареса и това произведение на Орсън Скот Кард. Увлекателно е и ме държа в напрежение до самия край.

Разбира се, Астрид не е християнка, иначе не би написала историята по този начин. Но нейните убеждения са повлияли на много, включително и на мен когато я четях, като малък. Сега смятам идеята й за прераждане в други светове, че е подобна на тази за прераждания тук на земята, но не забравяйте, че това е само приказка. Много години по-късно прочетох от Библията, че имаме само един живот, който не може да бъде рестартиран, като компютърна игра, а трябва да се живее истински и честно…човек трябва да търси истината, за да я намери…но трябва да я търси с цялото си сърце…

Много забавна и приятна за четене книжка.

Гледах филмът по романът, и в тях има сложни взаимоотношения не само между младите герои, но и между възрастните им роднини! Това ми напомня на ранното детство, и на моите по-зрели 27 години, когато моите роднини се караха постоянно за битови дреболии,и почти винаги се стигаше до загрубяване на споровете им! А аз бях свидетел на тези отвратителни сцени! И оттогава, досега не искам и да чувам за женене! Не винаги вторите бракове са добри, в сравнение с първите! Особено когато си дете от два брака с нов партньор! Като мен! Гадно е да гледаш през сълзи как семейството ти се разтърсва от натрупани проблеми!И да си безпомощен! Дори и в измислените истории има подобни истински драми!

Невероятно силен роман! Четейки го, се докосвате до същината на славянската душевност. С цялата и дива сила, жажда за живот, моментна жестокост и безкрайно благородство… Често проявявани от един и същ човек в един и същ момент…

„Може би в някакъв друг комикс младото банкерче нямаше да живее в Азия, ами в Европа. В малка спретната страна, където жените в празнични дни обличат колосаните рокли на своите прабаби и танцуват техните танци.

Добре, че живеем в Азия.“

(корекциите в превода на пасажа са мои)

Нелогични действия, нелогични мисли и поведение, та чак елементарно. Не заслужава, дори и малкото часове, които изгубих с това книжле.

ВНИМАНИЕ СПОЙЛЕРИ!

Случвало ли ви се е да чакате на дълга опашка пред някоя пекарна, за да купите онова захаросано козуначено руло с мармалад, чиято реклама чинно ви увещава, че рецептата е съхранила традиционния вкус на поколения ?! И ето рулото е вече на масата и вие трепетно отрязвате парче, сигурни че ще се потопите във фонтан от вкусове….., но то не само че е твърдо, ронливо и безвкусно, но дори няма и пълнеж , онзи , който баба определено не би пропуснала да натъпче — дори по краищата — с риск да изтече ?! ДА! Точно така се почувствах и аз с прочита на тази книга. Още в началото смятам да уточня, че умишлено задържах написването на коментара си до момент, в който смятам , бих била безпристрастна. Абсурдна е може би единствената дума, която пасва на тази книга и аз за разлика от автора, чието име дори не запомних, ще аргументирам избора й:

Съвсем в началото реалността е представена като сън…Защо?! На мен ми е непонятно.. след като в книгата усилено се проповядва да се придържаме към първото споразумение да използваме правилно словото. Сънят е мираж (нереалност) , следователно реалността, представена като сън е абсолютен оксиморон на живота, от което следва, че цялостното по-нататъшно изложение на случайни мисли, купчина нахвърляни лозунги, високопарни сравнения и т.н е напълно безполезно.Така писателят не само че вкарва читателя в невидима матрица, но и го превръща в робот, който би могъл да бъде програмиран да променя чрез команди възприятията си. (Защото на моменти, повярвайте, имах усещането, че направо ми заповядва как да мисля) до такава степен е вглъбен в псевдо психологическото си учение, че си позволява да прави на пух и прах и подлага до голяма степен и то неведнъж, възпитанието на родители към деца.Все пак реших, водена от положителните коментари, да дам шанс на автора ( Мигел Руис) да ме убеди, че следвайки четирите споразумения ще преобърна настройката си към света. И в действителност до средата все пак успя да възбуди някакъв интерес, представяйки човешкия ум като плодородна почва, в която са засяти нашите мисли, чувства, емоции и страхове. От тези семена израстват само онези, за които почвата е подготвена.

Следващото споразумение да не приемаме нищо лично, всъщност също е взаимствано и то доста пошло. В описанието му липсва конкретика, способи и техники за изпълнение , както и доказателствена част, наблюдавана при задълбочено изследване или собствено преживяване.

От третото споразумение нататък книгата се превърна за мен в онова ронливо руло, чиито пълнеж очаквах с всяко следващо отрязано парче (в случая прочетена страница) и каляващо волята. Вероятно някой ще си зададе въпроса защо съм се хлъзнала в такава крайност?! Може би ще му изясня това, описвайки третото споразумение, а именно да не правим предположения. Та това е висша форма на лицемерие, предвид честата употреба на стилови съчетания като „ако направим това, ще бъдем по-добри“ , „вие трябва да приемете“, „вероятно ще ви е трудно“ — не са ли това точно предположения, които авторът си позволява да прави, поучавайки ни как да бъдем щастливи ? Парадоксите не спират до тук. Като способ за избягване на предположения е предложен въпросът?! Наистина ли?! Следват две страници с локуми по темата как да задаваме въпроси, как всичко става кристално ясно, когато получим отговор и как благодарение на него спираме да предполагаме. И ето тук моята душа отново се разбунтува с един простичък въпрос: "А как да разбера дали отговорът, който ми е даден е искрен? " естествено разяснение на това съмнение не получих, колкото и да се надявах . Впрочем точно този принцип на задаване на въпроси напълно се противопоставя на предходното му споразумение, в което се набляга на това, че не бива да приемаме думите или обидите на хората лично, защото това не е протест към нас, а тяхна собствена борба. И в следващия момент обаче, аз трябва сляпо да повярвам на отговор, даден ми от същия този човек, на който преди това не би трябвало да вярвам. Признавам си за миг съчувствено отправих молитва за хората, страдащи от шизофрения. Четвъртото споразумение да даваме най- доброто от себе си, дори не мисля да коментирам, там съвсем се изгубих в мислите на Мигел Руис.

Аз като читател обаче вярвам в литературната карма и знам, че никоя книга не идва без време при нас, книгите намират нас. И както козуначеното роло би могло да подобри вкуса си , ако го намажем с вкусния мармалад на баба и го запечем за 5 мин, така и книгата, преминавайки през мен все пак остави някаква положителна следа, та дори и три . Благодаря на Мигел Руис, че е проявил тази смелост да публикува подобна книга, изисква се известна доблест, за да застанеш зад собствените си абсурди и да гарантираш с името си за тях . Второ, все пак написаното от него, изхождайки от коментарите , е повлияло положително на нечий живот и трето, при мен лично надгради търпението ми с още едно стъпало, защото аз в крайна сметка я прочетох ! :)

Моля ви, много ви моля, оправете името на кучето, побърквам се така, особено когато двете кучета се срещат!!!

Изключително интересна книга,макар от началото до края да не те напуска тягостното чувство.Роман за убиващата жестокост на самовлюбеният баща тиранин от една страна и роболепното подчинение и себеотрицание на останалите от семейсвото от друга .

Запомняща се.Препоръчвам

Чудесно криминале.

Хубава книга. Завладяваща. Прочетох я на един дъх.

Един от най-великите съвременни романи! Шедьовър! Наистина, който не го е прочел — направете го! Струва си! Държи те под напрежение във всяка една страница, а кулминацията е толкова трогателна, че от това по-добре любов трудно може да се опише. Може, но рядко се среща. Авторката за мен е една от най-добрите в жанра!

Малко ми беше постно. Докато започна и свърши. Нещо като лек гъдел.

Не знам как бих могла да пресъздам чувствата си от четенето на тази книга, без да използвам обидни думи.

През годините съм попадала на какви ли не произведения, за някои , признавам си, не съм била съвсем подготвена, но "Дворецът на Бълхите ме докара почти дж нервна криза. Разтегнати като локуми фрази, безкрайно дълги глави, абсолютно махленски сюжет. Не бих поставила тази книга дори до булевардната литература от 90, защото тя поне разсейва. Пълна загуба на време.

Има книги на Кинг, които се четат с молив в ръка. Тази ми е най-ошарената.

Magnum opus-а на Стивън Кинг. В тази книга има перфектният микс от емоции, случки, персонажи и жанрове. Като се започне от пътуване във времето (фантастика), до шпионаж, елемнти на трилър (на места хорър) до романс. И вместо да е манджа с грозде му се е получил най-добрият роман според мен.

Не мога да бъда по-съгласен с Паисий. Човека го е казал толково точно и ясно. Дори и аз така бих подредил най-добрите книги на Кинг.

Вмъквам единствено, че тази книга беше причината да заобичам да чета. Спомням си как когато бях малък родителите ми бяха останали с впечатлевнието, че не обичам да чета, защото зарязвах всичко което подхващах. Причината беше,че до тогава нищо не ми бе предизвиквало интереса или просто не е успявал да го задържи или не им е било времето на тези романи точно тогава. Защото, някои книги които ми са се стрували абсолютно дасадни тогава, сега намирам за добри. Но факт беше, че не можех дори да се концентрирам въру някоя книга. Четях насила, защото нищо не ме задържаше в нея. Бяха просто редове и скучни изречения и аз само си мислех как да излезна да играя навън. Един ден майка ми ми даде 20 лева, (a в онова време това бяха много пари) и каза: „Купи си някоя книга която ти искаш и решиш, че ще ти е интересна. Прочети я и ми я разкажи“.

В нашия град имаше една книжарничак близо до училището ми, където понякога ходехме в голямото междучасие да разлистваме албуми с хубави спортни коли. Бях разглеждал и книгите разбира се, но коя ли би предизвикала интерес в 9 годишно момче. Помня обаче, че имаше едни книги, чийто корици малко или много ме гъделичкаха за какво аджеба може да се разказва в тях. Така се запознах с Стивън Кинг. И в него разбрах, че има неща които са ти интересни дори без да си ги чел и не само, колебаех се коя точно да си купя. Но в крайна сметка „Сърца в Атлантида“ победи над останалите. Помня, че беше доста скъпа (не че и сега не го продават скъпо Кинг, но той си е страдал достатъчно и е извървял дълъг път, че да се продава на такива цени) и когато майак ми видя да ивръщам ресто 2 лева каза: „Да не си си купил някоя енциклопедия?“. След това стана по-лошо и видя че съм си избрал какво? — Стивън Кинг. Реакцията и беше доста негативна и скептична, и се заобяснява, че това не било литература от която мога да науча нещо и тем подобни. Но няма да забравя тези два дни в които отказавах на приятели да играем футбол или стражари и апаши. Просто си стоях вкъщи, но реално бях в друг свят. И сега като тегля чертата много малко книги са ме поглъщали като тази. Нещо в мен се беше счупило и след тази книга аз исках още от това. Спопмянм си как я преразказах и на майка ми и на приятелите си. Тя се учуди колко разпалено говоря и разквам, че даже я прочете след мен. И от тогава и до ден днешен тя гледа с други очи на Кинг.

Просто се случва рано или късно да си намериш майстора. Аз намерих моя в „Сърца в Атлантида“