Нора Робъртс
Преследвана в смъртта (1)

Глава 1

Зимата може да бъде смъртоносна. Хлъзгавите улици и заледените тротоари чупеха кости и пукаха черепи със завидно постоянство. Резкият спад на температурите вледеняваше кръвта и спираше сърцата на неколцина избраници всяка нощ в мразовитата мизерия на Тротоарния град.

Дори и онези, които имаха достатъчно късмет да са в топли, уютни домове, бяха затворени в капана на яростните ветрове и ледените дъждове. През първите две седмици на януари 2060 — след празниците — суровата зима бе една от причините за рязкото нарастване броя на обажданията в Централния департамент на Нюйоркската полиция със съобщения за домашни инциденти.

Дори напълно щастливите двойки започваха да се бият, когато достатъчно дълго бяха привързани един към друг със студените въжета на зимата.

За лейтенант Ив Далас домашните инциденти не бяха повод за тревога. Освен ако някоя откачена двойка не беше решила да се избие помежду си от скука.

Тя беше от отдел „Убийства“.

В тази ужасна, смразяваща кръвта сутрин тя стоеше над тялото на мъртвия. Но не студа или леда бяха убили Радклиф С. Хопкинс III. Все пак Ив не можеше да каже, дали посинелите пръсти на зимата са имали участие в този случай. Но беше очевидно, че някой беше пробил множество гадни дупки в гърдите на Радклиф С. И още една в средата на широкото му чело.

До нея клекна партньорката й детектив Делия Пийбоди.

— Никога преди не съм виждала такива рани. Само в учебните филми.

— Аз съм виждала. Веднъж.

Тогава също беше зима, спомни си Ив, когато се беше изправила пред първата жертва от серия убийства и изнасилвания. Забраната на огнестрелно оръжие елиминираше смъртта от тях, затова такива рани бяха рядкост. Не че хората не продължаваха да се избиват един друг постоянно. Но възможността да поразиш целта от разстояние и лекотата, с която куршумът разкъсваше плътта и раздробяваше костите правеха този метод не особено предпочитан в сегашните дни.

Радклиф С. може и да беше убит по остарял метод, но това не го правеше по-малко мъртъв.

— Момчетата от лабораторията ще има да потриват ръце като го видят този — промърмори Ив. — Не им се отдава често да си играят с балистика.

Тя беше висока, слаба жена, облечена в дълго, черно кожено палто.

Лицето й беше ъгловато, с големи, бдителни, кафяви очи. Като защита от студа, беше нахлупила черна плетена шапка върху късата си, обикновено разрошена, кестенява коса. Но отново беше изгубила ръкавиците си.

Тя остана да стои права, докато партньорката й, с помощта на уред, установяваше времето на смъртта.

— Шест видими рани — произнесе Ив. — Четири в тялото, една в крака и една в главата. От пръските и следите от кръв, изглежда са го улучили първо там. — Тя посочи към едно място, на няколко крачки от тях. — Силата на удара го отхвърля назад, той пада и се опитва да пълзи. Едър мъж, пълен, на вид напълно здрав. Може би е имал достатъчно сила да пропълзи известно разстояние и дори да опита да се изправи отново.

— Време на смъртта 2:20. — Пийбоди погледна нагоре, тъмната й къса коса се подгъна в основата на врата й. Широкото й решително лице на ченге беше сериозно, но в очите, тъмни като косата й, имаше блясък. — Самоличността потвърдена. Знаеш кой е той, нали?

— Хопкинс Радклиф С. С онези префърцунени римски цифри след името.

— Твоята липса на интерес към дребните факти от културния живот си проличава отново. Дядо му е бил Хоп Хопкинс, направил няколко състояния през бурните шейсет на двайсети век. Секс, наркотици и рокендрол. Нощни клубове, музикални сцени. Живял е основно в Лос Анджелис, преди голямото земетресение да разтърси Калифорния, но е имал гнезденце и тук, в Ню Йорк. — Пийбоди премести тежестта си върху другия крак. — Няколко десетилетия всичко вървяло по мед и масло, след това го застигнал лошия късмет. А още по-легендарната Боби Брей — тя е…

— Знам коя е Боби Брей. — Ив пъхна палци в джобовете си и се залюля на пети, докато продължаваше да изучава трупа и местопрестъплението. — Не съм напълно невежа по въпросите на попкултурата. Рок звезда, наркоманка, а сега култова личност. Изчезнала безследно.

— Да. Била е негова жена — трета или четвърта — когато е изчезнала. Носят се слухове и клюкарите разправят, че може би той я е убил или е наредил да го направят, но ченгетата така и не успели да намерят достатъчно доказателства, за да повдигнат обвинение. Той станал предпазлив, превърнал се в отшелник, загубил купища пари и в крайна сметка умрял от свръхдоза от любимия си наркотик — не мога да си спомня какъв беше — точно тук, в Ню Йорк. — Пийбоди рязко се изправи. — Оттогава са започнали и градските легенди. Мястото, където е починал е луксозен апартамент на горния етаж над клуба, именно там се е криел. Сградата се предава от ръка на ръка, но никой никога не е имал успех с нея. Защото… — Пийбоди направи пауза, за да предаде по-голям ефект на думите си. — … е обитавана от духове. И прокълната. Всеки, който се опита да живее тук или да развие бизнес, претърпява личностни или физически нещастия.

— „Номер дванайсет“. Да, чувала съм за това. Интересно. — Все още с ръце в джобовете, Ив огледа голямата, овехтяла стая. — Духове и проклятия. Струва ми се прекалено много. Предполагам, че може би Радклиф С. е измислил как да се справи с това.

— Какво искаш да кажеш? — Челюстта на Пийбоди увисна. — Това ли е мястото? Това? О, Боже мой! Исусе!

— Анонимен се е обадил на 911. Ще прослушаме този запис, защото най-вероятно това е убиецът. И така, жертвата е собственик на сградата, може би е искал да я ремонтира, да й предаде нов облик. Може би е искал да възстанови бившата слава на клуба от времето на дядо си. Но какво е онова, което е накарало нашето момче да се навърта в прокълната, населявана от духове, сграда в два след полунощ?

— Това е мястото! — повтори Пийбоди с благоговение в гласа. — „Номер дванайсет“!

— След като се намираме на номер дванайсет на Източна Дванайсета, ще рискувам и ще се съглася с теб. Хайде да го обърнем.

— А, да.

Когато обърнаха тялото, Ив сви устни.

— Някой наистина е искал този човек да е мъртъв. Още три входни рани на гърба. Лабораторията ще потвърди, но си мисля… — Тя прекоси стаята към старото, вито, желязно стълбище. — Стоял е тук, с лице към нападателя. Бум, бум. Право в гърдите. — И удари с ръка по собствените си гърди. — Залита назад, пада. Размазаните кървави следи ми говорят, че жертвата се е опитвала да пълзи, вероятно към вратата.

— Вратата е била заключена отвътре. Така каза полицаят, пристигнал пръв на местопрестъплението — добави Пийбоди.

— Да. И така, той пълзи, а убиецът върви след него. Бум, бум, в гърба. — Звукът от изстрелите трябва да е бил оглушителен, помисли си Ив. Сигурно са предизвикали бучене в ушите. — Но това не е достатъчно. Не, още не е приключил. Тялото пада, той вече е мъртъв или умира, но това не е достатъчно. Обръща тялото и опира дулото на пистолета в челото. Виждаш ли следите от изгаряния около раната? Те са следствие от контакта. Посветих много време на изучаването на огнестрелните оръжия, когато се занимавах с делото Деблас преди няколко години. Допираш цевта до главата и бум. Контролен изстрел. — Ив го видя в мислите си. Чу го, помириса го. — Слагаш пистолета, ето така. — Тя допря върха на пръста над веждата си. — Притискаш го до кожата и стреляш, това е лично отмъщение. Когато напълниш някого с толкова много олово, значи си му сериозно ядосан.

— У жертвата все още се намира скъпият й лъскав часовник — изглежда антика — портфейла, с пари в брой и кредитни карти, ключ карти, джобен компютър и линк. Убиецът не си е направил труда да изглежда като обир.

— Ще проверим електрониката. Нека да погледнем в линка.

Ив взе джобния линк в запечатаните си, с изолиращ препарат, ръце и извика последното обаждане. Там имаше записан шепот, като шум от вятър, от който, Ив трябваше да си признае, я полазиха тръпки. Между този шум се промъкна дрезгав женски глас.

„Номер дванайсет. Два след полунощ. Донеси го. Донеси го, и ще си направим парти.“

— Може би, все пак е грабеж, в края на краищата.

— Чу ли този глас? — Пийбоди предпазливо погледна през рамо. — Звучеше… е, нали се сещаш, като неземен.

— Странно, на мен ми прозвуча като компютърно генериран. Но може би това е, защото знам, че призраците не звънят по телефона и не стрелят с пистолети. Защото — и това може да е ново за теб, Пийбоди — призраци не съществуват.

Партньорката й само поклати глава, дълбокомислено.

— О, да? Кажи го на моята пралеля Джоузи, която почина преди осем години и се върна половин дузина пъти, за да се заяжда с прачичо Фил, заради течащото казанче в тоалетната. Остави го на мира, едва тогава, когато той извика водопроводчик.

— А колко често пие твоя прачичо Фил?

— О, хайде сега! Хората виждат призраци през цялото време.

— Това е така, защото хората, като цяло, са много глупави. Хайде да се заемаме със случая, Пийбоди. Не призрачен пръст е натиснал спусъка тук. И не призрак е подмамил жертвата в празна сграда посред нощ. Ще проверим връзките му. Съпруга, семейство, наследници, бизнес партньори, приятели, врагове. И нека се придържаме към телесните същества.

Ив отново огледа трупа, като се чудеше, дали това ще донесе нещо съществено.

— Вече могат да опаковат и да маркират. Започни проверка на врати и прозорци. Трябва да разберем как убиецът се е измъкнал от сградата. Аз ще поговоря още веднъж с полицая, пристигнал пръв на местопроизшествието.

— Искаш да ме оставиш? Да обикалям тук? Сама?

— Майтапиш ли се? — Един поглед към лицето на Пийбоди, показа на Ив, че партньорката й е напълно сериозна. — О, за бога! Ти говори с ченгето, аз поемам сградата.

— Този план ми харесва повече. Ще извикам криминолозите и ще наредя тялото да се транспортира.

— Направи го.

Ив започна огледа от първия етаж. Може би в миналия век клубът е бил оживено място, но сега беше изоставен. Ясно се открояваха местата, където бяха започнати възстановителните работи. Част от мръсните стени бяха изстъргани до основа, за да се разкрият старите, и определено негодни, електрически кабели. Преносими лампи, отоплителни тела и палети с материали бяха акуратно подредени в стройни редици.

По нахвърляните дрехи, вещите и закачените нови лампи имаше един слой прах. Може би Хопкинс бе започнал ремонта, но по всичко личеше, че е минало много време, откакто пневматичния пистолет е забил последния пирон.

Останките от стар бар заемаха по-голяма част от центъра на помещението. Тъй като беше обвит в защитно покривало, Ив реши, че Хопкинс е имал намерението да върне блясъка на предишния му вид.

Тя провери вратата на задния вход и се увери, че е надеждно затворена. Зад друга врата откри стая, която едно време вероятно е служила за склад, а сега беше пълна с купища боклуци. Двата прозореца бяха толкова малки, че през тях можеше да пропълзи само котка. И те бяха здраво залостени. Тоалетните на основното ниво понастоящем бяха само дупки, без достъп до външната страна на сградата.

— Е, добре, освен, ако все още си тук и ме чакаш, за да ти закопчея белезниците и да ти прочета правата, значи си намерил някакъв начин да влезеш и да излезеш.

Ив погледна към стария асансьор и предпочете да се качи горе по витата желязна стълба.

Чистачите ще прекарат ужасно много време в търсене на годни отпечатъци или веществени доказателства, помисли си тя. Навсякъде имаше прах и мръсотия, трупани с десетилетия, значителни щети от вода, с която са гасили изпепеляващ пожар.

Ив документира и маркира няколко размазани отпечатъка, които се открояваха върху мръсния под.

Студено, помисли си тя. Тук е дяволски студено.

Крачеше по продължение на втория етаж и си представяше как е изглеждал по време на разцвета си, пълен с маси и хора. Музиката гърми, причинявайки болки в тъпанчетата, модерни за времето наркотици се разпространяваха сред посетителите като подаръчета, раздавани от домакина по време на парти. Хромираните перила, излъскани до блясък, отразяваха ярките цветове на светлините.

Ив спря за момент, докато наблюдаваше как роботите, медицински експерти, прибират тялото в чувал. Добър изглед от тук, помисли си тя. Виждаш всичко, което искаш. Хората долу се тъпчат, потят се и въртят задници на дансинга, с надеждата някой да ги забележи.

— Качвал ли си се тук, горе, тази вечер, Хопкинс? Имал ли си достатъчно мозък, преди да те застрелят, да дойдеш по-рано и да огледаш мястото? Или просто си влязъл?

Ив откри прозорец, който беше полуотворен. Точно под него се намираха аварийните стълби.

— Дотук с мистерията. Заподозреният най-вероятно е напуснал сградата — продиктува на записващото устройство — през прозорец на втория етаж. Чистачите да обработят прозорците, стълбата и прилежащите територии за отпечатъци и други доказателства. Виж ти, виж ти! — Тя се наведе и освети с фенерчето си ръба на перваза. — Има малко кръв, вероятно е на жертвата. Може би върху заподозрения е имало пръски или се е изцапал, когато е приближил до трупа за контролния изстрел в главата.

Ив се намръщи и насочи светлината към пода, където нещо блестеше.

— Прилича на бижу. Или… хмм. Някакво украшение за коса — уточни, когато вдигна с пинсети предмета. — Дяволите да ме вземат, ако това не е диамантен клипс — широк около сантиметър и половина и дълъг, може би пет. Няма прах върху него — камъните са чисти и блестящи, в обков от платина, предполагам. Изглежда старинен. — Тя го прибра в плик за доказателства.

Насочи се надолу по стълбите, но изведнъж й се стори, че чува скърцане от горния етаж. Стара сграда, напомни си тя, но извади оръжието. Прислони се до отсрещната стена, която частично се бе срутила, в непосредствена близост до старите метални стълби.

Звукът се чу отново — тихо кратко скърцане. За миг й се счу женски глас, груб и дрезгав, да пее за кървящо сърце.

На третия етаж подът беше чист. Бе надран и обгорен, но прах нямаше. Тук-там по стените се виждаха стари следи от дим и поражения от огън, но Ив прецени, че мястото се е ползвало за апартамент или може би за офис.

Тя огледа наоколо, без да изпуска фенерчето и оръжието от ръцете си, но не видя нищо друго, освен отломки. Единственият звук, който се чуваше в момента, бе на собственото й равномерно дишане, съпроводено от облачета пара.

Щом се предполага, че топлината се издига нагоре, защо, по дяволите, беше толкова студено тук? Свърна в ляво и мина през отвор без врата, за да направи щателен оглед. Подът е твърде чист, помисли си тя. Тук нямаше никакви отломки, като в съседната по-малка стая, и никакви избледнели графити по стените. Ив насочи вниманието си към голяма дупка в стената, в десния край на стаята. Изглеждаше така, сякаш е била грижливо оразмерена и много внимателно изрязана, като вход.

Тя прекоси стаята и светна с фенерчето в тъмнината.

Скелетът лежеше така, сякаш собственикът му просто беше заспал. В средата на челото имаше малка, почти чиста дупка.

В пожълтелите кости на ръката му блестеше диамантен клипс, също като този, който току-що намери, а в другата лъщеше хрома на полуавтоматично оръжие.

— Кучи син! — промърмори Ив и извади комуникатора, за да се свърже с Пийбоди.