Читателски коментари

Приятна книга. Сюжетът се въртя твърде много около оковите. Можеше да се развие и в други посоки.

Много приятна поезия. Хареса ми!

Става по интересно вампири и въркулаци.

И при мен стана същото. Не ме грабна.

Благодаря за коментарите!

Във втората строфа, първият стих е допусната техническа грешка — „Глъхнат оградите…“. Трябва да бъде сградите.

Прекрасна книга. Умело преплита два свята — миналото и настоящето. Две красиви любовни истории и край, който носи удоволствие и капка парфюм.

Кратка и много претупана история и ужасно лигав финал. Личи си колко е изчерпана авторката, чудя се какво има в осталите книги от поредицата.

Ех, откога не бях попадал на добра фантастика :3

Две са ключовите нещица на книжката, за искрена радост, триложка, първата падна.

1. Малко са наистина фантастиките, където действието се развива в ограничено бъдеще. Човешката раса е започнала да щъка с кораби напред назад, прави си бази и пр., но не и в далечни галактики, а единствено и само в собствената им слънчева система. Елементарно, понятно и с видна и ясна, проследима граница. Вкарваш и противопоставящи се лагери, въпреки че можеше да заостри различията, и нещата пасват.

2. Хармониковите линии на събиране разделяне и отново събиране на основните сюжетни линии са плавни и меки, което е пивко несъмнено.

Един от обаче свръх опасните и разочароващи моменти беше като както си четеш и се кефиш на книжката изведнъж тя пада до ниво на даскал — значи под чехълче — защото се въвежда елемента на „зомбита“. Ех така псувах и се разочаровах, викам плъзне ли се по тази линия край дотук… но за заркуонова радост туй не се осъществи. Дано остане периферно за безкрайно дълго време. ????

Интересна книга за това какво става, когато група хора се превъплатят в боговете от Олимп за цяла планета.

Скучна, много скучна.

Книгата е…. Някаква супер странна, историята несвързана като че… Пък края доста глупав…

Интересни са всички забавни.

Пошло и неграмотно.

Кого чакаше резбарят(разказ)

На Димитър Талев

Зимната вечер беше много студена. Не беше валяло скоро, но по ъглите на двора блестяха дебели ивици лед. Друго беше през лятото, когато по дърветата пееха птици и надвисваха покритите със зелени листа клони. Притъмнелият, притихнал двор навяваше печал. Като че ли не се отиваше към църква, а беше вход на гробница. Но може би само така се струваше на мъжа, който стоеше замислен в притвора на църквата. И преди беше живял тук, но след отсъствието му вече усещаше, че е чужд-и на мястото, и на хората. Още го помнеха, но го поздравяваха с половин уста. Бяха минали само 2 години, но ги беше прекарал далеч оттук и очите му се отвориха. Преди не беше и предполагал, че светът е толкова голям. Че има толкова радост, но и толкова страдание. След делото, прокурорът го взе при себе си. Резбарят спечели, но разбираше, че не може да се върне. Чувстваше, че вече не може, че не иска да хване чука и длетото, че не може да се задълбочи в работата си, така както го правеше преди. Вдъхновението му умря, така както умря и любовта му към алкохола. От делото насам пиеше само вода и не съжаляваше за решението си.

Прокурорът го заведе в Америка. Там смениха името на резбаря на Ричард. Кой знае как щеше да продължи животът му и дали нямаше да пропадне, но избухна войната(1) и той се записа в армията. Северът имаше нужда от войници и никой не го попита нито откъде идва, нито защо иска да воюва. Прокурорът пак му помогна. Ричард беше разбрал, че тук той е адвокат и че е завършил академията Уест Пойнт. Двамата влязоха в армията заедно, но се разделиха. Адвокатът отиде в кавалерията, а резбарят-в пехотата. Видяха се чак при Гетисбърг, две години по-късно. Битката донесе повишения за много както и за тях двамата. Адвокатът стигна до чин майор, а резбарят-до сержант. Бяха се върнали тук само за зимата. Резбарят трябваше да довърши иконостаса, който беше започнал толкова отдавна. Сега най-после беше готов-блестеше под светлината на свещите. Но резбарят не можеше да се зарадва. Беше загубил момичето, в което беше влюбен. Пак преди 2 години. И скоро след това разбра, че тази, за която беше решил да се ожени е била бременна с тяхното дете. А майка й й беше дала отрова, за да махне. Но колкото и да се беше старала, всичко излезе наяве. Осъдиха я на смърт. И едва вчера резбарят разбра, че присъдата е била отменена и убийцата пак е на свобода. „Но на мен няма да ми избяга“ помисли си резбарят и опипа острието на дългия нож, скрит в пазвата му. Нямаше да го хванат, но убийцата щеше да си плати. Нищо не го задържаше тук. Тръгнеше ли си, щяха да го забравят. Дори на иконостаса не беше написал истинската година на завършването му. Сега беше декември 1863та, на дървото беше гравирана 1864та. По-добре беше така

Тръгна към изхода на църквата. По плочите на притвора се зачуха тихи стъпки. Ричард се зачуди кой ли е. Фигурата беше по-ниска от него, загърната в снежнобяло наметало с качулка. Резбарят може би щеше да отмине, но фигурата го хвана за лакътя и меко, но настоятелно го задържа. Отметна качулката си. Това, което Ричард видя едва не го накара да изгуби съзнание. Беше мъртвата му годеница. Такава, каквато я видя за последно в ковчега преди опелото. Това, което беше различно бяха очите й. Абсолютно черни, като въглени, без никакво бяло в тях. Когато ги погледна имаше чувствато, че гледа в два кладенеца, но не такива, от които можеш да си налееш вода, а кладенци изпълнени със зло, дебнещо за плячка.

Жената му се усмихна, но от това фигурата стана още по-плашеща. Усмивката само подчерта заплахата скрита в очите

-Не прави нищо-гласът й беше много студен и сякаш идваше отдалече-Ти си добър човек. Върви и продължи живота си. Имаш талант, следвай го-призракът направи пауза-А за майка ми, аз ще се погрижа. Винаги ще съм с теб

Ричард не смееше нищо да каже, като че ли езикът тежеше в устата му. После изведнъж всичко свърши. Фигурата я нямаше, а той стоеше сам в студения притвор. Пак се зачуха стъпки

-Готов ли си да тръгваме?-гласът на майора беше плътен и не много висок

-Да-отговори резбарят и смъкна дрипата с която се беше наметнал. Отдолу се показа тъмносинята униформа на сержант от армията на Севера. Двамата мъже излязоха от църквата и яхнаха вързаните на улицата коне.

Бележка от Н. Паули, майор от армията на САЩ: След края на войната Ричард(познат в Европа като Рафаил Клинче) се установи в Джорджия, където отвори и работилница за дърворезбени мебели. По-късно се ожени за квартеронка и бракът му беше щастлив. Доколкото ми е известно е бил ощастливен поне с 4 деца. София февруари 2021 година

(1)Гражданската война в Щатите(1861–1865)

„Резбарят спря за миг. Чакаше ли някого? По плочите на притвора се чуха стъпки“

Д. Талев "Железният светилник

Книгата е много увлекателна, но с доста банален сюжет.

Четох до към 30 страници и не мисля да продължавам. Телеграфен стил, подробности в стил Буковски…въпреки интереса ми към бразилската култура ще пропусна.

Хареса ми забавна палава но това от вампир човек ми дойде малко в повече.

Книгата е лека и бързо се чете.

Като цяло от поредицата фаворити са ми 1.Грешница, 2. Грехопадение и 3. Любовникът. Също много ми хареса решението на авторката в последните две книги, главните ѝ герои да не се „чукат“ с всичко попаднало на пътя им.

Скоро няма да се върна към Сюзън Джонсън.

Ужасна книга. Симпатичен наемен убиец — Просто нямам думи. Посланието на книгата е извън всеки морал. Интересна е колкото да не я оставиш преди края, но не е нищо особено от литературна гледна точка. През цялото време чаках да започне нещо да се случва. Посредствено чериво.