Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Bible amusante, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разни
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2012 г.)
Разпознаване и корекция
filthy (2012 г.)

Издание:

Лео Таксил. Забавна Библия

Превел от руски език: Любомир Павлов

Редактор: Константин Колев

Художествен редактор: Тотю Данов

Технически редактор: Стефан Христов

Коректор: Блага Филипова

Корица: Александър Хачатурян

Дадена в произв. на 17.XII.1963 г. Подп. за печат на 25. II. 1964 г.

Формат 84×108/32 Печ. коли 31 Изд. коли 23,75. Авт. коли 44.00

Тираж 7,300. Изд. №3422. Лит. група II.

Издателство на Българската комунистическа партия — София, 1964 г.

Държавен полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

История

  1. — Добавяне

Глава първа
Сътворението на света и човека

Бог е съществувал винаги. В началото на времето той е бил сам. В света не е имало нищо освен него. Впрочем не е имало и никакъв „свят“. По онова време бог се наричал „елохим“[1]. Тъй го възвеличава старинният еврейски текст от книгата „Битие“. Думата „елохим“ буквално значи „богове“. Доста странно е, че Библията нарича така един съвсем самотен господар.[2]

И така, „елохим“, или другояче „яхве“, „саваот“, „адонай“, както го нарича на разни места Библията, скучаел (или „скучаели“) сред собствения си хаос. Библията нарича този хаос „тогу богу“, което свободно може да се преведе: „без дъно, без покрив“[3].

Тъй като вечността е безкрайно дълга, трябва да предположим, че „елохимите“ са скучали така безброй много милиарди и милиони векове. Най-сетне у бог (ще го наричаме така по модерно му) проблеснала мисълта: щом е бог и всемогъщ, той не бива да се терзае от мъка и скука, а трябва да прави нещо. Старецът решил да твори.

Впрочем той би могъл да създаде всичко и на един дъх. Но не, решил да не бърза: „За всяко нещо си има време“. И като начало той създал само небето и земята. По-точно материята възникнала от само себе си по негово желание. Наистина материя безформена, празна, още „без дъно, без покрив“ и съвсем мокра. „А земята беше безвидна и пуста; тъмнина се разстилаше над бездната и дух божий се носеше над водата“ — се казва във втория стих на първата глава от книгата „Битие“.

От читателя на Библията не се иска да разбира какво значи това[4].

За да не сбърка в работата си обаче, на бог му потрябвала светлина. Съдейки по казаното по-нататък, предишните векове той седял в пълна тъмнина. За щастие не е рискувал да се халоса в нещо, защото около него е нямало нищо.

„Рече бог: да бъде светлина. И биде светлина“ (Битие, гл. 1, ст. 3).

Каква ли ще е била тази светлина? Това Библията не казва. Тя просто отбелязва: „Видя бог, че светлината е добро нещо.“ Значи бог е бил доволен от това свое постижение. Най-напред той се погрижил „да отдели светлината от тъмнината“. И пак би било безполезно да се мъчите да разберете какво значи това. „Светлината бог нарече ден, а тъмнината нощ. Биде вечер, биде утро — ден един“ (Битие, гл. 1, ст. 5).

После старецът се заел да създава… познайте какво? Пак небето![5] Ето как „свещената“ книга описва това повторно създаване на небето от бога: „И създаде бог твърдта, и отдели водата, що беше под твърдта, от водата над твърдта. Тъй и стана. Твърдта бог нарече небе… Биде вечер, биде утро — ден втори“ (Битие, гл. 1, ст. 7–8).

Тези приказки за водата „над“ твърдта и „под“ твърдта са отражение на дълбоките заблуди на всички първобитни народи. Според старите представи небесата са нещо масивно, твърдо, откъдето произлиза и самото название „твърд“. Вярвали са, че от онази страна на тази твърд има огромно водохранилище и небето с негово дъно. Сега всеки грамотен човек знае, че дъждът е вода, която се е изпарила от земята. Сгъстената водна пара образува облаци, от които влагата пада във вид на валежи на земята. Но някога мислели, че дъждът е вода, която изтича от горното водохранилище по специално приготвени за това отвори. Това мнение, сега извикващо само насмешливо съжаление, се е поддържало дълго време. Поддържали са го всички начетени богослови от първите векове на християнството[6].

Да продължим. Третия ден бог посветил на работа, чиито плодове били много по-ценни, отколкото предишните. Той хвърлил поглед на долните води и си казал, че би било по-изгодно да ги събере и така да даде възможност да се появят частите на сушата. Водите покорно се събрали в дълбочините, които се образували мигновено, за да се съберат те там. Също така мигновено се образувала и земната повърхност — възвишенията, от които водите се втурнали като ручеи и реки към моретата и езерата.

„Сушата бог нарече земя, а събраните води — морета. И видя бог, че това[7] е добро“ (Битие, гл. 1, ст. 10).

Струва си да отбележим, че в повечето случаи старецът е бивал доволен от работата си.

— Виж ти — сякаш е възкликвал той всеки път, — как не се сетих за това по-рано…

Този ден той бил тъй доволен от своите суши и морета, че му се дощяло да извърши още нещо до идването на нощта. „Да произведе земята злак, трева, що дава семе (по свой род и подобие), и плодно дърво, що дава според рода си на земята плод, чието семе си е в него. Тъй и стана“ (Битие, гл. 1, ст. 11).

Просто не знаеш как да се възхищаваш на тая изумителна мъдрост на „твореца“! Невъзможно е да бъдеш по-старателен, по-предвидлив. Само като си помислиш какво би било на земята, ако бог би насадил дървета, които дават плодове от друг род. Да благодарим на грижливия бог за това, че не ни е дал ябълки, които раждат портокали, портокалови дървета, които раждат круши, и круши, които раждат грозде. Хубава бъркотия щеше да бъде!

Когато земята му се подчинила и ябълките израснали, като раждали именно ябълки, бог още веднъж видял, „че това е добро. Биде вечер, биде утро — ден трети“ (Битие, гл. 1, ст. 12–13).

Но ето и по-чудновата история: благодарение на правилното редуване на светлината минали вече три дни с утрините и вечерите. И тази светлина, която в края на деня отстъпвала място на нощния мрак, осветявала зараждащия се свят без всякакъв видим източник: за никакво Слънце още не е ставало дума.

Сега-засега то просто липсва. Тази дяволия изисква дълъг цитат от Библията:

„И рече бог: да бъдат светила на небесната твърд (за да осветляват земята й), да отделят ден от нощ и да бъдат знакове и за времена, и за дни, и за години; да бъдат те светила на небесната твърд, за да светят на земята. Тъй и стана.

И създаде бог двете големи светила: по-голямото светило да управлява деня, а по-малкото светило да управлява нощта, създаде и звездите; и ги постави бог на небесната твърд, за да светят на земята, да управляват деня и нощта, и да отделят светлина от тъмнина. И видя бог, че това е добро.

Биде вечер, биде утро — ден четвърти“ (Битие, гл. 1, ст. 14–19).

Не ще и дума, нали? Става въпрос за Слънцето и Луната. Следователно разделянето на денонощието на ден и нощ според Библията е съществувало още преди появата на Слънцето, което е било „създадено“ от бога на четвъртия ден след появата на светлината.

Защо ли „светият дух“ е продиктувал на Моисея тези главозамайващи фантазии за Слънцето и светлината? Обяснението е просто: до края на XVII век дори учените смятали, че Слънцето не дава светлина, а само я „пропуска“; светлината пък съществувала от само себе си. Дори знаменитият френски философ Рене Декарт споделял тази заблуда.

На датския астроном Олаф Ремер (1644–1710) науката дължи откритието на важната, съвсем противоположна на указанията на Библията истина: светлината, разливаща се върху нашия свят, произхожда от Слънцето, а нейното разпространяване не е мигновено. Ремер определил скоростта на светлината, като открил — и сега това е многократно доказано, — че светлината достига от Слънцето до Земята за 8 минути и 18 секунди, т.е. скоростта й е равна на почти 300 хиляди километра в секунда. Той дошъл до своето откритие, като наблюдавал и проучвал затъмненията върху спътниците на Юпитер — планета, която влиза в състава на нашата слънчева система. Ремер тогава живеел във Франция и съобщението за откритията си направил в Парижката академия на 22 декември 1675 г.

Този, който е писал библейските редове, разбира се, е бил пълен невежа по астрономия. Но бог поне е бил длъжен и по времето, когато се е писала Библията, да знае всичко.

Прави впечатление и това, колко нищожна според Библията е ролята на звездите в програмата на сътворяването на света. „Две големи светила“ — това са Слънцето и Луната. Луната — нищожният спътник на нашата Земя! Невежествената книга и не подозира, че Луната, Земята и дори Слънцето имат толкова малко значение във Вселената! Дори нашето ослепително Слънце, главното светило в нашия слънчев свят, не е нищо повече от една скромна звезда, една от десетките милиарди звезди, съставящи огромната звездна система — нашата галактика. „Свещеният“ автор вижда само Земята и всичко свежда до Земята. А пък Земята е само една планета. Тя се движи около сравнително малка звезда. Тази звезда — нашето Слънце, което обем е 1 300 000 пъти по-голямо от Земята, — невежият автор на книгата „Битие“ поставя в пълна зависимост от нейния спътник — Земята.

Авторът на наивните библейски фантазии би се втрещил, ако му се случеше да възкръсне в наши дни. Как ли ще се облещи, ако прочете коя да е популярна книга по астрономия или пък ако попадне в астрономическа обсерватория и погледа с добър телескоп планините на Луната, петната на Слънцето, спътниците на планетата Юпитер и другите небесни обекти, които уж бог „поставил на небесната твърд“!

Да се върнем към Библията:

„И рече бог: да произведе водата влечуги, живи души; и птици да полетят над земята, по небесната твърд. (Тъй и стана.)

И сътвори бог големи риби и всякакъв вид животни — влечуги, които произведе водата, според рода им, и всякакви пернати птици според рода им. И видя бог, че това е добро. След това бог ги благослови и рече: плодете се и множете се, и пълнете водите в моретата, и птиците да се множат на земята. Биде вечер, биде утро — ден пети.

И рече бог: да произведе земята живи души според рода им, добитък и гадини, и земни зверове според рода им. Тъй и стана.

И създаде бог земните зверове според рода им, и добитъка според рода му, и всички земни гадове според рода им. И видя бог, че това е добро“ (Битие гл. 1, ст. 20–25).

Какво по-хубаво! И всемогъщият майстор, който имал ръце, ги потривал от удоволствие. Но това, което предстояло той да направи, било още по-хубаво.

— Обаче ни едно от тези животни не прилича на мен — помислил той. — Жалко! Имам красива глава, малки уши, жив поглед, правилен нос и най-после хубави зъби. Аз, разбира се, лесно бих могъл да създам и огледало, за да се гледам в него, но мисля, че е много по-добре да се видя, съзерцавайки подобен на себе си. Добре! На земята трябва да има животно, което да ми прилича.

Докато старикът си размишлявал така, няколко току-що сътворени от него маймуни се премятали презглава в краката му.

— У тях има нещо мое — сигурно си е помислил той. — Но все още не е това, което трябва. Всички те имат опашка, а аз нямам опашка. Има наистина между тях и безопашни, но… Все пак не е това!

Маймуните продължавали да се кривят и да се премятат.

Тогава бог взел къс сива земя и започнал да моделира човека.

Може ли след това да се твърди, че бог е само дух, че няма ръце?

Библията също казва: като създаде човека, бог „вдъхна в лицето му дихание за живот; и стана човекът жива душа“ (Битие, гл. 2, ст. 7).

Има едно неясно място в първата глава на книгата „Битие“ (ст. 27), което изглежда дава основание да се допусне, че човек е бил създаден хермафродит (двуполов) и че едва след това бог „поправил“ своето творение. Въпросът за създаването на жената се повдига едва в края на втората глава, а в 27-я стих от първата глава на Библията се казва: „И сътвори бог човека по свой образ, по божий образ го сътвори; мъж и жена го сътвори.“ Това е буквално преведеният от староеврейски език стих. Именно той е дал повод за раждането на твърде разпространената легенда за богове хермафродити. От друга страна, тъкмо поради своята двусмисленост този стих винаги е бил подлаган на изопачаване от страна на благонамерените християнски преводачи.[8]

Обаче би било погрешно да се отдава толкова голямо значение на тази библейска фантазия: има и много други места в Библията, които не е задължително да бъдат разбрани, пък и не се поддават впрочем на никакво разбиране. Най-добре нека се обърнем към онова, което се смята за общоприето.

Щом бог създал човека, той го обявил за венец на творението. Веднага уредил за него парад на всички животни. „Господ бог направи от земя всички полски животни и всички небесни птици и (ги) заведе при човека, за да види как ще ги нарече той, та както човекът нарече всяка жива душа, тъй да бъде името й“ (Битие, гл. 2, ст. 19).

Това вероятно е бил забавен парад. Дори най-ученият природоизпитател едва ли би се решил да бъде в този случай на Адамово място.[9]

„Пълнете земята и обладайте я — било казано на Адам, — и господарувайте над морските риби (и над зверовете), над небесните птици (и над всякакъв добитък, над цялата земя) и над всякакви животни, които пълзят по земята“ (Битие, гл. 1, ст. 28).

Не е излишно да се отбележи, че въпреки тази божа заповед „царят на природата“ — човекът, е бил принуден да се бори, и то невинаги успешно, с лъвове, тигри, мечки, крокодили, вълци и други, и не само хищните зверове са поглъщали с удоволствие много хора, но цялото човечество е било и все още е плячка и на множество неприятни паразити: бълхи, въшки, дървеници, пък и на причинителите на болести — микробите.

На туй отгоре бог, като създал хищните зверове, които обичат човешки бифтек, на самия човек заповядал да бъде вегетарианец. Цитираме Библията:

„Ето, давам ви всякаква трева, що дава семе, каквато има по цялата земя, и всякакво дърво, чийто плод е дървесен и дава семе — това ще ви бъде за храна“ (Битие, гл. 1, ст. 29).

Молим да обърнете внимание на тази особеност в храненето на първите хора.

zabavna-biblija-02.png"И създаде господ бог човека от земна пръст" (Битие, гл. 2, ст. 7).

 

 

Най-после вечерта на шестия ден, когато всичко било свършено или почти свършено, бог, щастлив и до мозъка на костите си доволен от своята работа, изморен, си измислил почивен ден. Цитираме: „И свърши бог до седмия ден своите дела, що прави, и в седмия ден си почина от всички си дела, що извърши“ (Битие, гл. 2, ст. 2).

Продължаваме да четем Библията:

„И насади господ бог рай в Едем на изток, и там настани човека, когото създаде…

От Едем изтичаше река, за да напоява рая, и подир се разклоняваше на, четири реки.

Името на едната е Фисон: тя обикаля цялата земя Хавилска, там, дето има злато; златото на тая земя е добро; там има бдолах и камък оникс.

Името на втората река е Гихон (Геон): тя обикаля цялата земя Куш.

Името на третата река е Хидекел (Тигър): тя тече през Асирия. Четвъртата река е Ефрат.“ (Битие, гл. 2: ст. 8, 10–14).

С тези подробности авторът е искал да даде точни указания за относителното местонахождение на земния рай. Но по-добре би било нищо да не бе говорил, защото е невъзможно да се изпадне в по-глупаво положение.

Всички коментатори единодушно признават, че Физон е река Фаз, впоследствие наречена Аракс. Това е река в Армения, която извира от едно от най-непристъпните ждрела на Кавказ. Да допуснем, че в тези места се среща злато и оникс, но пък никой не знае какво е това „бдолах“.

От друга страна, никаква грешка не може да има за реките Тигър и Ефрат. Ясно е, че книгата „Битие“ сочи мястото на земния рай в областта между Армения и Ирак (Месопотамия). Макар изворите на Аракс, Тигър и Ефрат да са разположени сравнително близо един до друг, все пак всяка от тези реки има свой собствен извор. Аракс — най-големият приток на река Кура — води началото си от Бингел-Даг (в Турция) и тече по посока на Каспийско море. Що се отнася до Тигър и Ефрат, те не само че нямат общ извор, но, обратно, съединяват се, когато се вливат в Персийския залив.

А за реката, която книгата „Битие“ нарича Гихон, „свещеният“ автор прави баснословна грешка. „Тази — казва той — река обикаля земята Куш“ (Хуш). Обаче според същата Библия земята на Хуш (син на Хам и баща на Нимрод) е просто на просто Етиопия. Следователно Гихон е Нил, който, както е известно, тече не в Азия, а в Африка, и то в съвсем противоположна на Тигър и Ефрат посока, т.е. от юг на север. Ако вземем под внимание изворите му в планините на Екваториална Африка и в областта на езерото Виктория-Ниянца, излиза, че между изворите на първите три реки и тази река има почти 3 000 километра разстояние. Обаче в книгата „Битие“ се твърди, че тези реки оросявали една и съща градина — Едемската.[10] Наистина изворите на двете от тях — Тигър и Ефрат — са на разстояние не повече от 100 километра един от друг, но и това е доста много за една градина. И при това, кажете, моля ви се, що за градина е тази огромна територия, проснала се по планини и отвесни скали, в едно от най-неудобните места на земното кълбо?

Да се пренесем мислено в този чуден рай, където извират от едно място четири големи реки и протичат в различни посоки. Адам се разхожда из своето имение и се отдава на блажено безделие. Ето какви са били, вероятно, неговите размисли:

„Аз съм човек и се наричам Адам, което сигурно ще рече «червена пръст», тъй като съм направен от глина като проста съдина. На колко съм години? Родил съм се преди няколко дни; но както казва една стара пословица, мъжът е на толкова години, на колкото изглежда. Ето защо мога да кажа, че всъщност аз съм се родил на 28 години, имам всички зъби… Не, още не всички зъби. Нямам още мъдреци.

Хубавичък съм, дявол да го вземе! Пък и как може да не съм красиво момче, щом като с изключение на възрастта и брадата аз съм точно копие на господин бога, най-знаменитото същество във Вселената? Вижте само колко съм здрав, вижте ръцете ми, стройните ми нозе, мускулите, руменината… Никакъв ревматизъм! Плюя изобщо на всички болести, в това число и на сипаницата: татко ме е сътворил ваксиниран против сипаница. Без съмнение, хубавец съм!

И животът не е лош на това прекрасно място. Влизам, излизам, късам от дърветата всякакви плодове и ям до насита. Не усещам никаква умора, тъй като нищо не правя. Ако обичам да се поизтеглям на тревата, то е тъй, само за удоволствие.

На третия ден любезният стопанин бог ми устрои малка забава, за която ще запазя приятен спомен за цял живот: всички животни дефилираха пред мен. «Името, което ти дадеш на всяко животно, ще бъде негово име» — ми каза старецът. Това се казва любезност!

Трудно е дори да си представи човек колко много животни минаха пред мен. Никога не съм мислил, че по света има толкова живи същества. За мен обаче не беше мъчно да им дам имена. Езикът, на който говоря твърде слабо, макар никога и никъде да не съм го учил, е необикновено богат, притежава непостижимо изразно богатство. Без да се замислям, аз познавах моментално качествата на всяко животно само като го погледнех, и определях с една дума особеностите на всеки вид. По такъв начин името, дадено от мен, е едновременно точно и пълно определение. Да вземем например животното, което впоследствие ще наричат: «еквус» на латински, «ипос» на гръцки «пферд» на немски, «лошад» на руски. Ето как аз му дадох име, което точно определя това четириного, с козината, опашката и хамута му. Ах, безподобен е езикът, на който аз говоря! И колко е тъжно само да си помисля, че някога той ще изчезне завинаги.

Парадът на всички живи същества беше великолепен. И когато казвам великолепен, това още не е всичко. В нашата програма имаше също и един комичен номер: това беше появяването на рибите. Помислете само: нашата градина е разположена на суша, далеч от морските брегове. Тук има само пресноводни реки. Представяте ли си как кривяха муцуни морските риби, плувайки по Тигър и Ефрат, за да дойдат и ми се представят? Липсата на солена вода ги разстройваше ужасно. Как съм се кикотил! Ами морските млекопитаещи? На тях им беше най-зле. За щастие по този случай баща ми се досети да разшири реките в моята градинчица, защото инак нито един кит никога нямаше да се промъкне по тях… Щом като им дадох име, трябваше да видите как започнаха те да офейкват, пляскайки с плавниците, за да стигнат по-скоро до своя океан. Аз се превивах от смях!

Може би ще се намерят хора, които не ще искат да повярват в тази история? Нечестивците ще отричат, че тюлените, моржовете, белите мечки, пингвините са могли да дойдат за този парад в долините на Тигър и Ефрат, че тук са се събрали кенгура, птицечовки и щрауси ему от Австралия, слонове, носорози, хипопотами и крокодили от Африка, папагали, лами, алигатори, анаконди от Южна Америка и т.н. Е, та що? Критиката няма значение. Честна дума, аз видях тук, в тази Едемска градина, тюлени, китове, северни лисици, елени и други животни от цял свят.

Заядливите ще кажат: «Ами уникалните породи риби от различните водохранилища, например байкалски омул, чудски сиг, далекоизточна лакерда — те пък как се дотътриха?» Тези риби получиха специално разрешение от бога и се явиха на парада в Едем… по въздуха. Анатема на неверниците, които не се задоволяват с това обяснение!

Пък най-после за кой дявол влизам в спор за всичко това? Толкова по-зле за ония, които не ми вярват, когато аз твърдя, че пред мен минаха всички животни: гръбначни, безгръбначни, влечуги. Няма дори едно насекомо, на което да не съм дал име. Но това, което от всичко най-много ме учуди, беше големият бял червей, дълъг и плосък, който тихичко излезе от мен самия, противният червей, който бъдещите естествоизпитатели ще нарекат тения. Този длъгнест глупак, щом излезе от мен, ми направи дълбок поклон. Аз му дадох име и след това той пак се промъкна в мене през задното ми черво и се засели в мен. Ако говоря за това, то е само за да бъда точен. Право да си кажа, не знаех, че съм обитаем отвътре. Впрочем моят квартирант никак не ме безпокои. Нищо не нарушава омайния живот, който вече пет дни аз водя.“

Адам се оглежда в чистата изворна вода, в извора на четирите велики реки, после лениво се изтяга на тревата.

— Колко приятно е да се живее! — мърмори той.

Неочаквано той се прозява, протяга се. Постепенно го овладява непознат копнеж. Ето ти изненада! Не чувствува никаква умора. Какво значи това? Той не разбира нищо. Изпитва тайнствено и непреодолимо чувство. Клепачите му се залепват. Адам спи. Това е първият сън на човека.

Докато Адам хърка „из все гърло“, идва бог отец. Той дълго гледа спящия безделник.

— Все пак трябва да се признае: щом се заема с нещо, свършвам го добре — доволно си говори той. — Момъкът е добре сложен; мога да се закълна, че това съм аз самият… когато бях по-млад с няколко милиарда века.

Той се навежда и щипва Адам за прасците. На тази божествена шега Адам отвръща с още по-шумно хъркане.

— Чудесно — продължава майстор „елохим“, — няма нужда от обезболяване. Виждам, че моят млад Адам спи доста здраво: и топ не може го разбуди. А сега на работа, защото тук дойдох по нещо много важно. Докато никой не ме чува, мога да си призная: забелязах тази заран, че понякога аз все пак постъпвам някак непохватно, може да се каже грубовато. Къде ми беше умът, когато сътворих човека без другарка? На всяко животно дадох самка. От това правило има само твърде малко изключения. Глистът тения наистина е хермафродит и това е съвсем ясно, защото ако живееше на двойки, не би се наричал солитер[11]. Но човек не е глист, дявол да го вземе! Тъй че трябва да му направя другарка и аз ще я направя от собственото му тяло.

С тия думи бог отец „взе едно от ребрата му и запълни онова място с плът. И създаде господ бог от реброто, взето от човека, жена и я заведе при човека“ (Битие, гл. 2, ст. 21–22).

Като че ли чувам и сега вика на човека, когато ненадейно той се е събудил:

— О-о-ох! Ребро са ми счупили!

Представете си учудването му, когато е видял хубавичката жива кукла.

— Това пък какво е?

— Това ли? Това е твоята жена. Имам чест да ви поздравя със законния брак — отговорил бог. — Само да си посмял да кажеш, че не ти се харесва!

— Право да си кажа, не е грозна.

— Я го виж, не била грозна! Щастливец! Пък и без тъща. Направо казано, на теб ти върви, мили мой.

Библията разказва, че Адам възкликнал: „Ето, това е кост от костите ми и плът от, плътта ми; тя ще се нарича жена, защото е взета от мъжа (си). Затова ще остави човек баща си и майка си и ще се прилепи към жена си; и ще бъдат (двамата) една плът“ (Битие, гл. 2, ст. 23–24).

Не си струва да коментираме това възклицание на младоженеца Адам. Какви галантни думи може да очаквате от него?

А колкото до изваденото ребро, трябва да припомним, че според твърдението на Августин Блажени бог изобщо никога не го върнал на Адам. Следователно Адам тъй си останал инвалид — без едно ребро. То вероятно е било „лъжливо“ ребро, злъчно забелязва Волтер, „защото липсата на истинско ребро щеше много да личи.“

В книгата „Битие“ се казва още (Битие, гл. 2, ст. 25): „И бяха двамата голи, Адам и жена му, и не се срамуваха.“

Благочестивите коментатори твърдят, че тази голота, от която не се срамували, била доказателство за невинността на нашите прародители, белег за тяхното духовно съвършенство. В съгласие с тези богословски разсъждения би следвало да се смята, че са били духовно съвършени всички хора с първобитна култура, които не са носили никакви дрехи, например инките в Америка, някои племена в Африка, жителите на Полинезия, Меланезия и други. Въпреки това, завладявайки тези страни, испанските, португалските, френските, английските колонизатори са избивали туземните племена, които живеели в пълна невинност, а християнските свещеници благославяли тези избивания, теоретически обосновавайки чудовищните зверства на „цивилизаторите“. От друга страна, твърди се, че само студът бил принудил хората да се обличат, тъй като жителите на най-топлите страни ходят голи. Освен това, когато всички ходят голи, никой не се срамува да бъде гол. Ако пък някой се изчервява от това, то е само защото му е неприятно да оголва някакъв телесен недостатък, който другите нямат.

Бележки

[1] При транскрипцията на имената в българския превод се придържахме към синодалното издание на „Библията“ от 1925 г., и в някои случаи запазихме правописа им. Имената на народностните групи израил, иуда, вениамин и др. се дават с малка начална буква. — Бел.бълг.прев.

[2] Научните изследвания на Библията доведоха до извода, че много библейски текстове представляват различни варианти на легенди, събрани доста разбъркано, без необходимото редактиране и отбор. Характерна в тези повествования е в частност и употребата на наименованията: „елохим“ (неопределено „богове“ — в глава първа на книгата „Битие“) и „Яхве“ (собствено име на древноеврейски бог — в глава втора, като се почне от четвъртия стих).

Библейската научна критика е успяла да отбележи няколко взаимно противоречащи си източника, съставящи съдържанието на книгата „Битие“ и други библейски книги. Единият от тези източници се нарича яхвитски, а другият елохистки. В преводите, на Библията от древноеврейски език това различно наименование на боговете е запазено в следния вид: „бог“ вместо „елохим“, „господ“ вместо „Яхве“ и „господ бог“ при съвместното „Яхве елох“.

Читателят трябва да има предвид, че разказът за сътворението на света и човека е изложен от Л. Таксил в онази последователност, в каквато обикновено той се излага в богословските учебни ръководства по „свещена история“. В Библията има два доста противоречиви разказа за сътворението на света и човека. Единият от тях е изложен в първата глава на книгата „Битие“, другият — във втората глава на книгата „Битие“, като се започне от четвъртия стих.

[3] „Тогу богу“ — древноеврейско обозначаване на първобитния хаос. Буквалният превод на тези думи е „пусто пустинно“.

[4] Стараейки се да изтълкуват тази странна бележка на книгата „Битие“, християнските богослови отдавна вече са използвали споменаването на „духа божи“ като потвърждение, че освен бога отец и бога син има още и „трето лице на пресветата троица“ — „бог дух свети“. Този „дух свети“ слязъл над „девицата Мария“, която по такъв начин заченала от бога и после родила митическия Иисус. „Свети дух“ слязъл над Иисус „в телесен вид, като гълъб“ (Евангелие от Лука, гл. 3, ст. 22). Гълъба го рисуват на християнските картини, изобразяващи триединния бог: баща и син седят, а гълъбът лети над тях. В по-нататъшното изложение Л. Таксил, имайки предвид богословското твърдение, че Библията е „свещено“ произведение, навеяно на авторите на разните библейски книги от „свети дух“, често употребява думата „гълъб“.

[5] Богословите са се опитвали да изтълкуват това място от библията по следния начин: бог отначало създал небето като „царство небесно“, а повторно бог създава „видимото“ небе във вид на „твърд небесна“. В действителност Библията предава тук обърканата смесица на два различни мита за сътворението на света.

[6] Най-големият религиозен авторитет, признаван като един от „отците и учителите“ на църквата, „свети“ Августин Блажени (354–430) в глава X на своето богословско наставление „За книгата Битие“ поучава: „Названието твърд не ни води необходимо към мисълта, че небето стои неподвижно, защото твърдта се нарича твърд, може да се мисли, не по причина на неподвижността, а по причина на твърдостта, предвид на своята собствена твърдост или пък защото служи за предел, разграничаващ горните води от долните“. „Впрочем — оправдава дълбокото си първобитно невежество «светият» писател — да влизам в разглеждане на подобни въпроси сега нямам време, а не трябва да го има и у онези, които искаме да наставляваме предвид на собственото им спасение и нужната полза на нашата църква“ („Творения“, кн. 7, 1873, стр. 204; виж също неговата „Изповед“, кн. 13, гл. 15). Друг, също неоспорим църковен авторитет, наричан „велик стълб на православието“, „светителят“ Василий, архиепископ на Кесария Кападокийска (330–379), придържайки се към същото мнение, казва: „Наименованието твърд (на гръцки «стереома») в писанието се дава обикновено на онова, което има превъзходна здравина“ („Творения“, 1911, т. I, стр. 27). В потвърждение на това „светият учител“ се позовава на други места от Библията: Псал. 17, ст. 3, където бог се нарича „твърдина“; Псал. 150, ст. 1, където се споменава „твърд на силата“ на бога. В Библията има много твърдения, че небето е твърдо. Бог, казва се в книгата на Иов (гл. 37, ст. 18), „разпростря небесата, твърди като отлято огледало“. Бог „наклони небесата и слезе“ (II Царства, гл. 22, ст. 10); „простря небесата като шатра“ (Псал. 103, ст. 2).

[7] В цитатите от Библията поставените в скоби думи нейните съставители са взели от гръцкия превод на 70-те тълковници, а напечатаните с курсив думи са прибавени от тях „за по-голяма яснота на израза“. — Бълг.ред.

[8] В българските издания на Библията се дава много несвързан преводът на 27 стих: „и сътвори бог човека по своя образ, по божи образ го сътвори; мъж и жена ги сътвори“.

[9] Името на първия човек — Адам, се появява за пръв път в 25 стих на втората глава на книгата „Битие“. До това място Библията говори за безимен човек. Изследователите съпоставят думата „Адам“ с древноеврейската дума „адамах“ — „земя майка“. Така се нарича и глината, а също и влажната червена пръст изобщо.

[10] Интересно е да се отбележи колко здраво подобна библейска география е владеела главите дори и на учени на времето си хора. Най-образованият пътешественик в X век Лев Диакон уверявал читателите си, че Дунав, или Истър, „е една от реките, които изтичат от райските градини. Получавайки началото си в Едем, тя скоро се скрива под земята и като протича невидимо известно разстояние, излиза отново на повърхността в страната на келтите.“ Един от древните християнски богослови, „блаженият“ Теодорит, между другото дава и основание за подобни съждения. „И други реки — казва той в «Тълкуване на книгата Битие» излизат в едно място, после поради някакви дълбочини се скриват в земята и отново изтичат отгоре… Бог е устроил това ненапразно, а за да пресече излишното човешко любопитство. Защото, ако течението им беше явно, някои биха се изкусили, вървейки по бреговете им, да търсят мястото на рая.“ Свещеникът Йоан Лукианов, който извършил в 1710 г. пътуване до „светите места“ (в Палестина), пише буквално следното: „В единадесетия ден на август пристигнах до река Нил, която тече от рая“ („Пътешествие“, 1862, стр. 51).

[11] Френската дума „солитер“ означава точно „самотен“, „уединен“.