Благодаря на тези които са направили това да мога да чета тази невероятна книга!
Уникална книга може би една от най-добрите,които съм чел.Kрасива и нестандартна история,великолепно изграждане на сюжетната линия от страна на автора.Заслужав си всяка една минута.
Личното ми мнение е че след вторага част произведението губи своя чар … :)
Забелязах, че номерацията не върви подред, има пропуснати номера на някои глави. Значи ли това, че тези глави липсват или просто е печатна грешка и книгата си е пълна? Ще съм благодарна, ако кажат тези, които са я чели от тук.
Номерацията наистина не върви поред, но това е просто защото две глави са обединени в една.
Открих груба грешка в текста на първата страница в началото.
„…Тук бяха хамбарите на бея, тук идваше той от града, а през лятото довеждаше КАМЪНИТЕ и децата си да ядат любеници и пъпеши…“.
Да, прав си. Не е „камъните“, а „ханъмите“. Ако искаш, можеш да коригираш текста като поправиш и други грешки, след което да го качиш отново в ателието на библиотеката.
В уикито на библиотеката можеш да намериш информация как става това. ;)
Това е книга, която се чете на един дъх! Страхотна е!
Прекрасен роман, красив в изказа си, вълнуващ в историята.
Но определено в текста трябва да се нанесат доста корекции, напр. на повечето места Катерина е написана като Катерица.
Прекрасна книга, невероятна е… Обичам я!!!
Влюбих се в нея — чисто и искрено!
Една от любимите ми български книги. Д. Талев, Д. Димов и П. Вежинов са най-добрите български романисти, според мен. Особено Железният светилник — какъв речник, какъв усет към детайла! Невероятно добре разказана история.
Според мен ,,Железният светилник" е най-добрата българска книга. След нея е ,,Под игото". Другите три книги от поредицата също са шедьоври, въобще не губят блясъка си. И финалът на сагата е хубав, въпреки че е малко предвидлим.
Сагата няма финал. Поредицата е незавършена. След „Гласовете ви чувам“ е трябвало да има още една книга. Честно казано, сега дори не помня как завършваше „Гласовете ви чувам“, а я четох само преди 5 години. Иначе „Железният светилник“, „Преспанските камбани“ и „Илинден“ ги помня в подробности. Наистина страхотни книги, с невероятно майсторски изградени герои, обстановка… Според мен тази поредица са най-добрите български исторически романи, Талев е майстор!
Казваш, че сагата няма финал. Това, че не си го спомняш не означава, че няма финал. Финалът е умирането на любимата на Борис Глаушев — Ангелика — , записването за фронта на Борис и неговата смърт. Сагата е завършена.
Книгата не завършва със смъртта на Ангелика. След като тя умира си спомням, че Борис участва в битка и беше много тежко ранен, но все пак оцелява. Коментарът ти ме провокира да препрочета финала и се оказа, че все пак правилно си спомням. Борис оцелява и е изпратен на лечение в София. Това обаче не е замисленият от автора финал на цялата сага. Трябвало е да има още една книга, в която Борис се жени за учителката Мария Йорданова и им се раждат още три деца. Ето и указание за това: „Но с това започва вече разказът за Милостивия и четворицата му синове.“ — това е финалното изречение от „Илинден“. До края на „Гласовете ви чувам“ обаче Борис има само един син, значи другите три предстоят. Ето и още един насочващ цитат, този път от критиката: " В тази насока е много ценно свидетелството на детайлно познаващия творчеството му критик Стоян Каролев: „Току що завършил четвъртата книга от поредицата романи («Гласовете ви чувам»), той замисляше петата, с главен герой Борис Глаушев «Милостивият и неговите четирима сина». Вече със страшната болест в дробовете си, той чувстваше в гърдите си болка не от нея, а от злощастната съдба на България — по вина на буржоазните управници — по времето около Балканските войни. Предстоеше му да се занимава с този период в замисления роман и той — покрай радостите на творческото въображение, на съзиданието — изпитваше дълбоко страдание на човек и гражданин {“Иде ми — чувал съм го да казва — да викна на някой площад насред София… Но виновниците отдавна ги няма…"). И когато плюеше кръв, блед, съвсем вече отпаднал, стопил се от непрестанни страдания, той пак говореше — с глух, едва доловим глас — за България и българската литература."
Извинявам се за неточния коментар, все пак той беше въз основа на това, което си спомням от прочетеното, че имаше много стрелби, раняват приятела му, после него и сигурно мозъкът ми нали очаква финал, аз не съм бил ясно за замисъла да се напише следваща част, въпреки че сега се сещам, че една приятелка ми беше казала това, го убил и въпреки, че после съм разбрал, че оживял.
НАЙ-ВЕЛИКАТА КНИГА според мен!
Най-уникалната книга, прекрасна е! За мен няма аналог.
Колко мъка и радост събрани в едно…. невероятна!
Това е Шедьовърът на Димитър Талев! Това е Истинска Световна Класика!
Прекрасно е, че все повече българи осъзнават това, което Вие сте написали. И аз мисля именно по същия начин!
Невероятна книга. Задължително е да се прочете от всеки българин.
Обожавам тази книга!
От всички герои в книгата най-тежко преживях смъртта Катерина. Страдах с нея и чувствах нейната болка, усетих нейната любов към майстор Рафе…Тя беше човекът, който аз успях да разбера и когато тя умря, аз за пръв път усетих мъката на читателя! Благодаря на Димитър Талев за тази невероятна история, която е измислил.
Да, наистина книгата е уникална, завладяваще и интересна… Но има страшно много печатни грешки, ама страшно много. Като тази Катерица беше най — фрапантното.
Аз също се подразних от грешките. Ако това има значение — маркирал съм всичко, което съм видял (няколко стотици) и при първа възможност ще коригирам текста, като при това ще сравнявам с текста в книжното тяло.
Казвам това, за да не тръгне някой да прави същото и да правим двойна работа без смисъл.
Безспорен шедьовър, имащ прекрасното качество и да е безкрайно увлекателен! Велим български писател! Правописните грешки са наистина фрапиращи и е страхотно, дето някой се е захванал с това! Благодаря!
Просто незнам какво да кажа. Истинска класика на световно ниво. Очарован съм. Мъчно ми е за Катерина. Жалко, че майката предпочита смъртта й пред това да роди здраво и красиво дете заченато от истиннска любов. Поклон авторе.
Много се радвам, че има толкова българи, оценяващи истински Талев! Неговите романи, повести и разкази правят човека по-добър!
Винаги (още от ученическите ми години) съм бил крайно неудовлетворен от това, че Султана не получава подобаващо наказание за постъпката си. По този повод написах дори съдебно дело (дори в няколко варианта). Интересно е внезапното изчезване на Рафи Клинче точно накрая на романа. Очевидно чака някого, но така и не става ясно кой. Написах разказ „Кого чакаше резбарят“. А книгата е хубава и то много - да ме провокира да напиша „на един дъх“ нещо означава, че наистина романът е написан, така че да въздейства силно. А що се отнася до Султана, цитирам фраза от друг роман „Що се отнася до Вас, вие сте една гнусна убийца и главата ви ще падне на дръвника“.
Кого чакаше резбарят(разказ)
На Димитър Талев
Зимната вечер беше много студена. Не беше валяло скоро, но по ъглите на двора блестяха дебели ивици лед. Друго беше през лятото, когато по дърветата пееха птици и надвисваха покритите със зелени листа клони. Притъмнелият, притихнал двор навяваше печал. Като че ли не се отиваше към църква, а беше вход на гробница. Но може би само така се струваше на мъжа, който стоеше замислен в притвора на църквата. И преди беше живял тук, но след отсъствието му вече усещаше, че е чужд-и на мястото, и на хората. Още го помнеха, но го поздравяваха с половин уста. Бяха минали само 2 години, но ги беше прекарал далеч оттук и очите му се отвориха. Преди не беше и предполагал, че светът е толкова голям. Че има толкова радост, но и толкова страдание. След делото, прокурорът го взе при себе си. Резбарят спечели, но разбираше, че не може да се върне. Чувстваше, че вече не може, че не иска да хване чука и длетото, че не може да се задълбочи в работата си, така както го правеше преди. Вдъхновението му умря, така както умря и любовта му към алкохола. От делото насам пиеше само вода и не съжаляваше за решението си.
Прокурорът го заведе в Америка. Там смениха името на резбаря на Ричард. Кой знае как щеше да продължи животът му и дали нямаше да пропадне, но избухна войната(1) и той се записа в армията. Северът имаше нужда от войници и никой не го попита нито откъде идва, нито защо иска да воюва. Прокурорът пак му помогна. Ричард беше разбрал, че тук той е адвокат и че е завършил академията Уест Пойнт. Двамата влязоха в армията заедно, но се разделиха. Адвокатът отиде в кавалерията, а резбарят-в пехотата. Видяха се чак при Гетисбърг, две години по-късно. Битката донесе повишения за много както и за тях двамата. Адвокатът стигна до чин майор, а резбарят-до сержант. Бяха се върнали тук само за зимата. Резбарят трябваше да довърши иконостаса, който беше започнал толкова отдавна. Сега най-после беше готов-блестеше под светлината на свещите. Но резбарят не можеше да се зарадва. Беше загубил момичето, в което беше влюбен. Пак преди 2 години. И скоро след това разбра, че тази, за която беше решил да се ожени е била бременна с тяхното дете. А майка й й беше дала отрова, за да махне. Но колкото и да се беше старала, всичко излезе наяве. Осъдиха я на смърт. И едва вчера резбарят разбра, че присъдата е била отменена и убийцата пак е на свобода. „Но на мен няма да ми избяга“ помисли си резбарят и опипа острието на дългия нож, скрит в пазвата му. Нямаше да го хванат, но убийцата щеше да си плати. Нищо не го задържаше тук. Тръгнеше ли си, щяха да го забравят. Дори на иконостаса не беше написал истинската година на завършването му. Сега беше декември 1863та, на дървото беше гравирана 1864та. По-добре беше така
Тръгна към изхода на църквата. По плочите на притвора се зачуха тихи стъпки. Ричард се зачуди кой ли е. Фигурата беше по-ниска от него, загърната в снежнобяло наметало с качулка. Резбарят може би щеше да отмине, но фигурата го хвана за лакътя и меко, но настоятелно го задържа. Отметна качулката си. Това, което Ричард видя едва не го накара да изгуби съзнание. Беше мъртвата му годеница. Такава, каквато я видя за последно в ковчега преди опелото. Това, което беше различно бяха очите й. Абсолютно черни, като въглени, без никакво бяло в тях. Когато ги погледна имаше чувствато, че гледа в два кладенеца, но не такива, от които можеш да си налееш вода, а кладенци изпълнени със зло, дебнещо за плячка.
Жената му се усмихна, но от това фигурата стана още по-плашеща. Усмивката само подчерта заплахата скрита в очите
-Не прави нищо-гласът й беше много студен и сякаш идваше отдалече-Ти си добър човек. Върви и продължи живота си. Имаш талант, следвай го-призракът направи пауза-А за майка ми, аз ще се погрижа. Винаги ще съм с теб
Ричард не смееше нищо да каже, като че ли езикът тежеше в устата му. После изведнъж всичко свърши. Фигурата я нямаше, а той стоеше сам в студения притвор. Пак се зачуха стъпки
-Готов ли си да тръгваме?-гласът на майора беше плътен и не много висок
-Да-отговори резбарят и смъкна дрипата с която се беше наметнал. Отдолу се показа тъмносинята униформа на сержант от армията на Севера. Двамата мъже излязоха от църквата и яхнаха вързаните на улицата коне.
Бележка от Н. Паули, майор от армията на САЩ: След края на войната Ричард(познат в Европа като Рафаил Клинче) се установи в Джорджия, където отвори и работилница за дърворезбени мебели. По-късно се ожени за квартеронка и бракът му беше щастлив. Доколкото ми е известно е бил ощастливен поне с 4 деца. София февруари 2021 година
(1)Гражданската война в Щатите(1861–1865)
„Резбарят спря за миг. Чакаше ли някого? По плочите на притвора се чуха стъпки“
Д. Талев "Железният светилник
Пошло и неграмотно.
Като не ти харесва го кажи в прав текст. Но първо се ограмоти за значението на думите „пошло“ и „неграмотно“.
„Произведението е забранено за четене по настояване на внук на автора.“
Това как да го разбирам? Някой наследник на Талев е забранил да четем „Железния светилник“???
Забраняват ни да четем книги???
Внукът на Димитър Талев в интервюта е изказвал желанието си книгите на дядо му да достигнат до повече хора. Не виждам как с подобна забрана ще постигне това. Много странно и непоследователно поведение от негова страна.
Хич не е странно! Алчността предизвиква премахването на всякакъв безплатен достъп, за да капят стотинки от наследството. Отличен бизнес нюх и отсичане на всякакъв вид благородство и щедрост! Уви!
Именно стотинки — а творчеството на автора е безценно. Затова е много жалко…
Жалко,че е забранено четенето на поредицата-един апогей в българската литература.Отново меркантилността(сребролюбието) на българи възпрепятстват родолюбието .Това е позор и определя бездуховна нищета за бъдещите млади поколения.Поздравления за Читанка,че са си направили труда да я публикуват,засрамете се наследници (внук)на великия Димитър Талев.
Безброй пъти съм чела тетралогията тук, в Читанка! Отварям сега, за да чета пак, защото и моите корени са от оня край и — „Изненадаааа!“ — забранил бил някой си! Как може!!!!? Добре, че я имам на хартиен носител! Просто думи нямам!
Живея в чужбина, иначе имам книгата в България. Много ми е тъпо, че в момента ми се чете, но са заключили книгата. Отидох да проверя, че авторските права са с давност 70 години. Защо внукът е заключил достъпа до тази книга, която всеки българин трябва да прочете?
Грешка, било 70 години след смъртта. Значи ще можем да я прочетем свободно 2036 година :(
Може да се чете и сега в други виртуални библиотеки. Наследници, преводачи и издателства са си нарочили Читанка, другите сайтове явно не им накърняват авторските права…
Само регистрирани потребители могат да дават коментари.
Само регистрирани потребители могат да дават коментари.