Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Втора възможност (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Paradise, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 264 гласа)

Информация

Сканиране
helyg (2009)
Корекция
sonnni (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Джудит Макнот. Рай

ИК „Плеяда“, София, 1998

Редактор: Лилия Анастасова

ISBN: 954-409-165-3

История

  1. — Добавяне

Глава 1

Декември 1973 г.

Мередит Банкрофт внимателно изрязваше снимка от „Чикаго Трибюн“. В статия, озаглавена „Деца от обществеността в Чикаго, облечени като феи, участват в пищно коледно тържество в болницата «Оуклънд Мемориъл»“, придружена с голяма снимка на „феите“, се изброяваха имената на пет момчета и пет момичета, включително Мередит, които раздаваха подаръци в детското отделение. Красив младеж на около осемнадесет години беше застанал вляво и ги наблюдаваше. В подзаглавието той беше споменат като „Паркър Рейнолдс III, син на господин и госпожа Рейнолдс от Кенилуърт“.

Мередит безпристрастно се сравняваше с другите „феи“, чудейки се как можеха да изглеждат толкова дългокраки и секси, докато тя приличаше на…

— Трътла — прошепна. — По-скоро изглеждам като трол, отколкото като фея.

Не беше честно другите четиринадесетгодишни момичета да са толкова красиви, а тя да прилича на плосък отпред трол, при това със скоби на зъбите. Погледът й се премести към нейното лице на снимката и отново съжали за суетния подтик да свали очилата си — без тях изглеждаше кривогледа.

— Контактни лещи определено биха ми помогнали — заключи. Погледът й се спря върху Паркър и на устните й се появи замечтана усмивка. Притисна вестника към мястото, където трябваше да бъдат гърдите й, поне засега там нямаше нищо.

Вратата на стаята се отвори и шестдесетгодишната икономка влезе, за да прибере таблата от вечерята й.

— Не си изяла десерта — смъмри я госпожа Елис.

— Дебела съм, госпожо — отвърна Мередит. И за да го докаже, се претърколи от леглото и се отправи към огледалото на тоалетната масичка. — Погледнете ме — посочи отражението в огледалото. — Въобще нямам талия.

— Това е детска пълнота.

— Изглеждам направо четвъртита. Не се учудвам, че нямам никакви приятели.

— Защо нямаш приятели?

Изпитвайки отчаяна нужда да се изповяда на някого, момичето отговори:

— Само се преструвам, че в училище всичко е наред. Истината е страшна: аз съм един ужасно неприспособяващ се човек, винаги съм била такава.

— Винаги? Сигурно децата в твоето училище нещо не са наред…

— Вината не е в тях, а в мен, но аз ще се променя — заяви тя. — Сега съм на диета и ще направя нещо с косата си. Отвратителна е.

— Нищо й няма! — отсече икономката, поглеждайки към дългата й руса коса и тюркоазните й очи. — Имаш впечатляващи очи и красива коса. Гладка и гъста…

— Безцветна.

— Руса.

Момичето упорито се взираше в огледалото, преувеличавайки своите недостатъци.

— Висока съм почти един и седемдесет. За щастие спрях да раста, преди да съм станала гигант. Но не е безнадеждно, разбрах това в събота.

Госпожа Елис сви вежди в недоумение.

— Какво толкова е станало в събота, та те е накарало да промениш мнението си за себе си?

— Нищо съществено — „Нещо съществено — помисли си тя. Паркър ми се усмихна на коледното тържество. Донесе ми кола, без да съм го молила за това. Категорично ми каза да запазя един танц за него на партито у Елингъм.“

Преди седемдесет и пет години семейството на Паркър беше основало голяма банка в Чикаго, където се намираха парите на „Банкрофт и компания“, и приятелството между Банкрофт и Рейнолдс беше надживяло няколко поколения.

— Всичко ще се промени, не само външният ми вид — продължи щастливо Мередит, обръщайки гръб на огледалото. — Ще имам и приятелка. В училище дойде ново момиче, което не знае, че никой не ме харесва. То е симпатично и ми се обади по телефона, за да ме попита за домашното. Говорихме за много неща.

— Забелязах, че не водиш приятели вкъщи — промълви госпожа Елис, — но мислех, че причината е в отдалечеността на дома ти.

— Не, не е в това — възрази Мередит, като се хвърли в леглото, втренчвайки се в домашните си пантофи, малки копия на онези, които носеше баща й. Независимо от богатството им, той изпитваше голямо уважение към парите. Всичките й дрехи бяха скъпи и от най-добро качество, но се купуваха само когато имаше нужда.

— Когато бях момиче — обади се икономката и я погледна с разбиране, — винаги се отнасяхме с известно подозрение към децата, които бяха от друго тесто.

— Има още нещо, освен вида и положението ми, за да не мога да се приспособявам към другите. Всичко тук! — показа голямата пуританска стая, обзаведена със старинни мебели, която приличаше на останалите четиридесет и пет стаи в имението „Банкрофт“. — Всички ме мислят за особнячка, защото татко настоява Фенуик да ме кара на училище с кола.

— Мога ли да попитам какво лошо има в това?

— Другите деца ходят на училище пеша или с автобуса.

— Е, и?

— И не пристигат с ролс, каран от домашния шофьор — почти завистливо добави девойката. — Бащите им са водопроводчици и счетоводители. Един от тях работи в нашия магазин.

Като не можа да оспори логиката на казаното, госпожа Елис отговори:

— Но на новото момиче не му се струва необичайно, че Фенуик те кара до училище?

— Не — отвърна тя виновно, но очите й светнаха живо зад очилата, защото мисли, че Фенуик е мой баща! Казах й, че той работи за едни богати хора — собственици на магазин.

— Не си го казала, нали?

— Напротив! И не съжалявам! Трябваше да го разпространя в училище още преди години, само че не исках да лъжа.

— А сега не се посвени да излъжеш — запита икономката, поглеждайки я осъдително.

— Това не е лъжа, поне не съвсем. „Банкрофт и компания“ е корпорация, а корпорацията се притежава от акционери. Както виждаш, като президент на „Банкрофт и компания“ татко всъщност е нает на работа от акционерите. Разбираш ли?

— Вероятно не разбирам — отвърна жената сухо. — Кой притежава основния капитал?

— Ние притежаваме по-голямата част от него — пак я погледна виновно.

Представата на госпожа Елис за „Банкрофт и компания“ — известен универсален магазин в центъра на Чикаго — бе напълно объркана. Икономката си мислеше с гняв за бащата на Мередит, защото той не проявяваше никакъв интерес към дъщеря си, освен когато й говореше за магазина. Смяташе, че Филип Банкрофт е виновен дъщеря му да не се разбира с другите момичета на нейната възраст, защото се отнасяше към нея като към възрастен човек и изискваше самата тя да се държи като такъв. В редките случаи, когато посрещаше в дома си приятели, Мередит дори беше негова домакиня. В резултат на това тя се чувстваше свободно с възрастните и очевидно не можеше да се разбира с връстниците си.

— Но вие сте права в едно — каза момичето. — Не мога повече да лъжа Лиза Понтини, че Фенуик е мой баща. Просто си помислих, че ако първо ме опознае, може би няма да има значение, когато й кажа, че Фенуик е нашият шофьор. Единствената причина, поради която тя все още не е разбрала, е, че не познава друг от нашия клас и винаги след училище си отива направо вкъщи. Има седем братя и сестри и трябва да помага на майка си.

Госпожа Елис се пресегна и несръчно я потупа по ръката, опитвайки се да измисли нещо окуражаващо.

— Сутрин нещата винаги изглеждат по-прости — изрече, използвайки, както често правеше, едно удобно клише. Вдигна подноса, спря се за момент на вратата, осенена от друга вдъхновяваща изтъркана фраза: — И запомни, и на твоята улица ще изгрее слънце.

Мередит не знаеше да се смее ли, или да плаче.

— Благодаря, госпожо Елис — отговори. — Това е много обнадеждаващо — след като икономката излезе, бавно посегна към албума.

Когато снимката от „Трибюн“ бе добре залепена на мястото й, дълго се взира в нея, после се пресегна и леко докосна усмихващите се устни на Паркър. Мисълта за самия танц с него я накара да потрепери със смесени чувства на страх и очакване. Днес беше вторник, а танцът у Елингъм щеше да е вдругиден. Струваше й се, че ще чака с години.

Въздъхна и започна да прелиства страниците на големия албум. Някои от старите изрези с годините бяха избледнели. Всъщност албумът първоначално е принадлежал на нейната майка, Каролин, и беше единственото осезаемо доказателство в цялата къща, че Каролин Едуардс Банкрофт някога е съществувала. Всичко друго, свързано с нея, бе изнесено по заповед на Филип Банкрофт.

Каролин Едуардс е била актриса. Според интервютата — не особено добра, но без съмнение, безкрайно очарователна. Мередит изучаваше избелелите снимки, но не четеше текста под тях, защото отдавна го знаеше наизуст. Знаеше, че Кари Грант е придружавал майка й за академичните награди през 1955 година и Дейвид Нивън е казал, че тя е най-красивата жена, която някога е срещал, а Дейвид Селзник е искал да я снима в един от своите филми. Знаеше, че майка й е имала роли в три мюзикъла на Бродуей и в пресата са критикували остро изпълнението й, но пък са похвалили добре оформените й крака. Клюкарските колони намекваха за непрекъснати флиртове между нея и всички известни мъже от обкръжението й. Имаше няколко нейни снимки: обвита в кожи на прием в Рим; в черна официална рокля без презрамки как играе на рулетка в Монте Карло; облечена с оскъдни бикини на брега в Монако; на ски в Гщаад с един швейцарски златен медалист от Олимпийските игри. На Мередит й бе пределно ясно, че Каролин навсякъде е била заобиколена от красиви мъже.

Последната изрезка, залепена от майка й, датираше шест месеца след Гщаад. Беше облечена във великолепна бяла булчинска рокля. Усмихваше се, слизайки тичешком по стъпалата на катедралата под дъжд от конфети, хванала под ръка Филип Банкрофт. Хроникьорите на висшето общество все пак бяха успели да опиша разточителната сватба. Приемът бил закрит за пресата, но вестникарите съобщаваха за всички известни личности, присъствали там, като се почне от Вандербилтс и Хуитниз и се стигне до адвокати от Върховния съд и четирима сенатори.

Бракът просъществувал две години — достатъчно време Каролин да забременее и роди бебето си, да изкара роман с един жокей и после да забегне в Европа със съмнителен италиански принц. Момичето не знаеше почти нищо друго за майка си, която дотолкова не се интересуваше от нея, че не си беше направила труда дори да й изпрати някаква бележчица или поздравление за рождения й ден. Бащата на Мередит, който много държеше на традиционните ценности, казваше, че майка й е „самовлюбена уличница без никакво понятие за брачна вярност или майчина отговорност“. Когато Мередит стана на годинка, той подаде молба за развод и настойничество над детето, готов да упражни значителното политическо и обществено влияние на семейство Банкрофт, за да спечели делото. В края на краищата не се стигна до там. Според това, което беше казал на Мередит, майка й не само че не му се противопоставила, но не си направила труда да остане в съда, за да чуе присъдата.

След като получи правото на попечителство, баща й бе решен да направи всичко възможно, за да не тръгне тя по пътя на майка си, а да заеме своето място в дългата редица жени от рода Банкрофт. Те всички бяха водили примерен живот, посветен на благотворителност и отговарящ на положението им, без нищо скандално, свързано с името им.

Когато дойде време дъщеря му да тръгне на училище, Филип с раздразнение откри, че нормите на поведение бяха станали по-свободни дори и в неговата класа. Много от познатите му споделяха по-либерални възгледи за възпитанието на децата и ги изпращаха да се учат в „напредничави“ училища като „Бентли“ и „Риджвю“. Когато направи необходимата проверка, той чу фрази като „неструктурирани класове“ и „самоопределение“, „прогресивно образование“. Това звучеше недисциплинирано и предсказваше нисък стандарт на обучение и поведение. След като отхвърли тези две училища, той отиде заедно с Мередит в „Свети Стефан“, частно училище на Бенедиктинските сестри, в което бяха учили леля му и майка му.

Баща й одобри всичко, което видя през този ден в „Свети Стефан“. Тридесет и четири високопоставени девойки, облечени в скромни сиво-сини плетени пуловери, и десет момчета в бели ризи и сини връзки моментално скочиха на крака и поздравиха, когато сестрата го въведе в учебната стая. Нещо повече, в „Свети Стефан“ все още преподаваха по добрия стар начин, за разлика от „Бентли“. Освен това Мередит щеше да бъде възпитавана в строг морал.

Баща й беше забелязал, че районът около „Свети Стефан“ е поизостанал и западнал, но беше обзет от твърдото решение тя да получи образованието си по същия начин, както го бяха получили високопоставените жени от рода Банкрофт, посещавали „Свети Стефан“ вече три поколения подред. Въпросът с района наоколо бе разрешен, защото всеки ден шофьорът на семейството докарваше и взимаше Мередит от училище. Това, което той не можа да разбере, бе, че момичетата и момчетата, които учеха в „Свети Стефан“, всъщност не бяха тези добродетелни същества, каквито изглеждаха. Това бяха обикновени деца от семейства на средната класа, дори на бедни родители. Те играеха заедно и заедно отиваха на училище. Освен това споделяха подозрението си към всеки, който беше по-високопоставен от тях. Мередит не знаеше нищо за това, когато пристигна в „Свети Стефан“. Облечена в скромната си униформа в сиво-синьо, с новата кутия, в която носеше обяда си, тя трепереше от нервното вълнение шестгодишно дете пред срещата с цял клас непознати — но всъщност почти не се страхуваше. След като беше живяла досега само с баща си и прислужниците, тя щастливо очакваше възможността най-после да има приятели на нейната възраст.

Първият ден премина сравнително спокойно, но внезапно нещата тръгнаха зле, когато часовете свършиха и учениците се изсипаха пред вратата на училището. Фенуик я чакаше, застанал до ролса в черната си шофьорска униформа. По-големите деца се бяха спрели и зяпаха учудено, след което тя веднага беше определена като богата, т.е. различна.

Този факт беше достатъчен, за да ги направи предпазливи и резервирани, но до края на седмицата те откриха и други неща за „богатото момиче“, които го отделяха от тях. Мередит Банкрофт говореше по-скоро като възрастна, отколкото като дете; тя не знаеше игрите им, а когато се включваше в тях, изглеждаше непохватна, защото не познаваше правилата. И най-лошото от всичко бе, че само за няколко дни стана любимка на учителката, защото беше много умна.

След месец Мередит бе получила присъдата на връстниците си: бе заклеймена като самотник, като чужденка от друг свят и бе отлъчена от всички. Ако беше хубавичка, с времето нещата щяха да се променят, но тя не беше. Когато стана на девет, дойде в училище с очила, на дванадесет носеше скоби на зъбите си, а на тринадесет вече бе най-високото момиче в класа.

Само преди седмица, след толкова дълго очакване да си намери истинска приятелка, всичко се беше променило. Лиза Понтини се беше записала в осми клас на „Свети Стефан“. С няколко сантиметра по-висока от Мередит, тя се движеше като модел и отговаряше на трудните въпроси по алгебра като отегчен учен. На обяд същия този ден Мередит седеше на ниската ограда в двора на училището и обядваше с разтворена на коленете си книга, както беше правила това всеки ден, в продължение на толкова години. Първоначално започна да си носи книга, за да не се чувства самотна. В пети клас вече беше станала ненаситен четец.

Тъкмо щеше да обърне страницата, когато пред очите й попаднаха обувки с връзки. Тя вдигна глава и видя Лиза Понтини. С яркия тен на лицето си, буйната кестенява коса и любопитния си поглед девойката беше пълна нейна противоположност, още повече, че излъчваше самочувствие. Вместо да постави безцветния униформен пуловер на раменете си, както беше направила Мередит, тя беше привързала ръкавите му под гърдите.

— Господи, каква дупка! — обяви Лиза, сядайки до нея и оглеждайки училищния двор. — Никога не съм виждала толкова ниски момчета. Трябва да пуснат нещо в чешмите тук, за да подсили растежа им. Какви бележки имаш?

Бележките в „Свети Стефан“ се изразяваха в проценти с десетични точки.

— 97.8 — отговори Мередит, малко зашеметена от набързо направените коментари и неочакваната разговорливост на новодошлата.

— Моят бал е 98.1 — нехайно изстреля Лиза, а Мередит забеляза, че ушите й бяха продупчени. Обиците и червилото бяха забранени в училище. Докато отбелязваше откритието си, Лиза също я оглеждаше. С озадачена усмивка тя нахално запита:

— По свое желание ли се усамотяваш, или си нещо като отхвърлена?

— Никога не съм мислила за това — излъга Мередит.

— Колко време ще носиш тези скоби?

— Още една година — отвърна и реши, че въобще не харесва Лиза Полтини. Затвори книгата и стана.

И този следобед, както всеки последен петък от месеца, учениците се нареждаха в църквата, за да се изповядат пред свещеника на „Свети Стефан“. Чувствайки се грешница, Мередит коленичи в изповедалнята и разказа на отец Викърс за своите грешки, включително и за това, че не харесва сестра Мери Лаурънс и прекарва доста време в мисли за своята външност. Когато свърши, застана пред олтара, за да каже опрощаващата си молитва. Тъй като след това учениците можеха да си тръгват, излезе навън, за да чака Фенуик. Няколко минути по-късно Лиза се появи на стълбите на църквата, обличайки сакото си. Все още потръпвайки от думите й, Мередит уморено наблюдаваше как другите момичета се оглеждаха и се струпваха около нея.

— Ще си тръгваш ли? — попита Лиза. — Викърс ми нареди да прочета цяла глава довечера заради една лека целувка по врата. Не смея да си помисля какво щеше да е наказанието за истинска френска целувка — добави с възмутителна гримаса и приседна до нея.

Мередит не знаеше, че националността определя начинът, по който хората се целуват, но от бележките й си направи извода, че както и да го правеха французите, свещеникът не искаше учениците в „Свети Стефан“ да се целуват по този начин. Опитвайки се да изглежда осведомена, тя издекламира:

— Наказанието на отец Викърс за такава целувка е да почистиш цялата църква.

Лиза се изкикоти, изучавайки я с интерес.

— И твоят приятел ли носи скоби?

Мередит си помисли за Паркър и поклати глава.

— Това е добре — каза й с подигравателна усмивка. — Винаги съм се чудела дали двама души със скоби биха могли да се целунат, без да се закачат един за друг. Моят приятел се казва Марио Кампано. Висок, тъмнокос и красив. Как се казва твоето гадже, как изглежда?

Мередит огледа улицата, надявайки се Фенуик да си спомни, че днес свършват училище по-рано. Въпреки че се притесни от този разговор, тя беше очарована от Лиза и чувстваше, че поради някакви причини и другото момиче искаше да бъдат приятелки.

— Той е на осемнадесет и изглежда като Робърт Редфорд. Казва се Паркър.

— Как е малкото му име?

— Това е малкото му име. Фамилията му е Рейнолдс.

— Паркър Рейнолдс — повтори Лиза, сбърчвайки нос. — Звучи малко снобски. Добър ли е?

— В какво?

— В целувките, разбира се.

— Ооо… Ами да. Наистина е фантастичен!

Тя я погледна подигравателно.

— Никога не те е целувал. Цялата се изчерви, докато ме будалкаше.

Мередит се изправи рязко.

— Виж какво — започна сърдито, — не съм те молила да идваш при мен и аз…

— Хей, не се ядосвай! Целуването не е толкова хубаво. Искам да кажа, че когато Марио го направи за пръв път, това беше най-смущаващият момент в живота ми.

Гневът на Мередит се изпари веднага щом съученичката й започна да се изповядва.

— Беше смущаващо, защото те целуна ли?

— Не, не това. Просто в този момент рамото ми натисна звънеца. Баща ми отвори вратата и аз паднах назад в ръцете му заедно с Марио, който все още ме притискаше към себе си. Трябваше ни много време, за да се оправим тримата.

Смехът на Мередит внезапно бе прекъснат от появата на колата зад ъгъла.

— Идват да ме вземат.

Лиза се огледа и зяпна.

— Господи, та това е ролс-ройс?

Кимайки с неудобство, Мередит се наведе да вдигне учебниците си.

— Живея далече и баща ми не разрешава да ползвам автобуса.

— Баща ти е шофьор, а? — каза Лиза, като тръгна с нея към колата. — Трябва да е готино да се возиш в такава кола и да си мислиш, че си богат — без да изчака да й отговори, продължи: — Баща ми е водопроводчик. Профсъюзът му сега стачкува и ние трябваше да се преместим тук, където наемите са по-ниски. Знаеш колко е трудно.

Мередит нямаше представа „колко е трудно“, но знаеше от гневните тиради на баща си какво означаваха профсъюзите и стачките за собственици като Банкрофт. Тя кимна съчувствено в отговор на тъжната въздишка на Лиза и после импулсивно добави:

— Искаш ли да те закарам вкъщи?

— Дали искам! Не, но чакай, мога ли да се възползвам следващата седмица? Имам седем братя и сестри и майка ми ще ми нареди да свърша сто неща. По-добре да се помотая тук още малко.

Това се случи преди седмица и зародилото се в този ден приятелство укрепваше, подхранвано от още споделени тайни и смях. Сега, когато девойката се беше загледала в Паркър на изрезката и мислеше за танца в събота, реши на сутринта да поиска съвет от приятелката си. Тя разбираше от прически и тоалети. Може би щеше да предложи нещо, което да я направи по-привлекателна за Паркър.

На следващия ден, докато обядваха, тя попита Лиза:

— Как мислиш, освен пластична операция има ли нещо друго, своето бих могла да направя, за да изглеждам различна утре вечер? Нещо, което ще накара Паркър да ме види по-голяма и по-хубава?

Преди да отговори, Лиза дълго и критично я оглежда:

— Тези очила и скоби не са най-голямото вдъхновение за страстта — пошегува се. — Свали си очилата и се изправи. Знаеш ли, наистина можеш да изглеждаш по-добре — заключи. — Малко грим, без очилата и с друга прическа. Охо, утре вечер Паркър би могъл да ти хвърли и втори поглед.

— Наистина ли мислиш така?

— Казах би могъл — поправи я тя. — Той е по-голям и затова в случая възрастта ти е недостатък. Какъв отговор получи на последната задача от теста по математика тази сутрин?

За седмицата, в която бяха станали приятелки, Мередит започна да свиква с неочакваната смяна на темите по време на разговор. Като че ли Лиза беше прекалено умна, за да може да се концентрира само върху един проблем, по едно и също време. Каза й числото, което беше получила, и тя отбеляза:

— При две толкова умни глави като нашите очевидно това е правилният отговор. Знаеш ли, че всички в това тъпо училище, мислят, че ролсът е собственост на баща ти?

— Никога не съм им казвала обратното — искрено й отвърна.

Лиза отхапа от ябълката си и кимна.

— И защо трябва? Щом са толкова загубени, за да сметнат, че едно богаташко дете ще дойде да учи в това училище, и аз бих ги оставила да си мислят същото.

След края на часовете тя отново пожела „бащата“ на Мередит да я закара вкъщи, което Фенуик беше правил с нежелание цялата седмица. Когато ролсът спря пред малката къща с кафяви тухли, където живееше семейство Понтини, Мередит погледна към познатия куп от деца и играчки в двора. С вечната кухненска престилка на кръста майката на Лиза ги чакаше на предната веранда.

— Лиза — извика тя със силен италиански акцент. — Марио се обажда. Иска да говори с теб. Здравей, Мередит — добави и махна с ръка. — Скоро ще те поканя на вечеря и след това ще останеш да пренощуваш тук, за да не идва баща ти да те прибира късно вечерта.

— Благодаря, госпожо Понтини — извика момичето. — Ще дойда.

Беше мечтала за това много пъти — да има приятелка, която да я покани вкъщи за края на седмицата, и беше в приповдигнато настроение.

Лиза затвори вратата на колата и се облегна на прозореца.

— Майка ти каза, че Марио е на телефона — подсети я Мередит.

— Добре е да накараш едно момче да почака. Принуждаваш го да си мисли разни неща. Не забравяй да ми се обадиш в неделя и да ми разкажеш как си прекарала с Паркър. Искаше ми се да ти направя косата, преди да отидеш на танците.

— И аз бих искала — отговори, макар да знаеше, че не би могла да опази тайната, че Фенуик не е неин баща, ако я покани вкъщи. Всеки ден се надяваше да може да признае истината и всеки ден отлагаше, казвайки си, че колкото повече Лиза я опознава, толкова по-малко значение ще има за нея, дали бащата на Мередит е беден или богат. Тя продължи замечтано: — Ако дойдеш утре, ще можеш да останеш и да пренощуваш. Докато съм на танци, ти ще си подготвяш домашните, а когато се върна, ще мога да ти разкажа какво е станало.

— Не мога. Утре вечер имам среща с Марио.

Мередит беше поразена от факта, че родителите на Лиза й разрешават да се среща с момче, но тя само се засмя и отговори, че Марио няма да посмее да направи нищо лошо, защото знае, че баща й и братята й ще го накажат.

Отдръпвайки се от колата, добави:

— Запомни това, което ти казах, чу ли? Флиртувай с Паркър и го гледай право в очите. Вдигни косата си високо и ще изглеждаш по-изискана.

По пътя към дома Мередит се опитваше да си представи как „флиртува“ с Паркър. Рожденият му ден беше в неделя — тя беше запомнила датата още миналата година, когато осъзна, че е влюбена в него. Миналата седмица близо час търси поздравителна честитка, но всички, които изразяваха истинските й чувства, бяха неподходящи. Спря се на една с надпис: „ЧРД на моя специален приятел“.

Облягайки назад глава, Мередит затвори очи, усмихна се замечтано и си представи, че е страхотно красива манекенка, говореща с остроумни, мъдри слова, а Паркър с възхищение поема всяка нейна дума.