Арнет Лем
Шотландска кръв (19)

ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА

Седнал на сянка под навеса на Лонгфелоу, Дръмонд приготвяше такъмите, които щяха да послужат като седло на слона при пътуването. В срещуположната страна на двора жена му разговаряше с Елтън Сингър. Подобно на неразгадан ребус въпросът за самоличността й го измъчваше. В увереността си, че тя е натрапница, той беше разгледал дилемата само от една гледна точка: неговата собствена.

Стотици пъти, откакто беше зърнал старото клеймо под новия белег, беше мислил да я попита направо. Въпросът винаги замираше на устните му, защото се страхуваше, че тя ще продължи с измамата. И защо не? Беше я наричал курва. Беше търсил недостатъците й. Беше я заплашвал да отведе Алисдър. Как би могла да вярва на човек, който й беше причинил толкова много злини? Отговорът го натъжаваше, защото в сърцето си осъзнаваше, че се е държал жестоко с нея.

Както често му се случваше, Дръмонд се замисли за онази Клеър, която той си спомняше. За последен път я беше видял по Нова година, три месеца преди петнадесетия й рожден ден и четири месеца преди раждането на Алисдър. За Нова година й беше подарил топ фино бяло кадифе. Тя беше изпискала от радост и беше прекарала вечерта в избиране на различни модели рокли. Беше детска проява, типична за възрастта й. Нямаше никакви отговорности в замъка Макуин, никакви задължения, които да помогнат на отрасналата в манастир англичанка да се приспособи. Израстването и опитът й бяха дошли по-късно, след залавянето на Дръмонд, след бягството й от Шотландия.

Всяка жена би помъдряла за седем години, особено при тези условия. Погледни я сега, помисли си с гордост Дръмонд, докато я наблюдаваше как съветва и окуражава бившия пияница и разкаял се побойник на жени. С търпението и разбирането си тя беше подобрила живота на Сингър.

Дали би могъл да греши за девствеността й? Едва ли, макар че не бе любил жена от седем години. Не, не беше така. Не беше спал с жена от седем години. Още повече, че никога досега не беше обичал жена, не и така, както обичаше нея. За краткото време, прекарано заедно, тя го беше научила да цени свободата си и да се радва дори и на най-малките дарове на живота. Беше го окуражила да поведе хората на Феърхоуп и да гледа към бъдещето. В нейно присъствие се чувстваше като крал, с целия свят в краката му.

Не можеше да рискува да я загуби. И все пак трябваше да узнае истината, а само тя можеше да му я каже. Трябваше да изчака и с всяка своя дума и постъпка да й показва, че заслужава доверието й. Инстинктивно усещаше, че тази жена, без която не можеше, без която нямаше да живее, беше поела голям риск.

Той се усмихна, когато завърши подготовката на пътуването им до Дъмфрис, защото знаеше начина, по който можеше да спечели доверието й.

На път за замъка Дъглас Евелин отказа да язди кон или да се качи върху Лонгфелоу, така че наеха каруцар. Заради счупени колела и необходимостта да се избират най-добрите, но и най-дълги пътища, пътуването им се удължи с два дни. Хората бяха обхванати от лошо настроение, но всяка вечер Дръмонд успяваше дипломатично да успокои мъжете, докато Бърти се грижеше за конете.

* * *

В замъка Дъглас Джоана настани Алисдър в една стая с Бърти и се върна при Дръмонд. Завари го да се взира през прозореца на спалнята им. Току-що подстриганата му коса подчертаваше широките му рамене, но опънатите мускули на врата му издаваха напрежението му. Беше облечен в кожена туника и кафяви панталони под карираната си наметка. Той отиде до леглото и взе червената кадифена туника, украсена със семейния символ на Макуин. Джоана знаеше, че смята да облече дрехата за аудиенцията си при краля и беше изненадана, когато той я хвърли в ъгъла.

— Ще бъде измачкана довечера — каза тя. Той се облегна на перваза.

— Кой ще забележи няколко гънки, когато шотландски вожд пада на колене?

Тя не отговори. За да избегне неспокойното суетене, прекоси стаята и се престори, че се интересува от кръста на стената и пискюлите, които висяха около леглото. Тишината ставаше все по-напрегната.

— Значи си решил да се закълнеш във вярност на Ред Дъглас и на краля?

Дръмонд се отдалечи от стената и се приближи към долния край на леглото.

— Ако не го направя, ще дойдеш ли с мене в Шотландия?

Тя си пое дълбоко дъх и се загледа във възглавничките на пръстите си. Въпросът криеше риск за живота му. Тя лесно можеше да каже на Ред Дъглас, че Дръмонд смята да бяга. Шансовете му, а вероятно и животът му, бяха обречени на провал, защото Дъглас щеше да задържи Дръмонд до заплануваната аудиенция. Едуард II можеше да върне мъжа, който тя обичаше, обратно в затвора или да изпълни ужасното наказание, което Ред Дъглас беше описал.

Когато се осмели да вдигне поглед, видя, че Дръмонд я наблюдава, а красивите му очи излъчваха уязвимост. Вождът на Макуин й беше поверил живота си. По гръбнака й пробягнаха ледени тръпки, но тя протегна ръка към него. Той я взе и я допря до устните си.

— Ще тръгнеш ли с мене, любима?

Изпълнена с любов, тя прокара пръстите си през неговите.

— А какво ще стане с хората във Феърхоуп?

Той се усмихна накриво.

— Не те е грижа за себе си или за трудностите, които те очакват в Шотландия. Първата ти мисъл винаги е за другите.

— Аз ще оцелея в Шотландия.

— Защото жена ми е в цветущо здраве.

Подобно на задържан, който се бори за свободата си, истината, която трябваше да изрече, напираше в нея. Тя отвори уста, но нещо в нея я накара да спре.

Той повдигна умоляващо вежди, стисна нежно ръката й прошепна:

— Обичам те.

Сърцето й се изпълни с краткотрайна радост. Той я обичаше и искаше да я вземе със себе си. Съвместният им живот беше сигурен. Не можеше повече да крие самоличност та си. Ако Дръмонд можеше да й повери живота си, значи и тя трябваше да му довери своя.

— Аз не съм твоята съпруга.

— Зная. — Той се усмихна дяволито и добави: — Благодаря ти за дара на твоята непорочност.

Изненадана, тя не знаеше дали да му се развика, че не й е казал веднага, или да се хвърли в обятията му и да се тревожи за това по-късно. Недоумението му сложи край на нерешителността й.

— Аз съм сестрата на Клеър.

Той сякаш я подканяше да продължи с питащия си поглед.

— Името ти е…

— О! — Тя почти се полюшна от собствената си недосетливост. — Джоана, Джоана Бенисън.

Това явно го обърка, защото наклони глава на една страна.

— Алисдър вярва, че си мъртва.

— Както и всички останали, с изключение на Бърти и сестра Маргарет. И, разбира се, Меридин.

Той си пое дълбоко дъх.

— Къде е Клеър?

Джоана рухна. Той я хвана и я притисна към себе си. Не беше споделяла мъката си толкова дълго време, а животът й с Дръмонд беше върнал всички спомени.

— В гроба, който носи моето име.

Той започна леко да я люлее.

— Какво се е случило?

Между хлипанията си тя му разказа за сестринската им връзка, за смъртта на Клеър, за обещанието на Джоана да се грижи за Алисдър.

— Горкото момиче.

Гърдите му потрепераха. Тя подозираше, че той сдържа собствената си мъка. Когато бурята от тъга отмина, Джоана вдигна поглед към него.

— Имах шанса да изградя живот за себе си и Алисдър. Можеш ли да ми простиш, че те излъгах?

Той извади кърпа от торбичката си.

— Избърши сълзите си… Джоана.

Нежната милувка на думите му отново предизвика ридания.

— Какво има? — попита той, като бършеше очите й и целуваше всяка нейна сълза.

Тя се опита да се овладее.

— Мечтаех си да чуя как ме наричаш с моето име. Мислех, че никога няма да го чуя от устните ти.

— Да го повторя ли пак? Джоана, Джоана, Джоана. — Напевният му, успокоителен глас превърна името й в поема.

Тя се усмихна през сълзи.

— Това е достатъчно, мили.

Той я заведе до леглото и седна до нея.

— Защо се изгори? Имаш същото клеймо като Клеър.

— Не съвсем. Въпреки че бяхме близначки, моето клеймо е обърнато обратно. Мислех, че ще забележиш.

Лицето му пребледня и се вкамени.

— Близначки?

— Да. Има ли някакво значение?

Той се втренчи в отсрещната стена, сякаш се опитваше да си спомни нещо важно. Накрая каза:

— Родени сте на деветнадесети март хиляда двеста осемдесет и шеста година.

— Да.

Той докосна изгореното й рамо, после ръката му обхвана брадичката й.

— Знаеш ли кой е поставил клеймото и защо?

Както винаги, тя зае отбранителна позиция.

— Не, нито пък искам да знам кои са били родителите ми. Изоставили са ни с Клеър. Нямам какво да им дам. Ако белегът или липсата ми на потекло те тревожи, тогава искрено съжалявам, защото никога няма да потърся семейството си.

Той се изпъна на леглото и затвори очи.

— Не се тревожи за потеклото си, Джоана, защото аз имам роднини и семейни традиции и за двама ни.

— Ще се закълнеш ли във вярност?

— Да, сега вече с удоволствие. Имам две прекрасни причини, за да се установя във Феърхоуп.

— О, Дръмонд. — Тя се сгуши до него и той я прегърна.

В обятията му се чувстваше като в рая, а Дръмонд не спираше да повтаря името й отново и отново. Джоана — едната от дъщерите близначки, родили се в нощта, когато Александър, последният крал на Шотландия, беше намерил смъртта си.

Товарът на самоличността й спираше дъха на Дръмонд и го изпълваше със страхопочитание. Кралят на Англия, Едуард I, беше открил момичетата, беше ги жигосал с позорния тъп меч и ги беше затворил в абатството Скарбъро. Години по-късно, като проява на висша жестокост, беше дал дъщерята на кралския дом Дънкел за съпруга на вожда на могъщия клан Макуин. Беше сложил под носа им едната шотландска принцеса и вероятно беше възнамерявал да държи Джоана като заложница. Само смъртта на Клеър и решителността на Джоана бяха провалили втората част от замисъла му.

Дръмонд се зарадва заради народа си, но бързо изтрезня под тежестта на новата отговорност. Ако новината за съществуването на Джоана стигнеше до Шотландия, щеше да настане истински ад. Клановете щяха да се обединят около нея и да задрънчат с мечовете си. Алисдър го очакваше бъдеще на политически интриги. Дъщерите им щяха да станат разменна монета при сключването на съюзи, пешки върху огромната шахматна дъска на европейската аристокрация.

Но не и ако Дръмонд запазеше в тайна произхода им, привилегия и товар, който сам трябваше да поеме.

— Дръмонд Макуин!

По сърдития й тон се досети, че е загазил.

Тя се измъкна от прегръдката му и стана от леглото. Очите й бяха гневно присвити, юмруците й бяха опрени на кръста.

— Ти ми лепна недостатъците на Клеър.

Разкъсван от угризения, Дръмонд я погледна умолително.

— Тя истински скърбеше за малкия Евандер. Искрено съжалявам и го повтарям често в молитвите си.

— А другите обвинения?

Той въздъхна.

— Признавам, че ги пораздуха, за да съответстват на целите ми. Исках да открия коя си. — Снишил глас, той добави: — Тя ми изневери.

Гневът й се стопи.

— Зная. Тя ми каза. Но е имала основателни причини, Дръмонд. Принц Едуард й обещал да се застъпи пред баща си за тебе. Сега той е крал на Англия. Този тъп трол.

Дръмонд се засмя с горчивина.

— По-добре той, отколкото аз.

— Кълна се, че ще ти бъда добра съпруга.

Тя изглеждаше все още разстроена и Дръмонд се надяваше да сложи край на меланхолията й. Знаеше правилния начин.

— Невъзможно.

Това привлече вниманието й.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами, много просто. Не сме изричали брачните си обети пред свещеник, така че не можеш да ми бъдеш съпруга.

Погледът й заблестя гневно.

— Няма да ти бъда любовница.

— Не. Ще станеш доживотната ми другарка веднага щом намерим свещеник.

Погледът й потърси неговия и той си помисли, че никога не е изглеждала така привлекателна и красива, както сега.

— Не разбирам — прошепна тя.

Като прикриваше възбудата си, той я хвана за ръката.

— Ти, Клеър Джоана Макуин, ще кажеш брачния си обет.

Осъзнаването на идеята му я прати право в прегръдките му.

— О, Дръмонд. Ти си прекалено умен за думи и лоши крале.

Той я притисна към себе си.

— А ти си прекалено съблазнителна, за да може човек да ти устои.

Тя преглътна и погледна към вратата.

— Сега ли ще ме любиш?

— Винаги ще те любя? — Обви с ръка врага й и сведе устни към нейните. Това беше целувка на обещания, на принадлежност и страст, която нито мястото, нито времето щяха да променят. Съзнавайки, че ще се поддаде на предателските нужди на тялото си, Дръмонд се отдръпна.

— Ще поканим сестра Маргарет за свидетел, когато потвърждаваме обета си.

— Така ще си мислят всички. Че потвърждаваме обета си.

Освен това той смяташе да поговори със сестра Маргарет и да потвърди произхода на Джоана.

— По-умна си дори и от оксфордски учен, скъпоценна любов моя, но трябва да продължиш да се наричаш „Клеър“, защото не знаем кой друг би могъл да знае, че е имала сестра.

— Това не ме затруднява, защото много я обичах.

— Значи е решено.

Тя обгърна с ръце тялото си.

— Как ще застана отново лице в лице с Едуард?

Дръмонд си беше мислил, че последната изненада вече е останала зад гърба му.

— Отново:

Прекрасните й черти се намръщиха разтревожено.

— Беше дошъл заедно с баща си да отведат Клеър в Шотландия при тебе. Старият крал ми нареди да не се мяркам по време на посещението им. Не зная защо. Късно една вечер отидох до килера да проверя провизиите за деня — ръководех стопанската дейност в абатството.

Скъпите спомени изпълниха Дръмонд с надежда.

— Способната, оправна Джоана. Така те наричаше Клеър. И какво друго за Едуард?

— Видях го в кухнята. Ситуацията беше много странна.

— Какво и беше странното?

— Беше с някакъв друг младеж, доста мургав, не по-висок от мене и само няколко години по-възрастен. Говореха на френски, но прекалено бързо, а и диалектът беше необичаен. Зная, че езикът звучи романтично, но ми се стори, че си говореха прекалено интимно. — Тя сви рамене, очевидно нямаше обяснение.

Дори в лондонския Тауър до Дръмонд бяха достигали слухове за необичайната привързаност на новия крал към гасконския рицар Пиер Гавестън. Дали Джоана беше станала свидетелка на онова, за което останалите само подозираха?

Дръмонд беше обхванат от страх при мисълта за тази възможност.

— Те видяха ли те?

— Да, но аз им казах, че съм Клеър.

Истината за изневярата на Клеър проблесна като светкавица в ума на Дръмонд. Младият принц Едуард е смятал, че тя е станала свидетелка на нечестивата му привързаност към Пиер Гавестън. Само за да я дискредитира, принцът я беше въвлякъл в тази връзка. Ако тя го беше издала, никой нямаше да повярва на думите на известна прелюбодейка. Колко хитро и типично за Плантагенет. И колко тъжно за Клеър, която е била твърде невинна, за да разбере онова, от което се е страхувал Едуард.

— Какво има, Дръмонд? — Тя коленичи в краката му с очи, изпълнени със загриженост, а най-хубавата й зелена рокля се разпростря върху пода.

— Няма нищо. Не се тревожи. — Но сърцето му се късаше заради младата жена, неговата съпруга, която беше продала верността си на извратения принц срещу обещанието за освобождаването на съпруга й. Дръмонд беше благословен сред мъжете, защото и двете шотландски принцеси бяха негови жени, и двете го обичаха много. Той се закле безмълвно да защитава останалата жива принцеса с живота си и с лъжливата си клетва за вярност към недостойния крал.

— Дръмонд, аз няма да те посрамя. Изобщо не приличам на Клеър.

Натъжен, че тя е изтълкувала погрешно мълчанието му, той обви с ръце лицето й.

— Напротив, Джоана, приличаш, защото тя беше красиво момиче.

— Исках да кажа…

— Зная. — Гой пъхна ръце под мишниците й и я повдигна в скута си. — Не е било по нейна вина.

— Значи й прощаваш?

Наистина й прощаваше. Поне това дължеше на Клеър. Почувства как изведнъж му олекна.

— Да, ще кажа една молитва за нея на вечерня.

Сърцето на Джоана се изпълни с радост и тя се сгуши в него.

— Само не я казвай на свети Ниниан.

Той се засмя.

— Лесно е да ме накараш да започна да призовавам любимия си светец. Притеснява ме онова, което предстои да направи Едуард Втори.

По-късно същата вечер, с Джоана от едната му страна, Дръмонд пристъпи в голямата зала на замъка Дъглас. На високата маса, между едрия Ред Дъглас и мургавия Пиер Гавестън, беше седнал Едуард Плантагенет, крал на цяла Англия и защитник на вярата.

Гледката накара Дръмонд да се усмихне. Той знаеше доста повече за този мъж от останалите хора.

Сред врявата, която вдигнаха хората на Дъглас, Дръмонд дочу гласа на Джоана.

— Какво те развеселява толкова?

Джоана. Неговата любов. Той я погледна и видя, че кафявите й очи са изпълнени с щастие. Беше облечена в нова кадифена наметка с цвят на ръжда, обшита по края с лисичи кожи. Великолепната й коса беше завита на тила и покрита с бяло було. Върху нея имаше гирлянд от сух пирен, който приличаше на короната, която тя заслужаваше да носи.

Едва когато остарееха и дъщерите им бяха щастливо омъжени, можеше да й каже истината. Изпълнен с голяма гордост, Дръмонд отклони въпроса на жена си.

— Какво мислиш за краля, любима?

Тя се изчерви и огледа подиума. После прошепна, прикривайки устата си с ръка:

— Бузите му са станали по-дебели, а устата му по-отпусната.

— Какво, нима няма да възхвалиш хубавата външност на Плантагенета?

Тя бавно огледа лицето на Дръмонд, после погледът й се премести върху туниката му.

— Ти си хиляди пъти по-приятен за очите и сърцето ми.

— Много ме ласкаеш, мила.

— За много години напред, надявам се.

Той сложи дланта й върху своята ръка.

— Както и аз. Ще започваме ли?

Нетърпелив да приключи по-бързо предстоящият фарс, Дръмонд тръгна по дългата пътека през подобната на пещера зала. Ножницата му се удряше в бедрото и той се почуди какво ли ще каже Едуард, когато видеше острието вътре.

Освен това се замисли как ли щяха да реагират хората от клана му и осъзна, че щяха да го заклеймят заради постъпката му. Никога повече нямаше да може да претендира за титлата на вожд. В замяна на това нито на Джоана, нито на Алисдър щеше да им се наложи да носят кървавата корона на Шотландия.

Вдигнала високо кралската си глава и с поглед, прикован в краля, Джоана пристъпваше грациозно до Дръмонд. При преминаването им шумът стихваше и мъжете от тълпата й хвърляха одобрителни погледи. Тя ги заслужаваше.

Перпендикулярен на останалите маси, подиумът беше покрит с лилаво кадифе и украсен със златни нишки. Покрити със скъпоценни камъни бокали и чинии със сирена и черен хляб ознаменуваха началото на празника.

Докато Дръмонд и Джоана се приближаваха, Ред Дъглас понечи да стане, но после се сети за обноските си. Когато Едуард се изправи, всички в залата станаха на крака.

Дръмонд се поклони от кръста. Реверансът на Джоана беше наистина кралски и погледът му се замъгли от гордост заради гледката, която тя представляваше.

Когато се изправяше, тя прошепна така, че само той да я чуе.

— Запомни, съпруже. Кралят е обикновен мъж с мазни пръсти и трохи в брадата.

Смехът едва не задави Дръмонд. Само неговата Джоана можеше да намери нещо смешно при такъв тържествен случай.

В неведение за невинната й забележка Едуард остави бокала си, заобиколи масата и се насочи към тях. Ред Дъглас го последва.

Когато и двамата мъже застанаха пред Джоана и Дръмонд, тя прокара пръсти през неговите. Дръмонд официално я държеше за ръката напред.

Кралят я изгледа внимателно и Дръмонд усети, че зад погледа му се крие страх.

— Лейди Клеър.

— Ваше Височество — отвърна тя. — Дано Бог да ви дари с дълголетие.

Едуард Втори примигна, а после кимна в отговор.

Изпълнила ролята си, Джоана отстъпи встрани, но Дръмонд я усещаше до себе си, как го подкрепя, как го насърчава да остане силен и непоклатим. Не можеше да постъпи по друг начин, защото беше прекалено горд.

Накланяйки глава назад, Едуард погледна покрай тънкия си нос надолу към Дръмонд. Достатъчно високо, така че всички да чуят, той попита:

— Какво казвате вие, вожде на клана Макуин?

Дръмонд си помисли за щастливите години на благоденствие, които му предстояха, години, изпълнени с мир и прекарани в компанията на жената, която обичаше. Тя щеше да му роди деца, той щеше да ги подготви за живота. Обзет от щастие, каквото никога преди не беше изпитвал, той наведе глава и прегъна едното си коляно.

— Обявявам се за ваш слуга и се оставям на милостта ви, Ваша Светлост.

— Тогава се изправете и се веселете — отвърна кралят. — Но преди това ми дайте меча си.

Дръмонд преглътна страха си и се изправи. С твърда ръка той извади счупения меч от ножницата и му го подаде.

Ред Дъглас ахна от изненада. Сред тълпата се разнесе шепот.

Едуард пое оръжието.

— Давате ми символа на баща ми, тъпия меч на Къртана, така ли?

— Не. Ако това удовлетворява Ваше Височество, давам ви счупения меч на Дръмонд Макуин.

Сините очи на Едуард огледаха внимателно острието, преди да го върне.

— Баща ми имаше традиция да чупи мечовете на враговете си. Заповядвам ви да носите истински меч, лорд Дръмонд, и да го владеете добре в името на мира. Това би задоволило лорд Дъглас.

Дръмонд прибра оръжието в ножницата.

— Съгласен съм.

Дъглас плесна с ръце.

— Да ядем и да се веселим.

Въздъхвайки облекчено, Дръмонд хвана Джоана за ръката и я заведе до високата маса.

Часове по-късно, когато кралят най-накрая се сбогува, Джоана се обърна към Дръмонд.

— Ще се поразходиш ли с мене?

— Какво си намислила, любима?

Той изглеждаше толкова красив, че сърцето й затуптя по-бързо.

— Трябва ли да имам определена причина, за да се разходя на лунна светлина със съпруга си?

— Мотивите ти са подозрителни. — Той се усмихна и като я хващаше за ръката, пръстите му докоснаха гърдата й. — И много добре го знаеш.

Тя прекоси царствено залата. Излязоха от замъка, без да продумат, и тръгнаха по осветения от лунната светлина двор. Лонгфелоу приветства пристигането им с тръбене. Тя потупа хобота на слона и когато Дръмонд се приближи, каза:

— Лонгфелоу, прегърни ни.

Хоботът му се уви около нея и Дръмонд и ги притисна един към друг.

— Хитра палавница — промърмори на ухото й Дръмонд.

— Тази хитра палавница те обича до лудост.

Устните му срещнаха нейните в целувка на обещания и дълбока любов.

— Сега, след като аз полудях, какво друго имаш в ума си?

Със сърце, изпълнено с любов, Джоана опря ръка на бузата му.

— Мисли само за тебе, могъщи вожде.

— Ще бъда ли и аз вожд, когато порасна? — намеси се Алисдър, кацнал на гърба на Лонгфелоу.

— Алисдър! — извика Дръмонд. — Веднага слез оттам.

Джоана се изви, за да види Алисдър, но беше прекалено тъмно.

— Мога да бъда склонен да сляза — провлече момчето, — ако ти склониш да ме научиш как да бъда вожд.

Дръмонд потърка бузата си в тази на Джоана.

— Какво ще правим с него? — оплака се той, достатъчно високо, за да чуе и момчето.

На още повече изпитания щеше да го подлага Алисдър, защото беше любознателно дете и имаше желание да им се хареса. Освен това се нуждаеше от дисциплина.

— Имам идея — каза тя ентусиазирано. — Един вожд трябва да има роднини, които да предвожда. Предлагам да дадем на сина ни дузина братя.

— Не — възпротиви се Алисдър, спусна се по въжето и застана пред тях. — Искам сестри, цял куп. Моля ви?

— Хм. — Джоана се престори, че обмисля молбата. — Ако обещаеш да не ни подслушваш, ще направя всичко възможно да ти дам сестра.

— Кога мога да я получа? — настоя Алисдър.

— О, мисля, че за следващата Света Троица.

Дръмонд замръзна.

— Каза ли онова, което ми се стори, че чух да казваш?

Алисдър се разсмя и затанцува в кръг.

— Татко онемя, а аз ще си имам сестричка.

Джоана се усмихна.

— Наистина е доста рано, но… аз нося нашето дете.

Дръмонд я притисна към себе си.

— Благодаря ти, любов моя. Ако нямаш никакви възражения, бих желал да й дам любимото си име: Джоана.

Задавиха я сълзи. Джоана Бенисън разбра, че най-после е изпълнила предсказанието за името си. Наистина беше благословена.