Арнет Лем
Шотландска кръв (18)

ГЛАВА СЕДЕМНАДЕСЕТА

Благодаря на Бога, че лорд Дръмонд е останал жив. В абатството Скарбъро имаме посещение от архиепископа на Ланкастър до Архангеловден, иначе лично бих предала поздравленията си на съпруга ти.

Остани вярна на сърцето си, дете мое. Изповядвай греховете си редовно и само на Бога, а ако ти се отвори възможност за пътуване, знай, че портите ни са винаги отворени за теб и близките ти.

Джоана смачка папируса. Въпреки че беше представено под формата на приятелски съвет, предупреждението на игуменката беше ясно: Джоана не трябваше да разкрива самоличността си, а ако искаше да бяга, винаги можеше да намери убежище в абатството Скарбъро.

Сърцето й се разбунтува. Беше възнамерявала да каже истината на Дръмонд, защото той заслужаваше да бъде искрена с него. Можеше ли да споделя леглото му и да зачева децата му и в същото време да го мами? С течение на годините лъжата щеше да расте, а товарът щеше да прекърши духа й.

По прозореца плющяха дъждовни капки и мрачният ден навън напълно съответстваше на настроението й. Внезапно й стана студено, затова се премести на столчето до огнището и се загледа в папура по пода на дневната.

В продължение на седем години беше живяла чужд живот. Сега трябваше да отговаря за това. Но физическите страни на брака й даваха вътрешна сила. В същата тази стая само преди няколко часа беше намерила утеха и блаженство в обятията на Дръмонд.

Въпреки това Джоана знаеше, че той ще продължи да си спомня за грешките на младата си съпруга и тя ще трябва да понася вината и да търпи обвиненията. Днес беше липсата на съчувствие от страна на Клеър за смъртта на сина му преди години. Утре Дръмонд щеше да я заклейми за някоя друга постъпка на Клеър.

Освен ако Джоана не започнеше да се бори. Но с какви оръжия? Търпението й вече се изчерпваше, защото усещаше, че двамата с Дръмонд могат да заживеят добре, ако той обърнеше поглед към бъдещето. Можеше само частично да се защитава, защото знаеше малко за живота на Клеър в Шотландия и тези ценни късчета информация идваха от последните часове в живота на сестра й. Всеки път, когато Джоана трябваше да защитава Клеър, тя си спомняше собствената си загуба. Не можеше да му позволи да осквернява паметта на сестра й.

Навремето Клеър беше твърде млада и безгрижна. В деня, когато в абатството Скарбъро беше дошла вестта за сгодяването й за легендарния вожд на клана Макуин, тя беше танцувала от радост.

Сърцето я заболя, когато си спомни за това. Тогава беше ревнувала лудо. Както често се случваше, сестра Маргарет се беше досетила и я беше извикала да си поговорят. След като беше обсипала Джоана с любов, игуменката я беше накарала да разбере, че някой ден и тя ще има това щастие.

— Не се измъчвай, дете мое — я беше посъветвала сестра Маргарет с поглед, преизпълнен с любов. — Ти би могла да се омъжиш за принц. Тежко му, когато величествената му особа осъзнае, че съпругата му е толкова достойна и волева, колкото и всеки крал.

Джоана се усмихна на иронията на съдбата. Тя притежаваше вътрешна сила и когато сърцето я водеше, решимостта и винаги го следваше.

Според Клеър Дръмонд също беше правил грешки. Може би, ако Джоана му напомнеше за собствените му недостатъци и тези на семейството му, той щеше да престане да си спомня за грешките на Клеър. Тогава и само тогава можеха да заживеят в разбирателство и щастие. Джоана щеше да се бори, защото не знаеше друг начин. Беше се борила със съмненията си, за да създаде това имение. Щеше да се бори и за мъжа, когото обичаше.

По-скоро, отколкото беше очаквала, започна нова битка.

Дъждът беше продължил да вали през по-голямата част от следобеда, превръщайки пътя до параклиса в истинско изпитание. С приближаването на вечернята Дръмонд започна да се заяжда с нея.

— Много странно, любима, че не си построила параклиса в рамките на кулата.

Дъждът беше преминал в гъста мъгла. Джоана и Дръмонд вървяха в почистения край на пътеката. Алисдър тичаше пред тях, джапаше от локва в локва и покриваше ботушите и панталона си с кал.

— Църквата е за хората на Феърхоуп, а и една разходка не вреди никому.

Дръмонд наведе глава, докато минаваше под табелата на обущаря.

— Вече не се притесняваш, че ще си изцапаш пантофките?

Някакъв минувач кимна и Джоана се усмихна в отговор. Искаше й се да закрещи, но от скандала нямаше да спечели нищо.

— Бях само тринадесетгодишна, когато се запознахме, Дръмонд. Ако си спомняш, дойдох при тебе само е един чифт пантофки и работни ботуши.

— Искаш да кажеш, че не съм можел да издържам съпругата си ли? Подарих ти най-хубавите кадифета в Шотландия.

Трябваше да му посочи грешката в разсъжденията му и да насочи разговора към по-познати теми.

— Бих желала да имам подкрепата ти вместо парите ти, но ти предпочиташе да даваш и двете на други места. Но онези времена отминаха, съпруже, и сега аз имам всичкото кадифе, което желая.

Той я хвана за лакътя и я прекара покрай купчина боклук.

— А какво ще кажеш за подкрепата ми?

Тя му се усмихна лукаво и се наведе към него.

— В случай, че си забравил, ти ме подкрепи много добре по-рано днес.

— Значи нямаш оплаквания?

— Както ти казах и преди, съпруже, влюбих се в тебе, когато подкрепи позицията ми срещу Елтън Сингър.

Сковаността му изчезна.

— Любовта ти е страшно оръжие, любима.

— Както и твоята продължителна злопаметност, съпруже.

— Очаквам да стана жертва на любовта ти отново… тази вечер.

— Моля се за… за… — Тя спря, защото нямайте желание да иска прошка за престъпление, което не беше извършила.

Пръстите му се стегнаха около ръката й.

— Молиш се за какво?

Да изградим нови спомени, настояваше разумът й. Не мисли като Клеър, а като Джоана.

— Моля се за дузина синове, които да те държат непрекъснато зает.

— Ще ми струва много скъпо — пошегува се той. — Ако трябва да осигурявам на всички оръжейна екипировка.

— Няма да правиш от децата ми наемници.

— Като техен баща мога да правя каквото си пожелая с момчетата.

— Освен ако те не са така проклети като тебе. — Тя се разсмя, защото си го представи обграден от собственото си вироглаво потомство.

— Какво те развеселява така?

— О, нищо, като изключим бъдещето.

— Обзалагам се, че е за моя сметка — промърмори той.

— Точно така. Представих си как се опитваш да се справиш с дузина жадни за бой момчета, които не понасят да бъдат командвани. По-добре не ги учи на всички военни трикове, които знаеш.

— Ти по-добре се грижи за дъщерите ни.

Замисълът й успя. Той отговаряше на нея, а не на спомените.

— Не съм се справила зле с Алисдър, но съм сигурна, че ти си на различно мнение по въпроса.

— Видя ли го на арената точно преди да започне да вали?

Тогава четеше писмото на сестра Маргарет и оплакваше миналото.

— Не.

— В такъв случай не бързай да се хвалиш, скъпа. След като му взехме меча, синът ти обяви, че без оръжие няма нужда от очите си. Започна да се прави на сляп. Опипваше пътя си с тояга и разнасяше една купа, с която молеше за подаяния. Почти цял час се отричаше от всяка своя лоша дума и постъпка и се оплакваше, че родителите му не искат да му простят. Кълна се в пръстта на Шотландия, че хленчеше като момиче, изоставено от любимия си.

Можеше да си представи Алисдър в тази му роля.

— Ти какво му каза?

— Помолих го утре да се прави на ням.

Джоана избухна в смях.

— Прекрасен отговор, съпруже.

Той изправи рамене и започна да размахва ръце покрай тялото си. С поглед, вперен в Алисдър, промърмори:

— Зрението му се възвърна с необичайна бързина.

Бащинската гордост обгръщаше Дръмонд като величествена мантия.

— Заслужаваше си наказанието. Какво ще кажеш да му дадем стария ти меч? Ти вече имаш по-добро острие.

Той я погледна онемял от изненада.

— Откъде си го взела?

Смутена от обвинението, Джоана не можа да измисли никакъв отговор. Сякаш Дръмонд знаеше тайната й. Невъзможно. Клеймото и девствената й ципа вече бяха история. Принцът беше дал оръжието на Клеър заедно с обещанието да се застъпи пред баща си за Дръмонд. Принц Едуард беше удържал на думата си, защото Дръмонд беше останал жив. Щедростта на младия Едуард не беше свършила дотук, защото след смъртта на баща си предишната година и възкачването си на трона той беше помилвал Дръмонд. Придобила смелост, Джоана отбеляза:

— Откъде, мислиш, съм го получила?

— Искам да кажа, че съм изненадан, че си го запазила.

— Е, както виждаш, запазила съм го. Надявах се един ден да го дам на Алисдър. Със съжаление трябва да призная, че вероятно е ръждясал, защото стои опакован и прибран оттогава.

— И си го забравила.

— Както бях забравила и тебе — довърши тя мисълта му и думите й надвиснаха като сенки в мъгливия въздух помежду им.

За нейна изненада той пусна лакътя й и я прегърна през раменете. После прошепна на ухото й:

— Благодари ли на вечернята на Бог за моето завръщане и помоли ли го да се грижи добре за мене?

Когато Дръмонд решеше да използва чара си, можеше да омае дори и монахиня. Къпейки се в любовта му, Джоана го погледна.

— Молих се да те дари със скромност.

Погледът му заблестя развеселено.

— Тогава молитвите ти са получили отговор, защото аз с радост се оставям на нежните ти грижи.

— Мисля, че бъркаш плътското с духовното.

Лукав като гладна лисица, той отвърна:

— В даден момент те се сливат.

Имаше предвид навика си да призовава един светец в миговете на върховно удоволствие.

— Не е учтиво да се шепти — измърмори Алисдър, застанал пред тях в подножието на стълбите към кулата.

— Невъзпитано е да прекъсваш родителите си — отвърна Дръмонд.

— Само съм любопитен. Не бихте искали невеж глупак за син.

Дръмонд се задави от изненада.

— Откъде си чул това остроумие?

Със самодоволна усмивка Алисдър погледна към Джоана.

— Аха! — Възкликна Дръмонд. — Влиянието на майка ти. Щом нещата стоят така, любима, настоявам ти да отговориш на Алисдър за какво си шепнехме.

Ако си мислеше, че ще я смути в присъствието на Алисдър, не беше познал. Тя имаше по-голям опит от него.

— Разбира се, ще му кажа. — Погледна Дръмонд право в очите и отвърна: — Баща ти тъкмо се оплакваше, че само веднъж днес е призовавал свети Ниниан.

Дръмонд остана с отворена уста, но бързо се окопити. Хвърли й поглед, с който й обещаваше да й го върне, и започна:

— Ах, ти хитра…

Тя запуши устата му с ръка, за да спре изблика му.

— Внимавай какво говориш — предупреди го тя. — За разлика от шотландските си прадеди Алисдър има голяма, но незлоблива памет.

Той поклати глава и я поведе по стълбите към трапезарията. Тя се извини и отиде в дневната, за да вземе меча, който беше прибрала в скрина преди години.

Обвито в старо вълнено одеяло, оръжието не беше ръждясало. Но лесно се забелязваха следите от битки, защото по ножницата имаше безброй драскотини и белези. Онази част от меча, която се виждаше, нямаше никаква украса, като изключим главичката на ефеса, на която беше изобразен изправеният вълк, символ на клана Макуин. Кожените дръжки бяха изсъхнали и вкоравени, а отдолу се виждаше дървото.

Преди години от любопитство се беше опитала да извади меча от ножницата му, но оръжието не беше поддало. Сега тя вдигна тежкото оръжие и направи нов опит. В дланта й паднаха парчета кожа. Стисна зъби и с всичка сила дръпна, но острието не излезе.

А ако Дръмонд не успееше да извади меча? Дали щеше да се почувства неудобно пред Алисдър? Не, не трябваше да мисли така, защото Дръмонд изглеждаше уверен в силата си. Той щеше да занесе оръжието при ковача и да потърси помощ от майстора.

Решила вече какво да прави, Джоана повдигна меча на рамо и се върна в трапезарията. На прага се спря. Алисдър се бе разположил с кръстосани крака върху масата, а Дръмонд седеше на пейката. В огнището гореше огън. Капаните на прозорците бяха затворени, а фенерите запалени.

— И никога не си пил гъше мляко? — питаше го Алисдър.

Това беше една от любимите му шеги, защото винаги предизвикваше усмивки и смях сред слушателите си.

Нетърпелива да чуе отговора на Дръмонд, Джоана облегна меча на стената и се приближи към масата. Дръмонд я погледна с нежна молба в очите. Той зае обичайното си място начело на масата и потупа коляното си.

— Седни тук, любима — каза той. — Алисдър твърди, че знае тайната за получаването на гъше мляко.

Като се въртеше надуто, момчето попита:

— Искаш ли да го чуеш отново, майко?

Повече искаше да използва шанса да седне върху коляното на Дръмонд. Той я привлече към себе си. Мускулите на бедрото му започнаха да подскачат от допира, а ръката му я обхвана през кръста. За да запази равновесие, тя го прегърна през раменете.

— Готови ли сте? — попита Алисдър.

— Готови сме — отговори Дръмонд. Момчето възбудено се наведе напред.

— За да се сдобиеш с рядкото и ценно мляко от гъска, първо трябва да вземеш ведро и после да преследваш гъската до дупка.

Дръмонд попита:

— Как може да се различи гъска от гъсок?

Лицето на Алисдър застина. После той се окопити и посочи с пръст във въздуха.

— Само опитен ловец на гъски ги различава със сигурност.

Дръмонд кимна мъдро.

— Такъв като тебе.

— Като мене — изчурулика Алисдър. — Е, след като хванеш гъската, я надвесваш над ведрото и казваш: „Дай ми млякото си, гъске. Така ти повелявам аз“. Трябва да изречеш три пъти тези думи, без да грешиш.

— И какво става после? — поинтересува се Дръмонд.

Алисдър се наведе и дръпна Дръмонд за носа.

— Гъската те ощипва, защото всички знаят, че няма такова нещо като гъше мляко! — Той се просна върху масата и започна да се кикоти.

Дръмонд се разсмя толкова силно, че раменете му се затресоха.

— Ще ме събориш на пода — оплака се Джоана. С блеснал поглед Дръмонд промърмори:

— Само когато съм решил да призовавам свети Ниниан.

Джоана се изчерви до петите.

— Едно на нула за тебе.

Доволният му поглед обходи лицето й.

— Тогава ще използвам предимството си и ще позволя на непослушното ни момче да спи тази вечер в казармата.

Бърз като котка, Алисдър застана на четири крака.

— Може ли, майко? Моля те! — Провлачената молба, придружена от тъжния му поглед и нацупената му долна устна, я обезоръжиха.

— Добре, но ти забранявам да носиш у дома лошите навици на ловците.

— Ура! — Въодушевлението на Алисдър изчезна така бързо, както се беше появило. — Майко, може ли човек да се научи да хърка?

— Не бих могла да зная. — Дръмонд сякаш усещаше какво ще каже тя и ръката му още по-здраво я хвана за кръста. — Но баща ти е довел до съвършенство това умение. Казват, че е най-шумно хъркащият в целия християнски свят.

На лицето на Алисдър се изписа страхопочитание.

— Наистина ли, татко?

Дръмонд промърмори под носа си:

— Ще ти го върна тъпкано. — После се обърна към Алисдър и каза: — Не се тревожи сега за това, синко. Имаш години пред себе си, за да усвоиш умението, а сега майка ти ще ти даде нещо.

— Онова, което обсъждахме преди? — попита тя.

— Да, видях, че си го донесла.

Тя отиде до вратата, взе оръжието и го сложи на масата. Предишното въодушевление на Алисдър беше изчезнало.

Момчето се засуети.

— Какво е това?

— Мечът ми.

Едва сдържайки дъха си, с вид, сякаш щеше да докосне свещена реликва, Алисдър протегна ръка към оръжието.

— Нямам достатъчно сила, за да го извадя от ножницата.

Дръмонд изглеждаше разсеян, вероятно си спомняше битките, в които го беше използвал. Тя се усмихна окуражаващо и сложи ръка на рамото му.

Той вдигна поглед.

— Значи никога не си виждала острието?

— Не, но съм сигурна, че е много хубаво. Искам да кажа, че имам такива спомени.

— Искам да го видя — настоя Алисдър, без да откъсва поглед от него.

Дръмонд се изсмя кратко и взе оръжието. С едната си ръка хвана ножницата, а с другата — износената кожена дръжка. Мускулите му се издуха, когато се опита да го извади. Сухожилията на врата му се изпънаха от напрежението. За изненада на Джоана се чу скърцането на метал в метал и мечът се показа от ножницата. Но острието представляваше само едно нащърбено парче, не по-дълго от разстоянието от лакътя до китката й.

— Какво се е случило? — попита тя.

— Срещна коляното на Едуард Първи.

Като сдържаше шока си, Джоана се опита да говори спокойно заради Алисдър.

— Ранил си го в битка ли?

— Не. — Дръмонд подаде меча на Алисдър, който го гушна, сякаш беше повито бебе. — Той го счупи на коляното си. Английските крале имат обичай да чупят мечовете на победените си врагове.

Дръмонд е бил принуден да предаде меча си. Сърцето на Джоана я заболя заради него и страшния удар, нанесен на гордостта му.

— Надявам се, че му е останала хубава синина след това.

Дръмонд й се усмихна с очи.

— Ще видим дали ковачът може да направи ново острие — каза той.

Окуражена от доброто му настроение, Джоана отбеляза:

— Ако знаех, че ще накара Алисдър да замлъкне, щях да му го дам още преди години.

— След като предадох меча си за втори път, любима, имаш ли някое украшение, с което да го смениш?

Както и беше очаквал, Джоана възкликна възмутено и отстъпи назад.

С гордо вдигната брадичка тя каза:

— Отивам да проверя дали е готова вечерята.

Той я наблюдавайте, докато се отдалечаваше, и се питаше как да открие истинската й самоличност. Нарочно беше сипал обиди срещу Клеър, като се беше надявал, че тази жена ще се ядоса достатъчно, за да се издаде. Вместо това я беше наранил. Клеър му беше съчувствала искрено за смъртта на сина му. Пет пари не беше давала, че момчето е дете на любовницата му. Трябваше да намери начин да поправи грешката си, но не можеше. Не и докато тя не разкриеше сърцето си пред него.

— Татко, може ли да то взема със себе си в казармата довечера?

— Не, Алисдър. — Когато лицето на момчето помръкна, Дръмонд добави: — Но можеш да вземеш ножницата.

Доволен, тон се зае отново да изучава меча.

Дръмонд го наблюдаваше и се чудеше дали синът му може да му каже нещо повече за нея. Но изпита вина при мисълта да използва по този начин толкова малко дете. И все пак трябваше да открие отговорите.

— Алисдър, къде е арфата на майка, ти?

— Арфа? — Той се намръщи объркано. — Ловджийското куче на Хекли има по-голям музикален талант от майка.

Дръмонд не беше изненадан. Жената, която се представяше за Клеър, притежаваше нейната външност, но нищо друго.

— Знаеш ли, че майка ти получи вест от сестра Маргарет?

Момчето сви рамене, погълнато да събира скъсаните кожени връзки от дръжката на оръжието.

— Тя ми изпраща бонбони за рождения ден.

Дръмонд надникна през огнището към кухнята. Виждаше синята й пола до простата сива дреха на Евелин. Двете оживено разговаряха, но той не различаваше думите им. Убедил се, че и обратното ще бъде вярно, той небрежно попита:

— Някой друг пише ли на майка ти?

Навел глава, Алисдър отвърна:

— Леля Меридин. Тя ми изпраща дрехи, които са изящно избродирани. Била майстор с иглата.

— А леля ти Джоана?

Алисдър вдигна поглед и примигна объркано.

— Тя е мъртва и майка много се натъжава, когато говори за нея. Много я е обичала.

Дръмонд се опита да скрие изненадата си. Смъртта на жената изобщо не беше спомената. Клеър не беше… Той прекъсна мисълта си. Жената не беше Клеър. Но някоя нейна постъпка щеше да го отведе до истината, той беше сигурен в това.

— Значи никой друг не пише на майка ти.

— Търговецът на дрехи пише. — Алисдър хвана с две ръце меча и го размаха. — Казах ти вече, че я харесва.

Много кратко харесване, помисли си Дръмонд. Но докато се взираше в счупеното острие на меча си, в ума му се оформи грозно подозрение.

Клеър би могла да бъде незаконна дъщеря на Едуард I. Дръмонд обаче бе готов да се закълне в шотландската си кръв, че тя не е знаела за връзката. Стомахът го сви при мисълта за обратния случай, защото това би означавало, че тя доброволно е легнала с природения си брат. Не, Клеър не го е знаела. Но ако старият крал Едуард беше неин баща, а новият крал Едуард — природеният й брат, всичко се връзваше.

От лоялност към копелето си Едуард I беше пожалил живота на Дръмонд и беше дал това парче земя на Клеър. Чрез нея то щеше да премине на Алисдър.

Къде беше Клеър и коя беше жената, завладяла сърцето му? Със сигурност още едно копеле от рода Плантагенет, братовчедка или по-малка сестра. Кралска дъщеря. Но защо един баща би сложил клеймо на собствената си плът и кръв. И защо принцът трябваше да признае за връзката с полусестра си? Защото не е знаел. Въпреки че в ума му се въртяха най-невероятни обяснения, Дръмонд знаеше, че е близо до разкриване на истината.

Когато масата беше вдигната, а Алисдър изпратен в казармата, Дръмонд освободи прислужницата. После хвана жена си за ръка и я заведе до огнището, където беше прострял едно одеяло.

— Остани с мене тук, любима.

В тази жена имаше дързост в излишък. А също и някаква тайна.

— На пода ли, съпруже?

— Днес следобед не чух никакви оплаквания, когато те любих върху бюрото.

Тя седна грациозно на рогозката и събу пантофките си.

— Нито пък ще чуеш сега.

Той се отпусна до нея, взе едно желязо от кофата и разрови огъня. Златистата светлина засили красотата на чертите й и превърна косата й в блестяща коприна.

— Ще ми посвириш ли на арфата?

Погледът й пробяга по пламъците, но полицата, по ръцете й.

— Не съм свирила от много години, Дръмонд. Съмнявам се, че бих могла да изпълня дори и най-простата мелодия.

Беше подарил арфата на Клеър при пристигането им в Шотландия и тя беше свирила като истински майстор.

— Пазиш ли още инструмента?

— Не. Съжалявам, защото означаваше много за мене.

Дали Клеър беше взела арфата със себе си? Къде беше Клеър? Колкото по-дълго му убягваше отговорът, толкова по-нетърпелив ставаше той.

— Какво се е случило с арфата?

Тя го погледна, а на лицето й беше изписано съжаление.

— Продадох я на Глори.

Той забеляза, че ъгълчетата на очите й бяха леко извити нагоре. За разлика от тези на Клеър. При по-внимателно наблюдение се виждаше, че носът й беше по-прав и по-висок от този на Клеър. Тя издържа спокойно щателния му поглед, макар очевидно да не й беше приятно.

— Нуждаех се от парите, за да наема Суин и да платя на стъкларя.

Той се радваше на искрения отговор, защото лъжата лесно можеше да бъде разкрита при завръщането на Глори.

— Бих искал отново да наема стъкларя.

— Ще поръчаш прозорец за параклиса ли?

— Предполагам, че да, но всъщност ми трябва за бойната стена. Много обичам да стоя там и смятам да остъкля зъберите и да сложа покрив.

Тя свали ленената си шапка и разпусна косата сп.

— Направи го и Алисдър ще обяви мястото за свое. Той обича да патрулира нощем.

Косата й беше по-къдрава от тази на Клеър и преливаше в дузина оттенъци от слънчевожълт до меднозлатист. Не можеше да се сдържи да не прокара грубата си длан по дебелата плитка.

— Имам по-интимни намерения за това място, а Алисдър ще изпълнява онова, което му е казано.

— Проявяваш голяма увереност, съпруже. Страхувам се, че това е грешка, когато става дума за сина ни.

Синът ни. Тя нямаше намерение да разкрие душата си пред него, поне не доброволно, и това го нараняваше. Сигурно имаше много основателна причина да пази тайните си. Тази жена притежаваше повече характер и воля отколкото всеки благородник, който той беше познавал. И защо не? Беше кралска дъщеря. Въпреки всичко смелостта й безпокоеше Дръмонд, защото се беше надявал да чуе истината от нейните устни.

— Какви тежки мисли те тревожат? Не би трябвало да се тревожиш за Алисдър?

— Не. Помолих Бърти да остане при него. — Той й се усмихна съблазнително. — Сега сме сами.

Тя повдигна вежди.

— Какво си направил с Евелин?

— Тя сама е направила нещо със себе си, което ти със сигурност няма да одобриш.

— Сигурно има връзка със сина на Джон Хендъл.

Дръмонд трябваше да се усмихне.

— Убягва ли нещо от погледа ти във Феърхоуп?

— Дългата ти коса не ми е убягнала. Да я подстрижа ли, преди да тръгнем за Дъмфрис?

— Можеш да я подрежеш още сега.

— О, не. С Алисдър се боря всеки път, когато взема ножиците в ръка. Трябва да му послужиш за пример.

— Тръгваме в събота.

— Защо? Пътуването отнема само три дни.

— Не и върху тромав слон.

— Не можеш ли да го оставиш с Морган Фор?

Дръмонд се изсмя при мисълта за последния път, когато беше изоставил Лонгфелоу.

— Когато напуснах лондонския Тауър без него, бях стигнал едва до Билингсгейт, когато той започна да тръби така високо, че можеше да събуди и французите. Щом започна да разбива стените, го пуснаха.

Тя също се засмя.

— Сигурно е било страхотна гледка, Лонгфелоу да си пробива път след тебе в Лондон. Някои от улиците са по-тесни от него.

Отново лъжа. Клеър никога не беше стъпвала в Лондон. Тази жена лесно би могла да пътува до Лондон — да посети баща си.

Ако знаеше произхода си. Но колкото повече я изучаваше, толкова повече се убеждаваше, че тя не знае нищо за него. Жадуваше да опознае тази жена, да научи миналото й и нуждите на сърцето й.

— Кога си била там?

— Никога. Но познавам много хора, които са ходили. Ред Дъглас, шериф Хей, дори Суин. Те разказват различни неща.

Обзе го облекчение, защото й вярваше.

— Искаш ли да отидеш?

— Не, Дръмонд. Наистина съм доволна тук. Кажи ми, как успяваш да ходиш на лов и да оставяш Лонгфелоу тук?

— Той има много чувствителен нос. Старият му пазач се кълнеше, че животното може да подуши толкова надалече, колкото надалече вижда орелът. Мисля, че е вярно, но се колебая дали да го пробвам.

— Ще се откажем от товарната кола ли?

— Да, освен ако не искаш да яздиш заедно с мене върху Лонгфелоу? Палатка ще ни пази от природните стихии и любопитните очи.

— Мислиш да… да… — На лицето й беше изписана скромността на девица. — Да правиш това върху слона?

— Нямаш ли никакъв вкус към приключенията, любима?

— Съмнявам се, че ще се отпусна, Дръмонд.

— Искаш да кажеш, ако започна да галя гърдите ти. — Той се протегна, действията му отразяваха думите му. Докато я галеше, реши, че е по-надарена от Клеър. Последния път, когато беше видял съпругата си, тя беше наедряла от детето и гърдите й също се бяха уголемили.

Толкова много разлики имаше, а той беше прекалено зает да я нарича прелюбодейка, за да ги види. Сега вече забелязваше и даровете, на които се наслаждаваше, и красотата, която ценеше. Но тази жена беше спечелила и сърцето му.

Тя се облегна на ръката му, затвори очи, а устата й се изви в усмивка на истинско удоволствие.

— Доставям ли ти удоволствие?

Тя отвори едното си око.

— Глупави въпроси не са позволени.

— Ако ще пишем правилата на това примирие, аз бих забранил дрехите.

Очите й отново се затвориха.

— Няма да надничам, съпруже.

Вратата беше залостена. Можеше да й се наслаждава на спокойствие. Бавно свали дрехите й, а после и своите. По кожата му пробягаха тръпки на очакване, които се спряха в слабините му, но той обузда своето желание и се посвети на нейното. Коленичи пред огнището и застана с лице срещу нея, взе я в прегръдките си и я целуна бавно и продължително. Тя стана нетърпелива и заби пръсти в раменете му, накланяйки главата си на една страна, за да задълбочи целувката. Когато езикът й се втурна навътре, той го засмука нежно, тя изстена и се залюля срещу него.

Той се отдръпна и изчака, докато отвори очи. Замечтаното й изражение засили гордостта му и удължи други част от тялото му.

— Бавно, любов моя. Искам да те вкуся бавно.

— Да ме вкусиш — промърмори тя. — Харесва ми как звучи.

Само някоя лека жена или девственица би могла да говори толкова непринудено.

— Останалата част ще ти хареса още повече — пошегува се той и отново започна да я целува.

Когато реши, че вече е останала без дъх и без сили да протестира, той отново се отдръпна. За негова изненада тя го взе в ръката си и попита:

— А аз как да те вкуся?

Не беше Клеър. В никакъв случай.

— Ще те науча, любима. — Той отмести ръката й. Тя сви красивите си устни и отметна назад косата си.

Гърдите й му кимаха, той я хвана през кръста и я повдигна. Вкусът на пирен по зърната й възбуди апетита му, но той обузда страстта си и се прехвърли на другата й гърда.

Тя потрепера и изстена, после зарови пухкавите си пръсти в косата му и не ги отпусна. Ненужен, но крайно изразителен жест, защото дори и войната на цял клан не би могла да отвлече вниманието му тази вечер. Гърдите й бяха меки като пух — във възбуждащ контраст с твърдите й зърна.

Нетърпелив да получи по-голяма наслада, той я положи върху одеялото и започна да се спуска по тялото й, докато бузата му не опря на бедрото й.

Огънят засъска, когато пламъците обхванаха сухия пън.

— Какво си намислил, Дръмонд? — попита тя тихо и задъхано.

— Намислил съм да си доставя удоволствие като твой съпруг. — Той разтвори краката й и раздели с пръсти подобните на венчелистче гънки на съкровището й. — Загубила си луничката, която имаше върху…

— Дръмонд Макуин! Ще ме лишиш от достойнство.

— Търся само любимата си играчка.

Той я вкуси и при допира на устните му тя изстена:

— О, Боже!

Той прошепна до кожата й с вкус на мед:

— Опитай се да призовеш свети Ниниан. На мене той ми върши добра работа.

Той я люби така, докато тя не започна да се извива и да призовава цяла дузина светии. Възбуден и готов, той се придвижи по-нагоре върху нея. Ръцете й лежаха отпуснати отстрани, но пръстите й все още бяха вкопчени в одеялото. Косата й беше разпиляна като златна локва, а отблясъкът от огъня придаваше на кожата й цвят на стара слонова кост. Забеляза белега по-светла кожа на рамото й.

Волята му вече достатъчно беше подложена на изпитание и мъжествеността му безпогрешно намери мястото, което търсеше. Докато проникваше в невероятната й мекота, той различи стар белег под новозарасналата кожа.

Малък тъп меч.