Арнет Лем
Шотландска кръв (4)

ГЛАВА ТРЕТА

Качен върху мекото седло, с Алисдър пред себе си, Дръмонд седеше върху широкия гръб на Лонгфелоу. Специално тъкан килим с пискюли и дрънкащи звънчета покриваше гръбнака на слона и го правеше още по-удобен за пътниците.

Бавният ход и височината му позволяваха да разгледа безпрепятствено своето владение. Нивите бяха узрели през лятото и се бяха превърнали в море от люлеещо се зърно. Глинестата почва беше подходяща за всякакви насаждения и той се чудеше защо тя не е разнообразила посевите. По браздите можеха да виреят грах и боб. На тази земя можеха да се отглеждат дори говеда.

На запад се простираше Солуей Фърт. В далечината на север голямото езеро приличаше на огромен сребърен поднос. По-наблизо, точно срещу тях, обграден от скали и дървета поток пресичаше местността. Лонгфелоу се насочи към водата.

Кротък стар слон, той се подчиняваше на Дръмонд без никакво колебание и само от време на време огромните му крака се отклоняваха от коларския път.

— Искам да се изправя — Алисдър клекна и се приготви да стане.

Дръмонд беше разбрал, че търпението е необходимо качество, когато трябва да се справяш с едно седемгодишно дете.

— Вече няколко пъти го казваш, сине.

Алисдър се обърна и погледна през рамо Дръмонд. Носът и бузите му бяха покрити с лунички, а в очите му блестеше познатият предизвикателен поглед.

— Тогава кажи „да“.

Алисдър беше наследил устата на майка си, която сега беше присвита от недоволство. Освен това притежаваше и нейната своенравност. Нейната новопридобита своенравност, поправи се Дръмонд, защото когато се беше оженил за нея, тя беше кротка и сговорчива.

— Седни, Алисдър!

— Слушай, татко. Мога да бъда убеден да ти служа като оръженосец, ако ми позволиш да стана.

— Не.

— Но ако някой ден ще ставам господар на тази земя, трябва да познавам всичките ферми и билки. — Той разпери ръце в отчаяние. — Как бих могъл да сторя това, ако не ми позволиш да се изправя и да ги видя?

Момчето определено притежаваше остър ум. Но дали можеше да върти меч? Като го оглеждаше внимателно, Дръмонд каза:

— Мога да бъда убеден да се откажа от намерението си да те набия по задника с кожен камшик, ако седнеш.

Като по чудо момчето изпълни казаното. Но в следващия момент то възрази:

— Страхуваш се какво ще каже мама.

Изявлението беше толкова неочаквано, че Дръмонд почти се разсмя. Ако като момче беше разговарял така непочтително с баща си, щеше да бъде вързан здраво и накаран да свърши омразната му работа по почистването на ризниците с металически брънки.

— Държиш се като притиснат до стената борсук.

Алисдър отново клекна.

— Тя няма да ти се кара, имаш честната ми дума. Майка рядко вика.

Майка… Тази дума имаше и друга особеност. През последния час Дръмонд я беше чул повече пъти отколкото за една седмица в замъка на Макуин. В патриархалната структура на клана имаше специфично място и задължения за жените и разглезването на синовете им определено не беше едно от тях.

— Освен това следващата година, когато стана по-голям, ще изкатеря стената на замъка.

Дръмонд погледна заплашително сина си, после изчака, докато отново заеме мястото си.

— Освен кое?

— Както ти си направил, когато лошият викинг е отвлякъл майка.

Хванат натясно, Дръмонд се вгледа в рошавата глава на сина си, в която се бяха оплели най-различни клончета. Алисдър очевидно говореше за някоя друга приказка, която майка му беше разказвала.

— Изгорил си платната му, за да не може да избяга с нея.

В объркания ум на Дръмонд започна да се прокрадва отговорът.

— Замъкът Макуин е на три дни езда от морето и няма пристанище.

— Е, и?

Логичният отговор на Дръмонд не беше подходящ в случая. Той започваше бързо да разбира, че приказките на жена му нямат нищо общо с логиката.

— Тя ти е дала едно парче целувка — благоговейно каза Алисдър.

— Искаш да кажеш целувка на мира^[1].

— Не — той поклати глава. — Хекли, майсторът на стрели, казва, че най-хубавото нещо, което едно момиче може да даде на едно момче, е целувка.

На възрастта на Алисдър Дръмонд вече разбираше намеците на възрастните, а и беше виждал баща си и по-възрастните мъже да задоволяват мъжките си потребности с проститутките, които винаги се навъртаха там. Изневярата беше нещо обичайно и Дръмонд не се беше замислял за това. Докато съпругата му не беше легнала с друг мъж.

Дръмонд с мъка потисна наранената си гордост.

— Трябва да слушаш мене, а не някакъв си Хекли.

Алисдър се обърна с лице към Дръмонд.

— Мога да слушам по-добре изправен. Защо не ми позволиш?

Лонгфелоу увеличи крачката, беше нетърпелив да стигне до водата, към която се бяха запътили.

— Дръж се.

Пренебрегвайки въжените дръжки на килима, Алисдър остана с ръце до тялото.

— Майка казва, че възрастните винаги трябва да отговарят на въпросите на едно дете… на един младеж.

— Баща ти пък казва, че детето винаги трябва да се подчинява. А сега се хвани за дръжката.

Той го послуша.

— Може ли вече да се изправя?

— Твърдо и окончателно не. Никога. И ако отново ме попиташ, ще те накажа.

Момчето остана с отворена уста.

— Мене?

След като най-после беше успял да го впечатли, Дръмонд се отпусна.

— Да, и то жестоко.

— Как? — Алисдър се наведе към него, а в очите му проблясваше вълнение. — Ще ме сложиш в клетка и ще оставиш жените от селото да ме побутват с дръжките на метлите си?

— Къде си чул за такова нелепо наказание?

— Не си ли спомняш? Това е била присъдата ти за лошия черен рицар, който крадял бонбоните на децата.

О, Господи, в героичните разкази Дръмонд беше преминал от смел рицар в спасител на сладкишите на малките деца. Нямаше ли край въображението на жена му?

— Майка ти разказва ли ти приказки за някой друг?

Той кимна.

— Тя твърди, че някой ангел ме е оставил на прага й. Освен това има една смешна история за шерифа. Той пиел прекалено много бира и на връщане от Дъмфрис заспал на коня си. Събудил се в Карлайл.

— Харесваш ли шерифа?

Алисдър се усмихна.

— Той ме научи как да пикая от стената на замъка, без да пръскам панталона и ботушите си. — После добави сериозно: — Това е мъжка работа.

Дръмонд изпита ревност към шерифа, когото никога не беше виждал, заради времето, което бе прекарал с Алисдър. Но бъдещето принадлежеше на Дръмонд.

— Кой друг те учи на мъжки работи?

— Брат Джулиан и Суин, ловецът. А Бърти ме води на риболов.

Дръмонд тепърва щеше да се запознае с тези мъже, отсега нататък той щеше да ръководи възпитанието на Алисдър.

— Видях, че Евелин чисти пъстървите, които сте уловили днес.

На лицето му се изписа отвращение.

— Ако остави главите им, няма да ги ям.

Момчето беше също толкова упорито като майка си.

Дръмонд почеса носа си, за да прикрие усмивката си.

— Защо не си се научил сам да чистиш рибата?

Той изглеждаше ужасно обиден, присви устни и повдигна вежди.

— Мъжът осигурява храната — отвърна сериозно той, — а жените я приготвят.

— Кой ти каза това?

— Шерифът Хей.

Отново. Дръмонд усети пристъп на завист.

— А ако жените са болни или прекалено заети с други неща?

— Мама никога не се разболява, а всички останали бързат да изпълнят нарежданията й.

Както тя щеше да бърза да изпълни заповедите на Дръмонд.

— Виж! — Алисдър посочи зад тях. — Т’ва е тя.

Като хвана по-здраво момчето, Дръмонд се извърна на седлото. Тя препускаше след тях, оставяйки зад себе си облак прах. Дръмонд извика на слона да спре, за да я изчакат.

Възседнала покрит с пяна жребец, тя се бе вкопчила в гривата на коня. Беше загубила шапката и гребените си, а плитката й бе започнала да се разплита. Яздейки редом с Лонгфелоу, тя успя да спре коня. Въпреки че едва си поемаше въздух от главоломната езда, тя спокойно каза:

— Алисдър, слез и ела тук.

Алисдър се обърна с гръб към Дръмонд.

— Не.

Притеснението я беше направило нервна, конят усети настроението й и започна да отстъпва настрани. Тя обаче сякаш не забелязваше тревогата на жребеца.

— Свали го, Дръмонд.

Заповедта й изчерпа и последното търпение на Дръмонд. Трудно му бе да понася нахалството на невъзпитано дете, но да приема нареждания от жена беше вече прекалено.

— Не, обещах му да яздим до потока.

След като видя, че го защитават, Алисдър стана по-уверен, скръсти ръце пред гърдите си и се втренчи в пляскащите уши на Лонгфелоу.

— Това е мъжка работа, майко.

Кичури златиста коса падаха по лицето й, но тя не им обръщаше внимание. Полата й се беше повдигнала и откриваше коляното й, но това очевидно не я притесняваше. Разтревоженият й поглед се премести от момчето върху съпруга й. Зад безпокойството й Дръмонд усети страх. Но от какво? Дали си мислеше, че той не може да защитава момчето?

— Нищо лошо няма да му се случи на това непослушно момче — каза той. — Не и що се отнася до безопасността му.

— Ако ми го дадеш, няма да имаш проблеми нито със сигурността му, нито с твърдоглавието му.

— Твърдоглавие? — Дръмонд се разсмя. — Очевидно имаш дарбата да омаловажаваш нещата.

— А ти нямаш никаква. Върни ми сина — процеди тя през зъби.

Синът ми, наемателите ми, кулата ми, земята ми. Чувството й за собственост разпали гнева му. Ако искаше открито противопоставяне, тогава с удоволствие щеше да го получи, защото Дръмонд нямаше никакво намерение да губи. Той леко потупа раменете на слона и Лонгфелоу отново тръгна напред.

— Ще се върнем преди мръкване.

— Чакайте! — Сковаността я напусна и тя дари Дръмонд с най-неискрената усмивка, която някога беше виждал. — След като никой от вас не иска да слезе, значи се забавлявате добре. — Тя се смъкна от коня. Дръмонд забеляза, че на него нямаше седло. — Тогава и аз ще се кача.

— Ура! — Алисдър потупа килима пред себе си. — Седни тук, мамо. Можеш да виждаш всичко до езерото Линтън.

Дръмонд наблюдаваше как конят й галопира леко към крепостта и се чудеше къде се е научила да язди толкова дръзко. Забавляваше го мисълта да я укори за това. Но Алисдър го дърпаше за ризата и настояваше да спрат и да й помогнат да се качи.

Дръмонд примирено спря слона, носле пусна въжената стълба и зачака, докато тя се изкачваше. Лонгфелоу обърна величествената си глава към нея и я подуши с хобота. После, както очакваше Дръмонд, животното отново се върна към любимото си занимание: пасенето на трева.

Когато тя се качи, Дръмонд я хвана през кръста и я положи в скута си. Почувства как изведнъж слабините му се стегнаха. Притисна я още по-силно.

— Какво правиш? — протестираше тя и здраво го стискаше за ръката.

Подхванати от вятъра, хлабавите й плитки докоснаха като коприна лицето на Дръмонд. Около него се понесе приятното ухание на пирен.

— Ще пречиш на гледката на Алисдър, така че ще стоиш между нас — заговори той с дрезгав глас.

Тя изучаваше килима. Дръжките бяха твърде далече от нея.

— А за какво ще се държа?

Дръмонд използва момента и й върна неискрената усмивка.

— За мене.

— По-добре да седна… между краката ти.

Усмивката му възвърна естествеността си, а в съзнанието му изникна сладострастна картина.

— Добре дошла. Можеш дори да подскачаш нагоре-надолу, ако искаш.

Тя го погледна объркано, преди да слезе от скута му и да се настани между коленете му. Той си помисли дали да не я дръпне назад и да я настани до слабините си, но после се отказа. Вместо това се втренчи в разбърканата й от вятъра коса и се зачуди как ли щеше да реагира, ако й предложеше някое по-силно изживяване.

Когато Лонгфелоу отново тръгна по пътя, тя попита:

— Откъде намери слона?

— Взел го е от краля — отговори веднага Алисдър. — Слонът харесал татко и когато той напуснал Лондон, на Лонгфелоу толкова му домъчняло, че започнал да блъска по портите. Кралят накарал татко да се върне и да вземе Лонгфелоу и сега той е наш слон.

Дръмонд се наведе напред и тихо прошепна:

— Защо не си го научила да уважава разговора на възрастните?

Алисдър изчурулика:

— Но аз зная отговора. Ти ми разказа това още преди да се качим върху него.

— Не си спомням някой да те е питал нещо. — Снишавайки гласа си, Дръмонд продължи: — Грубо и самонадеяно е да го оставяш да вярва, че може да ни прекъсва, когато си поиска.

Гръбнакът й се вдърви.

— Той е още дете и те обича.

Тя говореше спокойно. Съвсем нормално беше синът да обича баща си.

През останалата част от кратката им езда Алисдър непрекъснато бърбореше, но само веднъж се опита да се изправи.

— Веднага сядай, Алисдър Макуин — скара се майка му. — Иначе ще останеш без зъби.

Когато стигнаха потока. Алисдър се изправи и се спусна надолу по стълбата. Лонгфелоу потопи хобота си във водата и започна да пие. Дръмонд слезе и помогна на Клеър да стъпи на земята. После свали седлото и килима и ги постави под едно самодивско дърво.

След миг Лонгфелоу всмукна вода с хобота си, изви го над главата си и поля гърба си.

— Какво прави? — попита Алисдър с широко отворени очи.

Лонгфелоу вдигаше такъв шум, че Дръмонд трябваше да крещи.

— Къпе се.

— Искам да плувам — заяви Алисдър.

— Може да бъда убедена да ти разреша да плуваш, ако ти се съгласиш да учиш латински извънредно.

С искрящ поглед Алисдър крачеше пред нея.

— Колко дни?

Ето откъде Алисдър се беше научил да се пазари. Интересна страна в характера на една жена, помисли си Дръмонд.

— Два дни — отвърна тя.

— Дадено. — Алисдър свали коженото си палто и ризата и смъкна панталоните си. Хвърли обувките си и навлезе в потока. Над кръста кожата му беше получила лек загар.

Майка му събра дрехите.

— Стой близо до брега, Алисдър, и излез, преди да посинееш.

Дръмонд не можа да се въздържи и предложи:

— Ние ще се присъединим ли към него?

Тя го погледна. Вятърът рошеше косата й, а слънчевите лъчи проблясваха като златен ореол около главата й.

— Ако искаш, ти може да се присъединиш, Дръмонд, но аз предпочитам днес да съм само наблюдател.

Той се почуди как ли щеше да реагира тя, ако я беше хвърлил във водата. Вероятно щеше да крещи и яростно да го обижда. Но сега, когато Алисдър вече не можеше да ги чуе, Дръмонд имаше намерение да обсъди някои други въпроси.

— Мислеше, че отвеждам Алисдър на нещо повече от кратка разходка.

Тя остави панталоните на момчето и започна да сгъва ризата му.

— Не знаех какво да мисля, когато ви видях толкова далече по пътя.

— А какво щеше да стане, ако бях използвал права та си на баща и го бях отвел някъде по мой избор?

Съвсем делово тя отвърна:

— След час-два щеше да ме молиш да си го взема обратно. — Когато Дръмонд я погледна недоумяващо, тя добави: — Никога преди не се е откъсвал от дома си. Това вероятно обясняваше своенравния му характер.

— Никога?

— Не и без мене.

— Разглезила си го.

Притиснала дрехите към гърдите си, тя седна на един речен камък и впери поглед в момчето, което лудуваше във водата, пляскаше с ръце и се въртеше в кръг.

— Вероятно е така, но аз не знаех как се възпитават деца. Бях научена…

— Да се подчиняваш на съпруга си.

Тя го изгледа косо.

— Да, и на други по-деликатни умения.

— Като например да яздиш кон без седло и юзди.

— Не. Това не съм го научила в абатството.

— Забранявам ти да го правиш отново.

За негова изненада тя разтърка бедрото си и му се усмихна криво.

— Не трябва да се тревожиш, господарю. Предполагам, че ще страдам от последствията с дни.

Привлекателността винаги е била вродена черта на Клеър, но когато към нея се прибавеше искреност, тя се превръщаше в особено приятно качество. На Дръмонд страшно му хареса и му се прииска да й отговори по същия начин, но не можеше да се отпусне.

За миг тя се поколеба. После отново се обърна към сина си и погледът й се смекчи от майчинска любов.

Лекият ветрец хладно погали бузата на Дръмонд. Възможността да се сприятели с нея се беше изпарила. Може би така беше по-добре, но той не можеше да се отърве от усещането, че нещо ценно се беше изплъзнало между пръстите му.

— С какво ще храним Лонгфелоу? — наруши мълчанието тя.

Дръмонд се доближи до нея.

— Тревата във външния двор ще му стигне за около седмица.

Смехът й беше кух и неискрен.

— Не влизай по-навътре, Алисдър — извика тя. Само вратът и главата на момчето се виждаха. Той подскачаше нагоре-надолу и движенията го отнасяха още по-навътре в потока. Тя го извика отново и започна да разтърква ръцете си.

— Алисдър!

— Ела и ме извади. — Той размаха ръце. — Давя се, майко. Давя се като плъх.

— Няма да вляза след тебе.

Момчето се разсмя.

— Аз пък няма да изляза — напевно извика той. — Никога няма да изляза.

Устните й се разтеглиха в усмивка.

— Тогава гледай да ти пораснат перки и се наречи Алисдър Мак пъстървата.

Той заплува по гръб и започна да удря с ръце по водната повърхност.

— По-добре ела да ме спасиш.

— Не. — Тя погледна към Дръмонд. — Не днес.

— Плуваш ли? — попита той.

Докато продължаваше да наблюдава сина си, тя разпусна косата си и започна наново да я сплита.

— Достатъчно добре, за да се държа на повърхността и да удовлетворявам желанията на сина си.

Дръмонд не отвърна на саркастичната й забележка. Златистата й коса беше прекалено съблазнителна. Той хвана ръцете й.

— Нека аз да го направя. — Когато тя се стегна, той добави: — През това време ти ще ми разкажеш защо си измислила всички тези приказки за мене.

Гърдите й се повдигнаха от вълнение.

— В началото те бяха за Алисдър, да го приспиват… и да го накарат да се чувства горд със себе си и с тебе. Ти не беше тук, а той винаги питаше за тебе. Естествено е за един син да проявява любопитство към баща си.

Тактичността й накара Дръмонд да се замисли и той откри още една причина да съжалява, че тя му е изневерила. Изгнанието й от Хайлендс беше лишило Алисдър от общуването с неговия клан.

— Можеше просто да му кажеш истината.

— Прекалено млад е, за да разбере борбите между Англия и Шотландия. Смятах да му кажа, когато порасне, но дотогава той имаше нужда от някакъв пример за подражание.

— Човек от плът и кръв никога не би могъл да осъществи тези разкази, Клеър.

Тя се разсмя.

— Мисля, че след време ще откриеш, че разправата с дракони е много по-лесна от това да бъдеш добър родител.

— Добър родител. Определението звучи особено. Според мен жените раждат синовете, а бащите и чичовците ги отглеждат. Но настойниците никога не носят отговорност за поверениците си, ако те не осъществят надеждите им.

— И все пак ти побърза да ме обвиниш, че съм развалила и разглезила Алисдър.

— Така е.

— Значи имаш два подхода към този въпрос, които напълно поддържат твоята позиция.

— Която е?

— Всичко, което ти правиш, е правилно или вината не е твоя. Независимо дали си отсъствал, или пропуснал, ти си допринесъл за неговото израстване или за липсата на такова.

Това беше напълно правилен аргумент, беше принуден да признае той. Но не и за нея. Той свърши със сплитането на косата й.

— Как си обяснила отсъствието ми на Алисдър?

— Просто му казах, че си отишъл на небето при Бог.

— Вместо да му кажеш, че съм в затвора заради измяна срещу Англия.

— Да. Както вече ти казах, той е прекалено малък, за да разбира политиката. По-добре беше да си мисли, че си отишъл на небето.

Само Клеър Макуин можеше да сравни затвора с рая.

— Ако си смятала, че съм мъртъв, защо не си се омъжила втори път?

Една пеперуда кацна на главата й. Тя отвърна тихо:

— Бях ужасна съпруга, дори и ти го казваше. Защо да се омъжвам отново?

— Може би защото си знаела, че съм жив.

Тя се обърна толкова бързо, че едва не падна от скалата.

— Не знаех нищо за тебе.

Той отново усети искреността й, но в същото време с крайчеца на окото си видя Алисдър, който навлизаше в средата на потока.

— Ще извадя Алисдър от водата. — Той се обърна към Лонгфелоу и каза: — Кралят е болен от шарка.

Както очакваше, Лонгфелоу вдигна хобота си и затръби така силно, че ушите му запищяха. Алисдър изпищя и бързо хукна да излиза от водата. Майка му свали наметката си и му я подаде. Притиснал ръце към тялото си, с треперещи колена, той я остави да го увие в избелялата червена вълнена наметка.

— Това ще те научи да ме слушаш — каза тя, докато го бършеше.

Очите му изглеждаха необикновено големи и неспокойни, а от слънцето носът и бузите му се бяха зачервили.

— Лонгфелоу ме изплаши.

— Той само изпълни странната команда на баща ти.

Страхът на Алисдър изчезна и той предизвикателно се усмихна на Дръмонд.

— Лонгфелоу се държи по-добре от мене, нали?

Този откровен въпрос намирисваше на влиянието на майка му.

— Да, но той е много по-стар и не изпитва никакво удоволствие да дразни по-високопоставените от него.

Алисдър погледна майка си.

— Ако имах по-малък брат, щях да стоя по-високо от него, нали?

Доста дълго време тя не откъсна очи от момчето. Джоана изглеждаше достатъчно млада да му бъде сестра и достатъчно невинна да бъде младоженка.

— Ще трябва да се грижиш за него и да делиш съкровищата си.

Алисдър погледна въпросително Дръмонд.

— Татко, наистина ли ще трябва да деля играчките си?

— Не и ако имаш сестра.

Момчето светна.

— Тогава искам сестра. Ще ми родите ли?

— Да — отвърна Дръмонд.

— Не — отсече жена му.

Бързият й отказ накара Дръмонд да преосмисли стратегията си. Той не се нуждаеше от специален план, за да преспи с жена си. Тя нямаше никакъв избор по този въпрос. Защо тогава беше така твърдо решена да го отхвърли? Той подозираше, че крие нещо, и знаеше точния начин да научи тайните й.

Тя можеше да отказва за бебето, но нямаше никакъв контрол по въпроса за пола на децата, които Дръмонд възнамеряваше да й направи. Щеше да се люби с нея и тя щеше да го посрещне с отворени обятия. Той познаваше Клеър по-добре, отколкото тя сама себе си.