Арнет Лем
Шотландска кръв (8)

ГЛАВА СЕДМА

— Майко, може ли да си взема една дюля?

Разкъсвана от угризения на съвестта, Джоана приветства отклоняването на вниманието. Ако не можеше да престане да мисли за големите страдания, понесени от Дръмонд, по-добре да се втурнеше направо в прегръдките му и да му обяснеше точно защо не се е поинтересувала за него.

— Кърли и малката й сестра си взеха дюли. — Алисдър отстъпи назад, застана лице в лице с нея и настоя: — Може ли да си взема една?

Тя разроши косата му и си помисли, че скоро трябва да бъде подстриган.

— Ще обещаеш ли да спазиш уговорката си с брат Джулиан?

Той хитро се измъкна.

— Давам ти честна дума. Това е мъжко обещание.

През следващите няколко години щеше още повече да се отдалечи от нея. Когато станеше мъж, щеше да се гордее с него. По-късно щеше да й води на гости децата си. Погълната от майчината си любов, на нея й се прииска да го прегърне, но знаеше, че няма да му хареса подобна проява пред други хора.

— Трябва обаче да се върнеш преди вечерня.

Той кимна.

— Гладен съм, майко. Умирам от глад като мишките в килера на Глори.

— От кого чу това?

— От Суин. — Той погледна през рамо и се насочи към свободния край на пътеката. — Но той казва, че тя може да задържи сладките за себе си.

Последният етап от продължаващата война между двамата влюбени обещаваше да увеличи пропастта помежду им след последния празник Света Троица. Света Троица. Рожденият ден на Дръмонд. Колко от тях беше прекарал самотен и гладен в лондонския Тауър? Тъгата отново започна да тормози съзнанието й. Трябваше да попита за него, след като знаеше, че старият крал се отнася жестоко с враговете си. Той едва ли би се интересувал от нуждите им или пък би осведомил семействата им. Това все пак не я извиняваше, би трябвало да поразпита чрез трети човек.

— Мамо, какво не е наред?

— Нищо.

Алисдър се беше спрял и я наблюдаваше. Неспокойното му изражение отразяваше разтревоженото и намръщено лице на Дръмонд.

— Няма нищо, мили, можеш да си вземеш дюля, но само една.

— И една за Лонгфелоу. — Той се завъртя и хукна по пътеката, която щеше да го отведе до пазара.

* * *

Джоана заобиколи стадо шилета и продължи към майстора на кожи, за да вземе защитна ръкавица за готвача. Сергии на дребни и едри търговци обграждаха алеята от двете страни. Докато продавачите изваждаха на показ стоките си, занаятчиите и селяните си разменяха сутрешни поздрави. Беше твърде рано за посетители от съседните селища, но до обяд дворът щеше да бъде изпълнен с каруците и талигите на клиентите.

Хлебарят я извика.

— Вземете си кифла, господарке. Лорд Дръмонд каза, че са също толкова хубави като тези на леля му Фиона. Изяде цяла дузина и заръча да доставям от тях всяка сутрин в кулата.

Ароматът на прясно изпечен хляб гъделичкаше носа й, но тя се съмняваше, че може да погълне дори и хапка. Беше успяла да избегне срещата с Дръмонд сутринта, а информацията за местонахождението му щеше да и позволи да продължи в същия дух. По-късно щеше да се изправи лице в лице с него.

Тя се усмихна и с надеждата, че не звучи като жена, която е изгубила ума си по някой мъж, попита:

— Кога е бил тук лорд Дръмонд?

Хлебарят изчисти ръцете си, вдигайки облак от брашно.

— Тъкмо преди да тръгнат заедно със Суин към майстора на кожи. Господарят каза, че сигурно ще го потърсите там.

Значи посещението при табака отпадаше. Мислеше, че Дръмонд ще отиде при дърводелеца и беше планирала задачите си така, че да избегне този район. Желанието му тя да го търси не се нуждаеше от коментар.

— Елтън Сингър е оставил такъмите си да плесенясат — продължаваше хлебарят. — Суин ги донесе със себе си тази сутрин. Глори още е в Ийстуорд Форк, нали знаете. Предполагам, че ще я докара след ден-два. Очаквам да се сдобрят.

Проблемите между Суин и Глори си бяха тяхна работа. Джоана си имаше достатъчно собствени грижи.

— Благодаря. — Тя сложи кифлата в кошницата си, в която вече имаше счупен триножник и няколко буркана с мед, после пожела на хлебаря приятен ден и продължи към ковача.

Докато вървеше натам, обущарят я покани в работилничката си. Със свита уста той се опитваше да прокара един дебел конец през ухото на голяма игла. Зад него слабичката му жена беше седнала на пейката.

— Лорд Дръмонд е при майстора на кожи — каза той, съсредоточавайки внимание върху задачата си. — Каза, че ще питате за него.

Джоана по-скоро би се поинтересувала за някое прасе, обречено на заколение.

— Така ли?

Когато успя да вдене конеца, обущарят се усмихна и умело направи възел.

— Не бихте могли да желаете по-добър мъж. Поръча на Алисдър чифт ботуши.

Като си мислеше, че е по-добре Дръмонд да изпраща съобщенията си от Шотландия и да харчи пари там, тя благодари на обущаря и продължи пътя си. Тогава срещу нея се зададе Морган Фор, който водеше магаре, натоварено с кошници. Досега не се беше срещала с него, но Алисдър чудесно й беше описал кльощавия мъж. Ниско подстриганата му кестенява коса и дългата до гърдите огнено-рижава брада го правеха лесно различим.

Тя спря пред него.

— Не съм имала удоволствието да ви поздравя с добре дошъл във Феърхоуп Тауър, господин Фор. Аз съм лейди Клеър.

— По разказите мож ви познай човек.

Уелсецът говори доста изопачено, беше казал Бърти. Сега Джоана разбра защо.

— Вие се грижите за Лонгфелоу.

— Туй е стадно животно и иска компания. Еднъж беше позволил на няк’ва мишка и малките й да се катерят но него. Кожата му е дебела кат’ корабна палуба.

Беше се надявала да измъкне някаква информация за Дръмонд от този човек. Макар вече да се съмняваше в успеха си, тя продължи:

— Отдавна ли познавате лорд Дръмонд?

— Откакто стената се срути при водната порта.

— Входната порта към какво?

Магарето го побутна. С дългите си пръсти той почеса муцуната на животното.

— При струпването на скалите, които Завоевателят хвърли в Темза.

„Изопачено говорене“ беше доста ласкателно описание. Струпването на скали. Уилям Завоевателя. Темза.

— Искате да кажете лондонския Тауър.

— Единствената кула на реката със затворници с износени стълби.

След като вече се беше докопала до нещо, тя се залови за него.

— И вие ли сте били затворник?

Ръката му замръзна. Магарето нададе оглушителен рев. През шума той отвърна:

— Там не мойш си нае стая и кофа със змиорки.

Дори да измъкне някаква информация за Дръмонд, Джоана знаеше, че няма да разбере много от нея.

— Надявам се престоят ви при нас да бъде приятен.

— Ще избягам оттук, преди да стане твърде късно. Плантагенетите не изпускат нищо от погледа си.

Като пренебрегваше словореда и глаголите, Джоана се концентрира върху съществителните.

— Кралят иска да стоите наблизо. Не ви позволява да се върнете в Уелс, така ли?

Като по чудо той кимна утвърдително.

— Убеден е, че ще срутя планина от слонски изпражнения.

Озадачена, тя попита:

— А вие ще го направите ли?

Той примигна, единият му клепач се движеше по-бавно от другия.

— Новият крал никога няма да носи праз лук в деня на Свети Дейвид.

Тя почти подскочи от радост при познатата тема, защото знаеше, че Свети Дейвид е покровителят на Уелс.

— Значи сте религиозен човек.

— К’во общо има църквата с краля?

Съвсем объркана и с желание да разтърси отчаяно глава, тя му подаде кифлата.

— Ето, вземете, това е за вас.

Той отстъпи назад и се сблъска с магарето.

— Изпросената храна попада само в хрисим стомах.

Тя реши, че мисленето му е толкова изкривено, колкото и говорът му.

— Винаги давам кифли на новодошлите.

Той надникна в кошницата?

— Днес е пълно с добре дошли, а?

— Да — реши да рискува тя.

Когато той се усмихна, тя бутна кифлата в ръката му.

— Хапнете си хубаво.

Той я обърна в ръката си и промърмори:

— Корона да сложат върху главата ви.

Продължавайки но пътя си, Джоана се закле, че следващия път, когато се опита да разговаря с Морган Фор, ще настоява Дръмонд да играе ролята на преводач. Глупава мисъл, защото всъщност възнамеряваше да стои колкото се може по-далече от него.

Като наближи ковача, тя свали наметката си заради горещината. В ковачницата майсторът държеше с дилафа нещо, което подозрително много приличаше на малък шлем.

— Надявам се, че не е за Алисдър.

Дилафът се изплъзна от ръката му и шлемът падна във водата, която засвистя.

— Лорд Дръмонд го поръча. Също и плетена ризница и нагръдник.

Миризмата на киселина дразнеше стомаха й и затова тя се премести встрани.

— Може би е за друго момче, а не за Алисдър.

— Господарке — продължи той и свали промитата с пот престилка от врата си. — Съпругът ви изрично даде заръките си. Сега е при майстора на кожи, за да поръча ръкавици на момчето. Каза да ви предам къде е, така че да не губите следите му.

Да загуби следите му? Пет нари не даваше къде се намира! Тя подаде на ковача счупения триножник.

— Предлагам да съсредоточиш усилията си в поправянето на това, ако цениш моето покровителство. В Ийстуорд Форк има нова ковачница, поне така чух.

С помръкнало изражение той кимна и извади шлема от водата. Погледна го със задоволство и после го хвърли настрани.

Готова да се бори с деспотичния Дръмонд Макуин, тя отиде при майстора на кожи.

— Не се тревожете, господарке. Той каза, че ще дойдете да го търсите. На арената за турнири е, със Суин. Ако тръгнете по пътеката, която минава зад работилницата на бъчваря, ще стигнете по-бързо.

Тя едва не го сряза, че добре знае пътя, но човекът не заслужаваше гнева й. Тръгна да търси този, който го бе причинил.

Дръмонд стоеше в центъра на арената. Без риза, с коса, вързана с кожена лента отзад, и мускулест гръб, лъщящ от пот, той приличаше на древните гладиатори, които Омир беше обезсмъртил. Облечен в неприлично тесен панталон и меки кожени ботуши, той беше събрал тълпа от обожателки. Изглежда, не съзнаваше интереса им, защото се беше посветил на задачата да извади стълба с мишената. Чудесно, помисли си тя. Феърхоуп не се нуждаеше от оръжия. Стълбът беше грозен и мъжете никога не го използваха.

Стегнатите му мускули и дългите му жилести крака привлякоха погледа й. Ядосана, че може да се възхищава на мъжа, който искаше да превърне кроткия си син в побойник, тя закрачи към него.

— Дойдох да поговоря с тебе за нещата, които си поръчал за Алисдър при ковача.

Като я погледна през рамо, той й се усмихна дяволито и подканващо.

— Откри ме.

— Как няма да те открия, след като си оставил устни заръки навсякъде!

Личеше си, че едва сдържа смеха си.

— Много си красива в този цвят. Нюансът подчертава русата ти коса. Сигурно си се облякла така заради мене.

Фактът, че беше отгатнал намеренията й тази сутрин, я раздразни още повече. Просто съвпадение. Тя харесваше роклята и затова я беше облякла. Заради себе си, а не заради него.

— Алисдър няма да получи военно снаряжение.

Той се изправи и обви с ръка върха на стълба. Ръката му, облечена в ръкавица, изглеждаше достатъчно голяма, за да покрие главата й, а широките му рамене закриваха слънцето.

— Винаги ли си толкова пъргава сутрин?

Как можеше едновременно да приветства и да презира ласкателния му тон? Без да отговори, тя продължи:

— Моля те, отговори на конкретния въпрос.

Той въздъхна и пристъпи от единия на другия крак.

— Ако зависеше от тебе, синът ни щеше да бъде експерт в целуването на свещенически дрехи и говоренето на чужди езици.

Тя се изправи гордо.

— Аз говоря латински.

Той се разсмя.

— С кого? С Евелин? С Джон Хендъл?

Част от гнева й се изпари, защото той беше прав. Но латинският беше езикът на учените, а тя точно за това готвеше Алисдър.

— Той трябва да се учи.

Дръмонд обърна ръката си и продължи да излага разумните си аргументи.

— Тогава го научи на нещо полезно.

Миришеше на кожа и усилено работещ мъж. За нейно учудване това й допадаше много.

— Като убиването?

— Трябва да се научи да се защитава. — Той разпери ръце. — И да защитава всички тук. Освен това има философия, римско управление и история на Шотландия. — Последните две думи бяха натъртени.

Възнамеряваше да намери способен шотландец, за да учи Алисдър, но още не му беше дошло времето.

— Не мога да си позволя още един учител, а не мисля, че е разумно да прекъсвам учението му на този етап.

Той й се усмихна чаровно.

— Не се тревожи, скъпа. Ще го науча на всичко, което му е нужно да знае. Остави на мене.

Мъжете вече му се подчиняваха, а жените се заплесваха по него. Джоана нямаше време да върви подире му, да отменя поръчките му или да се чуди дали си е оправил сметките. Не можеше да повдигне въпроса за парите в момента, не и докато не научеше дали има собствени средства.

— Настоявам да започнеш с ковача, като му кажеш, че Алисдър няма нужда от ризница. Аз се погрижих за шлема.

Той й хвърли изпепеляващ поглед, който би разтопил и ледена девица.

— Успокой се, Клеър, или ще трябва да ти поръчам пояс на целомъдрието.

Ужасена, тя скръцна със зъби.

— Нищо подобно няма да направиш.

С поглед, вперен в бедрата й, той промърмори:

— Като си помисля, ще бъде грях да те заключа. Знаеш ли… — Той потърка гърба си на стълба. — Мога да бъда убеден да променя обучението на Алисдър, ако ти се съгласиш…

Недоизказаните думи увиснаха в пространството. Когато тишината натежа, тя си представи какви биха могли да бъдат условията му. Щеше сигурно да каже, че иска тя да му създаде дом, пълен с деца, или да дели леглото с него още от тази вечер. С пламнали бузи тя втренчи поглед в широките му гърди.

— Какво?

— Да почешеш гърба ми.

Тя го погледна в очите.

— Моля?

Той сви вежди, после се обърна и застана с широкия си мускулест гръб пред нея. Достатъчно високо, така че и пазачите да го чуят, той повтори:

— Почеши ми гърба.

Искаше й се да му каже да отиде да се въргаля в калта, но като си помисли, че половината от привлекателните жени наоколо можеха да ги чуят, тя се отказа от идеята си. Тъй като нямаше избор, Джоана остави кошницата и изпълни молбата му. Той изстена доволно и потръпна при докосването й, напомняйки й за властта, която тя имаше над него. Миналата нощ тя беше съзряла влиянието, които той имаше над нея, умение, което на нея тепърва й предстоеше да овладява. Проблемът беше, че той имаше много по-голям опит от нея. Следователно тя трябваше да подхожда много внимателно при всеки отделен случай. Освен това никога не трябваше да остава насаме с него.

За да й бъде по-удобно, той приклекна и сложи ръце на коленете си.

— Радвам се, че си престанала да си гризеш ноктите. И това ли е следствие от раждането на Алисдър?

Сестра Маргарет обичаше да казва, че лошите навици избягват Джоана и се лепят за Клеър.

— И така може да се каже.

Той се наведе надясно и продължи:

— Да. Точно там. О! Добре ли спа?

Почти не беше мигнала.

— Страхотно — отвърна с весел глас.

— Каза, че никога не си била по-малко уморена.

Дяволите да я вземат тази негова памет.

— Беше краткотрайно чувство.

— Хм. Следващия път, когато си играем, ще се постарая преживяването да бъде по-дълго.

Яркият спомен изникна изведнъж. Тя отново се почувства закриляна и в безопасност в прегръдките му. Още по-обезпокояващо беше, че й се бе приискало близостта им да бъде по-голяма и не само физическа. Би се радвала да споделя тъжните и весели събития в живота му.

— Няма никакъв пазарен ден — каза той. — Беше неумело извинение, за да избягаш от мене и от брачната си клетва.

— Неумело?

— Лесно се проверява.

— Исках само да те успокоя.

С дрезгав шепот той отвърна:

— О, наистина успя. Все още си спомням как главата ти лежеше върху гърдите ми.

Тя дръпна ръката си.

— Срещнах господин Фор.

Той се извърна с лице към нея и погледът му й показа, че не го е заблудила с извъртанията си.

— Фор не е фамилното му име. По-скоро е описание.

— Какво означава? Той почеса стомаха си.

— Великият.

— Има голямо самочувствие.

— Така и трябва. Беше последният от уелсците, който се предаде.

— Едуард Първи го пъхнал в затвора.

— Той ли ти каза това?

— Успях да разбера някоя и друга дума от него.

В очите му проблесна дяволито пламъче.

— Внимавай, защото иначе ще слушаш до втръсване двойни л-та и протяжни о-та.

Тя избухна в смях.

— Толкова дълго си бил заедно с него, че и ти говориш така изопачено.

Той стана по-сериозен и избърса чело с ръкавицата.

— Седем години.

Тя беше обхваната от съжаление.

— Какво да ти кажа, Дръмонд? Ако беше по силите ми, бих те освободила.

— Никога не съм поставял под въпрос положението ти при новия крал. Познаваш го достатъчно добре.

— Точно това имах предвид, когато… — Тя прехапа устни. Беше се опитал да я хване в капана си. Не можеше, не трябваше да говори за греха на Клеър, нито с него, нито с някой друг.

Сините му очи станаха студени.

— Когато какво?

Привидно спокойният му глас не измами Джоана, той искаше признание от нея. Щеше да се бори до гроб за него. Клеър беше съгрешила, за да го спаси. Джоана нямаше да омаловажава решението на сестра си.

Тя се отдръпна.

— Мислех, че тази сутрин ще строиш навес на Лонгфелоу.

Той сложи ръка на ухото си.

— Чуваш ли чуковете?

Тъй като непрекъснато си мислеше със съжаление за миналата нощ, беше пропуснала да чуе ударите, които се носеха откъм главната порта. Тя се обърна по посока на звука и видя Суин да върви по пътеката, преметнал прясно отрязан дънер, а край него подскачаше Алисдър. Те вървяха към арената.

Нетърпелива да завърши разговора си с Дръмонд насаме, тя попита:

— Защо сменяш стълба?

— Ако го оставя така, и ти ще можеш да го събориш.

— Забранявам ти да учиш Алисдър как да го използва.

— Напротив, ще го уча.

— Тогава ще бъдеш разочарован.

— Можеш да си забраняваш, докато дойдат твоите римски центуриони. Аз ще действам така, както смятам за добре.

— Как ще плащаш за това?

— С печалбите от имението, които се надявам да удвоя, като започна да отглеждам испански говеда.

— Феърхоуп е мой.

— Даден е бил на вдовицата на Дръмонд Макуин. Ти не си тази жена.

У Джоана се надигна страх. Дали се беше досетил? Като потисна паниката си, тя внимателно започна да изучава мрачното му изражение, но там не съзря ирония.

— Какво искаш да кажеш с това, че не съм тази жена?

— Тя не съществува, тъй като аз съм жив и здрав. — Той я погледна в очите. — А ти си пребледняла като платно. Какво има, Клеър?

Клеър. Джоана си отдъхна. Никога досега името на сестра й не й беше звучало толкова мило. Тя се захвана за неговата дума.

— Задължена съм да давам зърно на господаря. Нямам излишни пасища за добитък, испански или какъвто и да било друг.

— Това, а и други неща ще се променят.

Само второ пришествие би объркало живота й повече отколкото пристигането на Дръмонд Макуин.

— Предпочитам нещата да си останат както досега.

Той повдигна вежди изненадано.

— Защо, за Бога?

Решена тя да има последната дума, Джоана вдигна кошницата си.

— Много ми харесваше да съм вдовица.

Уверен, че измисленият през миналата нощ план ще проработи, Дръмонд се поклони.

— А пък на мене много ми харесва игривостта ти.

За негово удоволствие хубавата й уста се сви от недоволство. Ако можеше да я държи постоянно в напрежение, щеше да успее да я вкара в леглото си. След като веднъж попаднеше там, тя щеше да му каже всичко, което той искаше да знае, защото никога не беше успявала да крие тайните си в тъмното.

— Кой е игрив? — попита Алисдър, като местеше поглед от единия върху другия.

На устните й се появи лукава усмивка.

— Конят, който баща ти ще ти купи.

Тя си тръгна, оставяйки Дръмонд да се справя с възбудения Алисдър и с тъжния Суин.

* * *

След като преглътна парчето торта, Алисдър заяви:

— Татко каза, че мога да закова конска подкова над вратата на Лонгфелоу. Така злите духове няма да се доближават до него.

Джоана отвори уста, за да го предупреди за опасностите при катеренето по въже, но се спря, защото съветът й щеше да прозвучи като поредната лекция. Почувствала се изключена от живота му, тя избута гарнираните лешници в края на купата.

— Съмнявам се, че някой дух ще тръгне да търси слона — отбеляза брат Джулиан. — В светите книги се казва, че Бог е осигурил животните.

Дръмонд опря лакът на масата.

— Тогава какво е правил Ной?

В стремежа си да защити територията си, свещеникът бутна чинията към Алисдър.

— Изпълнявал е Божията воля и е спасил всички негови творения.

Като си пое дълбоко дъх, Дръмонд отбеляза:

— На мене ми звучи точно като осигуряване.

— Исках да кажа, че животните не заслужават повече внимание, господарю. Те нямат душа.

— Какво ще кажеш, Клеър? Има ли Лонгфелоу душа?

Страхотно. Искаха мнението й за нещо различно от причините за ревнивия характер на Глори или за припадъците на жената на обущаря. Усещайки раздразнението си, тя погледна към мъжа до себе си.

— Вярвам, че Бог е създал животните да служат на човека.

В сините му очи проблесна интерес.

— А не за собствените си цели? Сигурно Господ би оценил една хубава хрътка или добре обучен сокол. Те също са негови създания.

Значи Дръмонд Макуин се имаше и за философ. Тя също се радваше на оживените дискусии за човека и Божията воля.

— Така е, но те се обучават от човека, за да му служат.

Дръмонд махна с лъжицата си.

— Кучетата не се дресират да ловуват. Дивата среда е естествена за тях. При опитомяването те само се учат да се подчиняват на човека. Там е разликата.

— Съвсем неуловима — промърмори брат Джулиан.

Като оглеждаше останалите хора на масата, Джоана забеляза колко лесно Дръмонд приковаваше вниманието. Алисдър го гледаше запленен, брат Джулиан беше дълбоко заинтересован, Бърти не можеше да откъсне очи от него. Тя знаеше, че ревността е причина за лошото й настроение, но не можа да се въздържи и каза:

— Когато става дума за власт, човек рядко е неуловим.

Тъй като вярата му беше засегната, брат Джулиан се намеси:

— Господарю, вероятно следващия път ще ме накарате да изповядвам животни, а лейди Клеър ще ги настани на масата.

— Лонгфелоу ще идва ли на литургии с нас? — попита невярващо Алисдър.

Свещеникът изсумтя.

— Разбира се, че не.

— Ще бъде напълно излишно. — Дръмонд се наведе към Джоана. — Особено след като той не говори латински.

— А ти? — попита тя.

— Не. Латинският не е жив. Аз съм обикновен човек.

Тя го погледна саркастично.

— А аз съм Робърт Брус^[1].

Алисдър се присъедини към тях.

— Аз пък съм безимотен авантюрист.

— Ти си изтощен безимотен авантюрист. Веднага отивай да си лягаш — каза Дръмонд. — Приятна почивка.

Възбудата на момчето изчезна. Между сина и бащата премина някаква искра. Миг по-късно Алисдър отново се оживи.

— Мамо, ще ми разкажеш ли приказка?

Слава Богу, Бърти се изправи.

— Ела, момчето ми. Късно е и всички сме изморени.

Сякаш да потвърди, че е загубил интереса си към нея, Алисдър пожела лека нощ и стана от масата. Когато брат Джулиан също се извини и излезе, Джоана се изправи.

— Остани — Дръмонд сложи ръка на рамото й.

С нежно докосване той я задържа там, докато Евелин почисти масата, загаси огъня и излезе.

— Изпращам Суин в Испания, за да купи бик.

Сърцето й подскочи. Дали беше открил внимателно скритите й спестявания?

— Как ще платиш за бика?

Когато понечи да отговори, той наистина изглеждаше като вожд.

— Имам собствени средства.

— Не трябва ли лично ти да отидеш? Кой ще води ловците?

Той й хвърли ироничен поглед, сякаш искаше да каже: „За кого ме вземаш?“

— Според тебе аз мога да сваля елен с тъпа стрела от триста крачки.

Дали беше сгрешила? Тогава наистина беше имала добри намерения. Точно като Клеър. „О, скъпата ми сестра, помисли си тя, дали и твоето сърце е биело така бързо и си губела разума си в присъствието на този неустоим мъж?“

Чувствайки се като глупачка, Джоана забеляза, че той я гледа втренчено.

— Можеш ли да улучиш елен с тъпа стрела?

Той сви рамене.

— Не съм имал тази възможност, но бъди спокойна. В отсъствието на Суин ще осигурявам месо на масата. Няма да гладуваме.

— Ще спя спокойно, след като узнах това. Намери ли кон на Алисдър?

— Не. Ковачът каза, че Ред Дъглас притежава най-добрата стока. Бих искал да му пишеш и да му кажеш, че ще отидем да го посетим — ти, аз и Алисдър.

— Като семейство?

— Да. Нямам скрити други съпруги и синове.

За съжаление той нямаше дори и една съпруга.

— Освен това искам да обсъдим задълженията ти в зърно към Дъглас. Не е справедливо споразумението.

— Той ми даде назаем пари, когато нямах никакви.

— Според счетоводните книги, ти вече си му ги върнала дори с лихвите. Той се възползва от тебе.

Ако продължаваше да узурпира властта й, скоро щеше да бъде принудена да надзирава само портиера, готвача и Евелин.

— Ще спазя споразумението ни.

— Отново ще обсъдим този въпрос.

Тъкмо когато Джоана се канеше да възрази, Алисдър се върна. Облечен в дългата си нощница, с шапка на главата и отчаяна физиономия, той се качи на пейката и положи глава на рамото й.

— Не мога да заспя, майко. Ще ми разкажеш ли една приказка?

Сърцето й се разтопи и тя го прегърна.

— Добре, но ще събудим Бърти.

Дръмонд се изправи.

— Ще ви пожелая лека нощ.

Джоана реши, че Алисдър ще спи на леглото си, а самата тя ще си постели на пода и го поведе към стаята.

Докато изчакваше да се настанят в стаята на Алисдър, Дръмонд кръстосваше покрития с папур под на спалнята си. Изсушената трева беше щедро смесена с босилек и мащерка и стаята ухаеше приятно.

Никъде, помисли си той, не личаха повече промените, настъпили у съпругата му, както в тази уютна стая. Тя беше изгубила вкуса си към скъпи огледала и копринени пискюли. Вместо букети от розови пъпки в изящни вази беше предпочела глинени съдове, изработени от местен грънчар, и ги беше напълнила със стръкове пирен.

Голямото легло беше покрито с ленени чаршафи и вълнени одеяла, а не с коприна и драперии. За негово облекчение тя вече не спеше върху купища възглавници, защото преди често се беше будил от болки в гърба. Но тогава беше млад и жилавото му тяло бързо се беше възстановявало от дребните неудобства. След седем години, прекарани върху твърдия одър, сега настръхваше само при мисълта да прекара нощта върху облак от гъши пух.

Въпреки че би понесъл дори и това, стига да можеше отново да я притежава.

Изчакай, съветваше го разумът му. Твърде рано е.

Той отиде до масата в близост до прозореца. Върху изящно избродираната покривка стояха няколко предмета, запазени за спомен от сина й. Сред тях имаше квадратна кутия с кичур къдрава черна коса, кожена кесийка, пълна с розови листенца, избледняла червена панделка и пергаментов лист с думите Благословен ден, написани с детски почерк над датата на раждането й — 19 март 1286 г. Както всички шотландци, Дръмонд си спомняше деня и по друга причина. Техният любим и способен крал, Александър III беше умрял през същата нощ. Някои казваха, че е бързал да види новата си съпруга Йоланда, други твърдяха, че е препускал на кон, за да види раждането на незаконните си дъщери близначки, родени от благородничка на име Маргарет.

Издирването на любовницата на Александър и двете момичета само беше разнесло слуха, че Едуард I, в желанието си да завладее Шотландия, ги е отвел в Англия. Любимата на Александър и децата му никога не бяха открити и така случката се превърна в легенда.

Дръмонд си спомни за разказите на Клеър, с които забавляваше Алисдър. Момчето й беше отвърнало, изработвайки всички тези неща. Подаръци от любов, подаръци, които да стоплят майчиното сърце. След пристигането на Дръмонд тя беше преместила календара и молитвеника си, но беше оставила съкровищата си. Очевидно искаше той да ги види. Защо? Да смекчи сърцето на измамения съпруг?

Замисълът й беше успял, защото Дръмонд наистина я чувстваше по-близка и с всеки изминат ден откриваше, че тя все повече му харесва. Той се усмихна, когато се сети за тазсутрешната им среща. Господи, тя беше готова като лъвица да се бори с него, за да защити детето си. Сякаш Алисдър се нуждаеше от закрила. Прекалено умно за годините си, момчето беше осъществило плана идеално.

Като предвкусваше предстоящата им среща, Дръмонд изгаси лампата и отиде да я търси. Чу гласа й още преди да стигне до отворената врата на стаята на Алисдър.

— …жените и децата, та дори и войниците треперели от страх пред полудялата мечка, но не и лорд Дръмонд.

— Това е била най-голямата и огромна мечка на всички времена, нали така? — намеси се Алисдър.

Вперил поглед в гърба на жена си, Дръмонд се облегна на касата на вратата, без да вдига шум. Не виждаше Алисдър, Клеър беше седнала на едно столче до горната част на леглото и го скриваше от погледа му.

— Да — отвърна тя и засили драматичните краски. — Била най-подлата мечка, живяла някога. Зъбите й били остри като бръснач, а обонянието и погледът й — винаги нащрек, като на най-добрата хрътка. Сам, въоръжен само с камата си, баща ти започнал да преследва звяра ден и нощ в продължение на цяла седмица.

— Но татко не се уморил, нали?

— Разбира се, че не. Той бил най-добрият ловец в цяла Шотландия, а и бил по дирите на голям звяр.

Алисдър надникна иззад нея и забеляза Дръмонд. Очите му се разшириха, после отново се сгуши в леглото си. Майка му видя реакцията му и се обърна. Изненадата я накара да изглежда още по-млада и за сетен път на Дръмонд му се прииска да не му е изневерявала. Докато се възхищаваше на красотата й, на лицето й се изписа примирение, а после и подозрение. Тя погледна към Алисдър, а след това отново към Дръмонд.

— Моля те, продължавай — каза той и влезе в стаята.

Алисдър седна изправен в леглото.

— О, здравей, татко. Радвам се да те видя тук.

Дръмонд се намръщи при изкуствения тон на Алисдър.

Клеър му се усмихна, но усмивката й предвещаваше наказание.

— Присъедини се към нас, господарю. Тъкмо щях да започвам нова история за тебе.

Изобщо не му хареса тона й, но изпълнявайки плана си, той приседна на ръба на леглото.

— Тя трябва да довърши историята за мечката, нали така, татко?

Побесняла от яд, тя вдигна вежди.

— Може би баща ти сам ще има тази чест.

— Не бих си и помислил — каза Дръмонд.

— Е, добре. Така. — Тя се размърда доволно. — Разказва се за летящия дракон, който веднъж нападнал клана Макуин.

Алисдър извика от вълнение.

— Летящ дракон?!

Тя хвърли поглед към Дръмонд.

— Когато дишал, от него бълвал огън и опустошавал земята.

Подозрението му се превърна в убеждение.

— Веднъж Дръмонд събирал къпини, за да може мащехата му да направи сладкиш. Той бил изпълнителен син и винаги се подчинявал на втората съпруга на баща си. Нали така, господарю?

Кожата й не трябваше да блести така примамливо на светлината на лампата. Умът й не трябваше да щрака така бързо.

— М-м, да. — Отговорът му прозвуча като скърцане. Скромно скръстила ръце в скута си, тя продължи:

— Преследването го отвело до една забранена пещера. Той знаел, че не трябва да влиза в нея, защото мащехата му така била заръчала. Къпинакът обаче се бил разпрострял навътре и най-хубавите плодове били в пещерата. Затова той пренебрегнал съвета на мащехата си и пропълзял вътре, за да обере плодовете.

— Драконът тръгнал ли е след него? — попита Алисдър.

— Разбира се, а лорд Дръмонд тичал колкото му държат краката, но огромният дракон размахал криле и полетял.

Изцяло погълнат от разказа й, Алисдър сви ръце в юмруци и ги притисна към гърдите си.

— Как-какво направил татко?

Тя щракна с пръсти.

— Набързо отчупил клон и с вярната си кама си направил лък и стрела.

— И убил дракона? — възкликна Алисдър.

— Само с един изстрел, точно в сърцето. — Тя се усмихна дяволито на Дръмонд и добави: — Той бил провъзгласен за най-добрия стрелец с лък в цяла Шотландия.

Господи, беше я подценил. Но освен вината у Дръмонд се надигнаха и по-дълбоки чувства. Съпругата му, израснала в манастир, се беше превърнала във възбуждаща и предизвикателна жена.

— О, татко. Може ли да получа лък и стрела? Ще ме научиш ли да стрелям с тях? Ще се упражнявам, докато не ми окапят пръстите. Заклевам се, че ще го направя. Моля те!

Като знаеше, че каквото и да каже, положението му неминуемо ще се влоши, Дръмонд избра най-лесния изход.

— Аз… ъъъ… ще си помисля.

— Сигурна съм, че от тебе ще стане чудесен учител, господарю — отбеляза Джоана. — Но нека не забравяме поуката от тази приказка. Знаеш ли каква е тя?

Той си спомни за времето, когато му се бяха карали, че е сякъл дърва с бойната секира на баща си. Сега обаче нямаше никакво намерение да се унижава, без значение колко умна беше тя.

— Поуката е, че брането на плодове е женска работа.

Тя изви разочаровано устни и Дръмонд разбра, че е направил още по-голяма грешка. Джоана тихо отвърна:

— Брането на плодове е работа на всеки, който иска да яде сладкиш. — После се обърна към объркания Алисдър: — Каква е поуката?

Той сбърчи лице и се вторачи в дъските по тавана.

— Синът винаги трябва да слуша родителите си?

— Да, но по-точно…

Детето светна.

— Майка си.

— Ти си радостта на живота ми, Алисдър Макуин. — Тя го целуна по бузата. — Сега ще пожелая лека нощ и на двама ви.

— Чакай. — Дръмонд се втурна след нея и я хвана за ръката.

Тя бавно се обърна и косата й заблестя на светлината. Погледите им се срещнаха.

— Нека поговорим, Клеър.

— Надявам се, че се гордееш със себе си. Използвал си нищо неподозиращото момче за собствените си егоистични цели. Никога не съм си представяла, че ще паднеш дотам да използваш едно дете.

— Престани да се заяждаш. Кажи ми какво те мъчи.

— Само още едно нещо. Пусни ръката ми.

Той я пусна и тя бавно се отдалечи.

Мълчанието й продължи три дни и когато тя проговори, Дръмонд направо не можа да повярва на ушите си.