Робърт Лъдлъм
Планът Икар (6)

5

— Внимавай! — предупреди го някой отзад.

Той се обърна, но веднага бе изтикан до стената в тясната оживена улица от единия от двамата полицаи, които го следваха. С лице към каменния зид, загърнат в арабската дреха, Кендрик се извърна и съгледа двама брадати рошави младежи във военни униформи, които крачеха по приличната на пазар улица, размахваха страховити тежки черни автомати, подритваха сергиите и бършеха тежките си ботуши в черджетата на продавачите, клекнали на тротоара.

— Вижте какво, сър — прошепна полицаят на английски — твърдо, сърдито, но и някак развълнувано. — Те не ни виждат!

— Какво?

Нахалните млади терористи се приближаваха.

— Не мърдай от стената! — нареди арабинът и избута Кендрик обратно в сянката, след което го закри с тялото си.

— Защо?

Въоръжените хулигани отминаха, като забиваха заплашително дулата на автоматите в гърбовете на минувачите.

— Не мърдайте, сър. Те са пияни — замаяни са или от забранения алкохол, или от кръвта, която са пролели. Но, слава на Аллах, са извън посолството!

— Какво имаш предвид?

— Ако сме с униформа, не ни разрешават да припарваме до посолството, но ако те излязат оттам, вече е друго. Ръцете ни са развързани.

— Какво става?

Малко по-нататък единият от терористите удари с приклада по главата някакъв оманец, дръзнал да му се противопостави. Спътникът му насочи предупредително автомата си към тълпата.

— Или ще бъдат наказани от Аллах, на когото очевидно плюят — отговори полицаят шепнешком с очи, блеснали от гняв, — или ще идат при другите безочливи мръсни свине! Стойте тук, я шейх. Не мърдайте от пазара. Аз ще се върна. Трябва да ви кажа едно име.

— Другите… кои други мръсни свине? — попита Евън, но никой не го чу.

Полицаят от охраната на султана отскочи от стената и настигна другаря си, който се промъкваше през развълнуваното море от араби. Кендрик се затули с готрата и хукна след тях.

Онова, което последва, се разигра смайващо бързо за несвикналото око, така както хирургическият скалпел прорязва кървящ орган. Другият полицай се извърна към колегата си. Те си кимнаха и се завтекоха към олюляващите се терористи. Отпред вдясно имаше пресечка, над малкия пазар сякаш отекна нечут сигнал — тълпите продавачи и купувачи се пръснаха във всички посоки. Пресечката се опразни за броени минути и се превърна в тъмен безлюден тунел.

Полицаите забиха изневиделица ножовете си над десните лакти на двамата безочливи убийци. Сред тропота на приближаващата тълпа се раздадоха викове, последвани от неволна стрелба; от разкъсаната плът рукна кръв, а безочието се превърна в ядно безсилие. Онези двамата сигурно предпочитаха смъртта пред безчестието — очите им изразяваха недоумение.

Двамата полицаи от охраната на султана ги вкараха в тъмната пресечка; невидими ръце хвърлиха подире им огромните смъртоносни оръжия. Кендрик разблъска хората пред себе си и хукна към безлюдния тунел. Петнайсетина метра по-нагоре полицаите проснаха младите смаяни убийци на паважа и доближиха ножовете до гърлата им.

— Не! — извика мъжът, заслонил с тялото си Евън. — Връщайте се — продължи той на английски, та Кендрик да го разбере. — Скрийте лицето си и не казвайте нито дума!

— Трябва да ви попитам нещо — изкрещя Евън и наистина се обърна, но не се подчини на втората заповед. — Те и бездруго едва ли знаят английски.

— Все пак вероятно знаят, сър — прекъсна го вторият полицай. — Каквото имате да казвате, ще го кажете после! Заповедите ми трябва да бъдат изпълнявани безпрекословно! Разбрахте ли, сър?

— Да.

Евън кимна бързо и отиде под приличния на арка свод на базара.

— Ще се върна — каза другият полицай от охраната, надвесен над пленника си. — Да изкараме тези свине през другия изход, и се връщам.

Думите му бяха прекъснати от силен предизвикателен вик. Без да се замисля, Евън обърна глава. Веднага съжали и се запита дали някога ще забрави тази гледка. Терористът отляво сграбчи полицейския нож с дълго острие над себе си и го заби в гърлото си. На Кендрик му се пригади.

— Глупак! — изкрещя вторият полицай по-скоро от мъка, отколкото от яд. — Хлапак! Свиня! Защо се наказваш по този начин? Защо наказваш и мен?

Но бе безпредметно да се вайка: терористът беше мъртъв, брадатото му младо лице бе цялото в кръв. Евън си помисли, че е видял в умален вид цялото насилие и болка, които царяха в Близкия изток и Югозападна Азия.

— Всичко се промени — каза първият офицер с високо вдигнат нож над невярващия пленник, който го зяпаше с отворена уста, и докосна по рамото колегата си.

Той поклати глава, сякаш се опитваше да пропъди от очите и съзнанието си окървавения труп на младежа, проснат до него, после кимна бързо, че е разбрал. Първият офицер се приближи до Кендрик.

— Ще се забавим. Това не бива да се повтаря и по другите улици, ето защо трябва да действаме бързо. Човекът, когото търсите и който ви чака, се казва Ел Баз. Ще го намерите на пазара зад старата южна крепост на пристанището. Има една сладкарничка, в която се продава баклава. Питайте вътре.

— Южната крепост на пристанището ли?

— Има две каменни крепости, построени преди много столетия от португалците. Мираните и Джалилите…

— Помня ги, разбира се — прекъсна го Евън и пристъпи от крак на крак — вече се съвземаше и се опитваше да не гледа смъртоносната рана върху сгърченото на земята тяло в тъмната пресечка.

— Две крепости, построени да бранят пристанището от пирати. Те вече са само развалини? Значи сладкарничка, в която се продава баклава.

— Няма време, сър. Тръгвайте! Тичайте към другия изход. Не бива да ви виждат тук! Бързо!

— Първо ми отговорете на въпроса — отсече Кендрик и ядоса полицая, задето продължава да се мотае. — Или ще остана тук и вие ще отговаряше пред султана.

— Какъв въпрос! Вървете!

— Казахте, че тези двамата могат да идат при „другите безочливи свине“ — това бяха думите ви. Кои са тези свине? Къде са?

— Няма време!

— Отговорете ми!

Разтреперан от безсилието си, полицаят вдиша шумно през носа.

— Добре, и друг път са се случвали инциденти като тази вечер. Хванахме неколцина пленници, които са подложени на разпит. Но трябва да си държим езика зад зъбите.

— Колко?

— Трийсет, четирийсет, вече може да са станали и петдесет. Те изчезват от посолството и други, всеки път други заемат техните места.

— Къде са?

Офицерът погледна и поклати глава.

— Не, я шейх, сър, не мога да ви кажа. Тръгвайте!

— Ясно. Благодаря.

Конгресменът от Колорадо запретна полите на абата и хукна надолу по пресечката към изхода — извърна се да не гледа мъртвия терорист, чиято кръв пълнеше пролуките между камъните на калдъръма. Излезе на улицата, погледна небето и реши накъде да поеме. Към морето, към развалините на старинната крепост в южния край на пристанището. Смяташе да намери човека на име Ел Баз и да си набави необходимите документи, но мислите му бяха другаде, бяха погълнати от информацията, която бе чул току-що: трийсет, четирийсет, вече може би и петдесет. Между трийсет и петдесет терористи се намираха в някоя сграда във или извън града и бяха подложени на разпит от различни разузнавателни служби, които не бе изключено да ги измъчват. Но ако версията му беше вярна и тези деца убийци наистина бяха вманиачени религиозни фанатици, манипулирани от най-големия гешефтар в Бахрейн, тогава всички методи на разпит, прилагани от времето на фараоните до наши дни, щяха да се окажат безполезни. Освен ако името на човека, разпалил най-фанатичните страсти на маниаците, бъде съобщено на някой от пленниците и той бъде убеден да разкрие онова, заради което при обичайни условия би пожертвал живота си.

Това значеше да се намери някой по-особен фанатик, което все пак бе възможно. Евън беше казал на франк Суон, че може би един на двайсет терористи сигурно е достатъчно умен, за да отговаря на условията — един на двайсет, което, ако той се окажеше прав, правеше към десетина-дванайсет души измежду убийците в посолството. Дали някой от тях бе сред трийсетината пленници в тайния изолатор? Вероятността беше малка, но ако Евън прекараше няколко часа, най-много една нощ в изолатора, сто на сто щеше да разбере. Заслужаваше си да пропилее това време, стига да го допуснеха. За да започне разследването си, му трябваха няколко думи, едно име, едно място някъде по крайбрежието, един код за връзка с Бахрейн. Поне нещо! До вечерта трябваше на всяка цена да проникне при пленниците. След три дни, в десет сутринта убийствата щяха да бъдат подновени.

Но най-напред трябваше да получи от човека на име Ел Баз документите. Развалините на старата португалска крепост се издигаха зловещо на фона на тъмното небе — един назъбен силует, който говореше за силата и решителността на морските пътешественици от минали векове. Евън бързо прекоси квартал Харат Уалджат и се запъти към пазара Сабат Айнуб, което в свободен превод значеше „кошница грозде“ — той бе много добре подреден, около площада се виждаха поддържани магазини, а архитектурата беше особена и представляваше смесица от ранноарабски, персийски, индийски и съвременен западен стил. Всички тези влияния, помисли си Кендрик, ще избледнеят един ден, ще се възроди типично оманското и това още веднъж ще докаже колко нетрайна е властта на нашествениците, били те военни, политици или терористи, но сега това беше последното нещо, което го интересуваше.

Махди!

Излезе на големия площад. Шадраванът в средата пръскаше вода над тъмен кръгъл басейн, в центъра на който се възправяше статуя на пустинен шейх, крачещ с развята аба напред, към нищото — така както си го е представял някакъв италиански скулптор. Но вниманието на Евън бе привлечено от тълпата. Повечето бяха араби — търговци, предлагащи стоката си на богатите европейци, престрашили се да дойдат тук въпреки касапницата в посолството и биещи на очи със западняшките си дрехи и множеството лъскави златни гривни и верижки — своеобразно предизвикателство в този обзет от безумие град. Оманците обаче се движеха като роботи и се опитваха да се съсредоточат върху маловажното и да не чуват, че на осемстотин метра, в американското посолство непрекъснато се стреля. Мигаха нервно и присвиваха очи, смръщили вежди в неверие и безучастност. Това, което ставаше в техния спокоен Маскат, беше неразбираемо за тях, те изобщо не участваха в безумието, затова се мъчеха да не го забелязват.

Евън я видя. Балауа Бохртоан. „Оранжева баклава“ — специалитетът на сладкарничката. Тясна, в турски стил, с няколко минарета, нарисувани над витрината, тя бе притисната между голям, окъпан в светлина бижутерски магазин и също толкова модерен бутик за кожени изделия — на табелата със златно и черно пишеше „Париж“. Кендрик пресече площада по диагонал, мина край фонтана и се приближи до вратата на сладкарничката.

 

 

— Вашите хора бяха прави — каза тъмнокосата жена в скъпия черен костюм и излезе от сянката на Харат Уалджат с малкия фотоапарат в ръка.

Вдигна го, натисна едно лостче и направи няколко снимки на Евън Кендрик, докато той влизаше в сладкарничката.

— Някой видя ли го на пазара? — попита тя ниския, облечен в местни дрехи арабин на средна възраст, застанал почтително зад нея, и прибра фотоапарата в чантата си.

— Разправяха, че някакъв изтичал в пресечката след полицаите — уточни информаторът, вперило очи в сладкарницата. — Но после го отрекоха.

— Как? Нали са го видели?

— Да, само че в бъркотията никой не го е забелязал да излиза от улицата и да стиска портфейла си, вероятно задигнат му от онези свине. На това наблегна нашият човек в тълпата. Естествено, другите веднага се съгласиха: истериците винаги се хващат на новата информация. Тя ги възпламенява.

— Вие сте професионалист — каза жената и тихо се изсмя.

— Хората ви също.

— Така трябва да бъде, я аниса Калейла — отговори арабинът, използвайки оманското обръщение за уважавана жена. — В противен случай могат да ни се случат неприятни неща.

— Защо отиде в сладкарницата? — запита Калейла. — Имате ли някаква представа?

— Никаква. Не мога да понасям баклава. Цялата е плувнала в мед. Но евреите я обичат.

— Аз също.

— Тогава и евреите, и вие забравяте какво ви сториха турците.

— Човекът, когото наблюдаваме, едва ли влезе в сладкарничката заради баклавата или заради историческия обзор на битките, които турците са водили срещу племената на Израел и Египет.

— Не приляга на една потомка на Клеопатра да говори така — усмихна се информаторът.

— Тази потомка на Клеопатра няма представа какво имате предвид. Просто се опитвам да науча нещо.

— Тогава започнете с военната лимузина, на която вашият обект се качи северно от хотела след вечерната молитва. Това е много показателно.

— Очевидно има приятели в армията.

— В Маскат е само гарнизонът на султана.

— Тогава?

— На два месеца офицерите се местят от града в казармите в Джида и Мармул, както и в десетината гарнизона по границата с Южен Йемен.

— Накъде биете?

— Две неща ще ви кажа, Калейла. Първо, струва ми се невероятно съвпадение, че след четири години отсъствие обектът има приятел сред малцината офицери, които точно тези две седмици са в Маскат, още повече че офицерският корпус мени непрекъснато състава си.

— Невероятно съвпадение, съгласна съм, но все пак не е изключено. И второ?

— Всъщност то отрича първото ми твърдение. Сега никой от гарнизона в Маскат не би взел с кола един чужденец, и то предрешен, без височайше разрешение.

— От султана ли?

— Че от кой друг?

— Той не би посмял. Притиснат е до стената. Един погрешен ход, и ще го обвинят за последвалите убийства. Ако има още жертви, американците ще изравнят Маскат със земята. Султанът го знае.

— Но може би знае и че го обвиняват и за това, което върши, както и за онова, което не прави. В тази обстановка е за предпочитане да е наясно какво вършат останалите, ако не за друго, то поне за да ги направлява или с още едно убийство да предотврати някои техни неразумни стъпки. Калейла впери поглед в информатора в мъждивата светлина на края на площада.

— Щом военната кола е откарала обекта на срещата със султана, значи пак тя го е върнала.

— Да, така е — съгласи се мъжът безизразно, сякаш подразбрал накъде бие тя.

— Значи предложението му — каквото и да е то, не е било отхвърлено.

— Така излиза, я аниса Калейла.

— А ние трябва да узнаем какво е предложил обектът, нали така?

— За всички нас би било изключително опасно, ако не узнаем — съгласи се арабинът и кимна. — Тук става дума за нещо повече от смъртта на двеста трийсет и шестима американци. Става дума за съдбата на един народ. На моя народ. Ще направя всичко по силите си той да остане мой. Разбирате ли, скъпа Калейла?

— Разбирам, я сахиб ел Аумер.

— По-добре едно мъртво нищожество, отколкото убийствен сблъсък.

— Ясно Ми е.

— Наистина ли? Вие от Средиземноморието имахте много повече късмет от нас в този безпросветен Персийски залив. Сега е дошло нашето време. Няма да позволим на никой да ни спре!

— Съгласна съм, скъпи приятелю. Сега е вашето време.

— Тогава направете каквото трябва, я сахбити Калейла.

— Дадено.

Жената в скъпия костюм бръкна в чантата и извади автомат с къса цев. Както го държеше с лявата ръка, бръкна отново в дамската си чанта и взе пълнител, с който зареди оръжието.

— Хайде, адийм сахбий — каза тя и преметна чантата през рамо, като стискаше с ръка автомата. — Ние с теб се разбрахме, ти трябва да си на друго място, където ще те видят всички.

— Салам алейкум, Калейла. Аллах да ти е на помощ.

— Ще пратя онзи при Аллах, да си уредят сметките. Бързо! Излиза от сладкарницата. Ще го последвам и ще сторя необходимото. Имаш десетина-петнайсет минути да отидеш при другите и да се махнеш оттук.

— Грижиш се и за нашата безопасност, а? Цена нямаш! Внимавай, мила Калейла.

— Кажи на него да внимава. Пъха си носа, където не му е работа.

— Ще ида в джамията Зауади и ще поговоря със моллите и муезините. Светите очи не се поставят под съмнение. Наблизо е, на някакви си пет минути път.

— Алейкум салам — каза жената и тръгна наляво през площада с поглед, прикован в американеца с арабските дрехи, който беше подминал шадравана и вървеше бързо към тъмните тесни улици на изток, оттатък пазара Сабат Айнуб.

„Какво прави този глупак? — помисли си тя, докато си сваляше шапката. Смачка я с лявата ръка и я пъхна в чантата до пистолета, който стискаше трескаво с дясната. — Тръгва към Ел Шари ел Мишкуийс — заключи жената на нещо средно между английски и арабски за най-неприятния според западняците квартал, който чужденците заобикаляха. — Бяха прави. Той е аматьор, а аз не мога да отида там с тези дрехи. Но няма как. Господи, заради него ще убият и двама ни.“

 

 

Евън Кендрик бързаше надолу по неравния калдъръм на тясната уличка, покрай ниските порутени къщи и бараки — климнали постройки с брезент и животински кожи вместо стъкла по прозорците, а тези, които бяха оцелели, бяха с дъсчени капаци, най-често изпочупени. Отвсякъде висяха опасни оголени жици, общинските трафопостове бяха разбити и всички крадяха ток. Острата миризма на арабски манджи се смесваше с по-силни аромати, които човек веднага разпознаваше — на хашиш, на запалени листа кока, вкарани незаконно през скалистите заливчета на Персийския залив, и на ями с човешки изпражнения. Жителите на това малко гето се движеха бавно, внимателно и предпазливо в мъждивата светлина на своя приличен на пещера свят. Разрухата, опасността и окаяното им положение не им правеха впечатление, което се потвърждаваше от изблиците смях зад затворените капаци на прозорците. Облеклото тук — в Ел Шари ел Мишкуийс, беше изключително разнородно. Абите и готрите съжителстваха с изпокъсаните дънки, забранените миниполи и униформите на моряци и войници на поне десетина държави — мръсни униформи предимно на нисшите чинове, макар да се твърдеше, че доста офицери взимат дрехите на подчинените си, за да дойдат в квартала и да опитат от забранените му удоволствия.

По входовете се трупаха хора, които дразнеха Евън, защото закриваха едва видимите номера на къщите по стените от пясъчник. Той се дразнеше още повече, че при мръсните пресечки номерата кой знае защо не бяха последователни. Ел Баз 77, Шари ел Балах — улицата на фурмите. Къде ли беше тя?

Ето я. Тежка врата под арка с дебели железни пръчки върху затвореното прозорче на равнището на очите. Ала някакъв мъж в омачкани дрехи бе клекнал напреки пред прага и бе препречил вратата откъм дясната страна.

— Есмалий? — попита Кендрик, след което се извини и пристъпи напред.

— Защо? — отвърна с въпрос прегърбената фигура.

— Имам среща — продължи Евън на арабски. — Чакат ме.

— Кой те праща? — каза мъжът, без да помръдне.

— Не е твоя работа.

— Не съм сложен тук, за да чувам такива отговори. — Арабинът изправи гръб и се облегна на вратата, полите на абата му се разтвориха леко и разкриха дръжката на пистолет, затъкнат в пояса. — Пак питам — кой те праща?

Евън се запита дали полицаят от охраната не е забравил да му даде някакво име, код или парола, с които да го пуснат. Имаше толкова малко време! Само това оставаше да го мотаят!

— Бях в една сладкарница в Сабат Айнуб — поде той бързо. — Говорих…

— Сладкарница ли? — прекъсна го мъжът, седнал по турски, и се смръщи под готрата. — В Сабат Айнуб има най-малко три сладкарници.

— По дяволите, баклава! — излая Кендрик с нарастващо безсилие, без да откъсва очи от дръжката на пистолета. — Някаква оранжева…

— Това стига — рече пазачът, после скочи и оправи абата. — Лесен отговор на лесен въпрос, сър. Изпраща те сладкар.

— Добре. Може ли да вляза?

— Първо трябва да установим кого ще посетите. При кого идвате, сър?

— За Бога, при човека, който живее тук, който работи тук.

— Този човек няма ли си име?

— А ти упълномощен ли си да го знаеш? — Силният шепот на Евън отекна над шумната улица.

— Уместен въпрос, сър — рече арабинът и кимна замислено. — Но след като знам за съществуването на сладкар в Сабат Айнуб…

— Не издържам повече! — избухна Кендрик. — Добре! Казва се Ел Баз! Сега ще ме пуснеш ли? Бързам!

— На драго сърце ще известя господаря, сър. Той ще ви пусне, ако пожелае. Разбирате необходимостта от…

Мудният пазач успя да каже само това, преди да обърне глава към тротоара. От тъмната улича се чу глъчка. Някакъв мъж изкрещя, други се развикаха и пронизителните им гласове отекнаха в зидовете наоколо.

— Елахуунай!

— Удам!

В този момент врявата беше заглушена от женски писък.

— Сибони фихалее! — извика жената неистово, за да бъде оставена на мира. После изруга на чист английски: — Копелета такива!

Евън и пазачът се Втурнаха към каменния праг тъкмо когато в човешката какофония отекнаха два изстрела. Страховитото ехо на рикоширалите куршуми заглъхна в приличното на пещера пространство. Арабинът пред къщата се обърна и се просна по очи на каменния под на входа. Кендрик приклекна — би трябвало да се досети, че ще стане така. Трима араби в аби заедно с млад мъж и жена, облечени в очевидно западняшки дрехи, се стрелнаха край тях — мъжът беше в разпран панталон със защитен цвят и държеше кървящата си ръка. Евън се изправи и внимателно надникна иззад каменния ъгъл. Това, което видя, го потресе.

В сянката на тясната уличка стоеше жена с нож с късо острие в лявата ръка и с автоматичен пистолет. Кендрик излезе бавно на неравния калдъръм. Погледите им се срещнаха. Жената вдигна оръжието, Евън замръзна на мястото си и се помъчи да реши какво да прави и кога: знаеше, че ако се дръпне рязко, тя ще стреля. Но вместо това за негово голямо учудване жената заотстъпва назад в плътната сянка с оръжие, все още насочено към него. Изведнъж отекнаха възбудени гласове, прекъсвани от острия писък на свирка, жената се обърна и затича надолу по тъмната тясна улица. Само след секунди вече я нямаше. Тя го беше проследила! Да го убие? Защо? Коя ли беше?

— Насам! — повика го тихо уплашеният арабин. Евън рязко обърна глава — мъжът му махаше трескаво и го викаше да се приближи към тежката страховита врата в сводестия вход. — Бързо, сър! Ще ви пусна! Побързайте! Не бива да ви виждат тук!

Вратата се отвори, Евън изтича вътре и веднага беше издърпан вляво от силната ръка на някакъв дребничък човек, който извика на пазача на входа:

— Махай се! Бързо!

После захлопна вратата и намести двете метални резета. Евън присви очи в тъмнината. Бяха в нещо като антре — широко и запуснато, с няколко затворени врати от двете страни на коридора. Изметнатото дюшеме бе покрито с многобройни персийски килимчета, които според Кендрик щяха да вървят доста добре по търговете на Запад, по стените имаше други килимчета, по-големи, които струваха цяло състояние. Мъжът на име Ел Баз влагаше печалбите си в добре изработени тъкани съкровища. Хората, които разбират от тези неща, веднага биха отсъдили, че имат работа с важна клечка. Другите, включително повечето полицаи и представители на властите, без съмнение биха си помислили, че този потаен човек е покрил пода и стените си с евтини черджета, та туристите да не забележат, че на места къщата се нуждае от ремонт. Човекът на изкуството на име Ел Баз познаваше добре пазарната конюнктура.

— Аз съм Ел Баз — представи се на английски дребният попрегърбен арабин и протегна едрата си длан с изпъкнали вени. — Вие сте човекът, за когото се представяте, радвам се да се запознаем, макар и да не знам името, което вашите уважаеми родители са ви дали. Заповядайте, елате, втората врата вдясно. Това е първата и най-важна процедура. Всъщност останалото е свършено.

— Свършено ли? Какво е свършено? — прошепна Евън.

— Основното — отговори Ел Баз. — Документите са готови — в тях са вписани данните, които получих.

— Какви данни?

— Кой сте, какъв сте, откъде идвате. Само това ми трябваше.

— Кой ви ги даде?

— Нямам представа — отвърна възрастният арабин, след което докосна Кендрик по ръката и го насочи надолу по коридора. — Някаква непозната ме инструктира по телефона, не знам откъде. Но каза паролата и аз разбрах, че трябва да й се подчиня.

— Жена ли?

— Полът няма значение, я шейх. Важни са думите. Заповядайте, влезте! — Ел Баз отвори вратата на малко фотографско студио — апаратурата бе остаряла. Евън го забеляза и това не убягна на Ел Баз. — Левият фотоапарат възпроизвежда зърното върху снимките за паспорти — обясни той. — Хайде! Седнете на стола пред екрана. Ще стане бързо и безболезнено.

Ел Баз работеше чевръсто и тъй като снимките бяха моментални, не се затрудни да избере негатива. Старецът изгори другите, сложи си тънки хирургически ръкавици и направи знак към тежката завеса зад сивия плат, който служеше за екран. Отиде при нея и я дръпна. Показа се бяла грапава стена.

Арабинът допря с десния си крак едно място на пода, пресегна се с ръката с ръкавицата към стената и я натисна. В стената бавно зейна отвор с неравни страни, лявата му част изчезна зад завесата, после, щом стана широк около седемдесет сантиметра, дребничкият фалшификатор на документи влезе в него и кимна на Кендрик да го последва.

Вътре Евън видя апаратура, съвременна и качествена като оборудването във вашингтонския му кабинет. Имаше два големи компютъра, принтери и четири телефона с различен цвят — бяха сложени върху дълъг бял плот без прашинка върху него. Виждаха се и четири стола за клавиатуристки.

— Ето — каза Ел Баз и посочи левия компютър, върху чийто екран светеха яркозелени букви. — Виждате ли с какви привилегии се ползвате, я шейх? Наредиха ми да ви предоставя пълна информация, но не бива да ви давам нищо черно на бяло, ако не се броят документите. Седнете. Запознайте се с биографията си.

— Биографията си ли? — учуди се Кендрик.

— Вие сте арабин от Риад, Саудитска Арабия, и се казвате Амал Баруди. Строителен инженер сте, а във вените ви тече и европейска кръв, май по линията на някакъв дядо. Пише го на екрана.

— Европейска…

— Това обяснява вашите недотам характерни черти, ако някой се усъмни.

— Я чакайте! — Евън се наведе и погледна по-отблизо екрана на компютъра. — Този човек съществува ли?

— Съществуваше. Снощи е починал в Източен Берлин. Това е зеленият телефон.

— Починал? Снощи?

— Източногерманското разузнаване, ръководено, естествено, от руснаците, ще пази смъртта му в тайна дни наред, а може би и седмици, докато бюрократите им се запознаят с всички подробности — в полза на КГБ, разбира се. Междувременно граничните служби са регистрирали и пристигането на господин Баруди — това е синият телефон — едномесечна виза.

— Значи ако някой направи проверка — добави Кендрик, — този Баруди се намира тук съвсем законно, а не е мъртъв в Източен Берлин.

— Точно така.

— Какво ще стане, ако ме хванат?

— Не се безпокойте, ще умрете моментално.

— Но руснаците могат да ни създадат неприятности. Те знаят, че аз не съм Баруди.

— Ами, знаят! Едва ли. — Старият арабин сби рамене. — Гледаме да си нямаме вземане-даване с КГБ, я шейх.

Евън направи пауза и се смръщи.

— Ясно. Как се добрахте до всичко това? За Бога, един арабин от Саудитска Арабия починал в Източен Берлин, прикритието му, досието му, дори и този европейски дядо? Направо не е за вярване.

— Вярвайте, момко, който и да сте вие. Разбира се, хора като мен могат да имат много съучастници, но това също не ви влиза в работата. Само запомнете най-важното: имената на уважаемите си родители, училищата, висшите учебни заведения — две, струва ми се — едното в САЩ — съвсем типично за саудитските араби. Повече от това не ви трябва. Пък и да се докопате до нещо, пак няма да имате нужда от него — ще бъдете мъртъв.

 

 

Кендрик излезе от това царство на престъпността и заобиколи болницата Уалджат в североизточната част на Маскат. Беше на около петстотин метра от американското посолство. По широката улица вече се виждаха по-малко сеирджии. Факлите и внезапните картечни откоси в посолството създаваха впечатлението, че тълпата е много по-голяма и много по-истерична. Насъбралите се хора само се забавляваха с ужаса в посолството и един по един се разотиваха, победени от съня. Отпред, на около триста метра зад Харат Уалджат, се намираше дворецът Алам — крайморската резиденция на младия султан. Евън погледна часовника си — за него бе добре дошло, че в този час се намира тук: разполагаше със съвсем малко време и Ахмат трябваше да действа бързо. Евън затърси уличен телефон и смътно си спомни, че навремето имаше няколко автомата при входа на болницата, пак благодарение на Мани Уайнграс. На два пъти старият негодник беше заявил, че брендито му е отровно, а веднъж една оманка така го беше ухапала по нахалната ръка, че се наложи да го шият. Белите пластмасови раковини на трите телефона отразяваха светлината на уличните лампи. Кендрик хвана вътрешния джоб на робата, където беше прибрал фалшивите документи, и хукна, после веднага забави ход. Инстинктът му подсказа да не привлича вниманието. Стигна първия телефон, вкара монета, по-голяма от необходимото, и набра странния номер, запечатан в съзнанието му: 555–0005.

По челото му избиха капчици пот, докато все по-бавните позвънявания станаха осем. Още две и вместо човешки глас щеше да му отговори секретар. Само това не!

— Да — изрече някой простичко.

— На английски — каза Евън.

— Толкова бързо? — изненада се Ахмат. — Какво има?

— Да караме поред… Проследи ме една жена. Светлината беше оскъдна, но от това, което видях, е средна на ръст, с дълга коса и е облечена в скъпи западняшки дрехи. Говори свободно и арабски, и английски. Сещаш ли се коя е?

— Значи те е проследила в квартала на Ел Баз. Не съм пращал никого. Защо?

— Струва ми се, че искаше да ме убие.

— Какво?

— Пак някаква жена е дала на Ел Баз информация за мен по телефона.

— Знам.

— Може ли да има връзка?

— Каква?

— Някой да се е промъкнал, за да открадне фалшиви документи.

— Надявам се да грешиш — отсече Ахмат. — А с Ел Баз говори жена ми. На никой друг не бих доверил, че си тук.

— Благодаря ти! Но и някой друг знае, че съм тук.

— Говорил си с четирима души, Евън, и единият от тях — нашият общ приятел Мустафа, беше убит. Съгласен съм, и някой друг знае, че си тук. Точно затова останалите трима са под денонощно наблюдение. Може би трябва да изчезнеш, да се скриеш поне за един ден. Мога да го уредя, така вероятно ще научим нещо. Освен това има един проблем, който искам да обсъдим. Касае се за Амал Баруди. Хайде, скрий се за един ден. Така ще е най-добре, нали?

— Не — отговори Кендрик глухо. — Ще изчезна, но няма да се крия.

— Не разбирам.

— Искам да бъда арестуван като терорист. Искам да ме хвърлите при задържаните. И то още тази нощ!