Робърт Лъдлъм
Планът Икар (14)

13

Евън се опита да махне бинта, с който бе превързано лявото му рамо, и усети по гърдите си щипене и острата миризма на спирт. Отвори очи и с учудване видя, че седи в някакво легло, облегнат на възглавници. Беше в стаята на жена. Отляво до стената имаше тоалетка с ниско столче, обковано със злато. Пред тройното огледало, обрамчено с малки крушки, имаше какви ли не сиви флакончета с лосиони и парфюми. Френските прозорци до тоалетката, надиплените прозрачни завеси в прасковен цвят и пищните мебели в стил рококо подсказваха, че тук се е трудил скъпоплатен дизайнер. При прозореца в дъното имаше тапициран със сатен фотьойл, а до него — масичка с розов мраморен плот за телефон и списания. Срещу леглото, на около седем-осем метра имаше вграден гардероб с огледални врати. Вдясно при нощното шкафче имаше писалище от слонова кост и табуретка, и тя обточена със златни кантове. До него покрай цялата стена имаше полирано бюро, най-дългото, което Евън бе виждал през живота си: с политура в прасковен цвят, или peche^[1], както би настоял Мани Уайнграс. Подът беше покрит с мек дебел бял килим, сякаш създаден да гали босите нозе на хората, дръзнали да стъпят върху него. Липсваше само огледало над леглото.

Релефната врата беше затворена и все пак Евън долови зад нея гласове: мъжки и женски. Обърна китката си, за да види колко е часът. Часовника му го нямаше. „Къде ли съм? Как съм попаднал тук? О, Божичко! Шосето при летището…“ Блъсна го кола, всъщност две профучаващи коли. Около него се насъбра тълпа, някой го поведе нанякъде, Евън куцукаше. Азра! Азра го чакаше в хотел „Арадус“… Ами Макдоналд! Беше изчезнал! Господи, всичко се провали! На ръба на паниката, без да забелязва следобедното слънце, което грееше през прозорците, Евън махна завивката и стана от леглото. Запристъпва бавно, несигурно, при всяко движение се мръщеше от болка и стискаше зъби, но все пак можеше да върви и това беше най-важното. Беше гол. Изведнъж вратата се отвори.

— Радвам се, че сте станали — рече мургавата жена.

Кендрик се втурна към леглото и чаршафа с прасковен цвят тъкмо когато тя затваряше вратата.

— Това потвърждава диагнозата на лекаря. Току-що си тръгна. Каза, че имате натъртвания, но от рентгеновите снимки не личи да сте си счупили нещо.

— Рентгенови снимки ли? Къде сме и коя сте вие, госпожо?

— Значи не ме помните?

— Ако това тук — сърдито възкликна Евън и махна с ръка — е любовното ви гнезденце в Бахрейн, уверявам ви, че никога не съм го виждал. Такова чудо не се забравя лесно.

— Не е мое — поясни Калейла, сетне поклати глава, усмихна се едва доловимо и се приближи до леглото. — Принадлежи на един братовчед на емира — човек на възраст, и на младата му жена, на най-младата му, и двамата са в Лондон. Не е добре със здравето, затова сутеренът е претъпкан с медицинска апаратура. Имаш ли власт и пари, си живееш живота — особено тук, в Бахрейн. Уреди го вашият приятел — султанът на Оман.

— Но за да го уреди, някой му е съобщил за случилото се.

— Аз, разбира се.

— Все пак ви познавам отнякъде — прекъсна я Кендрик и се смръщи. — Но не се сещам откъде.

— Не бях облечена така, пък и се видяхме при горе-долу същите неприятни обстоятелства. В Маскат, на една тъмна мръсна пресечка.

— А, в онзи проклет квартал! — извика Евън с широко отворени очи, без да се извръща. — В потъналия в мръсотия Ел Баз. Вие сте жената с оръжието, опитахте се да ме убиете!

— Не, не е вярно. Защитавах се от четирима хулигани — трима мъже и едно момиче.

Кендрик притвори очи.

— Спомних си. Някакво хлапе с подкъсени панталони в защитен цвят, което държеше ръката си.

— Не беше хлапе — възрази Калейла. — Бе наркоман, и двамата с приятелката му бяха упоени и щяха да ме убият, за да платят на доставчиците си. Аз само ви следях, това е. Работата ми е да доставям информация.

— На кого?

— На хората, за които работя.

— Откъде знаете за мен?

— А, на този въпрос няма да ви отговоря.

— За кого работите?

— В широкия смисъл — за организация, която се опитва да намери решение на многобройните ужасни проблеми в Близкия изток.

— Израелска ли?

— Не — спокойно отговори Калейла. — Корените ми са арабски.

— Това не ми говори нищо, но ме плаши.

— Защо? На Вас, американците, не Ви ли хрумва понякога, че и ние, арабите, търсим някакъв изход?

— Идвам от посолството в Маскат. Това, което видях там, беше грозна гледка — в арабски стил.

— За нас също. Но ако ми позволите, ще цитирам един американски конгресмен, който заяви В Долната камара: „Никой не се ражда терорист, хората стават терористи.“

Смаян, Кендрик погледна жената.

— Това е единственото ми изявление, което влезе в протокола. Единственото.

— Направихте го след едно злобно изказване на някакъв конгресмен от Калифорния, който на практика призова да бъдат изтребени всички палестинци, живеещи в, както той се изрази, Ерец Израел.

— За него няма разлика между Ерец и Биариц! Фукльо, който си е глътнал езика, че губи поддръжката на евреите в Лос Анджелис. Оплака ми се лично предния ден. Въобразяваше си, че съм му съмишленик — дори ми намигна.

— Още ли вярвате в онова, което казахте?

— Да — отговори колебливо Кендрик, сякаш се съмняваше в отговора си. — Минал ли си през окаяните бежански лагери, няма как да смяташ, че от тях ще излезе нещо нормално. Но онова, което видях в Маскат, ми дойде много. Да оставим крясъците и дивашките възгласи. Там имаше нещо ледено, нещо премислено жестоко. Онези животни се забавляваха.

— Повечето измежду тях никога не са имали дом. Първите им спомени са от бунищата на лагерите, където са търсели нещо за ядене или дрехи за по-малките си братя и сестри. На пръсти се броят онези, които умеят нещо, които са стъпвали в училище. Не им е било по джоба. Бяха чужденци на собствената си земя.

— Кажете го на децата от Освиенцим и Дахау! — промълви Евън хладно и ядосано. — Тези хора са живи. Те са част от човечеството.

— Предавам се, господин Кендрик. Нямам отговор. Срамувам се.

— Не ми трябва вашият срам. Искам да се махна оттук.

— Само това оставаше — я се погледнете. Няма как да продължите започнатото. Капнал сте от умора, пък и доста пострадахте.

Увит до кръста с чаршафа, Кендрик се подпря на ръба на леглото. Заговори бавно:

— Имах доста ценни неща, сред които пистолет, нож и часовник. Върнете ми ги, ако обичате.

— Нека обсъдим положението.

— Няма какво да обсъждаме — отсече конгресменът. — Наистина.

— Ами ако ви кажа, че сме открили Тони Макдоналд?

— Тони ли?

— Понякога работя в Кайро. Ще ми се да ви кажа, че сме по следите му отдавна, от месеци, дори от години, но няма да е вярно. За първи път се усъмних в него рано тази сутрин, преди зазоряване. Той ме проследи с кола с угасени фарове.

— По пътя над Джабал Шам ли? — прекъсна я Евън. — Да.

— Значи като агентка нямате грешка. Като агентка на врага.

— Казвам се Калейла и наистина съм враг, но на Тони, само дето другите ви подозрения не се оправдават.

— Вие сте ме следили.

— Да.

— Значи сте знаели за „бягството“?

— Да.

— От Ахмат ли?

— Той ми има доверие. Познаваме се от много време.

— Тогава има доверие и на хората, за които работите.

— На този въпрос не мога да отговоря. Казах, че има доверие на мен.

— За втори път увъртате.

— Изисква го ситуацията.

— Къде е Тони?

— Спотайва се в хотел „Тилос“, отседнал е под името Стрикланд.

— Как го открихте?

— Чрез таксиметровата компания. По пътя се е отбил в спортен магазин, където вероятно нелегално се продава оръжие. Въоръжен е… Да речем, че шофьорът прие да ни помогне.

— Да речем?

— Това е достатъчно. Ако Макдоналд предприеме нещо, веднага ще бъдете осведомен. Вече се обади на единайсет души.

— На кого?

— Номерата ги няма в телефонния указател. След около час, когато Тони приключи с разговорите, един човек ще иде в телефонната централа и ще вземе имената. Ще ви ги съобщим веднага щом той открие служебен или уличен автомат.

— Благодаря. Тези телефонни номера ми трябват.

Калейла придърпа табуретката в стил рококо и седна срещу Кендрик.

— Кажете ми с какво сте се захванали, господин конгресмен? Ще ми се да ви помогна.

— Защо ще ви казвам? Отказвате да ми върнете оръжието, ножа и часовника, или някоя от дрехите, които сигурно вече сте продали. Не искате да ми съобщите дори за кого работите.

— Колкото до оръжието, ножа, часовника, чековата книжка, портфейла с около петдесет хиляди американски долара и златната запалка, а, да, и смачкания пакет американски цигари, забранени за износ — много глупаво от ваша страна! — ще ви ги върна, стига да ме убедите, че това, което вършите, няма да причини гибелта на двеста трийсет и шестимата американци в Маскат. Ние, арабите, не можем да го допуснем. И без това ни мразят до смърт за неща, които не зависят от нас. А що се отнася до моите работодатели, какво ви интересуват те, след като не интересуват вашия и моя приятел Ахмат? Вие му имате доверие, той има доверие на мен. Значи и вие можете да ми се доверите. Щом „а“ е равно на „б“, а „б“ е равно на „с“, значи „а“ е равно и на „с“. Дрехите ви бяха дезинфекцирани, изпрани и изгладени. В първото крило на гардероба са — отляво.

Евън едвам се крепеше на ръба на леглото — вгледа се с леко отворени устни в напрегнатата млада жена.

— Не искате приказки назаем, госпожо. Трябва да помисля върху онази задачка с буквите.

— Не знам какъв е графикът ви, но едва ли разполагате с много време.

— Между единайсет и половина и дванайсет довечера — каза Кендрик — нямаше да разкрие нищо повече за времето. — В самолета с мен пътуваше един младеж — терорист от посолството в Маскат.

— Отседнал е в хотел „Арадус“ на Уади Ел Ад под името Т. Фарук.

— Как?…

— От друг шофьор, който се съгласи да ми помогне — отговори Калейла с по-широка усмивка. — Да речем — добави тя.

— Тези, за които работите, явно имат голямо влияние на доста места.

— Колкото и странно да ви се струва, хората, за които работя, нямат нищо общо с тази история. Те нямаше да стигнат чак дотам.

— Но вие стигнахте.

— Налагаше се. По лични причини. Но и те не подлежат на обсъждане.

— Вие сте голяма работа.

— Защо не се обадите на приятеля си в „Арадус“! Купи си дрехи в хотела, а и се подстрига. Сигурно сте го инструктирали. Но му се обадете, избавете го от притеснението.

— Много мило от ваша страна, че искате да ми помогнете — досущ като шофьорите.

— Защото не съм Ви Враг. Обадете се на Ахмат, ако искате, и той ще ви го каже. Аз също имам номера с трите петици.

От лицето на арабката сякаш се вдигна було, тя, помисли си Евън, бе хубава и интересна, в големите й кафяви очи се четяха, загриженост и любопитство. И все пак той се наруга наум, че не е професионалист и не може да отсее истината от фалша. Между единайсет и половина и дванайсет довечера! Тъкмо тогава, през тези трийсет минути, щеше да открие нишката, водеща към Махди. Можеше ли да има доверие на тази толкова способна, ала потайна жена? Щеше ли да се справи сам? Тя знаеше номера с трите петици… откъде ли? Изведнъж стаята започна да се върти, а слънчевите лъчи, нахлуващи през прозореца, се превърнаха в оранжев вулкан. Къде бяха прозорците?

— Не, Кендрик! — извика Калейла. — Само това не! Не припадай! Обади се на номера, аз ще ти помогна! Приятелят ти трябва да знае, че всичко върби по план. Той е терорист в Бахрейн! Няма къде да иде. Обади се!

Евън усети силни шамари по лицето си — остри, шибащи удари, от които кръвта нахлу в главата му. Изведнъж почувства, че Калейла обгръща главата му с дясната си ръка, а с лявата се пресяга към чашата на нощното шкафче.

— Пий! — заповяда тя и поднесе чашата към устните му.

Той се подчини. Течността сякаш избухна в гърлото му.

— Господи! — избоботи Евън.

— Коктейл от водка и бренди — усмихна се Калейла, както го държеше. — Даде ми го един англичанин от МИ–6, казва се Мелвин. Почерпи някого с три такива коктейла и после можеш да му пробуташ каквото си искаш, ми рече той. Мога ли да ти пробутам нещо, конгресмене? Да те изнудя да позвъниш?

— Нищо не можеш да ми пробуташ. Нямам пари. У теб са.

— Хайде, обади се! — примоли Калейла, пусна пленника си и се оттегли на табуретката със златни ръбове пред тоалетката. — Страшно важно е.

Кендрик поклати глава и направи опит да фокусира погледа си върху телефона.

— Не знам номера.

— Ето го. — Калейла бръкна в джоба на куртката и извади лист хартия. — Номерът е 59591.

— Благодаря ви, секретарке!

Евън посегна към телефона. Наведе се, вдигна го и го сложи върху коленете си — всичко това му костваше страхотни болки. Още малко, и умората щеше да го повали: той едва се движеше, едва въртеше шайбата.

— Азра! — каза, когато чу гласа на терориста. — Разгледа ли картата на Манама? Чудесно. Ще те взема от хотела в десет. — Направи пауза и хвърли поглед към Калейла. — Ако случайно се забавя, ще се срещнем на улицата северно от джамията Джума, на пресечката с улица Халифа. Ще те намеря. Разбра ли? Добре.

Разтреперан, Кендрик затвори.

— Трябва да се обадиш на още един телефон, конгресмен.

— Дай ми минутка-две.

Кендрик се облегна на възглавниците. Господи, колко беше уморен!

— А, не, веднага. Кажи на Ахмат къде си, какво си направил, какво става. Той чака. Заслужава да чуе всичко това от теб, не от мен.

— Добре де! — С огромно усилие Евън се наведе и вдигна слушалката от телефонния апарат, който още беше на леглото. — Забравих, че има директна връзка. Какъв беше кодът на Маскат?

— 968 — отговори Калейла. — Набери първо 001.

— Май си разменихме ролите — вметна Кендрик, като набираше номера — едвам различаваше цифрите.

— Кога за последен път си спал? — попита Калейла.

— Преди два-три дни.

— А кога за последен път си ял?

— Вече не помня… А ти? И ти си била доста заета, госпожо Всезнайке.

— И аз не помня… А, да. Когато си тръгнах от Ел Шари ел Мишкуийс, се отбих в онази ужасна сладкарница на площада и хапнах баклава. Но по-скоро за да видя кой е вътре.

Евън вдигна ръка. Тайният телефон на султана звънеше.

— Ало?

— Ахмат, обажда се Кендрик.

— Слава Богу!

— Ядосан съм.

— Какво? Какво има?

— Защо не ми каза за нея?

— За нея ли? За коя?

Евън подаде слушалката на смутената Калейла.

— Аз съм, Ахмат — каза тя засрамено. След осем секунди, през които сърдитият и смутен глас на султана кънтеше из цялата стая, Калейла продължи: — Нямах друг избор, или трябваше да го сторя, или журналистите щяха да надушат, че някакъв конгресмен от Щатите с пистолет и петдесет хиляди долара е влязъл в Бахрейн, без да мине през граничния контрол. Много бързо щяха да надушат, че е пристигнал със самолет, поръчан от султана на Оман. И да се усъмнят относно мисията му в Маскат. От твое име помолих брата на емира, когото познавам от години, да ни настани… Благодаря ти, Ахмат. Ето го.

Кендрик пое слушалката.

— Тя не си поплюва, мой човек, но май наистина е по-добре да съм тук, отколкото някъде другаде. Само без повече изненади… Защо мълчиш?… Не оклюмвай, всичко върви по плана, но не ми се меси, освен ако не те помоля! Нашето момче от посолството е в хотел „Арадус“, а колкото до Макдоналд, сигурно си в течение… — Калейла кимна и Евън бързо продължи: — Така си и знаех. Той е под наблюдение в „Тилос“. Щом спре да върти телефона, ще получим номерата, на които е звънил. И двамата са въоръжени. — Капнал от умора, Кендрик описа в подробности на султана каква е връзката с агентите на Махди. — Трябва ни само един, Ахмат, който да ни отведе при него. Няма да мирясам, докато не получа информацията.

Кендрик затвори телефона и се отпусна върху възглавниците.

— Трябва да хапнеш — каза Калейла.

— Прати да донесат нещо от някой китайски ресторант — рече Евън. — Моите петдесет хиляди са у теб, не у мен.

— Ще кажа да ти приготвят нещо в кухнята.

— За мен ли?

Кендрик погледна с притворени клепачи мургавата жена на смешната табуретка със златните ръбове в стил рококо. Бялото на тъмнокафявите й очи беше кръвясало, тя имаше сенки от преумора, а красивото й лице бе прекалено набръчкано за възрастта.

— А ти?

— Не мисли за мен. Гледай себе си.

— Още малко, и ще паднеш от лилипутското си тронче.

— Не бери грижа, ще се оправя — отвърна Калейла, изправи гръб и примигна предизвикателно.

— Не ми даваш часовника, ще ми кажеш ли поне колко е часът?

— Четири и десет.

— Всичко е наред — рече Евън и както бе загърнат с чаршафа, стъпи на пода. — Убеден съм, че все някой в това страхотно жилище ще ме събуди. Прочетох някъде, че почивката била оръжие. С отспиване или недоспиване са печелени и губени повече битки, отколкото със стрелба… Ако свенливо се извърнеш, ще грабна една хавлия от вероятно най-голямата баня в Бахрейн и ще си намеря друго легло.

— Ако излезем от стаята, трябва да напуснем и къщата.

— Защо?

— Такава е уговорката. Емирът не си пада по младата съпруга на братовчед си, затова движението ти е ограничено само в нейните покои. Отвън има охрана, която следи за реда.

— Не думай!

— Не съм измислила правилата, само ти намерих квартира.

Кендрик умираше за сън. Претърколи се в другия край на леглото, като за всеки случай стискаше чаршафа.

— Добре, мис Кайро. В случай че не искаш да тупнеш от тази глупава табуретка или да паднеш по лице на пода, ела да легнеш. Но преди да заспиш, запомни две неща: не хъркай и на всяка цена ме събуди в осем и половина.

След двайсет мъчителни минути, през които едвам държеше очите си отворени и падна два пъти от табуретката, Калейла се мушна в леглото.

 

 

Случи се невероятното — невероятно, защото никой от двамата не го очакваше, не го искаше, дори не бе помислял за него. Мъжът и жената — уплашени, изтощени до краен предел, усетиха присъствието си и в просъница се приближиха един до друг; първо се докоснаха, после бавно и плахо протегнаха ръце един към друг, накрая се прегърнаха. Подпухналите им притворени устни търсеха отчаяно милувките, които да ги отърват от страховете. Любиха се лудо, не като непознати, които подражават на животните, а като мъж и жена, изградили духовен мост и усетили нуждата от малко топлинка, от утеха в този подивял свят.

— Сигурно трябва да ти се извиня — поде Евън, както бе отпуснал глава на възглавницата и си поемаше дълбоко дъх, сякаш се задушаваше.

— Моля те, недей — пророни Калейла. — Аз не съжалявам. Понякога… понякога на всички трябва да ни се припомни, че сме хора. Така ли го каза?

— Да, но в друг контекст.

— А, едва ли е в друг! Като се замислиш… Спи, Евън Кендрик. Няма да споменавам повече името ти.

— Какво означава това?

— Спи!

 

 

След три часа, почти на минутата Калейла стана, вдигна дрехите си от белия килим и след като хвърли поглед към неподвижния американец, се облече бавно. Написа бележка на лист с герба на емира и я остави на нощното шкафче до телефона. После отиде при тоалетката, издърпа едно чекмедже и извади вещите на Кендрик — включително оръжието, ножа, часовника и портфейла му. Остави всичко на пода до леглото без преполовения пакет американски цигари, който смачка и пъхна в джоба си. Прекоси стаята и тихо се измъкна.

— Слушай! — прошепна тя на арабски на униформения мъж от охраната. — Събудете го точно в осем и половина. Ще проверя дали сте изпълнили нареждането. Ясно ли е?

— Да, да! — отговори войникът и кимна.

— Може да го потърсят по телефона, ще поискат да ги свържете с „госта“. Запишете каквото ви предадат на лист хартия, сложете го в плик и го пъхнете под вратата. Ще го уредя с властите. Това са имената и телефонните номера на хората, които работят с неговата фирма. Ясно ли е?

— Да, да!

— Чудесно.

Калейла пъхна в джоба на мъжа бахрейнски динари на стойност петдесет американски долара. Той беше неин до края на живота си или поне през следващите пет часа. Тя се спусна по витата стълба с орнаменти към огромното антре и резбованата външна врата, която друг войник отвори с раболепен поклон. Излезе в навалицата по улицата, където хора с роби и тъмни официални костюми бързаха в двете посоки, и потърси уличен телефон. Видя един на ъгъла и се затича натам.

— Чакат да им се обадя, уверявам ви — рече Калейла, след като продиктува кода за извънредна ситуация.

— Ало? — Гласът, прозвучал от седем хиляди километра, беше рязък.

— Казвам се Калейла. Сигурно вие сте човекът, с когото трябва да се свържа.

— Точно така. От централата ми обясниха, че се обажда Бахрейн. Потвърждавате ли?

— Да. Той е тук. Бях с него няколко часа.

— Какво става?

— Има срещу между единайсет и половина и полунощ до джамията Джума и Ал Халифа. Трябва да бъда там, сър. Той не е подготвен. Няма да се справи!

— Изключено, госпожо!

— Той е като дете пред тези хора. А аз мога да му помогна!

— Можете и да ни издадете, което не бива да става в никакъв случай, знаете го много добре! А сега изчезвайте оттам!

— Знаех, че ще реагирате така, сър. Може ли да обясня минусите на тази операция?

— Не ме интересуват тези дивотии. Изчезвайте.

Калейла се смръщи, когато франк Суон затръшна телефона във Вашингтон, окръг Колумбия.

— Знам и „Арадус“, и „Тилос“ — каза Еманюел Уайнграс по телефона от стаята на охраната на летището в Мухарак. — Т. Фарук и Стрикланд, Божичко, не мога да повярвам! Онова пиянде от Кайро… Добре де, извинявай, не е пиянде, трезвеник е, същински кукуряк. Карай нататък.

Уайнграс записа информацията, която му даде от Маскат един младеж — архитектът го уважаваше все повече. Познаваше мъже, два пъти по-възрастни от Ахмат, с три пъти по-голям опит, които щяха да рухнат под тежестта на всичко, преживяно от султана на Оман, да не говорим за побеснелите западни репортери, които дори не се досещаха колко сърцат е той. Имаше смелостта да рискува, а това можеше да му коства султанството, че и живота.

— Добре. Записах… Хей, малкият, страхотен си. Нямаш грешка. Е, да, сигурно си го усвоил от мен.

— От теб усвоих едно, Мани, една много важна истина. Да посрещам нещата такива каквито са и да не си търся извинения. Независимо дали боли или е приятно, така ми каза. Твърдеше, че човек може да преживее провала, но не и извиненията, отнели му правото да се провали. Доста време ми беше нужно да го проумея.

— Много мило от твоя страна, млади младеж. От вестниците разбрах, че чакаш дете. Кажи му го и на него. Наречи го поправка „Уайнграс“ към Десетте Божи заповеди.

— Ей, Мани…

— Какво?

— Моля те, не се появявай в Бахрейн с крещящо жълтите си или кървавочервени папионки. Бият на очи. Мисля, че ме разбираш.

— Да не си ми шивач?… Ще се чуем пак, малкият. Пожелай ни на слука.

— Пожелавам ви го, приятелю. Жалко, че няма да съм с вас!

— Жалко, я. Нямаше да съм тук, ако не го знаех, ако нашият приятел не го знаеше.

Уайнграс затвори телефона и се обърна към шестимата мъже отзад. Бяха насядали по столове и маси, някои държаха пистолети, други проверяваха батериите на миниатюрните радиопредаватели. Всички обаче гледаха и слушаха внимателно стареца.

— Ще се разделим на две групи — каза той. — Бен Ами и Сивия ще дойдат с мен в „Тилос“. Синия, ти заведи останалите в хотел „Арадус“…

Мани замълча, задави се от силната кашлица — лицето му почервеня, а слабото му тяло се разтресе. Бен Ами и членовете на Масадската бригада се спогледаха. Никой не помръдна от мястото си — инстинктивно усещаха, че Уайнграс ще им се скара, ако се опитат да му помогнат. Но за всички беше ясно едно: пред тях стоеше един умиращ човек.

— Вода? — попита Бен Ами.

— Не — отговори рязко Мани, щом пристъпът го поотпусна. — Проклета настинка, проклет френски климат!… Добре, докъде бяхме стигнали?

— Значи аз ще заведа останалите в хотел „Арадус“ — отвърна Яков с кодовото название Синия.

— И се облечете свястно, да не вземат да Ви изхвърлят от фоайето. Тук на летището има магазини, достатъчно е да си купите чисти сака.

— Но това са нашите работни дрехи — възпротиви се Черния.

— Опаковайте ги — каза Уайнграс.

— Какво ще правим в „Арадус“?

Синия слезе от масата, на която беше седнал. Мани погледна записките си, после младия водач.

— В стая 201 е отседнал мъж на име Азра.

— Това на арабски значи син — прекъсна го Червения и хвърли поглед към Яков.

— Той е в щаба на терористите в Маскат — прекъсна го Оранжевия. — Говори се, че оглавявал групата, нападнала кибуца Тевери при Галилея, когато бяха убити трийсет и двама души, включително девет деца.

— Сложил бомби в три селища на Западния бряг — добави Сивия — и взривил една аптека, след като на стената изписал „Азра“. След взрива стената била сглобена като мозайка и се появило името Азра. Виждал съм го по телевизията.

— Свиня — тихо каза Яков и оправи ремъците на кобура под сакото си. — Какво ще правим, когато отидем в „Арадус“? Ще го почерпим чай и тортичка или ще му връчим медал за човеколюбив?

— Ще внимавате да не ви види! — дрезгаво отговори Уайнграс. — Но не го изпускайте от очи. Двама от вас да наемат съседните стаи и да наблюдават вратата. Няма да ходите и до тоалетната, няма да пиете вода — ще държите под око вратата. Другите двама да стоят на улицата. Единият на предния вход, другият — на служебния. Поддържайте радиовръзка. Измислете си някакви прости кодове, едносрични — на арабски. Мръдне ли той — вие след него. Но в никакъв случай не се издавайте. Запомнете, той е професионалист като вас. Знае как да си пази кожата.

— Може би тихомълком ще го изпроводим на купон? — саркастично попита Синия. — И това ако е план!

— План ще ни даде Кендрик — каза Мани, този път без да се обиди. — Ако го има — добави тихо и загрижено.

— Какво! — Бен Ами се изправи от стола, но не от гняв, а от учудване.

— Ако всичко е наред, в десет часа той ще се срещне с арабина. Чрез терориста от Маскат се надява да се свърже с някой от агентите на Махди, който от своя страна да го отведе при самия Махди или при някой негов човек.

— На какво се надява? — усъмни се Бен Ами от Мосад.

— Всъщност планът не е лош. Хората на Махди смятат, че са възникнали извънредни обстоятелства, но още не знаят точно какви.

— Какъв аматьор! — избоботи Червения от Масадската бригада. — Те имат дубльори, които от своя страна работят с подставени лица. Какво, по дяволите, търсим тук?

— Тук сте, за да надхитрите дубльорите и подставените лица! — извика в отговор Уайнграс. — Ако аз трябва да ви уча, по-добре се върнете в Тел Авив и почнете подготовката отначало! Ще следите, ще дебнете, ще убивате лошите. Ще разчиствате пътя на този аматьор, който залага живота си. В дъното на всичко е Махди, ако не сте го разбрали досега, няма как да ви помогна! Само една дума да изрече, за предпочитане с пистолет, опрян в главата му, и всичко в Оман спира.

— Така си е — призна Бен Ами.

— Няма никаква логика! — извика Яков. — Дори и този Кендрик да се добере до вашия Махди, какво ще направи, какво ще му каже? — Синия заговори присмехулно с американски акцент: — Виж какво, мой човек. Имам страхотно предложение. Прибери си главорезите и ще ти подаря новите си кожени ботуши. Да си умреш от смях! Ще му теглят куршума още щом отвори дума за извънредните обстоятелства.

— Така си е — повтори Бен Ами.

— Брей че адвокати! — изкрещя Мани. — Да не мислите, че синът ми е глупак? Тъпак не може да изгради строителна империя. Добере ли се до нещо конкретно — име, място, фирма, — ще звънне в Маскат и нашият общ приятел — султанът, ще се обади на американците, англичаните, французите, на всички, на които има доверие, и те ще сторят нужното и Оман. Техните хора тук, в Бахрейн, ще довършат нещата.

— Точно така — потрети Бен Ами и кимна.

— Да де — съгласи се и Черния.

— А вие какво ще правите през това време? — попита поуспокоеният, но все още предизвикателно настроен Яков.

— Ще пипна една тлъста лисица, изяла твърде много кокошки — каза Уайнграс.

 

 

Кендрик отвори рязко очи. Тишината в спалнята бе нарушена от някакъв шум, от драскане, което не идваше от улицата под френските прозорци. Беше нещо по-близко, по-лично, почти интимно. Но не бе Калейла. Нея я нямаше. Евън примигна пред вида на вдлъбнатата възглавница до него и въпреки че съзнанието му лека-полека възстанови всичко, го обзе внезапна тъга. През малкото часове, които бяха заедно, той беше започнал да чувства нещо към нея, между тях се беше появила някаква топлина — ако я нямаше, едва ли щяха да се любят толкова диво.

Колко ли беше часът? Евън обърна китката си — часовника му го нямаше. Да му се не види, още беше у оная кучка! Евън се претърколи в леглото и пусна крака на пода, без да обръща внимание на чаршафа, с който се бе увил. Напипа с нозе нещо твърдо, погледна надолу към белия килим, който приличаше на козината на бяла мечка, и отново примигна. Всичко, което бе държал в джобовете си, беше там. Всичко без пакета цигари, който сега му трябваше най-много. Погледът му бе привлечен от лист с позлатени кантове върху нощното шкафче. Евън го взе.

„Бяхме мили един с друг в момент, когато и двамата имахме нужда от нежност. Не съжалявам за нищо освен за едно. Никога вече няма да се видим. Сбогом.“

Никакво име, никакъв адрес, само едно „Чао, приятелю“. Толкова по въпроса за двата разминали се кораба в Персийския залив, по-точно за двете напрегнати, съсипани души в късния бахрейнски следобед. Но вече не беше следобед, осъзна Евън внезапно. Едва успя да разчете бележката от Калейла — през прозореца проникваха последните златисти слънчеви лъчи. Той посегна към часовника си: беше осем без пет. Бе спал почти четири часа. Бе гладен като вълк, а годините, прекарани в пустинята, планините и реките, го бяха научили да не предприема нищо сериозно на гладен стомах. „Охраната“ — му беше споменала Калейла — „отвън“. Евън издърпа чаршафа от леглото, омота се с него и прекоси стаята. Спря. На пода имаше някакъв плик. Ето какво бе чул — как някой го промушва, как се опитва да го пъхна по дебелия килим. Евън го взе, разкъса го и зачете. Беше списък от шестнайсет имена, адреси и телефонни номера. Макдоналд! Телефоните, на които беше звънил в Бахрейн. Още една стъпка към Махди!

Евън отвори вратата. Поздрави набързо войника на арабски.

— Вече сте буден, сър. Наредено ми беше да не ви безпокоим до осем и половина.

— Ще съм ви благодарен, ако ме обезпокоите с малко храна. Жената спомена, че мога да получа от кухнята нещо за ядене.

— Разбира се. Каквото пожелаете, сър.

— Каквото намерите. Месо, ориз, хляб… и мляко, пие ми се мляко. Побързайте, ако обичате.

— Веднага, сър!

Войникът се обърна и забърза по коридора към стълбището. Евън затвори вратата и постоя малко, докато очите му свикнат с мрака в стаята. Запали лампата върху безкрайното бюро, после отиде по дебелия килим при вратата за една от най-пищните бани в Бахрейн.

След десет минути излезе от нея, изкъпан и обръснат, беше си сложил къса хавлия. Отиде при гардероба, където Калейла бе казала, че са дрехите му — „дезинфекцирани, изпрани и изгладени“. Отвори огледалната врата и едва разпозна странните дрехи, които бе подбрал в посолството в Маскат. Сега те приличаха на военна униформа. Без да ги маха от закачалките, ги сложи на фотьойла, върна се при леглото, седна и погледна вещите си на пода. За миг се изкуши да провери дали от портфейла му не липсват по-едри банкноти, после се отказа. Поне сега не го интересуваше дали Калейла е крадла.

Телефонът иззвъня, по-скоро изписука. За миг Евън се вторачи учудено в апарата: кой ли го търсеше? Списъкът на Макдоналд беше у него. Това беше единственото обаждане, за което го беше предупредила Калейла. Дали не беше тя? Дали не бе променила решението си? Евън неочаквано се развълнува, вдигна слушалката и я долепи до ухото си. След осем секунди вече съжаляваше.

— Американецо — каза някакъв мъж монотонно и с омраза. — Излезеш ли от къщата преди сутринта, ще си мъртъв! Утре се прибирай по живо, по здраво, няма какво да търсиш тук.