Робърт Лъдлъм
Планът Икар (42)

40

Първо усети вятъра и пръските вода, после вълните и накрая широките платнени ремъци, с които го бяха вързали за металния стол, прихванат с винтове върху клатещата се яхта. Отвори очи в подвижната тъмнина — беше на кърмата, пред очите му се разстилаше разпененият килватер, изведнъж в някаква кабина отзад блесна светлина. Евън се извърна и проточи врат да види какво става. Най-неочаквано съгледа тъмнокосия мургав човек от охраната, според майката на когото трябвало да стане папа… и който бе изкрещял, че тъкмо той командва тук. Мъжът седеше на стола отстрани, препасан през кръста с един-единствен ремък.

— Събудихте ли се, господин конгресмен? — попита той учтиво.

— Какво, по дяволите, сте направили? — извика Кендрик, като се опита да се освободи от стягащите го колани.

— Извинявайте за ремъците, но само това оставаше, да паднете в морето. Бурно е — просто ви пазехме, докато подишате малко свеж въздух.

— И таз добра, пазели ме! Упоихте ме, мръсници такива, и сте ме докарали тук против волята ми! Отвлекли сте ме! В канцеларията ми знаят къде съм бил снощи… Всички до един ще гниете по затворите заради това! А онзи негодник Болинджър ще бъде лишен от поста си и ще прекара…

— Стига, стига — прекъсна го мъжът и вдигна спокойно ръка в знак на протест. — Нещо бъркате, господин конгресмен. Никой не ви е упоявал, само ви бихме успокоително. Нещо ви прихвана. Нахвърлихте се на гост на вицепрезидента, можехте да го убиете…

— Щях и ще го убия! Къде е тоя лекар, къде?

— Какъв лекар?

— Стига сте увъртали! — изрева Кендрик и опъна ремъците. Изведнъж му хрумна нещо. — Лимузината, шофьорът! Той знае, че не съм излязъл оттам.

— Напротив, излязохте. Не се чувствахте добре, затова не говорехте много и си бяхте сложили тъмните очила, но пък дадохте много щедър бакшиш.

Яхтата се плъзгаше по водата, Евън изведнъж погледна към дрехите, с които беше облечен, присвил очи срещу слабата светлина в каютата отзад. Панталоните бяха от дебело кадифе, а ризата — от груб черен плат… не бяха неговите дрехи.

— Мръсници! — извика той и отново се сети за нещо. — Но са ме видели да слизам пред хотела!

— Съжалявам, но изобщо не сте ходили в хотела. Единственото, което казахте на шофьора, бе да ви остави при Балбоа Парк, където трябвало да се срещнете с някого, а после сте щели да вземете такси до вкъщи.

— Всичко сте предвидили, дори дрехите. Боклуци, наемни убийци!

— Пак бъркате, господин конгресмен. Постарахме се да ви спестим неприятностите. Не знаехме какво сте смъркали или сте си били, но както би казал моят темпераментен дядо, направо пред очите ни започнахте да откачате. Как да ви оставим да се появите пред хората!

— Добре де. Чух те, когато каза: „Сега аз командвам тук!“ А също: „Познавам хора, които ще се справят.“ Ей на това му се вика „мафия“.

— Знаете ли, господин конгресмен, страшно ви се възхищавам, но не мога да приема антипатията, с която се изказвате за всички италианци.

— Разправяй го на главния прокурор в Ню Йорк — отвърна Кендрик точно когато яхтата рязко хлътна, а после бе издигната от голяма вълна. — Джулиани ще те прибере заедно с товара.

— Да де, но понеже стана дума за неща, които се разиграват посред нощ, може и да си плаваме тук, ала няколко души са видели в Балбоа Парк мъж, който отговаря на вашето описание — тоест, бил е облечен като вас, когато сте излезли от хотела и сте се качили в лимузината, — та той е влязъл в „Балтазар“.

— Къде?

— Кафене в Балбоа. Нали знаете, там има доста студенти от всички краища на света, включително и от Средиземноморието. Младежи, чиито семейства живеят в Иран, Саудитска Арабия и Египет… дори на територии, които някои още наричат Палестина. Понякога обстановката се нажежава, та полицията е принудена да въвежда ред и да конфискува неща като пистолети и ножове. Тези хора са много избухливи.

— Значи са ме видели да влизам там и естествено, ще се намерят хора, които ще потвърдят, че съм бил в кафенето.

— Никой не поставя под съмнение смелостта ви, конгресмен. Вие търсите разрешение на проблемите в най-опасните места, нали? Оман, Бахрейн… дори домът на вицепрезидента на Съединените щати.

— Прибави и подкупа, боклук такъв.

— Чакайте малко! Нямам нищо общо с посещението ви при Пепелянката, нека сме наясно. Просто правя услуга, която не влиза в служебните ми задължения, и толкоз.

— Защото „познаваш хора, които ще се справят“, например човек, който ще облече моите дрехи, ще се качи в моята кола и ще влезе в Балбоа Парк. Както и неколцина други, успели да ме изведат от къщата на Болинджър, без да бъда разпознат.

— Частната бърза помощ е много удобна и дискретна, в случай че гостите се разболеят или се почерпят малко повече.

— А други един-двама отклоняват вниманието на журналистите и персонала.

— Приятелите ми извън службата винаги се отзовават при нужда. На драго сърце помагаме.

— Срещу заплащане, естествено.

— Ами да… Те плащат добре, конгресмен. Доста са щедри, особено сега.

— Готови са да наемат дори бърза яхта и опитен капитан.

— А, за това нямаме никаква заслуга — възрази, развеселен, мъжът от мафията. — Яхтата си е тяхна, капитанът — също. Някои неща не бива да се оставят на произвола на съдбата, особено когато става дума за морето между САЩ и Мексико, където гъмжи от патрули. Тук се иска по-друго влияние.

Кендрик усети, че с тях има трети човек, обърна се на стола, но не видя никого на палубата на скъпата яхта. После вдигна очи към кърмата. Някой се дръпна в мрака, ала Евън все пак успя да разпознае високия мъж със силния тен от библиотеката на Болинджър: лицето му бе изкривено от омраза.

— Всички гости на вицепрезидента ли са на яхтата? — попита той, почувствал, че мафиотът е проследил погледа му.

— Какви гости?

— Схватлив си, Луиджи.

— Тук са само капитанът и един моряк. За пръв път ги виждам.

— Къде отиваме?

— Да се поразходим.

 

 

Яхтата забави ход, когато от моста светна прожектор. Мафиотът развърза колана и стана — прекоси палубата и се скри в долната кабина. Евън го чу, че говори по вътрешната уредба, но от вятъра и плискащите се вълни не можа да разбере думите му. След малко мъжът се върна — държеше пистолет, автоматичен колт четирийсет и пети калибър. Потиснал паниката, Кендрик си спомни за акулите край Катар и се запита дали някой нов Махди на другия край на света няма да изпълни присъдата, произнесена в Бахрейн. Дори да бе така, Евън взе същото решение, както и в Бахрест — че няма да им се даде лесно. Предпочиташе да му теглят куршума, вместо да се удави или да бъде разкъсан от кръвожадните риби в Тихия океан.

— Пристигнахме, господин конгресмен — осведоми го любезно мафиотът.

— Къде?

— Нямам представа. На някакъв остров.

Кендрик притвори очи, благодарейки — не знаеше точно на кого, и си пое дълбоко въздух, за да не трепери. Героят от Оман си беше чиста измислица, рече си той. Просто не му се мреше: освен че го беше страх, му бе мъчно и за Калейла. Любовта, която цял живот му се бе изплъзвала, най-после го бе споходила: всеки миг му беше мил.

— Като ви гледам, май нямате нужда от това — каза той и кимна към пистолета.

— А, не се знае — възрази мъжът от охраната, добрал се до този пост благодарение на мафията. — Ще ви развържа, но при най-малкото внезапно движение никога няма да видите сушата, capisce?

— Molto bene.

— Не ми се сърдете, но така ми наредиха. Когато човек служи на някого, длъжен е да изпълнява нарежданията му.

Евън чу как ремъците пукат и отпускат китките и глезените му.

— А хрумвало ли ти е, че ако се подчиняваш на подобни заповеди, може и да не се върнеш в Сан Диего? — попита той.

— Разбира се — отвърна нехайно мафиотът. — Точно затова сме хванали Пепелянката натясно. „Пепелянка натясно“, добре звучи, нали?

— Не знам. Аз съм строителен инженер, а не поет.

— Аз пък държа пистолет, което ще рече, че също не съм поет. Така че умната, господин конгресмен.

— Сигурно викате Пепелянката на вицепрезидента.

— Да, той каза, че е чувал този прякор и му е обидно. Обидно му било, моля ви се! Тия кретени имат нахалство да подслушват охраната.

— Ужасно — съгласи се Кендрик, после стана тромаво от металния стол и размърда изтръпналите си ръце и крака.

— Кротко! — извика мъжът от Секретните служби и отскочи назад с насочен към главата на Евън пистолет.

— Опитай се и ти да поседиш на тоя проклет стол, колкото съм седял аз, пък ще те видим дали ще вървиш по права линия!

— Добре де. Иди по крива линия до ей онова прекрасно въже при стъпалата. Оттам ще слезеш.

Яхтата навлезе в нещо като заливче, а после с доста маневри се изравни с дълъг около трийсет метра док, от другата страна на който се поклащаха още три лодки, по-малки, по-бързи и по-мощни. Скрити зад телени мрежи лампи осветяваха кея, от тъмнината изскочиха двама души, които застанаха до пилоните. Яхтата акостира с лекота до кея, покрит с автомобилни гуми, и към носа и кърмата полетяха въжета, първото от които беше уловено от мафиота, прехвърлил пистолета в лявата ръка, а другото — от единствения член на екипажа.

— Слизай! — извика той на Кендрик, когато яхтата се блъсна леко в дока.

— Искам лично да благодаря на капитана за приятното пътуване…

— Много смешно, няма що — каза офицерът от охраната, — но си го спести за филмите и скачайте. Няма да видиш никого.

— Искаш ли да се обзаложим, Луиджи?

— А искаш ли топките ти да се търкалят по палубата? И не се казвам Луиджи.

— Реджиналд ли?

— Слизай!

Следван от мафиота, Евън тръгна към склона по стръмната каменна пътека, която водеше нагоре. Мина между два знака, написани на ръка — красиви, почти калиграфски бели букви върху кафеникава боя. Знакът вляво беше на испански, другият на английски:

— Спри! — нареди агентът от охраната. — Не се обръщай! Гледай право напред!

Кендрик чу, че някой тича по дока, после тихи гласове, думите, които успя да различи, бяха изречени на английски, но с испански акцент. Някой даваше нареждания.

— Хайде! — продължи мафиотът. — Тръгвай по пътеката и завий надясно… Не се обръщай!

Евън се подчини, макар да му беше трудно да изкачва стръмния склон, бе пътувал твърде дълго вързан на яхтата и краката му бяха изтръпнали. Опита се да види къде е: мъждивите светлини по пристана бяха заменени с много по-слаби кехлибарени лампи от двете страни на пътеката. Зеленината беше буйна и усойна, дърветата се издигаха на шест-седем метра и бяха обвити с тежки лиани, които сякаш се протягаха от дънер на дънер като ръце, увити около ръце и тела. От двете страни на пътеката имаше старателно подстриган жив плет, висок до кръста. На дивата природа бе наложен порядък. Най-неочаквано Евън съгледа потънал в мрак стръмен хълм и вниманието му бе привлечено от звуци на вода, но това не бе ромонът на бързеите, по които обичаше да се спуска. С тътен се разбиваха вълни. Вълни, които се разпенваха върху скалите някъде наблизо или може би ехото им отекваше в камънака и дивата растителност.

Ниските жълтеникави лампи се разделяха на две редици — едната право напред и нагоре, а другата надясно. Кендрик пое покрай втората. Постепенно пътеката се изравни и изведнъж видимостта се увеличи. Черните колони и огромните сенки се превърнаха в тъмни стволове, палми и непроходим синьо-зелен шубрак. Точно отпред изникна къща, двата прозореца отстрани светеха. В къщата обаче имаше нещо необичайно — Евън отпърво не разбра какво точно. Когато се приближи, видя, че впечатлението се създава от прозорците, каквито той не бе виждал досега. Скосеното стъкло беше дебело най-малко десет сантиметра и приличаше на две огромни правоъгълни призми, които засилваха многократно светлината вътре. Причудливият дизайн на прозорците се отличаваше с още нещо — през тях не можеше да се мине… нито отвътре, нито отвън.

— Ето къде ще живееш, конгресмен — рече мъжът от охраната, осигуряващ услуги, които не му влизаха в задълженията. — „Вашата вила“ звучи добре, нали?

— Наистина не мога да отседна в такава разкошна къща. Защо не ми намериш нещо не чак толкова претенциозно?

— Я не се занасяй… Отвори вратата, не е заключена.

— Не е заключена ли?

— Изненадан си, нали? — засмя се мафиотът. — Аз също, докато пазачът не ми обясни. Всичко е с електроника. Даде ми една джаджа, нещо като устройство за дистанционно отваряне на гараж, натискам едно копче и се плъзват две стоманени решетки, които отварят и затварят вратата. Можеш да го ползваш отвън и отвътре.

— С времето щях да сетя.

— Бива си те, конгресмен.

— Не бих казал — отвърна Кендрик, после отиде по пътеката при вратата и я отвори.

Пред очите му се откри пасторалното великолепие на обзаведена с вкус планинска хижа в стил Нова Англия, с нищо не напомняща за южна Калифорния или северно Мексико. Стените бяха изградени с обли камъни и цимент, на всяка стена имаше по два дебели прозореца, а вратата отсреща явно водеше към банята. Имаше всякакви удобства — вдясно бе кухненският бокс, в който не липсваше и огледален бар, вляво имаше спалня, а пред нея диван, няколко фотьойла и голям телевизор. Нали бе строителен инженер, Евън заключи, че малката къща би подхождала повече на покрития със сняг Върмонт, отколкото на остров някъде на северозапад от Тихуана. Но въпреки това в нея имаше нещо пасторално и той не се съмняваше, че мнозина гости на острова са прекарали тук чудесно. Ала тя имаше и друго предназначение. Беше нещо като затвор.

— Много е приятно — каза бодигардът на Болинджър, след като влезе в единствената просторна стая с пистолет, насочен неизменно, но дискретно към Кендрик. — Ще пийнеш ли нещо, конгресмен? — попита той и се запъти към огледалния бар в бокса. — За теб не знам, но на мен ще ми дойде добре.

— Защо не? — отвърна Евън, оглеждайки стаята, чието обзавеждане подхождаше повече за северен климат.

— Какво ще пиеш?

— Канадско уиски с лед — каза Кендрик, както се разхождаше и оглеждаше стаята с надеждата да открие откъде би могъл да се измъкне.

Нямаше как да избяга — помещението бе затворено херметически. Рамките на прозорците бяха прихванати не със скрити в стената магнезиеви пирони, а с болтове под пластовете мазилка. Входната врата беше с панти, които можеха да бъдат свалени само с мощна бормашина. Накрая Евън влезе в банята и видя, че е без прозорци, имаше два отдушника с решетки, широки десет сантиметра.

— Тук е страхотно, нали? — възкликна мафиотът и когато Евън излезе от банята, му подаде чашата.

— Стига да не ти писне от усамотението — отвърна Кендрик и погледна безцелно към кухненския бокс.

Имаше нещо странно, но той пак не се сещаше какво. Без да забравя за пистолета на онзи от охраната, подмина огледалния бар и отиде до овалната чамова маса с тъмни петна, на която вероятно се сервираше яденето. Тя беше на около метър-два от дълъг плот, в средата на който, под шкафчетата имаше вградена печка. Мивката и хладилникът, разделени от друг плот, бяха до дясната стена. Какво ли го смущаваше? Тогава видя малка микровълнова печка, вградена под последното шкафче вляво — погледна я пак. Ами да!

Всичко работеше с електричество, това беше странното. В повечето провинциални къщи използваха газ в бутилка, за да не прокарват електричество за печките и фурните. И то не заради икономиите, а защото токът често спираше. Евън се сети за лампите на пристана и по пътеките. Електричество. Всичко бе електрифицирано на остров, отстоящ най-малко на трийсетина, ако не и на седемдесет километра от сушата. Той не беше сигурен какво означава това, но си струваше да помисли.

От кухненския бокс се върна при канапето и фотьойлите. Погледна големия телевизор и се запита колко ли мощна е антената, щом хваща програмите през морето. Седна, почти забравил за въоръжения си придружител, бе погълнат от толкова много други неща, включително и от мъчителните мисли за Калейла в хотела. Тя го чакаше от часове да се върне. Какво ли правеше? Какво би могла да прави? Евън вдигна чашата и отпи няколко глътки от уискито, благодарен за топлината, която бързо се разля по тялото му. Погледна бодигарда на Болинджър, застанал нехайно до чамовата маса — бе сложил самоуверено пистолета на нея, до свободната си дясна ръка.

— Наздраве! — каза мафиотът и вдигна чашата с лявата ръка.

— Защо не?

Без да отвръща на любезността му, Кендрик отпи и отново почувства как от уискито го залива топла вълна… Не, имаше нещо гнило — алкохолът не го топлеше, а сякаш го изгаряше. Предметите в стаята изведнъж се замъглиха, започнаха да се приближават и да се отдалечават. Той се опита да стане от фотьойла, но краката и ръцете не му се подчиняваха. Погледна ухиления мафиот и понечи да извика, но от гърлото му не излезе нито дума. Чу как чашата пада върху дюшемето и се чупи, усети някаква огромна тежест. За втори път тази вечер го обгърна мрак и той запада в бездънна черна пустош.

Бодигардът от секретните служби отиде при телефона, монтиран на стената до огледалния бар. Смръщи се, помисли и натисна трите числа, които му бяха дали на яхтата.

— Да, вила? — отвърна тихо някакъв мъж.

— Вашето момче пак заспа.

— Добре, ние сме готови.

— Чакай да те питам — каза любезно телохранителят. — Защо го доведохме тук?

— От медицински съображения, но не ти влиза в работата.

— На ваше място нямаше да го направя. Вие пак сте ни длъжници.

— Добре де. Не го знаем дали е добре със здравето, тъй че има приемлива и неприемлива доза.

— Две нормални дози вместо една конска?

— Нещо такова. Нашият лекар разбира от тези неща.

— Ако е същият, по-добре го дръжте настрана. Кендрик го е включил в списъка на смъртните си врагове… И изпратете латиноамериканците, не сте ме наели да влача трупове.

— Дадено. И не се тревожи за лекаря. Той е включен в друг списък.

— Ем Джей, още го няма, а е три и петнайсет след полунощ — изплака Калейла в телефона. — Научи ли нещо?

— Нищо по-конкретно — отвърна уморено директорът на „Специални операции“. — Не ти се обадих, защото мислех, че спиш.

— Не лъжи, чичо Мич. Никога не е било проблем да ме накараш да работя цяла нощ. Става въпрос за Евън!

— Знам, знам… Споменавал ли ти е, че има среща в Балбоа Парк?

— Не, дори мисля, че не знае какво е това.

— А ти знаеш ли?

— Разбира се. Баба и дядо живеят там, забрави ли?

— А чувала ли си за някакво заведение, наречено „Балтазар“?

— Кафене, в него се събират разни келеши, главно араби, повечето студенти. Веднъж съм ходила и не повторих. Защо?

— Ще ти обясня — рече Пейтън. — След като ми звънна преди няколко часа, се обадихме у Болинджър — от канцеларията на Кендрик, естествено — под предлог че имаме да му съобщаваме нещо спешно. Казаха ни, че си е тръгнал към девет, а това не се връзва с думите ти, че до единайсет не се е прибрал — от резиденцията на вицепрезидента до хотела е най-много половин час с кола. Затова звъннах на Джинджифила, Шапоф де, който няма грешка в подобни ситуации. Той провери всичко, включително шофьора на лимузината на Евън… Нашият конгресмен помолил да го остави при Балбоа Парк, така че Джинджифила запретнал ръкави и се позавъртял там. Това, което е научил, се вмества в две доста загадъчни заключения. Първото: някакъв мъж, отговарящ на описанието на Евън, е бил забелязан да се разхожда в Балбоа Парк. Второ: няколко души в „Балтазар“ са заявили, че същият мъж е влязъл в заведението с тъмни очила и е стоял дълго до машините за кафе с кардамон, а после е седнал на една маса.

— Мич — извика Калейла. — Слънчевите му очила са пред мен! На бюрото! Понякога ги носи през деня, за да не го познаят, но никога през нощта. Този човек не е бил Евън. Това е инсценировка. Те го държат някъде.

— Играта загрубя — каза тихо Пейтън. — Налага се да се намесим.

 

 

Кендрик отвори очи като човек, който не знае къде е и дори дали е буден или още спи. Бе зашеметен и объркан, почти вцепенен от ужасяващата несигурност. Някъде светеше лампа, която озаряваше дъсчения таван. Евън размърда дясната си ръка в чуждото легло в непознатата стая. Огледа китката и дланта си, после внезапно вдигна и лявата си ръка. Какво се беше случило? Изпружи крака и стана несигурно, обзет и от ужас, и от любопитство. Вече ги нямаше панталона от едро кадифе и ризата от груб черен плат. Той беше в собствените си дрехи! В тъмносиния си костюм, в костюма на конгресмен, както често го наричаше шеговито, в костюма, който бе сложил за резиденцията на Болинджър! И с бялата риза и раираната официална вратовръзка, които току-що бяха изпрани. Какво се бе случило? Къде беше? Къде бе изчезнала тежка реката вила с електрическите уреди и огледалния бар в бокса. Той се намираше в голяма спалня, която виждаше за пръв път.

Тръгна бавно, олюлявайки се, в непознатото помещение. Не можеше да проумее кога е сънувал — сега или преди. Видя висока, тясна стъклена врата — отиде бързо при нея и я отвори. Тя водеше към балкон, на него можеха да си изпият кафето двама души, но не и повече — за целта имаше кръгла масичка и два стола от ковано желязо. Евън се изправи до парапета, който му стигаше до кръста, и погледна градината, осветявана единствено от луната, която всъщност не се виждаше, и от редиците кехлибарени лампи, разклоняващи се в различни посоки… и от още нещо. Някъде в далечината, в мъждивата светлина на прожекторите се виждаше заградено пространство, което приличаше на метална клетка. В нея имаше някакви големи машини, някои смолисточерни и лъскави, други от хром и сребро, които също блещукаха на слабата лунна светлина зад облаците. Евън ги огледа внимателно, после извърна глава и се заслуша — чуваше се бучене. Той разбра, че е намерил отговора на въпроса, който го тревожеше. Не беше нужно да вижда табелите „Пази се! Високо напрежение!“, тях безспорно ги имаше. Зад мрежата работеше огромен генератор, захранван с гориво от резервоари под земята, и от слънчеви батерии.

Под балкона имаше застлан с кирпич вътрешен двор, бе на около седем-осем метра, значи, тръгнеше ли да бяга оттук, Евън щеше да си изкълчи глезена или да си счупи краката. Огледа външните стени, най-близкият улук беше доста далеч, чак на ъгъла, нямаше как да стигне дотам, не се виждаха и пълзящи растения, по които да се спусне, само гладка мазилка… Одеяла? Чаршафи! Ако ги завържеше здраво един за друг, лесно би могъл да скочи от два-три метра! Трябваше да бърза… Изведнъж застина, забрави, че се е канел да се втурне в стаята, към леглото: на осветената с лампите пътека изникна силует, беше мъж с преметната през рамо пушка. Той вдигна ръка и даде някакъв знак. Евън погледна вляво — друг Мъж отвърна на знака — явно бяха патрули. Кендрик приближи часовника до очите си и се опита да види в слабата нощна светлина стрелките. Ако успееше да засече кога се сменят часовите и подготвеше всичко… Отново бе принуден да забрави за плановете, които правеше в отчаянието си. Вратата на спалнята се отвори и го върна към действителността.

— Чух, че се разхождаш — каза мъжът от охраната, който всъщност работеше за мафията.

— А аз трябваше да се досетя, че стаята се подслушва — рече Евън и от балкона се върна в стаята.

— Пак грешиш, конгресмен. Това е стаята за гости в основната сграда. Нима тези хора ще седнат да подслушват разговорите на гостите си?

— От тях може да се очаква всичко. Иначе как ще разберете, че съм се събудил?

— Много лесно — отвърна мафиотът и отиде при бюрото до дясната стена, откъдето вдигна някакъв плосък предмет. — Ей с това нещо. То е за хора с малки деца. Сестра ми в Ню Джърси не мърда без него. Продават ги по две. Първото се включва в едната стая, другото — във втората. Веднага чуваш, ако малкото се разплаче. А децата на сестра ми са доста ревливи. Чуват се чак в Манхатън.

— Благодаря за информацията. Кога сте ми върнали дрехите?

— Не знам. За теб се грижеха латиноамериканците, не аз. Може и да са те изнасилили, без да си разбрал.

— Още веднъж благодаря за информацията. Даваш ли си сметка в какво си се забъркал? Отвлякохте един доста известен конгресмен.

— Божичко, казваш го, сякаш сме отвлекли салонния управител на някой тежкарски ресторант.

— Никак не е смешно…

— Ти си смешен — прекъсна го бодигардът и измъкна пистолета от кобура под мишницата си. — Викат те, конгресмен. Трябва да слезеш долу.

— Ами ако не приема поканата?

— Тогава ще ти пусна един куршум в корема и ще изритам трупа ти надолу по стълбите. Все ми е тая. Плащат ми за услугата, не за гарантирана доставка. Избирай, герой.

 

 

Помещението би уплашило и един естествоизпитател. По белите гипсови стени бяха накачени главите на убити животни с изкуствени очи, в които се четеше ужасът пред неизбежната смърт. По фотьойлите и канапетата с пирончета бяха прихванати кожи на леопарди, тигри и слонове. Ако не друго, те потвърждаваха превъзходството на куршума над нищо неподозиращата природа, което беше по-скоро тъжно, отколкото величаво, както и мнимите триумфи на победителите.

Мъжът от секретните служби, който бе отворил вратата, махна на Кендрик да влезе, после я затвори и остана в коридора. Отърсил се от първоначалното впечатление, Евън съгледа някакъв човек — седеше на голямо бюро и се виждаше само тилът му. След като вратата се затвори, мъжът изчака няколко секунди, сякаш да се увери, че са сами, после се завъртя на стола.

— Ние не се познаваме, господин конгресмен — каза адвокатът Крейтън Гринел с тихия си отработен глас, — но колкото и да е неучтиво, предпочитам да не се представям… Заповядайте, седнете. Излишно е да се притеснявате. Затова ви върнахме и дрехите.

— Явно са ви свършили работа в Балбоа Парк.

Кендрик седна на стола пред бюрото, тапициран с леопардова кожа.

— Да, помогнаха ни. Имахме различни възможности — съгласи се Гринел.

— Да де.

Евън внезапно позна характерния глас — бе сигурен, че го е чувал и преди. На записа на русия европеец. Мъжът пред него беше Крейтън Гринел, който се бе скрил сякаш вдън земя, адвокатът, организирал атентата в Кипър, убиецът на държавния секретар.

— Понеже не искате да се представяте, все пак ще попитам дали някоя от тези възможности предполага да се върна в Сан Диего?

— Твърде невероятно е, но не гарантирам. Откровен съм с вас.

— Както приятелите ви в резиденцията на Болинджър.

— Убеден съм, че са били искрени, както и вие.

— Толкова ли се налагаше да го правите?

— Да правим какво?

— Да убивате един старец.

— Нямаме нищо общо с това. Пък и той не е мъртъв.

— Но скоро ще умре.

— Както и всички ние някой ден… Беше глупаво, както бе глупаво съпругът на онази кучка да прехвърля пари през Цюрих. Може да сме всякакви, господин конгресмен, но не и глупаци. Ала да не губим време. Семейство Ванвландерън го няма и каквото и да се е случило, вече е погребано заедно с тях. Така нареченият „д-р Лайънс“ няма да се появи никога повече…

— Ще го намеря! — прекъсна го Кендрик.

— Но ние вече сме го открили и заловили, той получи най-тежката присъда.

— Откъде да съм сигурен?

— Нямате причини да се съмнявате. Нито вицепрезидентът, нито ние ще търпим да ни свързват с него… Наистина съжаляваме за случилото се с господин Уайнграс, но нямаме пръст в тази история. Повтарям, лекарят и семейство Ванвландерън вече ги няма. Тази книга вече е прочетена, това устройва ли ви?

— Толкова ли бе неизбежно да ме упоявате и да ме докарвате тук, за да ме убедите?

— Не можехме да ви оставим да разправяте тези неща в Сан Диего.

— А за какво говорим сега?

— За друга книга — отвърна Гринел и се наведе на стола. — Искаме гаранции от вас и в замяна ще ви освободим. Ще ви върнем в хотела и всичко ще е както преди. В Цюрих сега е сутрин и на ваше име е открита сметка от петдесет милиона долара.

Евън беше смаян, но се постара да не издава изненадата си.

— Друга книга ли?… Май не ви разбирам.

— Варак я е откраднал.

— Кой?

— Милош Варак!

— Европеецът?…

Без да иска, Евън се издаде, че е разпознал името. Ставаше дума за „Милош“.

— Суперпрофесионалистът от Инвър Брас, който вече е мъртъв.

— Инвър кой?

— Хората, които се канят да издигнат кандидатурата ви, господин конгресмен. Да не мислите, че името ви нашумя толкова само благодарение на вас?

— Знаех, че някой ме подкрепя…

— Подкрепя ли? „Изстрелва“ е по-точната дума… Откаченяци, които се бъркат, дето не им е работа! Така и не разбраха, че един от тях работи и за нас.

— Защо мислите, че европеецът… че този Варак е мъртъв? — попита Евън колкото да спечели време и да осмисли разкритията, които валяха като дъжд.

— Знам от вестниците — името му не се споменаваше, разбира се, но пак беше ясно за кого става въпрос. Преди да умре, е бил някъде другаде с човека, който работеше за нас. Иначе нямаше да дойде на летището… Той я е откраднал.

— Другата книга ли? — попита колебливо Кендрик.

— Да, тоест един закодиран регистър, неразбираем за никого освен за неколцината посветени.

— И Вие мислите, че е у мен — отсече Евън.

— Мисля, че знаете къде е.

— Защо?

— Защото Варак толкова се увлече, та реши, че регистърът трябва да попадне у вас. Вече не е вярвал на Инвър Брас.

— Вероятно е научил, че един от техните работи и за вас.

— Всъщност, да — каза Гринел. — Аз само налучквам, разбира се. Професионален навик, който обаче години наред не ме е подвеждал.

— Но този път грешите. Не знам нищо за никакъв регистър.

— На ваше място нямаше да лъжа, господин конгресмен. Безпредметно е. Вече има безброй начини да накараш някого да говори.

Евън не можеше да допусне да му бият наркотик. Упоен, щеше да издаде всичко и да подпише смъртната присъда на Калейла, да предостави на тия мафиоти цялата информация, от която се нуждаеха, за да потулят следите си и да изчезнат. Умиращият Мани заслужаваше повече! Кендрик трябваше да е по-убедителен отвсякога. Бе в друг затвор, не в Маскат, а на остров в морето край Мексико. Трябваше да бъде също тъй убедителен, както пред терористите, защото тези хора, тези убийци, членове на управителни съвети, всъщност си бяха терористи.

— Чуйте — отсече Евън, като се облегна и кръстоса крака, вперил поглед в Гринел. — Мислете каквото си искате, но наистина не се домогвам до поста. Трябват ми петдесет милиона кредит в Цюрих. Ясен ли съм?

— Ясен. Всичко това се записва, естествено.

— Чудесно! Запишете всичко до последната дума на видеокасета…

— Това и правим, както виждате — прекъсна го адвокатът.

— Отлично! Значи сме в един кюп.

— Да, господин конгресмен. Та къде е регистърът?

— Нямам никаква представа, но ако този Варак ми го е изпратил, знам как да го получите… Ще се обадя в канцеларията си във Вашингтон и ще предам на секретарката, Ани О’Райли, довечера да го изпрати с бърза поща където кажете.

Двамата мъже, които се пазаряха, се изгледаха, без да трепнат.

— Звучи добре, господин конгресмен — проговори накрая Гринел.

— Ако се сещате за по-добро, кажете.

— Вече ми харесвате.

— Разбрахме ли се?

— Да, можете да поемете към Цюрих — усмихна се Гринел. — Веднага щом уредите още някои неща, например въпроса с Чикаго.

— Телеграмата ще бъде пратена сутринта. Ще накарам О’Райли да я пусне от канцеларията.

— С копие до нашия многоуважаван вицепрезидент, естествено.

— Естествено.

Гринел въздъхна шумно от облекчение.

— О, колко продажни сме всички — каза той. — Например вие, господин конгресмен, сте изтъкан от противоречия. Човекът, за когото се представяте пред хората, никога не би приел подобен пазарлък.

— Ако го казвате заради записа, ще ви заявя следното: аз се опарих и направих всичко възможно да потуша пожара в Оман, защото съм засегнат — в него загинаха мнозина мои приятели. Не виждам никакво противоречие.

— Думите ви са записани, конгресмен Кендрик.

Най-неочаквано спокойният им разговор бе прекъснат от оглушителни звуци. Върху безжичния телефон на бюрото светна яркочервена лампичка, а откъм гипсовите стени, вероятно от устата на някое препарирано животно зави приглушено сирена. Вратата се отвори с трясък и в стаята нахлу високият, силно загорял капитан на яхтата, сприхавият мъж от библиотеката на вицепрезидента.

— Какво правиш? — изрева Гринел.

— Разкарай този кретен оттук — извика яхтсменът. — От самото начало си знаех, че с него ни слагат капан, и се оказах прав! От Вашингтон са изпратили агенти, които са плъзнали да го търсят из резиденцията на Болинджър и разпитват всички, сякаш са престъпници, строени за разпознаване в полицията.

— Какво?

— Това иди-дойди, но имаме и по-голям проблем. Регистърът! Обадили са се на Болинджър. Той е у адвоката на оная кучка!

— Млъкни! — нареди Гринел.

— Била казала, че нейният Анди бой й бил обещал десет милиона. Сега адвокатът си ги иска!

— Казах ти да млъкнеш!… Какви са тия федерални агенти, дето са разпитвали всички?

— Вече ти обясних. Не само ги разпитват, но имат и заповед за обиск. Нищо няма да намерят, но това не им пречи да претършуват всичко.

— В къщата на вицепрезидента? Това е нечувано!

— Добре пипат. Казали са на Болинджър, че го защитават от подчинените му. Не на мен тия! — Мъжът се обърна към Евън. — Този негодник е изпратен да ни спипа: този така наречен герой командва парада.

Гринел изгледа Кендрик.

— Героят ще командва парада само докато го има… Adios, конгресмен.

Той натисна някакво копче отстрани на бюрото и вратата на огромната стая с препарираните животни отново се отвори. Мафиотът влезе предпазливо, размахал автоматичния пистолет.

— Изведете го — заповяда адвокатът. — Мексиканците ще ви кажат къде… Ти наистина ме изигра, конгресмен. Ще го запомня. Вече ще си имам едно наум, когато разговарям със сладкодумни ренегати.

Заслизаха надолу към брега, откъдето Все по-силно се чуваха вълните, разбиващи се в скалите. Ниските кехлибарени лампи свършваха при бяла бариера, върху която в меката светлина се видяха две табели. Лявата пак беше на испански, дясната — на английски.

„Внимавай!“

Зад бариерата имаше врязан в морето нос, разбунената вода се пенеше в мъждивата лунна светлина, шумът от разбиващите се вълни вече бе оглушителен. Кендрик вървеше към своята гибел.