Робърт Лъдлъм
Планът Икар (41)

39

Кендрик се запозна набързо с присъстващите и остана с ясното впечатление, че не всички имена и звания са точни. Затова огледа изпитателно всички, сякаш се канеше да ги рисува, а не се чувства сигурен в себе си. Калейла беше права, в седемчленния съвет имаше какви ли не хора, но не беше чак толкова трудно да се разбере кой какъв е. Един държавен служител с трийсет-четирийсет хиляди долара годишна заплата не се обличаше, нито пък се държеше като човек, който изхарчва тези пари, за да отскочи в края на седмицата до Париж… или Дивон. Според него служителите от Белия дом бяха малцинство — трима помощници срещу четирима външни съветници — тайният щаб от Калифорния.

Вицепрезидентът Орсън Болинджър беше мъж със среден ръст, средно телосложение, средна възраст и средно висок глас, който, макар и да звучеше убедително, не вдъхваше респект. Беше… средна хубост, идеалният заместник-командващ, стига главнокомандващият да се радваше на чудесно здраве и жизненост. Правеше впечатление на подлизурко, който евентуално би се справил със задачите си, но само при някои условия. Не беше опасен, но не бе и глупав. Щеше да оцелее в политиката, защото бе наясно с неписаното правило, че в едно състезание има и губещи. Поздрави сърдечно конгресмена Кендрик и го покани във внушителната си библиотека, където бяха събрани „хората“ му, насядали по кожените фотьойли и канапета.

— Няма да празнуваме Коледа — каза Болинджър, като се настани в най-хубавия стол и посочи на Евън мястото до себе си, — нали загубихме скъпите Ардис и Андрю. Такава ужасна трагедия, и двамата бяха такива патриоти. Тя не можеше да живее без него. Само ако сте ги виждали заедно, ще разберете.

Всички наоколо закимаха и изсумтяха нетърпеливо.

— Разбирам, господин вицепрезидент — вметна тъжно Кендрик. — Вероятно знаете, че преди известно време в Саудитска Арабия се запознах с госпожа Ванвландерън, чудесна и толкова чувствителна жена.

— Не, господин конгресмен, не знаех.

— Не е толкова важно, но не и за мен, естествено. Никога няма да я забравя. Тя бе великолепна.

— Каквато е всъщност и вашата молба да се срещнем тази вечер — каза един от държавните служители, който седеше на канапето. — В течение сме, че в Чикаго искат избори за нов вицепрезидент, но както разбрахме, вие не го одобрявате. Така ли е, господин конгресмен?

— Както обясних днес следобед на вицепрезидента, научих едва преди седмица… Не, не съм давал съгласието си. Имам други планове и не смятам и занапред да се занимавам с политика.

— Тогава защо не обявите, че няма да се кандидатирате? — попита друг от помощниците, седнал на същото канапе.

— Е, едва ли е толкова просто. Ще ви излъжа, ако ви кажа, че не съм поласкан от предложението, а последните няколко дни канцеларията ми организира голямо проучване на общественото мнение и в района, и сред ръководителите на моята партия, което показа, че имам доста шансове да спечеля.

— Но нали току-що казахте, че имате други планове — прекъсна го някакъв набит мъж в сив панталон и тъмносиньо сако със златни копчета… явно не бе от Белия дом.

— Не, само казах, че имам други цели. Но още не съм решил.

— Какво смятате да правите, господин конгресмен? — попита служителят, предложил на Евън да обяви, че няма да се кандидатира.

— Това засяга само вицепрезидента и мен.

— Да, но тези хора ми помагат — обади се, мазно и любезно ухилен, Болинджър.

— Разбирам, сър, но моите хора не са тук… за да ме посъветват.

— Не ми приличате на човек, който се нуждае от съвети — вметна някакъв дребен шишкав мъж, финансиращ партията, от голям кожен фотьойл, в който направо се губеше. — Гледах ви по телевизията. Добре отстоявате вижданията си.

— Мога да ги променя точно колкото зебрата — ивиците си, но при някои обстоятелства предпочитам да ги запазя за себе си, вместо да ги изразявам публично.

— За балами ли ни мислите? — попита втори от тайните съветници, висок слаб мъж с разкопчана риза и силен загар.

— За нищо не ви мисля — възрази твърдо Кендрик. — Опитвам се да обясня положението, а това според мен е наложително.

— Не се горещете, млади момко — побърза да го успокои Болинджър и се смръщи на високия загорял съветник — В думите на моя помощник няма нищо обидно. Какво точно искате да изясните?

— Оманската криза… Маскат и Бахрейн. Главната причина да предпочитат мен за този висок пост.

Изведнъж проумя, че хората на вицепрезидента до един си мислят: ще им каже нещо, което да развенчае мита за Оман и да лиши потенциалния кандидат от най-силния му коз. Всички погледи се насочиха към конгресмена.

— Отидох в Маскат — продължи Евън, — защото знаех кой стои зад палестинските терористи. Беше приложил същата тактика, за да изгони фирмата ми от района и да ми попречи да спечеля милиони.

— Значи сте искали да отмъстите? — предположи набитият съветник със златните копчета.

— Ами, да отмъстя, исках да съживя фирмата — и още го искам. Много скоро и това ще стане — смятам да се върна там и да започна отначало, да си наваксам за печалбите, които загубих.

Четвъртият политик финансиращ партията, червендалест мъж с отчетлив бостънски акцент, се наведе напред.

— Значи се връщате в Близкия изток?

— Не, в страните от Персийския залив — има разлика. Емирствата, Бахрейн, Катар, Дубай, това не са Ливан и Сирия или Либия на Кадафи. В Европа се говори, че там пак започва строителство, и аз имам намерение да се включа в него.

— Но нали сте продали фирмата — възрази високият загорял мъж с разкопчаната риза, обаждаше се рядко, но винаги на място.

— Бях принуден. Оценката й бе пет пъти по-голяма, отколкото ми платиха. Но карай! В началото може и да имам проблеми, ще се наложи да се конкурирам със западногерманския, френския и японския капитал, но и аз имам връзки. Пък и…

Кендрик изигра ролята си скромно, но убедително, подметна, че познавал султаните и членовете на правителствата в Оман, Бахрейн, Абу Даби и Дубай, и че те са го закриляли и са му помагали по време на Оманската криза, че дори са му съдействали с транспорт. После замълча също толкова рязко, както беше започнал. Беше споменал уж между другото доста подробности, но не биваше и да прекалява.

Мъжете в библиотеката се спогледаха и след почти незабележимото кимване на вицепрезидента набитият мъж с тъмносиньото сако каза:

— Прави ми впечатление, че имате сериозни планове. За какво ви е пост със сто и петдесет хиляди долара годишна заплата и прекалено много задължения? Вие не сте политик.

— Предвид възрастта ми времето като фактор не е за подценяване. След пет години още няма да съм навършил петдесет и доколкото разбирам, дори и да се заема с работата утре, ще ми трябват две-три години, докато навляза, а и няма никакви гаранции, че ще ми потръгне. Но ако предпочета другото и се понапъна да попадна в листата на кандидатите, сигурно ще бъда избран. Нямам нищо против, господин вицепрезидент. Това просто е резултат от вниманието, което ми обръщат масмедиите.

Няколко души заговориха едновременно, но Болинджър вдигна ръка само на няколко сантиметра от облегалката на фотьойла. Жестът беше достатъчен, та те да замълчат.

— И какво следва от това, господин конгресмен?

— Не е ли очевидно? Няма съмнение, че Дженингс ще спечели изборите, въпреки че Сенатът може да му създаде проблеми. Ако имам късмета да бъда включен в листата, направо от Долната камара ще седна във вицепрезидентското кресло, ще си изкарам мандата и ще се сдобия с повече влияние, а честно казано, и със средства.

— Но това, господин конгресмен — извика ядосан третият служител от Белия дом, който седеше на стола до колегите си на канапето, — означава да се облагодетелствате от служебното си положение.

Богаташите, поддържащи партията, наведоха очи или се намръщиха и загледаха разсеяно.

— Ако не знаех, че не разбирате как стоят нещата — рече Евън, — щях да се засегна. Споделям с вас този очевиден факт, защото искам да съм напълно откровен с вицепрезидента Болинджър, човек, когото дълбоко уважавам. Казах голата истина — то си върви с длъжността. Но това не значи, че няма да си изпълнявам задълженията и ще служа на своя народ с по-малко енергия и себеотрицание. Каквито и облаги да получа от този пост — вестникарски публикации, членство в управителните съвети, участие в турнири по голф, ще съм си ги заслужил, защото няма да се отнасям през пръсти към задълженията си. Както и вицепрезидентът Болинджър, не бих могъл да постъпя иначе.

— Добре го казахте, Евън — обади се тихо вицепрезидентът и изгледа строго сприхавия си помощник — Заслужавате извинение.

— Извинявайте — обади се младокът. — Вие сте прав, разбира се. То си върви с длъжността.

— Не е нужно да се извинявате — посъветва го Кендрик усмихнато. — Хубаво е човек да е предан на шефа си… — После се обърна към Болинджър: — Ако има черен пояс, моментално изчезвам оттук — добави той, нарушавайки със смях напрежението, възцарило се за миг в стаята.

— Ами, играе само тенис на маса, и то колкото да не е без хич — обади се възрастният държавен служител на канапето вляво.

— Но е много хитър — допълни най-старият помощник вдясно. — Не играе честно.

— Във всеки случай — продължи Евън, като изчака усмивките — повечето фалшиви — да изчезнат от лицата на насъбралите се, — наистина смятах да бъда съвсем откровен с вас, господин вицепрезидент. Точно тези неща исках да обмисля. Пропилях четири, не, близо пет години, вместо да си гледам професията — и фирмата, за която хвърлих доста усилия. Спря ме един маниак убиец, бях принуден да продам фирмата, защото хората се страхуваха да работят с мен. Той е мъртъв, обстановката се промени и се нормализира, но конкуренцията на европейците е много жестока. Дали ще се справя сам, или да направя всичко възможно да спечеля изборите, след което да се възползвам от вицепрезидентския пост? От друга страна обаче дали съм готов да пожертвам за политиката още години и толкова много енергия? Все въпроси, на които мога да отговоря само аз, сър. Надявам се, че ме разбирате.

И Кендрик чу думите, които така се бе надявал да чуе.

— Знам, Орсън, че вече е късно за хората от екипа ти — каза високият слаб мъж с разкопчаната риза, до която загорялата му кожа се открояваше още повече, — но ми се ще да обсъдим малко по-обстойно тези въпроси.

— Да, разбира се — съгласи се вицепрезидентът и се обърна към помощниците си. — Те горките са на крак от зори, а после научихме за Ардис. Тръгвайте си, момчета, за да изкарате Коледа със семействата си — повиках, Евън, жените и децата на сътрудниците си тук, във втора база на Военновъздушните сили, за да бъдат заедно по празниците.

— Чудесно сте направили, сър.

— Да де. Може би всички те притежават черен колан… Свободни сте. Утре е Бъдни вечер, а вдругиден, ако не ме лъже паметта — Коледа. Ако руснаците не бомбардират Вашингтон, ще се видим след три дни.

— Благодаря, господин вицепрезидент.

— Много сте любезен, сър.

— Можем да останем, ако желаете — каза най-възрастният, щом всички се изправиха.

— А после двамата ви колеги да ви изядат с парцалите? — попита Болинджър, развеселен от израженията на останалите. — И дума да не става. А на излизане повикайте иконома. Няма да е зле да пийнем малко коняк, докато решаваме световните проблеми.

Тримата служители от Белия дом излязоха от библиотеката като програмирани роботи, задействани от мелодията на познат марш. Мъжът в тъмносиньото сако със златните копчета се понаведе — коремът явно му пречеше.

— Нали искате да говорим открито, господин конгресмен? Наистина открито и честно? Е, така и ще направим.

— Не разбирам, господин… Извинявайте, не чух името ви.

— Стига празни приказки! — възкликна червендалестият бостънец. — Чувал съм от политиканите южняци и по-смислени неща.

— Може да заблудите политиците в столицата — каза дребният мъж в прекалено големия фотьойл, — но ние също сме бизнесмени, Кендрик. Вероятно имате какво да предложите, ние също.

— Харесва ли ви Южна Калифорния, господин конгресмен? — попита високо длъгнестият мъж с разкопчаната риза тъкмо когато влезе икономът.

— Засега не ни трябваш — възкликна Болинджър към слугата с фрака. — Остави ни.

— Извинете, сър. Нося ви съобщение — каза икономът и подаде на вицепрезидента някаква бележка.

Болинджър я прочете, лицето му първо почервеня, а после изведнъж пребледня.

— Кажи му да почака — нареди той. Икономът излезе. — За какво говорехме?

— За цената — обади се мъжът от Бостън. — За нея говорим, нали, господин конгресмен?

— Изразявате се грубичко — отвърна Евън. — Но можем да използваме и този термин.

— Разберете — намеси се дребосъкът с изпитото лице, — вече минахте през два мощни детектора за метални предмети. Може и да Ви прилошее от рентгеновите лъчи, но не носите микрофони.

— Само това оставаше да нося.

— Добре — каза високият мъж и стана от мястото си, сякаш за да впечатли останалите с огромния си ръст и вида си на загорял стар морски вълк — от него лъхаше сила. Тръгна бавно към рафта над камината. — Усетихме накъде биете с тези приказки за германските, френските и японските капитали Бурно ли е морето?

— За съжаление не съм моряк. Изразявайте се по-ясно.

— Какви проблеми имате?

— Във финансово отношение ли? — попита Евън, после поклати глава. — Няма проблем, с който да не мога да се справя. Ако се наложи, ще вложа в начинанието седем до десет милиона, в състояние съм да тегля кредити… но и лихвите не са за подценяване.

— Ами ако ви спестим лихвите? — попита мъжът, запознат с местните политикани.

— Господа — прекъсна ги рязко Болинджър и се изправи — същото направиха и другите, усетили, че на домакина му се налага да ги остави. — Съобщиха ми, че някой ме търсел спешно. Ако имате нужда от нещо, само кажете.

— Няма да се бавим, господин вицепрезидент — вметна Кендрик — знаеше, че Болинджър трябва да се разграничи от разговора, който щеше да последва, та сетне да отрече, че е свързан с него. — Както вече споменах, това е проблем, който единствено аз мога да реша. Исках само да бъда честен с вас.

— Благодаря за искреността, Евън. Отбийте се, преди да си тръгнете. Аз ще бъда в кабинета си.

Вицепрезидентът на Съединените щати излезе от стаята с отрупани с книги лавици, а поддръжниците на партията се нахвърлиха като чакали върху конгресмена от Колорадо.

— А сега да си кажем истината без заобикалки, моето момче — рече двуметровият яхтсмен, който се бе подпрял на полицата на камината.

— Не съм Ви роднина, не се дръжте толкова свойски.

— Големия Том винаги си говори така — обади се бостънецът. — Не му обръщайте внимание.

— Все пак съм член на Камарата на представителите.

— Я не се занасяйте, господин конгресмен! — намеси се шишкото в тъмносиньото сако.

— Нека говорим по-спокойно — рече ниският изпит мъж в огромния фотьойл. — Всички сме дошли за едно и също, да оставим любезностите и да продължим… Откажете се, Кендрик. Трябва ли да се изразяваме по-ясно?

— Няма да е зле, щом сте толкова категоричен.

— Добре — продължи нисичкият поддръжник на партията, чиито крака едва стигаха до килима. — Както каза някой, нека сме откровени — нищо не ни струва… Отстояваме политическа философия, която е не по-малко основателна от вашата, но тъй като си е наша, ни се струва, че е по-реалистична. Всъщност смятаме, че ударението трябва да пада главно върху отбранителната мощ на страната.

— И аз вярвам в силната отбрана — намеси се Евън. — Но не и в система, която окастря бюджета и се състои предимно от оръжия за нападение, в този случай четирийсет на сто от парите биват изразходвани неефективно.

— Така си е — съгласи се дребният опонент на Кендрик в големия фотьойл. — Това ще бъде коригирано от пазара.

— Но едва след като на вятъра са хвърлени милиарди долари.

— Естествено. Ако не е така, значи говорите за друга система на управление, която отрича малтузианския закон за банкрута. Силите на свободния пазар ще коригират тези изхвърляния. Конкуренцията, конгресмен Кендрик. Конкуренцията.

— Не и ако изхвърлянията са разработени в Пентагона или в заседателни зали, където гъмжи от представители на Министерството на отбраната.

— И таз добра! — възкликна яхтсменът при камината. — Защо да се съобразяваме с тези мухльовци, дето си пъхат носа навсякъде.

— Големия Том е прав — каза червендалестият бостънец. — Тези стиснати полковници и генерали са десета дупка на кавала. Разкарайте ги, щом толкова искате, но не спирайте работата, за Бога!

— Чухте ли? — попита оня в синьото сако със златни копчета. — Не пречете, докато не станем толкова силни, че на никой съветски ръководител да не му мине и през ума да ни нападне.

— А защо според вас някой ще седне да взривява половината свят?

— Защото са фанатизирани марксисти! — изрева яхтсменът, като се изпъчи пред камината с ръце на кръста.

— Защото са глупаци — поправи го спокойно дребосъкът. — Глупостта е най-късият път към световната трагедия, което означава, че ще оцелеят най-силните и най-умните… Можем да се справим с критиците в Конгреса, но не и в администрацията. Няма да го допуснем. Ясен ли съм?

— Наистина ли мислите, че ви застрашавам?

— Разбира се, че ни застрашавате. Качвате се на импровизираната си трибуна и всички слушат какво казвате, то е направо бомбастично и при всички положения е срещу нас.

— Мислех, че се съобразявате с пазара.

— По принцип да, но прекаленият контрол и плановост могат да подкопаят отбранителната мощ на страната. Сега не е време да изхвърляме детето заедно с мръсната вода.

— Тоест да изхвърляме печалбите.

— Те си вървят с работата, както толкова уместно се изразихте за поста на вицепрезидента… Гледайте си вашата работа, конгресмен. Върнете се в Югозападна Азия и възстановете фирмата.

— С какво? — попита Евън.

— Ще започнем с един кредит от петдесет милиона долара от „Гемайншафт Банк“ в Цюрих, Швейцария.

— Чудесно, но това са голи приказки. Кой ще даде допълнителната гаранция?

— В „Гемайншафт“ са в течение. Не се налага да знаете и вие.

На Кендрик това му бе предостатъчно. С огромния си авторитет американското правителство можеше да накара една швейцарска банка, свързана с хора, които си имаха взимане-даване с терористи от долината Бекаа и Кипър, да разкрие на кого принадлежат анонимните сметки.

— Ще поискам потвърждаване на кредита в Цюрих до трийсет и шест часа — каза той и стана. — Това достатъчно ли е?

— Повече от достатъчно — отвърна дребосъкът в огромния фотьойл. — А когато го получите, бъдете така любезен да пратите на вицепрезидента Болинджър копие от телеграмата до Чикаго, с която окончателно оттегляте кандидатурата си.

Кендрик кимна и хвърли поглед към другите трима поддръжници на партията.

— Довиждане, господа — каза той и се отправи към вратата на библиотеката.

В коридора до двойната масивна врата седеше чернокос мускулест мъж с изсечени черти и със зелената значка на секретните служби върху ревера.

— Добър вечер, господин конгресмен — поздрави любезно той, като стана и се приближи. — За мен е чест да ви стисна ръката, сър.

— Приятно ми е.

— Знам, че не бива да казваме кой идва и си отива — продължи бодигардът, като се здрависа с Евън, — но ще наруша правилото заради майка си в Ню Йорк. Сигурно звучи налудничаво, но според нея трябва да станете папа.

— Курията може и да не ме одобри… Вицепрезидентът ме помоли да му се обадя, преди да си тръгна. Каза, че ще си бъде в кабинета.

— Да, разбира се. Тук е и мен ако питате, ще се радва да го прекъснете. При него е някакъв вбесен тип с такова неприятно изражение, че не се доверих на машините и го претърсих лично. Но не му разреших да внесе чантата.

Кендрик едва сега забеляза калъфа за дрехи, метнат на стола вляво от двойната врата. Под него, на пода, имаше издуто черно куфарче — докторска чанта. Евън се вторачи в нея — беше я виждал някъде. Изведнъж в съзнанието му сякаш проблесна мълния, замяркаха се накъсани образи. Каменни стени в друг коридор, друга врата — висок слаб мъж, който непрекъснато се усмихваше, нещо странно за човек, озовал се в непозната къща, — лекар, който уж между другото заявява, развеселен, че ще прегледа гърдите на пациента и ще му вземе кръв за изследване.

— Дали може да отворите вратата? — изрече като в унес Кендрик и си даде сметка, че едва ли го чуват.

— Първо трябва да почукам, господин конгресмен…

— Не, недейте!… Само я отворете.

— Пепелянката — вицепрезидентът, де — ще се разсърди, сър. Първо чукаме.

— Отворете вратата — заповяда Евън със стържещ шепот и изгледа втренчено човека от охраната. — Аз поемам цялата отговорност.

— Разбира се, в края на краищата сте в правото си.

Тежкото крило на вратата вдясно се открехна безшумно и ясно се чуха думите, които Болинджър изсъска през стиснати устни:

— Говориш глупости… Да, какво има?

Кендрик прекоси ужасен помещението и се взря в уплашеното лице на „д-р Юджийн Лайънс“.

— Ти! — изкрещя Евън и се втурна като обезумял през стаята, пръстите му приличаха на лапите на бясно животно, жадно да убива — да убива! — Той ще умре заради теб — заради всички вас!

В мъглата някой го сграбчи, заудря го с юмруци по главата, зарита го с колене по слабините и стомаха, издра очите му. Въпреки непоносимата болка той чу приглушените викове.

— Хванах го! Няма да мръдне.

— Затворете вратата!

— Донесете ми чантата.

— Не пускайте никого!

— О, Боже, той знае всичко!

— Какво ще правим?

— …познавам хора, които ще се справят.

— Кой, по дяволите, сте вие?

— Трябва да ви се представя… Пепелянке.

— Чувал съм този прякор. Обиден е! Кой сте вие?

— Сега аз командвам тук.

— О, Боже!…

Мрак, забрава, която идва с най-дълбокия шок. Всичко беше черно — и празно.