Робърт Лъдлъм
Планът Икар (35)

33

Оказа се толкова просто, помисли си Ахбияд, докато наблюдаваше огромната къща на омразния им враг от гората срещу нея. Един честен, любезен млад свещеник с редовни документи и разбира се, без оръжие, дошъл да поздрави известния конгресмен от името на приятелите му. Кой би могъл да откаже кратка аудиенция на простодушния свят човек от далечна страна, който не е наясно с формалностите, съпровождащи посещенията при известни личности? Първо го отпратиха, но сетне самият враг го прие — оттук нататък фанатикът просто трябваше да прояви изобретателност. А развръзката зависеше от всички тях. И те нямаше да се провалят.

Младият им другар излезе от къщата! Ръкува се с омразния „Амал Баруди“ под зорките погледи на телохранителите в официални костюми, които носеха автомати. Арабите можеха само да се досещат колко са — отвън имаше поне дванайсет души, останалите сигурно бяха вътре. По волята на Аллах при първото нападение повечето щяха да загинат, а другите щяха да бъдат осакатени за цял живот.

Младият арабин тръгна заедно с един от охраната по асфалтираната алея към автомобила, тактично спрян на пътя зад високия жив плет. Още няколко секунди! И техният обичан Аллах се отнесе благосклонно към тях: появиха се още трима телохранители, с другите пред къщата станаха седмина. Хайде, братко! Внимавай как караш!

Другарят им вече бе при автомобила — сведе учтиво глава, прекръсти се и още веднъж се ръкува с мъжа от охраната, когото останалите не виждаха зад живия плет. После отвори вратата и се закашля, подпирайки се с лявата ръка на облегалката, а дясната плъзна по калъфа. Най-неочаквано се извъртя — бързо и уверено като истински мюсюлманин, стиснал в ръката си остър като бръснач нож, и го заби в гърлото на телохранителя, преди онзи да разбере какво става. Бликна кръв, мъжът от охраната се свлече, но в този момент терористът го хвана заедно с оръжието и го затътри през пътя до шубрака край гората. Погледна към Ахбияд, кимна и изтича обратно при колата. Ахбияд пък щракна с пръсти на арабите, спотаили се зад него в гората. Тримата мъже пропълзяха, облечени, както и белокосия, във военни дрехи — стискаха леки картечници, на куртките им висяха гранати.

Терористът, който знаеше английски, запали двигателя, включи колата на скорост и я подкара леко и нехайно към левия край на асфалтираната алея. Двигателят ревна, колата зави рязко надясно към къщата, а младежът се наведе и натисна един бутон под таблото. Отвори вратата и насочи автомобила към широката морава и телохранителите, които говореха с конгресмена, после скочи в движение на чакъла. Щом стъпи на земята, чу през какофонията от двигателя и виковете на хората от охраната, че някаква жена пищи. Една от сестрите бе изскочила през входната врата и крещеше нещо — съгледа стремглаво приближаващия се автомобил без шофьор, обърна се и отново изкрещя, вече на Кендрик, който стоеше най-близо до каменния вход.

— Махнете се! — викаше тя, очевидно повтаряйки думи, които беше чула само преди минути. — Дошли са да ви убият!

Конгресменът се втурна към тежката врата, като сграбчи жената за ръката и я избута пред себе си, а телохранителите откриха огън по празното метално чудовище, което се носеше като обезумяло и завиваше към къщата, насочвайки се право към плъзгащата се стъклена врата на верандата. Вътре Евън я удари с рамо и я затвори. Това негово движение и дебелият плот от армирана стомана спасиха живота им.

Взривовете отекнаха един след друг, сякаш бумтеше огромна пещ, срутиха се прозорци и стени, подпалиха се завеси, пердета и мебели. Пред къщата седмината души от Централното разузнавателно управление паднаха, пронизани от парчета стъкло и метал — бяха избухнали четирийсет килограма динамит, прикрепени към шасито на автомобила. Четирима загинаха на място с надупчени глави и разкъсани тела, двама беряха душа, от очите и гърдите им струеше кръв. Седмият, от чиято лява ръка бе останало само кървящо чуканче, бе събрал цялата си ярост и хукна със стрелящ автомат през моравата към маскирания като свещеник терорист, който се хилеше като обезумял и бълваше огън с картечницата си. Двамата се улучиха едновременно в свежия, хладен ден под ослепителното колорадско слънце.

 

 

Кендрик се наведе към зиданата стена на коридора, както се бе облегнал на камъните. Погледна надолу към сестрата.

— Не мърдайте оттук! — нареди й той и се промъкна към ъгъла на дневната.

Отвсякъде се носеше дим. Отвън се дочуха викове — телохранителите от двете страни на къщата се събираха отпред и като професионалисти взаимно се прикриваха, докато заемаха нови позиции. После отекнаха четири поредни взрива — гранати! Те бяха последвани от викове на арабски:

— Смърт на враговете! Смърт на нашия ненавистен враг! На пролятата кръв ще отвърнем с кръв!

От различни страни се разнесоха автоматични откоси. Избухнаха още две гранати, едната от които беше хвърлена през разбития прозорец на хола и разруши отсрещната страна. Евън се извърна, за да се прикрие зад стената, и след като отломките се слегнаха, извика:

— Мани! Мани? Къде си? Кажи!

Не последва никакъв отговор, само телефонът издрънча някак неуместно. Стрелбата отвън стана оглушителна, разнасяха се взрив след взрив, куршумите рикошираха в каменната стена, забиваха се в дърветата, цепеха като обезумели въздуха. Кендрик бе оставил Мани на верандата със стъклените врати! Трябваше да отиде при него. На всяка цена. Втурна се през дима и огъня в дневната, прикрил очите и носа си, тъкмо когато през счупените стъкла на прозорците внезапно влетя някаква фигура. Мъжът се претърколи на пода и скочи на крака.

— Ахбияд! — извика Евън и се закова на място.

— Ето те и теб! — изрева палестинецът и се прицели. — Животът ми ще се увенчае със слава! Слава! Велики Аллах, бъди благословен! Дари ме с огромно щастие!

— Нима заради мен правите всичко това? Убивате всички тия хора! Леете толкова кръв! Струва ли си? Наистина ли вашият Аллах иска толкова много смърт?

— Ти ли ми говориш за смърт? — изкрещя терористът. — Азра е мъртъв! Яков е мъртъв! Зая загина от ръката на евреите, скочили от небето над Бекаа! И всички останали… стотици, хиляди мъртви! А сега, Амал Баруди, гениален предателю, аз ще те пратя в ада!

— Още не! — се чу полушепот, полувик откъм свода на верандата.

Думите бяха придружени от два силно отекнали изстрела, които за момент заглушиха стрелбата отвън.

Белокосият Ахбияд се изви назад, покосен от мощното оръжие, което отнесе част от черепа му. Еманюел Уайнграс се свлече на пода с лице и риза, потънали в кръв, притиснал лявото си рамо към вътрешността на свода.

— Мани! — изрева Кендрик, сетне се втурна към стария архитект, приклекна до него и вдигна главата му от твърдия под. — Къде си ранен?

— Къде ли не! — отвърна гърлено, с мъка Уайнграс. — Виж двете момичета! Когато… започна всичко това, хукнаха към прозорците… Опитах се да ги спра. Иди да ги видиш, по дяволите!

Евън погледна двата трупа на верандата. От плъзгащата се врата зад тях бяха останали само рамките с остри, назъбени парчета дебело стъкло. Бомбата в колата си беше свършила работата — от двете момичета бяха останали само парчета кожа и кръв.

— Няма какво да гледам, Мани. Жалко!

— И ти там горе, на скапаното небе, наричаш себе си Бог! — извика Уайнграс и се разплака. — Какво още искаш, мошенико!

Старецът се свлече в безсъзнание.

Стрелбата отвън престана. Кендрик се приготви за най-лошото и измъкна .357-калибровия магнум от ръката на Мани. За момент се запита кой ли му го е дал и тутакси се сети за Джи-Джи Гонзалес. Положи внимателно Уайнграс на пода и се изправи. Влезе предпазливо в разрушената дневна и изведнъж го лъхна миризмата на мокър дим — от противопожарното устройство на тавана пръскаше вода.

Изстрел! Той падна на пода и се заозърта с насочен пистолет.

— Четирима! — извика някой зад счупените прозорци. — Преброих четирима!

— Един влезе вътре! — отвърна високо втори мъж. — Иди да провериш и стреляй по всичко, което се движи! Божичко, не ми се иска да броя нашите! А също така някое от тези копелета да се измъкне живо! Ясно ли е?

— Тъй вярно!

— Той е мъртъв! — извика Евън колкото глас му бе останал. — Но тук има един ранен. Той е жив, ала е тежко ранен и е от нашите.

— Господин конгресмен? Вие ли сте, господин Кендрик?

— Да. Но никога повече не ме наричайте така.

Телефонът пак започна да звъни. Евън се изправи и тръгна уморено към овъгленото чамово бюро, подгизнало от струите вода. Изведнъж зърна сестрата, която му бе спасила живота — заобикаляше колебливо каменния свод на коридора.

— Не идвайте тук. Не излизайте на верандата.

— Чух, че има ранени, сър. Това ми е работата. Телефонът продължаваше да звъни.

— Вижте него. Но не и другите. Да не сте припарили до тях?

— Не съм расла в саксия, господин конгресмен. Изкарах три срока във Виетнам.

— Но те ви бяха приятелки!

— Както и много други — отвърна сестрата безизразно. — Мани ли е ранен?

— Да.

Телефонът продължаваше да звъни.

— След като отговорите, обадете се на доктор Лайънс.

Кендрик вдигна слушалката.

— Ало!

— Евън! Слава Богу! Обажда се Ем Джей! Току-що разбрах от Ейдриън…

— Майната ти.

Кендрик затвори и позвъни на справки.

В първия момент стаята се завъртя пред очите му, а някъде далеч се надигаше огромен тътен и в главата му проблеснаха светкавици.

— Бихте ли повторили, госпожице, да не би да бъркам.

— Разбира се, сър. В Кортез в областта Меса Верде не е регистриран д-р Лайънс. Всъщност в района няма човек с такова име.

— Но той се казваше така! Видях името му върху пропуска, издаден от Държавния департамент.

— Моля?

— Нищо… Нищо! — Евън тръшна слушалката и телефонът веднага зазвъня наново. — Ало!

— Скъпи! Добре ли си?

— Твоят проклет Ем Джей оплеска всичко! Не знам колко души загинаха, а Мани е направен на решето! Бере душа, на всичкото отгоре няма и лекар!

— Обади се на Лайънс.

— Той не съществува… Как разбра за тук?

— Говорих със сестрата. Спомена за някакъв свещеник и скъпи, чуй ме! Преди броени минути разбрахме, че те се придвижват, преоблечени като свещеници! Свързах се с Ем Джей и той не е на себе си. Изпратил е при теб половината Колорадо, всички федерални агенти, които са се заклели да мълчат!

— Току-що му казах да върви на майната си.

— Той не ти е враг, Евън.

— Кой тогава ми е враг, по дяволите?

— Точно това се опитваме да разберем!

— Не си давате много зор.

— А те не си поплюват. Какво мога да ти кажа? Кендрик, мокър от глава до пети от пръскащата вода, погледна сестрата, която оказваше първа помощ на Уайнграс. Очите й бяха пълни със сълзи, тя едвам се държеше, още малко, и щеше да се разкрещи при вида на приятелките си на верандата. Евън рече тихо:

— Кажи ми, че се връщаш при мен. Кажи ми, че всичко ще свърши. Кажи ми, че не полудявам.

— Мога да ти кажа всичко това, но ти трябва да ми вярваш. Жив си и това е всичко, което има значение за мен.

— Ами другите, които не са живи? Ами Мани? Те нямат ли значение?

— Снощи Мани ми каза нещо, което страшно ме впечатли. Говорехме за семейство Хасан, за Сабри и Каши. Каза ми, че всеки от нас ще ги помни и ще тъгува за тях по свой си начин… но за това има време по-късно. На някои може да им прозвучи бездушно, но не и на мен. Той е бил там, където съм била и аз, знам откъде идва. Никой не е забравен, сега обаче трябва да го забравим и да правим каквото се иска от нас. Разбра ли… скъпи?

— Опитвам се. Кога се връщаш?

— Ще узная след няколко часа. И ще ти се обадя.

Евън затвори телефона. В далечината се засилваше воят на многобройни сирени и приближаващи се хеликоптери, всички насочили се към педята земя в Колорадо, кой знае защо наречена Меса Верде.

 

 

— Чудесен апартамент — каза тихо Калейла, докато прекосяваше мраморното антре в жилището на семейство Ванвландерън и вървеше към хола, разположен малко по-ниско.

— Удобен е — отвърна вдовицата, стиснала в ръката си кърпичка, после затвори вратата и последва разузнавачката от Кайро. — Вицепрезидентът понякога е много взискателен и трябваше да избирам между този апартамент или цяла къща. А щеше да ми дойде много да се грижа за две къщи — неговата и моята. Заповядайте, седнете!

— Всички ли са такива? — попита Калейла и се настани в креслото, което й беше посочила Ардис Ванвландерън — то беше срещу широкия тежък диван, тапициран с брокат: домакинята бе побързала да разпредели местата.

— Не, всъщност съпругът ми поръча да го обзаведат по наш вкус. — Вдовицата вдигна кърпичката към лицето си. — Май трябва вече да свикна да го наричам „моят покоен съпруг“ — добави тя, като приседна тъжно на дивана.

— Моите съболезнования, още веднъж се извинявам, че ви се натрапвам в такова време. Нетактично е и го заявих на шефовете си, но те настояха.

— И са били прави. Държавните дела преди всичко, госпожице Рашад. Разбирам.

— Аз май не. Според мен този разговор можеше да се проведе поне утре сутринта. Но другите пак бяха на по-различно мнение.

— Точно това ме очарова — каза Ардис, като изпъна скъпата си черна копринена рокля. — Какво е толкова неотложно?

— На първо място — отвърна Калейла, като кръстоса крака и изглади една гънка на тъмносивия си костюм, купен в Сан Диего, — това, за което ще говорим, трябва да си остане между нас. Защо да безпокоим излишно вицепрезидента Болинджър! — Агентката от Кайро извади от черната си чанта един бележник и приглади тъмната си коса, която беше сресана назад и прибрана на строг кок. — Доколкото знам, са ви уведомили, че работя в чужбина и бях върната специално заради тази задача.

— Казаха ми, че сте специалистка по близкоизточните въпроси.

— Това е евфемизъм за терористична дейност. Аз съм наполовина арабка.

— Личи си. Доста сте симпатична.

— А вие сте много красива, госпожо Ванвландерън.

— Минавам за такава, стига да не става дума за годините.

— Сигурна съм, че не са повече от моите.

— Стига за това… Какво има? Защо бе наложително да се срещнем?

— Нашите специалисти, които следят събитията в долината Бекаа в Ливан, са се добрали до невероятна и тревожна информация. Знаете ли какво е „ударна група“, госпожо Ванвландерън?

— Кой не знае? — отвърна вдовицата и протегна ръка към пакета цигари на масичката. Извади една и взе запалката от бял мрамор. — Неколцина мъже — най-често са мъже, — изпратени да премахнат някого. — Запали цигарата с едва забележимо треперене на дясната ръка. — Май свършихме с определенията. Та каква връзка има това с вицепрезидента?

— Нали към него са били отправяни заплахи? И затова сте поискали към него да бъде прикрепена група от федералното бюро за разследване.

— Вече никой не го заплашва. — Ардис всмука дълбоко от цигарата. — Оказа се, че се е обаждал някакъв безобиден психопат, който дори не е притежавал оръжие. Но когато започнаха да пристигат тия отвратителни писма и глупавите телефонни обаждания, решихме, че не бива да рискуваме. Всичко това е описано в доклада — следихме го в различни градове, докато накрая хвана в Торонто някакъв самолет. Доколкото разбрах, за Куба, така му се пада.

— Може и да не е бил психопат, госпожо Ванвландерън.

— Как така да не е бил?

— Нали не сте го заловили?

— ФБР го проучи до девето коляно, госпожице Рашад. Съмнение няма, не е добре с нервите, страда от класическа шизофрения, прави се на супермен. Но всъщност е бил безопасен. Случаят е приключен.

— Смятаме да го разследваме отново.

— Защо?

— От Бекаа научихме, че са пристигнали две-три ударни групи, решили да убият вицепрезидента Болинджър. Вашият психопат може и да не е бил случаен.

— Как така? Какво говорите? Не разбирам езика ви, но всичко това ми звучи смехотворно.

— Защо пък! — възрази спокойно Калейла. — Терористите действат напълно открито. Често обявяват предварително своята цел и човека, когото са взели на мушка. Правят го по един или друг начин.

— Защо терористите ще искат да убиват Орсън — вицепрезидента Болинджър, тоест?

— А вие защо сте приели насериозно заплахите срещу него?

— Защото наистина го заплашваха. Не можех да постъпя другояче.

— И правилно — съгласи се разузнавачката, загледана към прозореца, после угаси цигарата и извади друга, която веднага запали. — Попитахте ме защо ще искат да убият вицепрезидента. Не само ще бъдат проведени нови избори, но и ще има значителна дестабилизация.

— Защо им е дестабилизация?

— Така за тях ще научи целият свят. Ще бъде убит вицепрезидентът, а не случаен минувач. Още повече ще се разчуе, че ФБР е било предупредено, но не е взело необходимите мерки и така е било надхитрено чрез една по-добра стратегия.

— Стратегия ли? — възкликна Ардис Ванвландерън. — Каква стратегия?

— Един безобиден психопат, който съвсем не е бил безобиден и е бил използван да отклони вниманието. Съсредоточаваш вниманието върху един безобиден особняк, който изчезва ни лук ял, ни лук мирисал, и ето че на негово място се появяват истинските убийци.

— Какви ги дрънкате?

— Това се повтаря непрекъснато. Арабите мислят в геометрична прогресия. Действат на етапи, без третият да е свързан задължително с първия, но връзката съществува, стига да се сетиш да я потърсиш. Понеже заговорихме за класически случаи, един от тях е този начин за отклоняване на вниманието.

— Не беше „отклоняване“! Онзи наистина звънеше по телефона, установи се и от кои градове се е обаждал, съществуват и гнусните писма с изрязани от вестници букви!

— Класически случай — повтори тихо Калейла, докато си записваше нещо.

— Какво правите?

— Започвам ново разследване на случая… и си записвам какво ми казвате толкова убедено. Мога ли да ви попитам нещо?

— Разбира се — отвърна вдовицата сдържано и студено.

— Сещате ли се дали сред многото привърженици на вицепрезидента Болинджър — сред многото му приятели — няма хора, които нито го подкрепят, нито са му приятели?

— Какво?

— Не е тайна, че вицепрезидентът се движи сред богаташи. Да е имал противоречия с някого, с определена групировка? За политиката, която провежда, за партийните средства, за инвестиции?

— Божичко, за какво намеквате?

— Стигнахме до същината на въпроса, госпожо Ванвландерън, тъкмо заради това съм тук. Има ли в Калифорния хора, които биха предпочели друг кандидат в партийната листа? Или по-точно, друг вицепрезидент?

— Не мога да повярвам на ушите си! Как се осмелявате!

— Други се осмеляват, не аз, госпожо Ванвландерън. В крайна сметка може да бъде установено дали някой е говорил с чужбина. В началото е трудно да открием с кого, но не е проблем да установим региона, мястото… В тази ужасна история е забъркана и трета групировка и тя е тук, в Южна Калифорния. Нашите хора в Бекаа са се натъкнали на телеграми, изпратени в Бейрут през Цюрих, Швейцария, от… Сан Диего.

— Сан Диего ли?… Цюрих?

— Пари. Съвпадение на интересите. Едната група иска да убие вицепрезидента и да вдигне шум до небето, другата също иска да го премахне, но да остане в сянка. И за двете неща се искат много пари. „Проследи парите“ е закон в нашата професия. Сега правим точно това.

— Проследявате парите ли?

— Въпрос на дни. Швейцарските банки дават информация, щом става въпрос за наркотици или тероризъм. А агентите ни в Бекаа са изпратили описание на членовете на терористичните групи. Както по-рано, и сега ще успеем да ги спрем. Ще разкрием връзката им със Сан Диего. Просто решихме, че можете да ни насочите.

— Да ви насоча ли? — извика, смаяна, вдовицата и побърза да загаси цигарата. — Дори не мога да мисля, всичко звучи толкова невероятно! Сигурна ли сте, че няма някаква огромна, невероятна грешка?

— В подобни случаи ние не грешим…

— Глупости на търкалета — отвърна Ардис, забравила за момент изискания си британски английски. — Да де, и вие не сте безгрешни, госпожице Рашад.

— В някои случаи не можем да си позволим грешки.

— Това е идиотско!… Тоест — тоест, ако тези ударни групи наистина съществуват и ако до Цюрих и Бейрут са изпратени телеграми от Сан Диего, някой може да ги е пробутал с фалшиви имена. Да се е подписал дори с моето име!

— Наясно сме — рече Калейла, след като затвори бележника и го пъхна в чантата си. — Ще бие прекалено много на очи, за да го вземем насериозно.

— Да, точно това имах предвид, клопка! Някой може би иска да натопи приятелите на Орсън.

— За да премахне вицепрезидента!

— Защо не. Ами ако са взели на мушка, както се изразихте, някой друг?

— Някой друг ли? — едва не примигна от изненада оперативната агентка, а изнервената вдовица грабна поредната цигара.

— Да. И с телеграмите, изпратени от Сан Диего, може би са решили да очернят някого от привържениците на Болинджър! Напълно възможно е, госпожице Рашад.

— Много интересна идея, госпожо Ванвландерън. Ще я предам на началниците си. Вероятно трябва да го имаме предвид. С един куршум два заека. Двойно подсигуряване.

— Какво? — Режещият глас на вдовицата прокънтя като в някогашна питсбъргска кръчма.

— Професионален жаргон. — Калейла се изправи. — На обикновен език това ще рече да се отклони вниманието от обекта, за да се избегне разкриването на извършителя, който действа чрез подставени лица.

— Наистина се изразявате малко странно.

— Имаме си причини… Ще поддържаме постоянна връзка с вас, разполагаме и с програмата на вицепрезидента. А охраната на господин Болинджър ще бъде подсилена с наши хора, специалисти в борбата с терористите.

— Да, чудесно.

Госпожа Ванвландерън забрави кърпичката си на тапицирания с брокат диван и изпрати Рашад с цигарата в ръка.

— Колкото до двойното подсигуряване и подставеното лице — каза разузнавачката в мраморното антре, — версията ви е интересна и ще я използваме, за да пришпорим швейцарските банки, но според мен тя не е много убедителна.

— Какво?

— Всички швейцарски сметки са със закодирани шифри, затова е трудно да получиш информация, но по тях може да се установи на кого са. Процедурата е дълга, но не и неосъществима. И най-алчните мафиоти и саудитски търговци на оръжие знаят, че не са вечни. Няма да харижат милионите си на цюрихските джуджета… Лека нощ и още веднъж моите най-искрени съболезнования.

Калейла се върна при затворената врата на апартамента. Отвътре се чу приглушен уплашен вик, придружен с ругатни — единствената обитателка на тежкарското жилище вече губеше самообладание. Планът им бе успял. Ем Джей се бе оказал прав! Вместо да им попречи, смъртта на Андрю Ванвландерън ги бе улеснила. Те се бяха възползвали от това непредвидено обстоятелство. Жената на богаташа, финансирал партията, щеше да се пречупи.

 

 

Милош Варак стоеше в тъмното преддверие на един магазин на трийсетина метра вляво от предния вход на хотел „Уестлейк“ и на десетина метра от пресечката, където се намираше служебният вход. Беше седем и трийсет и пет вечерта калифорнийско време — той бе изпреварил всички граждански полети от Вашингтон, Мериланд и Вирджиния. Беше пристигнал навреме за разкритието и, не по-малко важно, всичко горе в хотела беше готово. Сред камериерките — които искрено съчувстваха на скърбящата вдовица, — имаше една новопостъпила, която чехът бе инструктирал. Във всяка стая бяха монтирани подслушвателни уредби, всеки разговор щеше да бъде записан на магнетофоните в съседния апартамент, които се задействаха от човешки глас.

На три-четири минути пред хотела спираше такси и Милош оглеждаше внимателно всеки новопристигнал. Бе преброил двайсетина-трийсет души и накрая им загуби сметката, но бе все така съсредоточен. Внезапно се случи нещо необичайно — едно от такситата спря вляво, от другата страна на пресечката, на стотина метра от него. От него слезе някакъв мъж и Варак се дръпна още по-назад в неосветеното преддверие на магазина.

„— Чух го по радиото.

— И аз.

— Тя е страхотна мръсница.

— А ако са оцелели, трябва да се измъкнат от страната. Ще успеят ли?…

— Ти какво мислиш?

— Това не е новината на деня.

— А Болинджър?“

Мъжът с палтото с вдигнати ревери, скриващи лицето му, прекоси бързо улицата по посока на хотела. Мина на около три метра от координатора на Инвър Брас. Предателят беше Ерик Съндстром, който от страх бе изгубил ума и дума.