Робърт Лъдлъм
Планът Икар (24)

22

Хърбърт Денисън, началникът на президентската канцелария, затвори вратата на банята и се пресегна към флакончето, което държеше в десния ъгъл на мраморната полица. Отпи четири глътки от тебеширенобялата течност, знаеше от опит, че тя ще премахне паренето в стомаха му. Преди години в Ню Йорк при първите кризи сън не го ловеше от страх, че след като е оцелял в ада на Корея, сега ще умре на улицата от сърдечен удар. Тогавашната му жена — първата от трите — също не беше на себе си, не можеше да реши дали да го заведе първо на лекар или при застрахователния агент. Накрая без негово знание бе предпочела Втория вариант и след седмица Хърбърт се престраши и отиде на основен преглед в медицинския център „Корнел“.

Почувства облекчение, когато лекарите го увериха, че сърцето му е здраво като на биче и неразположението му се дължи на повишено отделяне на киселини, което безспорно е на нервна почва. От този ден той винаги държеше в спалнята, кабинета, колата и куфарчето си шишенца с бяла течност. Живееше под непрекъснат стрес.

Диагнозата се бе оказала вярна и с годините Денисън се научи да предсказва с точност до час-два кога ще получи киселини. Докато работеше на Уолстрийт, стомахът го присвиваше при всяко по-сериозно колебание на фондовата борса или когато колегите се опитваха да му подложат крак в стремежа му да забогатее и да се издигне в обществото. Всички те бяха големи гадняри. Сноби, членуващи в снобски клубове, които дори не биха го заплюли, камо ли да го приемат сред тях. Чудо голямо! Напоследък в тези клубове членуваха евреи, негри, че и латиноамериканци! Стига само да говорят като префърцунени актьори и да се обличат при Пол Стюард или някой френски педи. Е, той им беше разказал играта! Беше ги надцакал всичките! Притежаваше инстинкта и нахакаността на уличен побойник и постигна толкова много, че скапаната фирма се принуди да го направи свой президент, иначе щеше да го изтърве и той да й измъкне под носа милиони. И Денисън превърна корпорацията в най-процъфтяващата, най-нападателната компания на Уолстрийт. Постигна го, като се отърва от хленчещите готованковци и тия глупаци, стажантите, които само ядяха парите на фирмата и губеха времето на всички. Имаше две правила, които се превърнаха в свещени за фирмата. Първото гласеше: „Тази година трябва да сме по-добри от миналата, иначе си търси работа другаде!“ Второто беше също толкова кратко: „Тук не се учиш, тук идваш научен.“

Пет пари не даваше дали го обичат, винаги се бе ръководил от теорията, че целта оправдава средствата. В Корея се бе научил, че мекушавите офицери често получават железни ковчези като награда, че не са успели да наложат строга дисциплина на бойното поле. Съзнаваше, че войниците го ненавиждат заради пословичната му смелост, и винаги беше нащрек да не му подхвърлят някоя американска граната, но въпреки жертвите бе убеден, че те са щели да са много повече, ако командването е било поверено на някой по-кекав офицер.

Ами мърморковците от Уолстрийт!

— Ние, Хърб, искаме да създадем доверие, приемственост…

Или:

— Начинаещият е бъдещият верен служител на компанията.

Глупости на търкалета! Доверието, приемствеността и предаността не носеха печалба. Печалбата идваше от изкараните за клиентите пари и това бяха единственото доверие, приемственост и преданост, които се искаха от него! И Хърб Денисън бе доказал правотата си, като удължаваше списъците на клиентите дотолкова, че компютрите вече не ги побираха, крадеше надарени служители от другите фирми и правеше всичко възможно да получи от тях това, за което беше платил, иначе им показваше и на тях вратата.

Наистина бе костелив орех, дори може би чудовище, както го наричаха мнозина и в лицето, и зад гърба му, наистина се бе лишил от неколцина чудесни хора, но най-главното бе, че не бъркаше, щом опреше до печалбата. Доказа го и в армията, и в цивилния живот… и все пак накрая го изпързаляха. В Корея командирът на полка почти му беше обещал при уволнението да го произведе в чин полковник, но не го направи. В Ню Йорк — по-лошо не можеше и да бъде! — се говореше, че ще стане член на управителния съвет на „Уелингтън-Мидлантик Индъстрис“, най-престижния в международните финанси. Но не би! И двата пъти мафиите на някогашните съученици му подляха вода точно когато беше на върха. Така че той си взе милионите и им каза: „Майната ви на всички!“

И отново се оказа прав, защото попадна на човек, който се нуждаеше и от парите, и от невероятните му способности — един сенатор от Айдахо, чийто невероятно звучен, пламенен глас все повече се чуваше и изричаше неща, в които Хърб Денисън горещо вярваше. Наред с това политикът бе голям майтапчия и забавляваше все по-многобройните си привърженици, като същевременно ги убеждаваше в идеите си.

Сенаторът от Айдахо беше висок и хубав, с усмивка, каквато не помнеха от времето на Айзенхауер и Шърли Темпъл, знаеше куп вицове и поучителни истории, които отстояваха отколешни ценности като силата, смелостта, самоувереността и преди всичко свободата на избора. Хърб замина за Вашингтон и започна да работи за сенатора. Цели гори години не жалеше сили, нито пък милионите си долари — плюс милионите на множеството анонимни лица, които благодарение на него бяха спечелили цели състояния — за да натрупат предизборен фонд, с който можеха да купят и папата.

Хърб Денисън се оригна: тебеширенобялото лекарство действаше, но не достатъчно бързо — той трябваше да е готов за посетителя, който само след няколко минути щеше да влезе в кабинета. Отпи още две глътки и се погледна в огледалото, разочарован от все по-оредяващата си прошарена коса, сресана назад. Не харесваше и сивозелените си очи — разтвори ги колкото се може повече, но те пак си останаха съвсем мънички. Леко увисналата му гуша вече приличаше на двойна брадичка, което му напомни, че колкото и да му е неприятно, трябва да прави гимнастика и да понамали яденето. Даваше луди пари за костюми и пак не изглеждаше като манекените по рекламите, които му пращаха английските шивачи. Въпреки всичко излъчваше сила, имаше изправена осанка и издадена напред брадичка, качества, които си бе изработил с времето.

Пак се оригна и отпи поредната глътка от своя еликсир. „Дяволите да го вземат това леке Кендрик!“ — изруга наум Денисън. Именно това внезапно прочуло се нищожество беше причина за ядовете и киселините му… Е, ако трябваше да бъде честен, а той винаги се опитваше да е честен със себе си, ако не и с другите, не самото прочуло се леке, а впечатлението, което бе направило на Лангфорд Дженингс, президента на Съединените щати, бе в дъното на всичко. Какво ли беше намислил Лангфорд? В мислите си Хърб всъщност не се церемонеше много-много и наричаше президента Лангфорд, но това го вбесяваше още повече — то беше част от напрежението, част от дистанцията, която изискваше обитателят на Белия дом и която Денисън ненавиждаше… Три години си бяха говорили на малко име, но след като го избраха за президент, на един от баловете в чест на изборната победа Дженингс рече на началника на своя кабинет с мекия си, весел глас, преизпълнен със скромност и добро настроение: „Знаеш, че ми е все тая, Хърб, но си мисля, че постът ми — не аз, а постът ми — изисква да се обръщаш към мен с «господин президент».“

Какво ли беше намислил Дженингс? Президентът уж се бе съгласил с всичко, което Хърб му беше предложил за този Кендрик, ала отговорите му бяха прекалено небрежни и дежурни и това безпокоеше началника на неговия кабинет. Дженингс говореше вяло, но в очите му се четеше друго. Президентът имаше навика от време на време да изненадва членовете на екипа в Белия дом. Денисън се надяваше това да не е една от тези често пъти конфузни ситуации.

Телефонът в банята иззвъня и от резкия звук началника на президентската канцелария разля малко от лекарството върху скъпия си костюм. Свали непохватно слушалката от стената с дясната ръка, а с лявата отвъртя крана на горещата вода и намокри един парцал. Докато говореше по телефона, разтърка енергично с влажния парцал белите петна, които, слава Богу, изчезнаха.

— Ало?

— Конгресменът Кендрик е на източния вход, сър. Сега го претърсват.

— Какво?

— Проверяват го за оръжие и гранати…

— За Бога, не съм казвал, че е терорист! Пристигнал е със служебна кола и двама агенти на тайните служби!

— Изразихте, сър, силните си опасения и безпокойство…

— Веднага го пуснете!

— И вие ги правите едни!

След шест минути изплашената секретарка въведе в кабинета му Кендрик — личеше си, че е ядосан. Вместо благодарност към жената по лицето на Евън се четеше нещо като: „Разкарайте се, госпожо. Сам ще се оправям с този тип тук!“ Секретарката се изниза, а шефът на президентската канцелария се приближи към конгресмена с протегната ръка. Кендрик не я пое.

— Бях чувал за идиотщините ви, Денисън — рече Евън ледено и спокойно, — но когато си позволявате да претърсите член на Камарата на представителите, дошъл тук по ваша покана, сигурно имате сериозна причина. Негодник такъв, толкова ли не знаете, че не можете да ми заповядате, не се ли поувлякохте, а?

— Нарежданията ми не са били разбрани правилно, конгресмен! И таз добра, да ви обискират!

— От вас може да се очаква всичко. Доста конгресмени не могат да ви понасят. Разправят за вас какви ли не ужасии, например, как сте халосали с юмрук конгресмена от Канзас, който, както разбрах, ви бил проснал на пода.

— Дрън-дрън! Той наруши правилника в Белия дом, за чието спазване отговарям. Може и да съм го докоснал, но колкото да му покажа къде се намира. И тогава онзи келеш ми би кроше.

— Май не е било така! Доколкото разбрах, би е нарекъл некадърен фелдфебел и тогава вие сте си изтървали нервите.

— Няма такова нещо! — Денисън примигна, стомахът пак го присви. — Вижте, извинявайте, че са ви претърсвали… до голо…

— Няма нужда да се извинявате. Никой не ме е събличал. Съгласих се да си сваля сакото, мислех, че такъв е редът, но когато охраната ми каза да махна ризата и панталоните, се намесиха моите много по-досетливи придружители от секретните служби.

— Тогава защо сте толкова кисел?

— Защото ви минава през ума да го правите, а дори и да не ви минава, сте създали атмосфера на мнителност.

— Мога да ви опровергая, но няма смисъл. Отиваме в Овалния кабинет и, за Бога, не занимавайте президента с всички тия арабски щуротии. Не забравяйте, че той не знае за случилото се, за кой дявол да му обяснявате. По-късно сам ще му кажа.

— Откъде да знам, че ви стиска?

— Какво?

— Чу ме. Откъде да знам, че ви стиска и че на вас може да се разчита?

— В какъв смисъл?

— В смисъл, че ще му изложите нещата, както ви отърва.

— Кой си ти, по дяволите, че да ми говориш така?

— Едва ли имам по-малко пари от теб. Пък и смятам да се махна от Вашингтон — Суон сигурно ти е казал, — така че политическата ти благословия не ми е притрябвала. Знаеш ли какво, Денисън? Според мен ти си плъх. Не симпатичният Мики Маус, а от ония, гадните. Дето разнасят смрад и болест, наречена безнаказаност.

— Мери си думите, конгресмене!

— Не ми се налага. Отказвам се от политиката.

— Но не и Лангфорд. А аз искам той да е силен и убедителен. Лангфорд ни води към нова епоха. Вече е дошло времето отново да се изправим в цял ръст. И да заявим на всички нищожества по света да ни се разкарат от пътя.

— Приказките ти са отегчителни, както и ти самият.

— А ти какво? Да не си завършил английска филология в Харвард? Я стига, конгресмен! Ние тук не се шегуваме! Нашите хора или си гледат работата, или са вън от играта. Ясно ли е?

— Ще гледам да го запомня.

— Не е зле да запомниш и че президентът не обича разправиите. Всичко тук е мирно и тихо. Никакви вълнения, всички са щастливи, ясно ли е?

— Май се повтаряш.

— Аз довеждам нещата докрай, Кендрик. Тази игра е безмилостна.

— Ти си едно тъпо гадно леке.

— Значи не си допадаме особено. Е, чудо голямо!

— Да де.

— Да вървим.

— Не бързай толкова — спря го Кендрик, след което му обърна гръб и тръгна към прозореца, сякаш кабинетът беше негов, а не на президентския съветник. — Какъв е сценарият? Нали така се казва?

— Моля?

— Какво се иска от мен? — попита Кендрик, загледан към моравата пред Белия дом. — След като ти си организирал всичко, какво търся тук?

— Защото не е в наша полза да се правим, че не съществуваш.

— Виж ти! — Кендрик отново се обърна към шефа на президентската канцелария. — Значи не е във ваша полза.

— Трябва да си получиш заслуженото. Президентът не може да се преструва, че не те забелязва.

— А, сега разбирам. Например на някоя от забавните му, макар и не особено смислени пресконференции някой го попита за мен, което вече е неизбежно. Той не може да изтърси, че не е сигурен в кой бейзболен отбор играя.

— Ами да! Да вървим. Аз ще насочвам разговора.

— Тоест ще определящ какво да си казваме.

— Наричай го както искаш, конгресмен. Но не забравяй, че той е най-великият президент на двайсти век. А моята работа е да поддържам статуквото.

— Твоята — да, но не и моята!

— Напротив! Това е работата на всички ни. Аз съм воювал, момко, и съм виждал как хората умират, за да защитят нашите свободи, начина ни на живот. Струваше си! А този човек, президентът, ни възвърна ценностите, заради които сме понесли толкова жертви. Насочи страната в правилна посока единствено с волята си, с личността си, ако щеш. Няма по-достоен от него.

— Но не бих казал, че блести с особен ум — прекъсна го Кендрик.

— Това не означава нищо. От Галилео би станал отвратителен папа и още по-лош от Цезар.

— Донякъде имаш право.

— И още как! А сега за сценария — обяснението е просто и до болка познато. Някой негодник се е раздрънкал за оманската история, а ти искаш да се забрави час по-скоро.

— Така ли?

Денисън не отговори, само се взря и лицето на Евън, сякаш то наистина му се струваше отвратително.

— Точно това е казал онази мижитурка Суон на председателя на Съвета на главнокомандващите…

— Защо мислиш Суон за мижитурка? Не той се е раздрънкал. Дори се е опитал да заблуди човека, отишъл при него.

— Защото го допусна. Отговаряше за операцията и позволи тя да се разчуе, а аз ще се погрижа да си получи заслужилото.

— Едва ли си струва. Но както и да е. Ала за да съм сигурен, че ние с теб искаме едно и също, защо според теб държа всичко да се потули?

— Защото се боиш от евентуални репресии срещу тъпите ти арабски приятелчета. Така си казал на Суон и той го е предал на шефовете си. Да не би да си размислил?

— Не, разбира се — отвърна тихо Кендрик. — Значи наистина искаме едно и също.

— Добре. Ще насрочим кратка церемония, на която президентът ще ти благодари от името на нацията. Никакви въпроси, някоя и друга снимка и ти изчезваш вдън земя.

Денисън посочи вратата и двамата се отправиха към нея.

— Знаеш ли, конгресмен? — вметна началникът на президентската канцелария, докато натискаше звънеца. — С появата си ти разруши една от най-добрите негласни кампании, за каквото може да мечтае всяка администрация — става дума за отношенията ни с масмедиите.

— Негласна кампания ли?

— Да. Колкото повече си мълчахме и отбивахме въпросите, позовавайки се на държавната тайна, толкова повече хората щяха да си мислят, че президентът сам е решил кризата в Оман.

— Той несъмнено е дал повод за това — каза усмихнат Евън, сякаш се възхищаваше на вещината на президента, без непременно да я одобрява.

— Казвам ти, може и да не е Айнщайн, но пак е гений. Денисън отвори вратата. Евън не се помръдна.

— Трябва ли да ти припомням, че в Маскат бяха убити единайсет мъже и жени? Че двеста други ще сънуват кошмари до края на живота си?

— Точно така! — отвърна Денисън. — И президентът го каза, и то със сълзи на очи! Нарече ги истински герои на САЩ, като тези, сражавали, се при Вердюн, Омаха Бийч, Пан Мин Жон и Данан! Каза го, конгресмен, и то напълно сериозно, и ние всички изправихме гордо глави!

— Казал го е, но така, че да се разбере: ако някой е спомогнал за освобождаването на двеста трийсет и шестимата заложници, то това е бил единствено той.

— Е?

— Няма значение. Хайде да свършваме с тази история.

— Голям чешит си, конгресмен. Но си прав, не си за Вашингтон.

 

 

Евън Кендрик се беше срещал с президента на Съединените щати само веднъж за около пет-шест секунди на прием в Белия дом в чест на новоизбраните конгресмени от президентската партия. Трябвало непременно да присъства, настоя Ан Мълкахи О’Райли и заплаши да взриви канцеларията, ако откажел да иде. Кендрик все й повтаряше, че няма нищо против президента, но не приема повечето от възгледите му. А когато госпожа О’Райли го попита защо се е кандидатирал за конгресмен, единственото, което Евън можа да й отговори, бе, че при изборите другата партия не е имала никакъв шанс да победи.

Само се бе ръкувал на приема с Лангфорд Дженингс и имаше доста обща представа за него. Длъжността на президента предполагаше огромна отговорност, но и неописуема мощ. Трудно можеше да си представиш, че един-единствен човек е съсредоточил в ръцете си такава невероятна власт. Едно погрешно натискане на копчето, и от планетата нямаше да остане нищо. И все пак… и все пак… макар Кендрик да мислеше президента за човек с доста ограничени умствени способности, който опростява нещата и търпи подмазвачи и палячовци като Хърбърт Денисън, Лангфорд Дженингс се бе утвърдил като забележителна, невероятна личност и обикновеният американец мечтаеше да има точно такъв президент. Евън се бе опитал да види какво има зад пелената, която скриваше Дженингс от критичните погледи, и накрая стигна до извода, че критиката се обезсмисля от въздействието на този човек върху околните. Подобно въздействие са имали Нерон, Калигула, безброй побъркани властни папи и императори, както и най-големите злодеи на двайсети век — Мусолини, Сталин и Хитлер. Но за разлика от тях Дженингс не бе олицетворение на злото, той по-скоро внушаваше огромно доверие, което сякаш извираше от душата му. Освен това бе висок и снажен и вярваше в онова, което отстояваше. Бе един от най-чаровните и привлекателни мъже, които Кендрик бе виждал.

— Колко се радвам да те видя, Евън! Нали мога да те наричам Евън, господин конгресмен?

— Разбира се, господин президент.

Дженингс излезе иззад бюрото в Овалния кабинет, за да се здрависа с Кендрик, и когато дланите им се докоснаха, го сграбчи за лявата ръка.

— Тъкмо четях поверителните документи за подвизите ти и да ти кажа, се гордея…

— В операцията участваха и много други хора, сър. Без тях щях да загина.

— Знам. Заповядай, Евън, седни! — Президентът пак се настани зад бюрото, Хърбърт Денисън остана прав. — Онова, което си сторил, ще бъде поука за доста млади американци. Рядко се среща подобна решителност.

— Не съм го направил сам, сър. Доста хора рискуваха живота си, за да ми помогнат — неколцина дори загинаха. Сред тях имаше десетина оманци, сред които самият султан, както и отряд израелски командоси, пристигнали точно когато ми оставаха буквално няколко часа живот. Екзекуцията ми вече беше насрочена…

— Да, чух, Евън — прекъсна го Лангфорд Дженингс, който кимаше и се мръщеше съчувствено. — Но доколкото разбирам, нашите приятели в Израел настояват да не се споменава за участието им, а разузнавателните служби тук, във Вашингтон, не искат да рискуват хората си в Персийския залив.

— В Оманския, господин президент.

— Да де — каза Дженингс с прочутата си самоиронична усмивка, очаровала всички американци. — Аз май много не ги различавам, но довечера ще ги науча. Иначе жена ми няма да ми даде курабийки с мляко, ако се вярва на войнствено настроените карикатуристи, дето ме изтипосват по вестниците.

— Не е често от тяхна страна, сър. Като география тази част на света е доста сложна.

— Е, сигурно дори аз ще се справя с помощта на училищните карти.

— Не съм намеквал за подобно…

— Няма нищо, Евън, грешката е моя. Понякога се обърквам. Основният въпрос е какво да правим с теб Какво да направим при наложените ни ограничения, за да не излагаме на риск живота на агентите, които работят за нас в този взривоопасен район на света?

— Според мен заради тези ограничения историята трябва да бъде потулена и засекретена.

— Малко е късно, Евън — прекъсна го Дженингс. — Не можем вечно да се позоваваме на държавната тайна Вече разпали любопитството — положението може да стане неприятно — и опасно.

— Пък и — добави дрезгаво Хърбърт Денисън, нарушавайки мълчанието си, — както вече споменах, господин президентът не може да се прави, че не съществувате. Няма да е честно, нито патриотично. Аз виждам нещата така — и президентът е съгласен с мен: ще организираме в Овалния кабинет малък прием за журналисти, на който той ще ви поздрави и ще бъдете снимани как си приказвате. Така ще спазим и мерките за сигурност, наложени ни от Службата за борба тероризма. Страната ще разбере това. Изключено е да разтръбим какво сте правили пред тия свине, арабите.

— Без помощта на арабите нямаше да направя нищо и вие го съзнавате прекрасно — каза Кендрик, капи изгледа ядосано шефа на президентската канцелария.

— О, да, Евън — намеси се Дженингс, явно развеселен от това, което виждаше. — Аз лично го съзнавам. Между другото, Хърб, днес следобед ми се обади Сам Уинтърс и ми подхвърли чудесна идея, която няма да наруши мерките за сигурност; по-скоро ще ги оправдае.

— Самюъл Уинтърс не може да се смята за наш приятел — възрази Денисън. — На няколко пъти отказа да подкрепи предложенията ни пред Конгреса.

— Значи не е бил съгласен с нас. Нима от това ни става враг? Ако е така, трябва да изпратиш половината морски гвардейци в моя апартамент. Не се занасяй, Хърб, Сам Уинтърс е бил съветник на президенти и от двете партии, и то откакто се помня. Само един кръгъл глупак не би приел съветите му.

— Трябвало е да се свърже първо с мен.

— Виждаш ли, Евън? — Президентът наклони глава и се усмихна дяволито. — Мога да стана астронавт, но не мога да си избирам приятелите.

— Нямах предвид…

— Точно това имаше предвид, Хърб, но карай. Ти командваш парада тук и непрекъснато ми го напомняш, ала и това не ме обижда.

— Какво е предложил Уинтърс — професор Уинтърс? — попита Денисън, произнасяйки академичната титла донякъде саркастично.

— Е, наистина е професор, Хърб, но не от ония сухари, обикновените университетски преподаватели. Ако искаше, можеше да си купи един-два доста престижни университета. Този, който съм завършил, не би му се отразил въобще на финансите.

— Та какво предложи той? — попита разтревожен началникът на президентската канцелария.

— Да наградя нашия приятел Евън с Ордена на свободата. — Президентът се обърна към Кендрик. — Това е граждански еквивалент на Ордена на честта, присъждан от Конгреса.

— Знам, сър. Но аз не го заслужавам и не го искам.

— Е, Сам ми изясни някои неща и аз мисля, че е прав. Първо, ти наистина го заслужаваш и независимо дали го искаш, или не, ще го получиш, защото иначе ще ме помислят за стиснат неблагодарник. А аз, приятели, няма да го допусна.

— Да, господин президент — отвърна задавено Денисън. — Но знайте, че макар конгресменът Кендрик да има всички шансове да бъде преизбран, осигурявайки на партията ви едно място в конгреса, той смята в близко бъдеще да се оттегли от политиката. И тъй като самият той не го желае, защо излишно да насочваме вниманието към него?

— Работата е там, Хърб, че не искам да ме мислят за неблагодарник. Той сякаш ми е по-малък брат — можем да извлечем полза от това. Подсказа ми го Сам Уинтърс. Образът на сговорното американско семейство, както го нарече той. Не е лошо, нали?

— Хабим си патроните, господин президент — възрази отчаян Денисън и по гласа му пролича, че няма повече да настоява. — Страховете на конгресмена са основателни. Той се опасява от възможни репресии срещу негови приятели в арабския свят.

Президентът се облегна на стола, вперил безизразен поглед в началника на канцеларията.

— Прав си. Светът и бездруго е опасен, а ние ще го направим още по-опасен, ако се поддадем на тия глупави спекулации. Тъкмо затова ще обясня на страната — от позиция на силата, не на страха, — че от съображения за сигурност няма да позволя пълно разсекретяване на Оманската операция. Наистина си прав, Хърб. Но Сам Уинтърс пръв ми го каза. Освен това така няма да ме вземат за неблагодарник. Не съм такъв. Ясно ли е, Хърб?

— Да, сър.

— Евън! — Лицето на Дженингс отново грейна от заразителната му усмивка. — Ти си от хората, които ми харесват. Направил си нещо и аз като президент няма да се циганя! Между другото, Сам Уинтърс ми подметна да кажа, че сме работили заедно. Какво пък, нали моите хора са ти помагали, това си е самата истина.

— Господин президент…

— Насрочи датата, Хърб. Не искам да те засягам, но погледнах каква е програмата ми. Другият вторник в десет часа сутринта. Така ще го отразят Във вечерните новини по телевизията, а вторникът е богат на новини.

— Но, господин президент… — поде стъписан Денисън.

— В церемонията ще участва Военноморският оркестър. В Синия салон. Само това оставаше да ме помислят за неблагодарник.

 

 

Следван от Кендрик, Хърбърт Денисън тръгна бесен към кабинета си, за да изпълни президентското нареждане — да организира за следващия вторник церемонията по връчването на медала в Синия салон. С Военноморския оркестър. Началникът на канцеларията бе толкова ядосан, че не можеше да продума.

— Изглежда, не си очарован от мен, Хърби — рече Евън, забелязал сърдитата походка на Денисън.

— Никак. И не се казвам Хърби.

— Добре де. Но те поставиха на място.

— Президентът понякога е склонен да се вслушва в съветите на неподходящи хора.

Кендрик погледна началника на кабинета, както крачеха по широкия коридор. Денисън подминаваше мълчаливо колебливите поздрави на забързаните служители на Белия дом, някои от които разпознаха Евън и го изгледаха любопитно.

— Не разбирам — продължи Кендрик. — Ако не броим взаимната антипатия, какво толкова се е случило? На мен трябва да ми е крив светът, не на теб. Какво се мръщиш?

— Дрънкаш прекалено много. Гледах предаването на Фоксли и малкото представление, което устрои в канцеларията си на другата сутрин. От теб полза никаква.

— Май само за ползата мислиш.

— И за куп други неща.

— Да де. Тогава може да ти поднеса още една изненада.

— Още една ли? Каква?

— Чакай да стигнем в кабинета ти.

Денисън поръча на секретарката да не го свързва с никого освен с президента. Тя кимна бързо, но добави боязливо:

— Вече ви търсиха десетина души. И почти всички казаха, че е спешно.

— Друг път е спешно — тросна се той, натика конгресмена в кабинета си и затръшна вратата.

— Я да чуем каква е изненадата?

— Знаеш ли, Хърби? Наистина трябва да те посъветвам нещо — отвърна Евън и се отправи нехайно към прозореца, където бе стоял одеве, после се обърна и погледна Денисън. — С подчинените си можеш да бъдеш груб колкото искаш и докато те търпят, но друг път не посягай на член на Камарата на представителите и не го натиквай в кабинета си, сякаш се каниш да го нашибаш с ремък.

— Не съм те тикал!

— По-важното е, че аз го възприех така. Ръката ти е тежичка, Хърби. Сигурен съм, че и на знаменития ми колега от Канзас му се е видяла такава, когато те е проснал на земята.

Хърбърт Денисън неочаквано замълча, после се засмя. В смеха му, нито ядосан, нито враждебен, по-скоро звучеше някакво облекчение. Денисън разхлаби вратовръзката си и се отпусна нехайно на коженото кресло пред бюрото.

— Божичко, Кендрик, защо не съм десетина-дванайсет години по-млад, щях да ти свия сармите — то и сега нищо не пречи да го направя. Но на шейсет и три години човек се научава, че е по-разумно да е предпазлив, отколкото дързък. Нямам нищо против да бъда повален, по-трудното в наши дни е да се изправиш.

— Тогава недей да си го просиш, не ме предизвиквай. Ти си доста заядлив.

— Седни, конгресмене — на моето място, зад моето бюро. Хайде, заповядай! — Евън го послуша. — Как се чувстваш? Не те ли побиват тръпки, не се ли главозамайваш?

— Не. Най-обикновено работно място.

— Да де. Ние с теб сме доста различни. Виждаш ли, в дъното на коридора е най-могъщият човек на планетата, който разчита на мен, а да си кажа правичката, аз също не съм гений. Само се грижа да не стане пълна лудница. Смазвам механизма, за да се въртят колелата, и маслото, което използвам, е кисело като мен. Но не разполагам с по-добро.

— Може би имаш право — рече Кендрик.

— Така е и затова не мисля, че ще се засегнеш. Откакто съм тук — откакто сме тук — всички ми се кланят доземи, усмихват ми се благо-благо и ми правят мили очи… но им личи, че на драго сърце биха ми теглили куршума. Не ми е за пръв път и изобщо не ми пука. Но ето че довтасваш ти и ми разправяш да вървя на майната си. А това вече е нещо ново. Честно казано обаче, ми допада, че не ме харесваш и че аз не те харесвам. Ясен ли съм?

— В това, струва ми се, има нещо извратено. Какво пък, ти си извратен мухльо.

— Защо? Защото предпочитам да говоря направо, а не със заобикалки? Безсмисленото подмилкване си е загуба на време. Ако успея да се отърва от него, ще вършим десет пъти повече работа.

— Споделял ли си го с някого досега?

— Опитах, конгресмен, Бог ми е свидетел. И знаеш ли, никой не ми повярва.

— А ти би ли повярвал, ако беше на тяхно място?

— Вероятно не, но ако бяха повярвали, лудницата щеше да е още по-голяма. Така де, моята извратеност не е еднозначна.

— Не съм компетентен да правя подобни преценки, но този разговор ме улеснява много.

— Улеснява ли? А, изненадата, която се канеше да ми поднесеш!

— Да — потвърди Евън — Виждаш ли, в известна степен ще изпълнявам каквото се иска от мен — но срещу определена цена. Това е моят договор с дявола.

— Ласкаеш ме.

— Ни най-малко. Аз също не си падам по подлизурковците, защото ми губят времето. Ако правилно съм разбрал, смяташ, че от мен полза никаква, понеже вдигнах шум за някои неща, които ме отвращават, и така ти размътих водата. Прав ли съм?

— И още как, малкият. Може да си по-различен, но като всички интелектуалци си настроен бунтарски.

— И според теб, ако получа трибуна, ще се раздрънкам още повече и всъщност точно това ти бърка в здравето. Пак съм прав, нали?

— Да. Няма да допусна нищо и никой да попречи на президента да изпълни мисията си. Той измъкна заседналия кораб, сега в платната ни духа силен попътен вятър и усещането е много приятно.

— Нещо не те разбирам, но не се и опитвам.

— Може би няма и да успееш…

— Ти обаче искаш от мен две неща — продължи бързо Евън. — Първо, да говоря колкото се може по-малко и да не казвам нищо, което да постави под съмнение мъдростта, извираща от тази твоя лудница. Близо ли съм до истината?

— Не би могъл да се приближиш повече, без да те арестуват.

— И второто е това, което ми каза одеве. Да изчезна — и то час по-скоро. Добре ли е дотук?

— Просто нямам думи.

— Ще изпълня и двете — донякъде. След малката церемония във вторник, която и ти, и аз не искаме, но се наложи да отстъпим пред президента, канцеларията ми ще бъде зарината от искания за интервюта. Отвсякъде — от вестници, от радиото и телевизията. Аз съм в центъра на новините и журналистите ще се постараят да се възползват от мен…

— Не ми казваш нищо ново — прекъсна го Денисън.

— Ще откажа на всички — отсече Кендрик. — Няма да давам интервюта. Общо взето няма да изказвам отношение по никакви въпроси и ще гледам да изчезна яко дим.

— Иде ми да те разцелувам, само дето спомена нещо, което не ми харесва. Какво ще рече „общо взето“?

— Че когато съм в Камарата, ще гласувам по съвест и ако ме предизвикат да се изкажа, ще изложа доводите си колкото се може по-безпристрастно. Но само в Камарата — извън Капитолия няма да правя никакви коментари.

— Най-често ни критикуват хора извън Конгреса — каза замислено началникът на президентската канцелария. — „Конгрешънъл Рекорд“ и камерите на кабелната телевизия не могат да се мерят с „Дейли Нюс“ и „Далас“. При тези обстоятелства и не без помощта на оня негодник Сам Уинтърс предложението ти ми се вижда толкова примамливо, че се питам каква е цената. Сигурно ще я посочиш.

— Държа да науча кой се раздрънка за мен. Кой разгласи оманската история, и то толкова професионално.

— Да не мислиш, че аз не държа? — избухна Денисън и се втурна към него. — Ще се разпоредя да напъхат тия мухльовци в бъчви и да ги хвърлят в морето!

— Тогава ми помогни да ги намеря. Такава е моята цена и ти или ще я приемеш, или ще ме принудиш да участвам в предаването на Фоксли и да кажа пред цялата страна какво мисля за теб и твоите негодници. Вие сте тъпа сган, изправена пред един сложен свят, който не разбирате.

— А ти си най-големият спец, така ли?

— А, не. Но знам, че и вие не сте. Гледам ви, слушам и виждам как отпращате толкова много хора, които могат да ви бъдат от полза само защото не пасват на калъпа, който сте си харесали. А днес следобед научих още нещо: видях го и го чух с ушите си. Президентът на Съединените щати е разговарял със Самюъл Уинтърс, който не ти е симпатичен, но когато обясни, че не го харесваш, защото е отказал да подкрепи ваши предложения пред Конгреса, Лангфорд Дженингс ти каза нещо, което ми направи огромно впечатление. Че ако този Сам Уинтърс не е съгласен с вашата политика, от това не ви става непременно враг.

— Президентът много често не е наясно кой му е враг. Идеологическите си съмишленици открива начаса и ги подкрепя — понякога дори прекалено дълго, — но често е прекалено великодушен, за да забележи тези, които оспорват убежденията му.

— Това е може би най-тъпият и безсмислен довод, който съм чувал, Хърби. От какво пазиш шефа си? От мнения, различни от неговото ли?

— Хайде да се върнем на голямата ти изненада, конгресмен. Тази тема ми допада повече.

— Не се и съмнявам.

— Явно знаеш повече от нас и с тази информация бихме могли да открием човека, разгласил Оманската операция.

— Научих го главно от франк Суон. Като шеф на „ОХАЙО–40“ той е служил за свръзка между министъра на отбраната, държавния секретар и председателя на Съвета на главнокомандващите, а те са знаели за мен. Но ми каза да ги зачеркна от списъка на възможните издайници…

— Прав е бил — прекъсна го Денисън. — Не могат да кажат две смислени думи. Нито пък да отговорят и на най-простия въпрос, сякаш са пълни идиоти. Само че не са никак глупави и са доста отдавна в политиката, за да знаят що е свръхсекретна информация. Какво друго?

— Освен теб — а, честно казано, теб те отписвам само защото от малкото ти сиво вещество също няма особена полза, както и от моето разобличаване — остават трима души.

— Кои?

— Първо, някакъв мъж на име Лестър Крофърд от Централното разузнавателно управление, второ, резидентът в Бахрейн, Джеймс Грейсън. И накрая, една жена, Ейдриън Рашад, която очевидно е агент със специално поръчение в Кайро.

— И какво за тях?

— Според Суон единствени те са знаели кой съм, когато заминах за Маскат.

— От наша страна — натърти Денисън. — А твоите хора там?

— Не мога да кажа, че е невъзможно да са ме издали, но ми се вижда малко вероятно. Неколцината араби, с които се свързах, с изключение на младия султан нямат почти никакви връзки с Вашингтон, така че те са последните, дето ще заподозра. С Ахмат се познаваме от години, той има много причини да не разгласява историята, като се започне с трона и не на последно място с връзките му с Вашингтон. От четиримата мъже, на които се обадих, се отзова само един, заради което и беше убит — не без съгласието на останалите. Бяха изплашени до смърт. Не искаха да имат нищо общо с мен или с познатите ни, осмелили се да ме видят; дори се направиха, че не знаят за пристигането ми в Оман, за да не бъдат заподозрени. Трябва да си бил там, за да разбереш. Всички живеят в страх от терористите, с нож, опрян до гръкляна — и не само те, а и членовете на семействата им. Имаше репресии — синът на един беше убит, дъщерята на друг — изнасилена и обезобразена, защото техни братовчеди или чичовци са призовали да се окаже съпротива на палестинците. Едва ли някой от тях би споменал името ми.

— За Бога, в какъв свят живеят тия араби?

— В свят, в който огромното мнозинство се опитва да оцелее и да осигури някакъв живот за себе си и децата си. А ние не сме си мръднали пръста за тях, мухльо такъв!

Денисън поклати глава и се смръщи.

— Може и да съм заслужил укора, Кендрик, трябва да помисля. Доскоро бе модерно да мразим евреите, да не им се доверяваме, сега вече арабите заеха мястото им в нашите антипатии. Може би всичко това са глупости, кой знае?… Сега много повече ме интересува кой те изтръгна от дълбоката секретност. Според теб е някой от нас.

— Убеден съм. При Суон е ходил някакъв русокос мъж с европейски акцент, който е разполагал с доста подробни данни за мен. Такава информация може да се получи само от официални архиви — вероятно от досието ми в Конгреса. Опитал се да подметне, че съм свързан с Оманската операция, но Суон отрекъл, като изтъкнал, че е отклонил предложението ми. Останал обаче с впечатлението, че този тип е надушил нещо.

— Знаем за русия шпионин — прекъсна го Денисън. — Но не можем да го намерим.

— Той обаче се е поразтърсил и е открил някой друг, някой, потвърдил съзнателно или не информацията, която му е била нужна. Ако изключим теб, а също държавния секретар, министъра на отбраната и председателя на Съвета на главнокомандващите, остават само Крофърд, Грейсън и онази Рашад.

— Задраскай първите двама — рече началникът на президентската канцелария. — Рано сутринта разпитах надълго и нашироко Крофърд направо тук, в кабинета, и той беше готов да ми обяви дуел заради нелепите ми съмнения. Колкото до Грейсън, преди пет часа се свързах с него в Бахрейн и той едва не получи удар само при мисълта, че може да сме го помислили за предател. Прочете ми инструкциите за тайните операции, сякаш съм някое хлапе, което трябва да бъде натупано, само задето съм му се обадил в чужда държава по необезопасена линия. Подобно на Крофърд, и Грейсън е професионалист от старата гвардия. И двамата няма да рискуват професията на живота си заради теб.

Кендрик се облакъти на бюрото на Денисън. Загледа се в отсрещната стена на кабинета, в главата му препускаха какви ли не мисли. На Калейла, или Ейдриън Рашад, дължеше живота си, но дали тя не го беше спасила само за да го предаде? Беше и близка приятелка на Ахмат, който можеше да пострада, ако свържеха името му с нея, а Евън и бездруго беше наранил младия султан достатъчно. И все пак Калейла го бе разбрала, когато той бе изпаднал в беда, беше се държала мило, когато толкова се страхуваше — и за живота си, и от факта, че не разбира от онова, с което се е нагърбил. Ако я бяха принудили да го предаде и той я разобличеше, с кариерата й беше свършено, а тя вярваше в професията си… И все пак, ако не я бяха принудили, ако го бе разкрила по свои причини, тогава той щеше да разобличи само нейното предателство. Каква беше истината? Каква бе Калейла — предателка или глупачка? Евън бе длъжен да стигне сам до отговора, преди да е започнало официалното разследване. Най-напред трябваше да разбере с кого се е свързала и кой е бил при нея. Единствен този човек би могъл да каже защо е разкрито участието на Кендрик в Оманската операция.

— Значи от вас седмината остава само един.

— Жената — съгласи се Денисън и поклати глава. — Ще я въртя на шиш, ще й разкажа играта, но тя ще изпее и майчиното си мляко.

— А, без тия — възрази Кендрик. — Ти и твоите да не сте припарили до нея, докато не кажа аз — ако изобщо кажа. И не само това. Никой не бива да знае, че я връщаме — под прикритие, нали така се казваше? Абсолютно никой! Ясно ли е?

— Кой, по дяволите, си ти…

— Вече го изяснихме, Хърби. Нали не си забравил за вторник в Синия салон? С Военноморския оркестър, с репортери и телевизионни камери? Ще разполагам с трибуна, ако реша, ще изразя пред всички мнението си по някой и друг въпрос. Повярвай, теб ще те взема пръв на мушка и заради шамара, и за всичко останало.

— По дяволите! Като изнудван мога ли да попитам на какво се дължи по-специалното ти отношение към тази шпионка?

— Разбира се — отвърна Евън, вперил поглед в началника на президентската канцелария. — Тя ми спаси живота и няма да позволя да съсипеш нейния, ако шефовете й разберат, че Белият дом я гледа на кръв. Вече има достатъчно прецеденти в това отношение.

— Добре де. Но да сме наясно. Ако тя се окаже предателка, ще ми я дадеш.

— Зависи — отвърна Кендрик и се облегна.

— От какво?

— От начина и причините.

— Пак ли главоблъсканици, конгресмен?

— Не и за мен — каза Евън и неочаквано се изправи. — Изведи ме оттук, Денисън. И тъй като не мога да се прибера нито във Вирджиния, нито дори в Колорадо, без да ме разкъсат, няма ли в тази твоя лудница човек, който да ми осигури под чуждо име стая или къща в провинцията? Ще платя за месец или за колкото трябва. Нужни са ми само няколко дни да си доизясня нещата, после се връщам на работа.

— Погрижили сме се — отвърна рязко шефът на президентската канцелария. — Всъщност му хрумна на Дженингс — през почивните дни да те приютим в една от ония безлики къщи в Мериланд.

— Какви са тези безлики къщи? Говори на човешки език.

— Добре. Ще бъдеш гост на президента на Съединените щати на място, където не може да те открие никой. Там отсядат хора, които не искаме да бъдат открити. Тази идея съвпадна с твърдото ми убеждение, че първото публично изявление за теб трябва да бъде направено от Лангфорд Дженингс. Хората тук те видяха и е повече от сигурно, че бързо ще се разчуе.

— Ти дърпаш конците. Какво обяснение ще дадем — ще дадеш, защо съм в изолация?

— Най-очевидното. Заради твоята безопасност. Тя е от първостепенна важност за президента, който се е консултирал със специалистите по борба с тероризма. Не се притеснявай, ония, дето му пишат речите, ще измислят нещо, което ще разплаче жените и ще изкара мъжете на демонстрации. И тъй като последната дума тук има Дженингс, вероятно ще бъде някаква изтъркана история за юначния рицар от Кръглата маса, който се грижи за смелия си по-малък брат, изпълнил опасна задача. Глупости на търкалета!

— И ако има някаква истина във версията ви, че са възможни репресии — допълни Кендрик, — аз ще бъда на топа на устата.

— Какво по-хубаво от това! — кимна Денисън.

— Обади се, след като уредиш Рашад да се върне.

 

 

Евън седеше на кожения люлеещ се стол в кабинета на внушителната безлична къща в градчето Синуид Холоу на източното крайбрежие на Мериланд. В осветения двор навън сновяха хора от охраната, които ту се скриваха, ту се показваха от сенките.

Загаси телевизора, по който за трети път предаваха извънредната пресконференция на Лангфорд Дженингс, на която той говори за подвизите на малко известния конгресмен от Колорадо Евън Кендрик. Тя бе дори по-отвратителна, отколкото беше предсказал Денисън, бе изпълнена със сърцераздирателни паузи и изкуствени усмивки, зад които явно прозираха гордостта и мъката на мъжа с ухиленото лице. Президентът пак говореше общи приказки, без да казва нищо конкретно — с едно изключение.

— Докато не бъдат взети необходимите мерки, помолих конгресмена Кендрик, с когото всички толкова се гордеем, да избягва публичните изяви. Отправям строго предупреждение към тези страхливци, терористите. Ако някой се опита да посегне на живота на моя добър приятел и близък колега, на когото гледам като на свой по-малък брат, срещу виновниците за деянието ще бъде насочена цялата военна — сухопътна, морска и въздушна — мощ на Съединените щати.

Цялата военна мощ ли? И таз добра!

Някъде иззвъня телефон. Евън се огледа. Апаратът беше на едно бюро в другия край на стаята. Той свали краката си от люлеещия се стол и тръгна към звука, така внезапно нарушил покоя му.

— Ало?

— Тя пристига с военен транспортен самолет заедно с висш служител от посолството в Кайро уж като секретарка, все едно под какво име. Очаква се да кацнат към седем сутринта. Най-късно до десет ще бъде в Мериланд.

— Какво знае?

— Нищо.

— Все пак е трябвало да й дадете някакво обяснение — настоя Кендрик.

— Съобщихме й, че ще получи нови спешни задачи, но трябва да ги чуе лично, на място.

— И тя е повярвала на тая идиотщина?

— Нямаше друг избор. Взехме я от жилището й в Кайро, оттогава не сме се отделяли от нея. Приятни кошмари, леке такова.

— Благодаря, Хърби!

Евън затвори телефона с облекчение и същевременно със странно безпокойство от предстоящата среща с жената, която познаваше като Калейла, с жената, с която се бе любил трескаво, капнал от умора. Искаше да забрави този импулсивен акт и отчаянието, довело го до него. Трябваше да реши дали ще посрещне Калейла като приятелка или като враг. И все пак вече имаше план — поне за следващите двайсетина часа. Бе време да се обади на Ан О’Райли и чрез нея да се свърже с Мани. Чудо голямо, ако някой разбереше къде се намира — той беше официален гост на президента на Съединените щати.