Робърт Лъдлъм
Планът Икар (32)

30

Беше един и десет след полунощ и над къщата в Меса Верде умората тегнеше като гъста мъгла. Оперативният агент от ЦРУ с тъмни кръгове под очите отиде на верандата при Евън и Калейла, които седяха на кожената кушетка срещу Мани, а той се бе излегнал на шезлонга. Трите сестри се бяха прибрали по стаите си, до сутринта бяха освободени от дежурство — патрулиращата отвън въоръжена охрана съвсем ги бе изнервила. Пациентът все щеше да пренощува, без да го наглеждат през половин час. Д-р Лайънс го бе гарантирал.

— Във Вашингтон се безпокоят — съобщи умореният офицер от разузнаването. — Планът е приведен в действие, така че отивам на летището да докараме камионетката. Самолетът ще пристигне след около час, тоест нямаме много време. Трябва да кацне и веднага да излети.

— Диспечерите не работят денонощно, освен ако не са предупредени — каза Кендрик. — Помислили ли сте за това?

— Още преди няколко часа, когато кацахте от Бахамските острови. От военновъздушните сили изпратиха диспечери от Колорадо Спрингс. Уж щяло да има учения, разрешени от вашето ведомство. Никой не възрази.

— Как така?

— Вие не сте кой да е.

— А ние можем ли да ви помогнем? — побърза да попита Калейла, изпреварвайки Евън.

— Да — отвърна оперативният агент. — Ако нямате нищо против, предпочитам да не се мяркате, когато се върна. Операцията е разработена до най-малките подробности, така че да не усложняваме нещата.

— А как ще се оправите с тия каубои от парка навън? — попита Уайнграс, като примижа, но явно не заради въпроса. — Няколко пъти си показах носа навън, преди тези двамата да пристигнат, и те се втурнаха към мен, сякаш съм избягала мечка.

— Казано им е, че конгресменът ще бъде посетен от важен чужденец — всъщност уж за това сме ги извикали. И тъй като срещата е строго поверителна — и от уважение към госта, който иска да я запази в тайна, патрулите не бива да бият на очи. Ще стоят отстрани на къщата и долу, при беседката.

— И те са повярвали на тия небивалици? — обади се Уайнграс.

— Нямат причини да се съмняват.

— Да, той не е кой да е — кимна Мани.

— И защото ще получат по триста долара за безсънната нощ.

— Добре пипате, господин Дискретност. Подценявал съм ви.

— Такава ми е работата… Е, ако не се видим, наистина ми беше приятно да се запознаем, господин конгресмен. Някой ден ще разказвам на децата си… Не, моля, не ставайте, сър, трябва да бързам. И с вас, госпожице Официална представителко, както би се изразил господин Уайнграс… И с вас, Мани, ще ви кажа, че за мен това бе голямо преживяване. Много се радвам, че сте на наша страна.

— Редно е, имате нужда от помощ… Чао, момче. На слука и дори шансовете да са пет на един срещу вас, пак ще спечелите.

— Благодаря, Мани, ще се постарая. — Офицерът от разузнаването се извърна към Евън и Калейла, седнали на кушетката. — Наистина ще го направя — добави тихо той. — Чух ви, когато споменахте в колата за Феърфакс, и макар че не се обадих, не ми беше лесно. Виждате ли, аз съм единственият, който знае какво се е случило — затова настоях да ръководя акцията. Синът на по-голямата ми сестра, моят племенник — аз го вкарах в ЦРУ — беше в охраната. И наистина ще заловя убийците му.

След тези думи служителят от ЦРУ бързо излезе от стаята.

„Като начало, сър, терористите убиват невинни хора. Обикновени мъже и жени, които просто минават, деца с ранички, служители — стари и млади — които си вършат работата.“

— Какъв ужас е изживял! — каза Калейла. — Сигурно му е много мъчно, чувства се виновен.

— Кой от нас не се чувства? — попита Кендрик, повишавайки глас, после изведнъж замълча и рязко, насила си пое дъх.

— Оставаше и да се обвиняваш! — отсече Калейла.

— Но как! — възкликна Кендрик. — Как по дяволите тия хора са проникнали в страната? — Кой ги е пуснал? Къде са тъй наречените страхотни мерки за сигурност, къде са агентите, които залавят посредствени съветски агенти, за да ги заменяме срещу мними журналисти в Москва, защото е по-престижно, а не могат да спрат десетина терористи, дошли да убиват? Кой го е допуснал?

— Опитваме се да разберем.

— Май сте позакъснели.

— Стига! — заповяда Уайнграс, като се наведе с насочен показалец. — Момичето няма нищо общо и аз няма да позволя да го обиждаш!

— Знам! — каза Кендрик и хвана Калейла за ръката. — И тя знае, че го знам. Но всичко е толкова налудничаво — чувствам се толкова безпомощен, толкова уплашен. По дяволите, колко ли още ще загинат? Ние не можем да ги спрем! Те са маниаци, които се разхождат на свобода, и ние никога няма да ги намерим! — Евън понижи глас и погледна агентката от Кайро с пълни с болка очи. — Както не намерихме и негодниците, докопали се до „свръхсекретното“ оманско досие и разгласили го на целия свят. Колко време мина — месец, месец и половина? А знаем точно колкото в началото. Сега поне сме наясно защо са го направили. Не за да ме изкарат герой или да ме лансират в политиката, а за да насочат убийците към мен! В буквален превод от арабски това се нарича „кръвно отмъщение“. Но важното е, че не стигаме доникъде.

— Чуй ме — рече меко Калейла. — Ще ти кажа нещо, което може би не бива да издавам, но понякога се налага да нарушим правилата, защото е по-важно да вдъхнеш надежда… Случиха се, случват се и други неща, за които не си в течение, и всеки нов факт ни приближава с една крачка до истината за тази ужасна бъркотия.

— Звучи доста неясно, млада госпожице.

— Мани, опитайте се да разберете. С Евън сме се споразумели. Той знае, че понякога не съм в състояние да му обясня каквото и да било.

— Може ли един старец, който един-два пъти е действал на ваша територия, да попита защо?

— Ако имате предвид работата си с Мосад, не би трябвало — извинявайте за прямотата… Просто се налага да не се издавам, защото щом не знаете нещо, няма как да го изтървете.

— Амитали и пентотали? — попита Уайнграс. — Или като едно време, скополамин? Хайде, мило момиче, не сме в някоя пресечка в Маракеш или в планината. Кой ще седне да ни разпитва тук с опиати?

— Сигурна съм, че и задържаният младеж, когото Евън разпозна и който сега пътува за някоя клиника във Вирджиния, вероятно е мислел същото. След двайсет и четири часа ще изпее и майчиното си мляко.

— Това не важи за нас — настоя Уайнграс.

— Може би не, но за нас важи нещо друго. От шест часа вече имаме някаква следа, която ще ни отведе до висшите правителствени кръгове. Ако грешим, по-добре конгресменът Кендрик от Колорадо да няма нищо общо с нас, да не знае нищо. И да отрича всичко. Това се отнася и до вас, Мани.

— Радиовръзката в самолета — каза Евън, като изгледа Калейла. — Не се обаждаше резидентът в Кайро, нали? — Калейла вдигна рамене и пусна ръката му, за да вземе чашата си от масичката пред дивана. — Добре, да не се впускаме в подробности — продължи Кендрик, — а да си поговорим за истината — да оставим какво ще отричам, пет пари не давам за това. Каква истина търсите? Поне ми намекни — втръснало ми е от тази дума във Вашингтон. Кой си разиграва коня? Който и да е той, вече уби приятелите ми — нашите приятели. Имам право да знам.

— Да, имаш — изрече бавно Калейла, както седеше сковано на дивана и поглеждаше ту към Евън, ту към Еманюел Уайнграс; накрая се вторачи в Кендрик. — Сам го каза, сам разбра — поне мъничко от истината. Някой действително е пуснал убийците и им е дал възможност да убиват. Сдобили са се с паспорти и тъй като си представям външността им, нали и аз съм половин арабка, фалшивите документи сигурно са много изпипани, щом тези типове са минали през проверката на специалистите срещу тероризма, каквито имаме не само ние, но и нашите съюзници, че и руснаците на всеки контролно-пропускателен пункт. Освен с паспорти терористите разполагат и с канали, по които получават оръжие, амуниции, пари, шофьорски книжки и предварително наети автомобили, осигуряват си скривалища, дори дрехи последна дума на модата, в случай че бъдат арестувани и разпитвани. Освен това някой им прави предварително резервации за влака и самолета и им носи билетите направо на гарата или летището, и то в последния момент — Виждате ли, при тези хора няма дребни неща, всичко е изпипано до най-малките подробности, за да гарантира успехът на акцията. — Калейла замълча и пак погледна двамата мъже. — Някой им е подсигурил всички тези неща и който и да е той, които и да са те, не бива да заемат такива ключови постове. Трябва на всяка цена да открием кой е в дъното на всичко това.

— Каза го и за хората, откраднали оманското досие.

— А ти си убеден, че те са едни и същи.

— А според теб не са ли? За мен е повече от ясно.

— За мен пък не.

— Натам клонят нещата. Това обяснява и кръвното отмъщение. Мен търсят.

— Ами ако не са едни и същи! — настоя Калейла. — Ако едното е следствие на другото? Не забравяй, че мина цял месец и половина. Дори някой да е искал да ти отмъсти, вече се е отказал.

— Току-що изреди доста неща, които трябва да се организират. За това се иска време.

— Щом имат възможност да го уредят за десет седмици, какво им пречи да го организират и за десет дни, Евън?

Еманюел Уайнграс вдигна длан — един вид им нареди да замълчат и явно очакваше да му се подчинят.

— Според вас синът ми има не един, а двама врагове? Арабите от Баака и още някой в Щатите, който работи или с тях, или срещу тях? Нещо не се връзва, мило дете.

— Има две сили, и двете неуловими, едната му е заклет враг… а за другата не знам. За нея само се досещам и затова говоря уклончиво. Когато Ем Джей не знае нещо, той обвинява „белите полета“ в информацията. Май точно това правя и аз. Има прекалено много „празноти“.

Уайнграс отново се смръщи и изду бузи.

— Сигурно е така — каза той. — Ако Мичъл те изхвърли, ще уредя да те вземат в Мосад, е, ще гледам да си нямаш работа с един проклет счетоводител, който направо ще те остави да умреш от глад.

Старият архитект внезапно си пое дълбоко дъх и се отпусна на стола.

— Мани, какво ви е? — попита Калейла и Кендрик обърна разтревожен глава.

— Добре ли си? — попита Евън.

— Мога да се явя й на олимпиада — отвърна Уайнграс. — Само дето ту ми е студено, ту изведнъж ми става горещо. От това търчане в гората е, ще знаете. Лайънс ми каза, че артериалното ми налягане е много високо, а може би и обратното, и че имам няколко синини на неподходящи места… Отвърнах му, че съм участвал в корида. Старите ми кокали трябва да починат, деца. — Старецът стана от стола си. — Бихте ли повярвали, Калейла, че не съм дете?

— Не само младеете, но и сте забележителен човек.

— Невероятен — възрази Мани. — Но сега си търпя последиците от своята изключителност. Лягам си.

— Ще повикам някоя от сестрите — понечи да се изправи Кендрик.

— За какво? За да ми се нахвърли и да ме съсипе ли? Искам да си почина, момче!… Остави ги да почиват, Евън. И на тях им дойде множко, дори не разбраха какво им е минало през главата. Аз съм добре, просто съм уморен. Я да те видим как ще участваш в спринта на олимпийските игри, когато станеш на шейсет.

— На шейсет ли?

— Замълчи, синко. Още можем да си премерим силите за това прекрасно момиче.

— Дали лекарят не ви е дал нещо? — попита усмихната Калейла — бе й станало приятно от комплимента.

— Ами, дал ми е! Само ми взе кръв за скапаната лаборатория и ми пробута някакви хапчета, които му казах, че ще хвърля в тоалетната. Сигурно бяха мостра, която е получил безплатно, а после иска такъв хонорар, че да си построи ново крило на палата… Чао, младежи.

Двамата го проследиха как минава под арката в хола, местейки с мъка краката си, сякаш събираше сила, каквато не притежаваше.

— Дали наистина е добре? — попита Евън, когато Уайнграс се скри.

— Струва ми се, че е изтощен — каза Калейла. — Опитай се да направиш това, което той е извършил снощи — няма значение дали си на шейсет или на осемдесет — само се опитай утре.

— Ще му хвърлям по един поглед.

— Ще се редуваме. Така ще сме по-спокойни, без да будим сестрите.

— Тоест те няма да ни се пречкат, нито ще припарват до прозорците.

— Ами да — призна Рашад. — Но наистина ще сме по-спокойни.

— Ще пийнеш ли?

— Не, благодаря…

— Аз ще си налея. Кендрик стана от дивана.

— Не съм свършила.

— Какво?

Евън се извърна, а Калейла се изправи и застана пред него.

— Не искам нищо за пиене… но искам теб.

Кендрик я загледа мълчаливо и накрая се вторачи в очите й.

— От съжаление ли? Понеже съм объркан и страдам?

— От мен няма да видиш съжаление, вече ти казах. Прекалено много те уважавам, и това ти казах. Колкото до горкия объркан и страдащ човек, кой кого съжалява?

— Нямах предвид това…

— Знам. Просто не съм сигурна точно какво имаше предвид.

— Вече съм ти казвал. Не съм по бързите работи, най-малкото с теб. Ако мога да получа само това, ще си го взема, няма да се двоумя, но на мен ми трябва друго.

— Говориш прекалено много, Евън.

— А ти прекалено много премълчаваш. Каза на Мани, че не увърташ, но си е така. Най-малко от месец и половина се опитвам да се доближа до теб, да те накарам да поговорим за нас, да счупя тази стъклена стена, която си издигнала, но ти непрекъснато ме пращаш за зелен хайвер.

— Защото ме е страх!

— От какво?

— От нас двамата!

— Сега ти пък се разприказва прекалено много.

— Е, снощи ти не каза нищо. Да не мислиш, че не съм те чула? Сновеше като маймуна в клетка пред вратата.

— А ти защо не нахълта? — Тихо се засмяха и се прегърнаха. — Искаш ли нещо за пиене?

— Не… Искам теб.

 

 

Нямаше го безумието от Бахрейн. Е, бяха припрени, но като хора, които се обичат, а не като двама отчаяни непознати, търсещи мир в един обезумял свят. Техният свят също не беше нормален — съзнаваха го много добре, — но бяха намерили нещо като ред помежду си и това откритие ги бе вдъхновило и изпълнило с надежда за разлика от празнотата, която им носеше само несигурност…

Бяха ненаситни. Щом свършеха, си говореха тихо, после се редуваха да наглеждат Еманюел Уайнграс, сетне отново си говореха и телата им се сливаха, устремени към пълнотата, за която и двамата копнееха. Не се пускаха и за миг, преобръщаха се, милваха се, въртяха се, докато не капнаха съвсем и не заспаха, вкопчени един в друг.

Ранното изгряващо слънце озари Колорадо. Изтощен, но странно успокоен в топлото временно убежище, което си бяха намерили, Евън протегна ръка към Калейла. Нея я нямаше, той отвори очи. Наистина я нямаше. Подпря се на лакът върху възглавницата — дрехите й бяха метнати на един стол и Евън въздъхна облекчено. Видя, че вратата на спалнята и на дрешника зеят, и се засмя тихо и унило. Героят от Оман и опитната разузнавачка от Кайро бяха заминали за Бахамските острови с по един сак и в бързината ги бяха зарязали в полицейската кола в Насау или във военния самолет. Въобще не им бе направило впечатление, докато не се втурнаха към леглото и Калейла не заяви замечтано:

— За това пътуване си купих страхотна нощница — по-скоро с надежда, отколкото с някакви реални очаквания, — но ще взема да си я сложа. — Спогледаха се с отворени уста и очи. — Божичко! — извика тя. — Къде, по дяволите, сме ги оставили? Няма ги и двата сака!

— В твоя имаше ли нещо уличаващо?

— Само нощницата — с такова нещо не спи никое добродетелно момиче… Ама че сме професионалисти и двамата!

— Никога не съм се мислел за професионалист…

— А ти…

— Мръсни чорапи и наръчник как да правим любов — по-скоро с надежда, отколкото с някакви реални очаквания. — Отново се прегърнаха — бяха научили още нещо за себе си от тази комична ситуация. — Щеше да си с нощницата само пет секунди, после щях да я разкъсам и тогава щеше да поискаш властите да ти компенсират загубата. Спестих на данъкоплатците най-малко шест долара… Ела тук.

Единият беше ходил да нагледа Мани, но никой не помнеше точно кой от двамата.

Кендрик стана и отиде при дрешника. Там имаше две хавлии — сега едната я нямаше, и той влезе в банята да се пооправи. Взе си душ и се обръсна, после си изсипа върху главата, кажи-речи, половин шише одеколон, но това не му беше навредило преди двайсетина години в колежа, когато ходеше с една вятърничава активистка. Нима толкова отдавна е обръщал внимание на впечатлението, което ще направи? Сложи си втората хавлия, излезе от стаята и по каменния коридор се отправи към хола. Калейла седеше на масивната дъбова маса, покрита с черна кожа, и говореше тихо по телефона. Видя го и му се усмихна лекичко, съсредоточена върху разговора с човека от другата страна на линията.

— Ясно — каза тя, когато Евън се приближи. — Ще се обадя. Дочуване.

Стана от масата, заметната в прекомерно голямата хавлия, под която се показваше удивителното й тяло. Придърпа хавлията, отиде при Евън, най-неочаквано протегна ръце и ги сложи на раменете му.

— Целуни ме, Кендрик — заповяда му нежно.

— Не трябва ли аз да кажа това?

Целуваха се, докато Калейла не осъзна, че след секунди пак ще се върнат в спалнята.

— Добре, добре, Тарзан, имам да ти казвам нещо.

— Тарзан ли?

— Не помниш ли, че исках да разбиеш вратата?… Хубава работа, много бързо забравяш.

— Може да съм некомпетентен, но още ме бива за едно-друго.

— Вероятно си прав за първото, инак наистина те бива, скъпи мой.

— Знаеш ли колко ми е приятно да го чуя от теб?

— Кое?

— Скъпи мой…

— Така се казва, Евън.

— Иде ми да убия всеки, на когото си го казвала.

— Я не се занасяй!

— Казвала ли си го? Казваш ли го?

— Какво те интересува, дали преспивам с някой и друг мъж ли? — попита спокойно Калейла и свали ръце от раменете му.

— Доста грубичко. Не, разбира се.

— Понеже стана дума, пък и доста съм мислила за това, нека сме наясно. Имала съм връзки, както и ти, и на няколко души съм казвала „скъпи“ и дори „любими“, но ако искаш да знаеш истината, непоносим егоист такъв, не съм наричала никого „скъпи мой“. Сега доволен ли си, гадина такава?

— Горе-долу — отвърна Евън, като се усмихна и протегна ръце към нея.

— Не, моля те, Евън. По-безопасно е да си говорим.

— Но нали току-що ми заповяда да те целуна. Какво има?

— Ти трябваше да говориш, а аз — да започна да мисля… И не смятам, че съм готова за теб.

— Защо?

— Защото съм професионалистка и си имам работа, а ако се вържа с теб, няма да мога да я върша.

— Но защо?

— Защото, идиот такъв, още малко, и ще се влюбя в теб.

— Това е единственото, което искам. Защото аз вече те обичам.

— А, лесно е да се каже. Но не и в моя занаят, не и в света, в който живея. Получаваш заповед — убий някого или се погрижи да му видят сметката — все едно, това решава куп проблеми… И какво ще стане, ако това се окажеш ти… скъпи мой. Би ли го направил, ако беше на мое място?

— Наистина ли някой ден ще стигна дотам?

— Веднъж вече се случи, може да се наложи пак. Викаме му да жертваш третата страна и те са наясно какво ще позволя и какво — не. Разбираш ли, ти си едно човешко същество — страхотно или окаяно, зависи от гледната точка, — но ако те пожертваме, бихме могли да спасим двеста или четиристотин души в самолет, защото „те“ ще се докопат до теб само ако те предам преди полета. О, в моя малък свят пренебрегваме от добри подбуди нравствеността, защото непрекъснато се сблъскваме с най-долнопробна безнравственост.

— А защо продължаваш да стоиш в този свят? Защо не избягаш.

Калейла замълча и го погледна вторачено.

— Защото спасяваме живота на хората — отвърна накрая тя. — И всеки момент се случва нещо, което намалява злобата, разкрива истинското й лице и приближава мира. И най-често това се дължи на нас.

— Но трябва да имаш и друг, личен живот.

— О, един ден ще го имам, защото вече няма да съм нужна. Всички ще ме познават — първо ще ме подозират, после ще ме разобличат и накрая ще стана излишна, ще се наложи да изчезна. Шефовете ми ще седнат да ме убеждават, че мога да бъда полезна другаде, ще ме примамват с тлъста пенсия и с какви ли не нови служби, но аз едва ли ще се хвана.

— И какво ще правиш?

— Боже Господи, та аз говоря шест езика и знам перфектно четири от тях. Освен това съм половин арабка и притежавам квалификация за доста поприща.

— Звучи доста смислено, ако нямаше още нещо.

— Какво?

— Ами аз… Аз къде съм?

— Я не се занасяй, Евън.

— А, без тези — поклати глава Кендрик. — Да не съм те чул да казваш „Не се занасяй, Евън.“ Няма да стане. Знам какво чувствам, знам и твоето отношение и ще бъде глупаво, безсмислено да пренебрегнем тези чувства.

— Казах ти, не съм готова.

— Никога не съм мислил, че един ден ще бъда готов — прекъсна я Кендрик тихо и спокойно. — Да ти кажа, и аз съм много безмилостен към себе си. Почти през целия си живот съм бил егоист. Винаги съм обичал свободата, исках да ходя, където си искам и да правя каквото ми хрумне. Бях като вълк единак, всичко се въртеше около собственото ми „аз“. Но после се появи ти и всичко отиде по дяволите. Показа ми какво ми липсва и ме накара да се чувствам като глупак Нямам си никого на този свят, това е истината. Никой, на когото да държа толкова, че да изтичам и да му кажа: „Виж, успях“, или дори „Извинявай, не успях“… Е, да, имам Мани, когато е тук, но каквото и да си въобразява, той не е безсмъртен. Снощи каза, че те е страх… е, сега пък аз съм уплашен както никога през живота си. Страхът да не те загубя. Не ме бива много да моля или пълзя, но съм готов да падна на колене, да направя всичко, което поискаш, само и само да не ме напуснеш.

— О, Боже — промълви Калейла, като притвори очи, а по бузите й бавно се застичаха сълзи. — Негодник такъв.

— Това е само началото.

— Аз те обичам! — тя се хвърли в прегръдката му. — Но не бива, не бива!

— След двайсет-трийсет години можеш да промениш решението си.

— Провали ми живота…

— Както и ти моя.

— Я виж ти! — разнесе се звучен глас откъм каменната арка.

— Мани! — извика Калейла, като пусна Евън, отблъсна го от себе си и хвърли поглед през рамото му.

— Откога си тук? — попита дрезгаво Кендрик и извърна глава.

— Дойдох на моленето и пълзенето — отвърна Уайнграс, облечен в ален халат. — Винаги има ефект, момчето ми. Силният мъж на колене. Жените си умират за това.

— Ти си невъзможен! — извика Евън.

— Не, очарователен е.

— И двете. Само не викайте толкова, ще събудите ония кокошки… Какво, по дяволите, правите тук по това време?

— Във Вашингтон сега е осем — отвърна Калейла. — Как сте?

— Ааа — махна с лявата си ръка старецът и влезе в хола. — Спах, но не се наспах, нали се сещате. А и вие вдигахте шум, непрекъснато отваряхте вратата…

— Е, не чак непрекъснато — възрази Калейла.

— Вашият часовник показва едно, моят друго… Та какво каза моят приятел Мичъл? Май във Вашингтон е осем часът, нали?

— Да — потвърди разузнавачката от Кайро. — Тъкмо щях да ви обясня…

— Обяснение. Цигулките свиреха vibrato.

— Мани!

— Мълчи. Не я прекъсвай.

— Налага се да замина за ден-два.

— Къде отиваш? — попита Кендрик.

— Не мога да ти кажа… скъпи мой.