Робърт Лъдлъм
Планът Икар (37)

35

Варак зави бързо към служебния вход и се качи с товарния асансьор до етажа си. После почти изтича до стаята, отключи вратата и се втурна към скъпоструващото вертикално записващо устройство до стената — донякъде бе учуден, че се е превъртяла толкова много лента. Реши, че са били записани хората, звънили на Ардис Ванвландерън. Натисна копчето, сложи си слушалките и седна.

„— Онази си тръгна преди около час и половина…

— Онази ли? Коя?

— Някаква жена на име Рашад, специалистка в борбата с тероризма. От ЦРУ е…“

Чехът погледна лентата. На нея имаше най-малко двайсет и пет минути запис! Какво ли правеше в Сан Диего бившата разузнавачка от Египет? Милош не можеше да го проумее. Бе напуснала ЦРУ — той бе получил потвърждение. В Кайро и Вашингтон се шушукаше, че била „склонна на компромиси“. Милош предположи, че е заради Оманската операция, и спокойно прие изчезването й. Трябваше да е изчезнала — но не беше! Той се заслуша в по-нататъшния разговор в апартамента на Ванвландерън. Говореше Съндстром.

„— Нали го е направил той, Ардис? Този твой финансов мегаломан не е могъл да понесе мисълта, че шепа «благодетелни идиоти» ще заменят протежето му с някого, който ще му спре кранчето с милионите.“

После Ардис Ванвландерън:

„— Осемстотин милиона. Така каза. Осемстотин милиона за него и милиарди за вас… не знаех нищо!“

Варак беше смаян. Бе допуснал две огромни грешки! Първата бе свързана с тайните действия на Ейдриън Калейла Рашад — колкото и да му беше трудно да признае, тя наистина бе опитна разузнавачка. С втората обаче не можеше да се примири! Фалшивият сценарий, който беше представил на Инвър Брас, се бе оказал действителен! И през ум не му бе минавало, че Андрю Ванвландерън ще действа през главата на жена си. Направо невероятно. Бракът им беше сметкаджийски, изгоден и за двамата, между тях нямаше и капчица привързаност, камо ли любов. Анди-бой бе нарушил правилата. Бикът, обзет от лакомия, бе разбил вратата на обора и се бе втурнал към кланицата. Варак пак заслуша.

Друг глас, друго име. Някакъв мъж — Крейтън Гринел. Лентата продължаваше да се размотава, а чехът се съсредоточи върху разговора. Най-накрая чу:

„Така че сега сме изправени пред два критични момента. Нашият кекав вездесъщ държавен секретар заминава за Кипър да подпише споразумение, което може да прати по дяволите отбранителната промишленост… Потвърждавам, че план шести е сменен с план дванайсети…“

Варак свали слушалките. Разговорът в апартамента на Ванвландерън щеше да бъде записан до края. Чехът нямаше време за губене. Стана и се втурна към телефона в другия край на стаята. Вдигна слушалката и набра номера на Синуид Холоу, щата Мериланд.

— Ало?

— Сър, обажда се Варак.

— Какво има, Милош? Какво научи?

— Съндстром е…

— Какво?

— Това може да почака, д-р Уинтърс, но другото — не. Държавният секретар заминавал за Кипър. Можете ли да разберете кога?

— Не е нужно, аз знам. Както и всички, които са гледали телевизия и са слушали радио. Страхотен успех…

— Кога, сър?

— Преди час е тръгнал от Лондон. След поредното изявление, че светът прави още една крачка към мира и така нататък…

— Ще се случи в Средиземноморието! — прекъсна го Варак, като направи усилие да не крещи.

— Какво?

— Не знам. Разработили са някакъв план — дванайсети, или средиземноморски, само това чух. Ще го осъществят на земята или във въздуха. Решили са да попречат на вицепрезидента.

— Кой?

— Хората, които финансират партията. Някакъв мъж на име Гринел, Крейтън Гринел. Ако се опитам да вляза и да разбера, току-виж ме хванат. Отвън има хора, а не мога да излагам на опасност групата. Разбира се, няма да издам нищо, но нали има разни лекарства…

— Да.

— Обадете се на франк Суон в Държавния департамент. Кажете на централата да го открие и да му предаде думите „предотвратяване на криза“.

— Защо точно Суон?

— Той е специалист, сър. Отговаряше за Оманската операция.

— Да, знам, но сигурно ще се наложи да му кажа повече, отколкото ми се иска… Дали няма по-добър начин, Милош? Не затваряй, ще превключа на пауза. — Секундите се сториха безкрайни на Варак. Какво ли правеше Уинтърс? Нямаха нито минута за губене. Най-накрая ръководителят на Инвър Брас вдигна телефона. — Ще включа в разговора още един човек. Но сме се разбрали да не се представяте. Имам му пълно доверие, той приема условията. Запознат е с това, което наричаш „предотвратяване на криза“, а разполага с много по-големи възможности. — Уинтърс превключи и продължи: — Говорете! Това е господин А, а това — господин Б.

— Имали сте да ми казвате нещо, господин Б.

— Да — потвърди Варак. — Информацията е достоверна въпреки обстоятелствата, при които е получена. Държавният секретар е в голяма опасност. Някои хора не искат да присъства на конференцията в Кипър и смятат да го спрат. Прилагат план, наречен „Дванайсети или Средиземноморски“. Човекът, издал заповедта, се нарича Гринел, Крейтън Гринел от Сан Диего. Не знам нищо за него.

— Ясно… Ще внимавам във формулировките. В състояние ли сте да ни кажете къде се намира сега този Гринел?

— Нямам друг избор, господин Б. В хотел „Уестлейк“. Апартамент 3С. Нямам представа колко дълго ще остане там. Побързайте, изпратете подкрепление. Той има охрана.

— Направете ми тази услуга, останете още минута-две на телефона.

— За да проверите откъде се обаждам ли?

— Не бих си позволил да го правя. Дал съм дума.

— И ще я спази — намеси се Самюъл Уинтърс.

— Трудно ми е — каза чехът.

— Няма да се бавя.

Чу се прещракване, после пак се обади Уинтърс.

— Наистина нямаше избор, Милош. Държавният секретар е най-нормалният човек в Белия дом.

— Знам, сър.

— Още не мога да проумея за Съндстром. Защо ли ни е предал?

— Явно има много причини и не на последно място заради патентите му с космическото оборудване. И други го произвеждат, но го купува най-вече правителството. Сега космосът е синоним на отбраната.

— Нима иска още пари? И бездруго раздава средства наляво и надясно.

— Но ако пазарът се свие, спада и производството, а следователно и научните разработки, които са неговата страст.

Отново се чу прещракване.

— Пак съм аз, господин Б — обади се третият участник в разговора. — Всички в района на Средиземно море са предупредени и са взети мерки Гринел да бъде заловен в Сан Диего, колкото се може по-тихо, разбира се.

— Защо поискахте да не затварям?

— Защото, честно казано, ако не бях успял да уредя нищо в Сан Диего — каза Мичъл Пейтън, — щях да ви призова да проявите патриотизъм и да ни помогнете. Очевидно имате опит.

— Как да ви помогна?

— Нямаше да нарушим уговорката за този разговор. Щях да ви помоля само да проследите Гринел, ако напусне хотела, и да съобщите на нашите хора.

— Защо решихте, че съм в състояние да го направя?

— А, не съм решавал такова нещо. Само се надявах да ни съдействате, а някои неща, например проблемът в Средиземноморието, не търпяха отлагане.

— За ваше сведение не съм в състояние да го сторя — излъга Варак. — Намирам се далеч от хотела.

— Тогава може би съм допуснал две грешки. Споменах „патриотизъм“, но от акцента ви разбирам, че май не сте в родината си.

— САЩ вече са и моя родина — отвърна чехът.

— Значи ви дължим много.

— Трябва да тръгвам — рече Варак, след което затвори и се върна бързо при записващото устройство.

Седна и си сложи слушалките, като погледна ролката с лентата. Тя не се въртеше. Варак заслуша. Нищо. Тишина! Отчаян, започна да натиска поред копчетата. Пак нищо… нито звук. Магнетофонът не записваше, защото в апартамента на Ванвландерън нямаше никого! Чехът трябваше да действа незабавно! Преди всичко трябваше да открие Съндстром! Заради Инвър Брас предателят трябваше да бъде убит.

 

 

Калейла вървеше по широкия коридор към асансьорите. Беше говорила с Ем Джей и след като обсъдиха кървавата баня в Меса Верде, му пусна целия разговор с Ардис Ванвландерън, който бе записала на мъничък магнетофон, монтиран в черния й бележник. И двамата бяха доволни — покрусената вдовица бе забравила скръбта си и бе изпаднала в истерия. Беше ясно, че не е знаела за връзките на покойния си съпруг с терористите и е научила за тях едва сега. Неочакваната поява на агентката от Кайро, съобщила лъжлива информация, се бе оказала достатъчна тази въжеиграчка Ардис да си изтърве нервите. Мич се бе оказал прав.

— Вземи си петминутна почивка, оперативна агентка Рашад.

— Предпочитам да си взема един душ и да хапна някъде на спокойствие. Не съм слагала нищо в уста, откакто се върнахме от Бахамските острови.

— Поръчай си вечеря в стаята. Пак ще покрием безбожните ти сметки. Заслужи си го.

— Мразя да ям в стаята. Сервитьорите, обслужващи самотните гостенки на хотелите, се надуват, сякаш са герои на сексуалните им фантазии. Щом не може да си похапна при баба…

— Не може.

— Добре. Знам няколко добри ресторанта…

— Върви. До полунощ ще имам списъка на всички, с които е говорила по телефона нашата объркана вдовица. Добър апетит, скъпа! Събери енергия. Сигурно ще се наложи да работиш цяла нощ.

— Много си щедър. Разрешаваш ли да се обадя на Евън? Ако е рекъл Господ, той може и да стане мой избраник.

— Обади се, но няма да го намериш. От Колорадо Спрингс изпратиха самолет, който да го закара заедно с Еманюел в болницата в Денвър. Още пътуват.

— Пак благодаря.

— Няма защо, Рашад.

— Много сте любезен, сър.

Измъчвана от глад, Калейла натисна копчето на асансьора. За последен път бе яла във военния самолет, ако това можеше да се нарече ядене с тези притеснения за Евън, който бе повърнал… Скъпият Евън, великолепният Евън, глупавичкият Евън!

Безстрашният герой с морал, който не прилягаше на отношението му към живота — Калейла се запита дали той щеше да е същият, ако се бе провалил. Това бе въпрос без отговор — Евън беше страшно амбициозен, и през ум не му минаваше, че може да се провали. И бе разбираемо, че преди десетина години в Саудитска Арабия се е оставил Ардис Монтро да го очарова и да го хване в лапите си. Като млада сигурно е била неотразима — с чудесно тяло и лице, с бляскави успехи в бизнеса. Но той все пак й се бе изплъзнал, такъв си беше нейният Евън.

Асансьорът иззвънтя и вратата му се отвори. За щастие беше празен — Калейла се качи и натисна копчето за фоайето. Вратите се върнаха на мястото си и кабината започна да се спуска, но внезапно забави ход. Младата жена погледна светещите цифри над вратата: асансьорът спираше на третия етаж. Чисто съвпадение, помисли си тя. Ем Джей беше сигурен, че Ардис Ванвландерън, наемателката на апартамент 3С, няма да посмее да излезе от хотела.

Вратата се отвори. Макар че гледаше равнодушно напред, Калейла с облекчение долови с периферното си зрение, че се качва някакъв русоляв мъж с огромни рамене, изпълнили сакото му до пръсване. Ала в него имаше нещо странно. Както често се случва в тесни затворени пространства, Калейла усети, че непознатият излъчва силна енергия. Асансьорът сякаш се изпълни с гняв или тревога. Сетне агентката почувства, че мъжът я гледа, но не тайничко, както обикновено я гледаха мъжете — тя беше свикнала с това, — а открито, втренчено, напрегнато.

Вратата се затвори и Калейла се смръщи, сякаш се е сетила, че е забравила нещо. Отвори небрежно чантата, уж за да се увери, че всичко си е на мястото. Въздъхна шумно и лицето й се успокои — онова, което търсеше, наистина беше вътре. Пистолетът. Щом асансьорът започна да се спуска надолу, агентката хвърли поглед на непознатия.

И замръзна! Очите му приличаха на две нажежени до бяло кълба, късата му, старателно сресана коса наистина бе светлоруса. Беше онзи! Русият европеец… а той бе комбина с ония престъпни типове! Калейла се хвърли към копчетата и натисна стопа, като измъкна пистолета от чантата, а нея пусна на пода. Асансьорът спря внезапно, звънецът отвън зазвъня, русият пристъпи напред.

Калейла натисна спусъка, изстрелът прокънтя в тясното пространство, а куршумът изсвистя над главата на напрегнатия непознат.

— Не мърдай! — заповяда тя. — Щом знаеш коя съм, знаеш и че следващият изстрел ще направи челото ти на решето.

— Вие сте Рашад — произнесе напрегнато с акцент русолявият.

— Не знам кой си, но знам що за стока си. Мръсна отрепка, ето какво си! Евън беше прав. През всички тези месеци вдигахте врява, включвахте го в комисиите на Конгреса, разтръбихте за него по целия свят колкото палестинците да го вземат на мушка! Толкова е просто!

— Не, грешите, наистина — възрази европеецът, а аларменият звънец отвън продължаваше да дрънчи. — Не ми пречете! Ще се случи нещо ужасно. Свързах се с вашите във Вашингтон.

— С кого? С кого във Вашингтон?

— Имената се пазят в тайна…

— Глупости!

— Моля ви, госпожице Рашад! Ще изпусна един човек.

— Не на мен тия…

Калейла така и не разбра откъде дойдоха ударите, и то с такава бързина. Онзи замахна светкавично отляво, цапардоса я по дясното рамо, изви й китката обратно на часовниковата стрелка и й изтръгна пистолета. Ръката я заболя неописуемо, сякаш бе счупена и попарена с вряла вода. Европеецът беше насочил собствения й пистолет към нея.

— Не исках да ви сторя нищо лошо — каза той.

— Бива си те, мръсна отрепко, не може да ти се отрече.

— Малко ми е трудно да повярвам.

Телефонът в кутията под копчетата на асансьора иззвъня, звукът му се отрази в четирите стени на малката затворена кабина.

— Няма да излезеш оттук — добави Калейла.

— Почакайте — настоя русокосият на фона на непрестанния звън. — Преди малко се срещнахте с госпожа Ванвландерън.

— Тя ви е казала. И какво от това?

— Ами, казала ми е! — прекъсна я европеецът. — Не съм й виждал очите. Затова пък записах разговорите й. След вас при нея ходиха още двама души. Говориха за вас — тя и двама мъже, единият се казва Гринел.

— Никога не съм чувала за него.

— И двамата са предатели, врагове на вашето правителство, на вашата страна и по-точно на нейните основни принципи.

Телефонът продължаваше да звъни.

— Силни думи, безименен господине.

— Стига сме дрънкали празни приказки — извика русокосият, а после бръкна под сакото си и извади голям тънък черен автоматичен пистолет. Завъртя и двата пистолета, хвана ги ловко за цевите и ги подаде с дръжките напред на Калейла. — Ето, вземете ги. Пуснете ме, госпожице Рашад.

Калейла пое учудена пистолетите и се взря в очите на европееца. Беше виждала същата молба в прекалено много очи. Мъжът я гледаше като човек, който няма да умре за една кауза, но и няма да допусне да му попречат да я отстоява.

— Добре — изрече бавно тя. — Нека помисля. Обърни се и се подпри с ръце на стената! Още по-назад, подпри се, казах!

Сега вече телефонът звънеше непрекъснато и оглушително. Агентката от Кайро претърси вещо русокосия мъж, като опипа внимателно под мишниците, кръста и глезените му. Не носеше друго оръжие.

— Стой тук — заповяда Калейла, сетне се наведе и вдигна слушалката. — Не можехме да отворим кутията! — възкликна тя.

— Техникът всеки момент ще бъде при вас. Беше отишъл да вечеря, но го открихме. Извинявайте. И все пак няма опасност от пожар…

— Ние трябва да ви се извиним — прекъсна го Калейла. — Стана по погрешка — моя грешка. Натиснах погрешен бутон. Ако ми кажете как да го оправя, всичко ще бъде наред.

— А, да, разбира се — отговори мъжът, като се постара да скрие раздразнението си. — В телефонната кутия има едно копче…

Асансьорът стигна фоайето, отвори се и европеецът веднага отиде при управителя в официален костюм, който ги очакваше.

— Трябваше да се срещна с един мой делови партньор преди известно време. Май съм се успал — полетът от Париж беше доста дълъг и уморителен. Казва се Гринел, виждали ли сте го?

— Господин Гринел и опечалената госпожа Ванвландерън излязоха преди минути заедно с гостите си, сър. Сигурно бяха дошли да изкажат съболезнованията си за съпруга й, прекрасен човек беше.

— Да, и с него съм работил. Ние също сме поканени на помена, но не разбрахме къде ще бъде. Вие не знаете ли?

— А, не, сър.

— А някой друг? Може би портиерът е чул какво са поръчали на таксито?

— Гринел има лимузина — всъщност няколко.

— Да вървим — каза тихо Калейла и хвана русия мъж за ръката. — Започва да бие на очи — продължи тя, докато вървяха към изхода.

— По-лошото е, че май съм го изтървал.

— Как се казваш?

— Милош. Викайте ми Милош.

— Искам да знам повече. Не забравяй, че пистолетите са у мен.

— Стига да се разберем, ще ви кажа и повече.

— Ще ми кажеш всичко, господин Милош. Пистолетът ти е в чантата ми, а моят е под сакото, насочила съм го към теб. И оттук нататък няма да имаш възможност да се развихриш.

— И какво ще правим сега, драга агентко на Централното разузнавателно управление в Египет, която уж е излязла в запас?

— Ще хапнем, любопитко такъв. Умирам от глад, но ще ям с лявата ръка. Ако направиш и най-малкото погрешно движение през масата, никога няма да имаш деца не само защото ще бъдеш мъртъв. Ясно ли се изразих?

— Сигурно сте много добра.

— Достатъчно, господин Милош, достатъчно. Не забравяй, че съм половин арабка.

 

 

Седяха един срещу друг в голямо кръгло сепаре, което Калейла бе избрала в италиански ресторант на две преки от хотела. Варак й разказа всичко, което бе чул от апартамента на Ванвландерън.

— Бях потресен. И през ум не ми беше минавало, че Андрю Ванвландерън ще действа на своя глава.

— Да, жена му щеше да му види сметката и да прати някой да го „погребе“ в Мексико.

— Точно така. Наистина е щяла да го направи, стига да знаеше. Той е постъпил глупаво.

— Напротив, пипал е много умно, като се има предвид какво е целял. Всичко, което беше направено на и за Евън Кендрик, логически водеше към убийство за отмъщение. Това е ваша работа, господин Милош, още от мига, в който сте се срещнали в Държавния департамент с Франк Суон.

— Нямах намерение да става така, уверявам ви. Нито за минута не съм си помислял, че е възможно.

— И сте грешали.

— Да.

— Но да се върнем към самото начало.

— Излишно е. Не съм казал нищо съществено.

— Ние обаче знаем много повече, отколкото си мислите. Трябваше само да дръпнем една нишка, за да се разплете кълбото, както се изрази моят шеф… Един конгресмен новак въпреки желанието си е избран във важни комисии на Конгреса, на постове, заради които други биха харизали и дъщерите си. После заради загадъчното отсъствие на председателя на една от тях той попада в телеобективите, което му носи още по-голяма популярност, и като капак в цял свят се разчува, че е участвал в тайна операция в Оман, за което президентът го награждава с най-високия орден за цивилни лица. Планът е доста прозрачен.

— Мен ако питате, всичко е организирано по ноти.

— А скоро в цялата страна ще бъде подета кампания за издигането му за вицепрезидент на Съединените щати.

— Нима знаете?

— Да. Едва ли някой ще си помисли, че избирателите са го издигнали спонтанно.

— Надявам се да изглежда така.

— Какво всъщност целите? — попита Калейла и се наведе — ядеше телешката пържола с лявата ръка, а дясната бе пъхнала под масата.

— Да ви кажа, госпожице Рашад, направо ме боли, като ви гледам как се мъчите. Не ви застрашавам с нищо и няма да ви избягам.

— Не мога да бъда сигурна, че няма да избягате.

— Имаме общи интереси и в някои отношения ми се иска да си сътрудничим.

— Боже Господи, какво нахалство! Бъдете така Любезен да ми посочите, Ваше благородие, в кои отношения и с какво ще си сътрудничим.

— На драго сърце. На първо място трябва да помогнем на държавния секретар и да разобличим хората, решили да го убият, както и да разберем защо, макар че според мен е ясно. После да заловим терористите, нападнали къщите на конгресмена Кендрик и погубили толкова хора, и да докажем връзката им с Ванвландерън…

— Нима знаете за Феърфакс и Меса Верде? — попита Калейла. Варак кимна. — Но информацията е засекретена.

— Аз съм дотук. Трябва да остана в сянка и ще обсъждам с вас действията си само в най-общи линии. Но ако се налага някои хора от правителството ще ви гарантират, че на мен може да се разчита за поверителни операции в САЩ и в чужбина.

— Нямате много високо мнение за себе си. Милош се усмихна предпазливо.

— Всъщност нямам никакво мнение. Но съм роден в страна, където управниците изобщо не се съобразяват с народа, и отдавна съм решил как да изживея живота си. Имам доверие в методите, които съм си изработил. Ако това е нахалство, добре, но разрешете да не се съглася.

Калейла бавно извади дясната си ръка изпод масата, а с лявата вдигна чантата до себе си. Пъхна в нея пистолета и се отпусна на облегалката, като разтърси китката си, която бе изтръпнала.

— Май е време да скрием патлака, пък и сте прав, ужасно неудобно е да режеш месото с лявата ръка.

— Щях да ви предложа да си поръчате нещо по-просто, спагети или ястие, което се яде с пръсти, но не ми беше удобно.

— Гледате много страшно, но сигурно ви е смешно.

— Сега не ми е до смях. Дано държавният секретар е пристигнал поживо-поздраво.

— Предупредили ли сте когото трябва, не можете да направите нищо повече. Службите за сигурност имат, грижата.

— Разчитам на тях.

— Тогава да се върнем на въпроса, господин Милош. — Калейла пак започна да яде бавно, без да изпуска от очи Варак. — Защо Кендрик? Защо го направихте? И най-вече как? Добрали сте се до сведения, смятани за свръхсекретни, взели сте досие, до което няма достъп никой. Човекът, който ви го е дал, трябва да бъде изобличен, за да разбере какво е да нямаш никаква защита, да се разхождаш невъоръжен по тъмните улици на един враждебен град.

— Онези, които ми помогнаха, ми имат доверие, знаят какво целя, както се изразихте вие.

— Но защо?

— Ще ви отговоря само отчасти, госпожице Рашад.

— Нямате грешка. Кажете все пак.

— Американската администрация се нуждае от бързи промени. Предстоят избори.

— Това могат да кажат само избирателите.

— Нямам право да ви казвам повече… и бездруго се раздрънках. Но вие сама се убедихте.

Калейла остави вилицата и погледна европееца.

— Сан Диего? Ванвландерън? Гринел?

— Сан Диего, Ванвландерън и Гринел — повтори тихо чехът. — И по-точно през Цюрих и Бейрут в долината Бекаа са преведени пари срещу това да се премахне един политически противник, конгресмена Кендрик. А сега някой се Опитва неприкрито да попречи на държавния секретар, който е изключителна личност, да участва в конференция по разоръжаването, чиято цел е да се намали производството на космически и ядрени оръжия.

— Сан Диего — повтори Калейла, забравила за яденето. — Орсън Болинджър?

— Пълна загадка — отвърна Варак. — Какво знае? Какво не знае? И въпреки всичко тъкмо той е слабото място в правителството, което иначе е непобедимо. Трябва да бъде сменен, а с него и хората около него, по чиято свирка играе.

— Но защо Евън Кендрик?

— Защото сега няма кой да му излезе насреща.

— Никога няма да приеме — ще ви прати по дяволите. Не го познавате.

— Човек невинаги иска да прави това, което трябва, госпожице Рашад. Но ще го стори, ако някой му обясни причините.

— И според вас е достатъчно?

— Не познавам господин Кендрик, ала едва ли има друг човек, когото да съм проучвал толкова внимателно. Той е забележителна личност, но не се перчи с успехите си. Спечелил е доста благодарение на бума в една бързоразвиваща се близкоизточна държава, а после се е отказал от милиони, защото е бил потресен. След това е навлязъл в политиката с единствената цел да измести една — как ме нарекохте вие? — гадна отрепка, трупала пари от избирателите в Колорадо. Най-накрая отива в Оман с пълното съзнание, че може и да не се върне, защото е вярвал, че е в състояние да помогне за разрешаването на кризата. Към такъв човек не можем да се отнасяме лекомислено. На него му е позволено, но не и на нас.

— О, Боже — възкликна Калейла. — Сякаш чувам собствените си думи в друг вариант.

— За политическите му успехи ли?

— Не, за да обясня защо не е лъжец. Но трябва да ви кажа, че е имало и друга причина да се върне в Оман. Тя спада към не особено приятната графа „убийство“. Евън бе убеден, че знае кой стои зад терористите в Маскат — същото чудовище, причинило смъртта на седемдесет и осем души от групата „Кендрик“, включително на жени и деца. Беше прав — този човек беше екзекутиран в съответствие с арабските закони.

— Това едва ли е в негов минус.

— Не, но обстоятелствата вече не са същите.

— А според мен това само потвърждава, че Евън отстоява справедливостта, тоест, че сме направили правилен избор.

— „Сте“ ли?

— Повече не мога да кажа.

— Повтарям, той няма да приеме.

— Няма да приеме, щом разбере как е бил манипулиран. Но ще се съгласи, ако е убеден, че е необходим.

Калейла пак се отпусна на облегалката и погледна изпитателно чеха.

— Ако съм разбрала правилно, намеквате за нещо, което ми звучи много обидно.

— А не би трябвало. — Варак се наведе напред. — Никой не може да убеди човек да приеме една изборна длъжност, ако той не я иска. И обратното, никой не може да принуди водещите сенатори и конгресмени на една политическа партия да приемат нов кандидат — те трябва да го харесват… Вярно, направихме доста, за да изтъкнем достойнствата му, но не сме ги създавали тези достойнства — той си ги притежава.

— Молите ме да не му казвам за нашия разговор, да не му споменавам за вас… А знаете ли от колко време ви търсим?

— А вие знаете ли колко месеца сме търсили Кендрик?

— Много важно! Беше изигран и го знае. Няма да се скриете, няма да ви позволя. Доста му се струпа на главата заради вас. Смъртта на скъпи приятели, а сега и на един старец, който от петнайсет години му е като баща. Всичките му планове отидоха по дяволите — прекалено много!

— Не мога да върна събитията назад, мога само да съжалявам за грешките си както никой друг, но все пак помислете за страната си, която вече е и моя. Вярно, спомогнахме една политическа сила да излезе на преден план, но тя вече съществуваше. Все ще намерим някои умни свестни мъже, които ръководството на партията да одобри, защото са известни и удобни, но те няма да бъдат сила… Ясен ли съм?

— Ако се вярва на историята, един вицепрезидент е заявил, че постът му не струва и „кофа топла пикня“.

— Не и в наши дни, още повече ако вицепрезидент е Евън Кендрик. Очевидно сте били в Кайро, когато се появи по телевизията…

— Да — прекъсна го Калейла, — но и там има американски канал — на видеозапис, естествено. Гледах го, а после съм го наблюдавала и тук, и то доста често, сигурно благодарение на вашия… план. Той бе много добър, много умен и симпатичен.

— Госпожице Рашад, той няма равен. Заслугите му, думите му не са изсмукани от пръстите. Какво да ви разправям! С най-модерни компютри съм прехвърлил над четиристотин възможности и сред тях изпъкваше един човек. Евън Кендрик.

— А не смятате ли, че искате нещо срещу нищо?

— Нали казахте, че го познавате. Ако поискаме, какво, мислите, ще направи?

— Ще ви предаде на някоя комисия за борба с корупцията и ще се погрижи да осъмнете зад решетките.

— Точно така.

Калейла поклати глава със затворени очи.

— Пие ми се вино, господин Милош. Трябва да обмисля някои неща.

Варак повика келнера и му поръча две чаши изстудено вино, като му предостави той да избере марката.

— Освен другите ми недостатъци — каза чехът — не разбирам и от вина, ако не се броят марките в родината ми.

— Ами, на друг ги разправяйте тези. Сто на сто сте опитен дегустатор.

— Нищо подобно. Чувам, че приятелите ми поръчват вина от определени райони и реколти, и им се възхищавам.

— Наистина ли имате приятели? Приличате ми на саможивец.

— А, грешите. Живея като всички останали. Приятелите ми ме мислят за преводач на свободна практика, разбира се, който работи вкъщи.

— Да, ясно — каза агентката от Кайро. — И аз започнах така.

— Нямам офис, разполагам само с телефонен секретар, с който мога да се свързвам отвсякъде.

— И аз.

Донесоха им виното, Калейла отпи и рече:

— Той не може да се върне — каза тя сякаш на себе си, а после се обърна донякъде и към Варак. — Най-малкото през близките няколко години. Щом информацията бъде разсекретена, в долината Бекаа ще се пролее доста кръв.

— За конгресмена ли говорите?

— Да. Терористите бяха заловени… Преди няколко часа е имало трето, последно нападение в Меса Верде, но жертвите не са толкова много, както във Феърфакс.

— Преди няколко часа ли?… Кендрик там ли е бил?

— Да.

— Е?

— Доколкото разбрах, отървал се е на косъм. Но както и във Вирджиния, мнозина от нашите са били избити.

— Колко жалко… А Уайнграс е бил ранен тежко, нали така? Имахте предвид него, когато говорехте за някакъв старец.

— Да. Откарали са го със самолет в болница в Денвър. Евън е с него.

— Ами терористите? — Варак впи поглед в нея.

— Общо са били деветима. Осем са загинали — оцелял е само един, най-младият.

— И когато съобщят за нападенията, в Бекаа ще се лее кръв. Затова Кендрик не може да се върне в тази част на света.

— Няма да оцелее и две денонощия. Изключено е да го опазим от тия откаченяци.

— А тук разчитате на невероятния професионализъм на тайните служби. Но пак няма гаранция.

— Зная. — Калейла отпи от виното.

— Нали разбирате накъде бия?

— Мисля, че да.

— Да не насилваме нещата. Образуван е съвсем законен комитет, който да издигне кандидатурата на конгресмена. Нека не му пречим, нека видим как ще го посрещнат хората. А ако ние с вас сме прави за семейство Ванвландерън, за Гринел и за хората, които представляват, нека Евън Кендрик сам реши. Защото дори и да ги изобличим и спрем, на тяхно място ще се появят стотици други… Трябва ни сила, глас.

Калейла вдигна поглед от чашата с виното и кимна два пъти.