Робърт Лъдлъм
Планът Икар (39)

37

Варак се приближи към последния от ремонтните хангари в частния сектор на международното летище в Сан Диего. По тесните алеи в огромния комплекс непрекъснато сновяха полицаи и въоръжени митничари с електрокари и мотоциклети, а от радиостанциите от време на време се разнасяха гласове и пукот. Богаташите и печелившите компании, които обслужваше този сектор, може и да си спестяваха неприятностите на гражданските полети, но нямаше как да избегнат щателната проверка на федералните и местните власти, които патрулираха в района. Всеки самолет, който се готвеше да излети, преминаваше не само през обичайните проверки на плана на полета и маршрута, самата машина също биваше отглеждана. Освен това всеки пътник можеше да бъде проверен като простосмъртните. А към някои от съмнителните богаташи отношението можеше да бъде и още по-лошо.

Чехът надникна нехайно и в удобната чакалня, където привилегированите пътници очакваха сред разкош излитането. Поинтересува се за самолета на Гринел и хубавичката наземна стюардеса се оказа много по-услужлива, отколкото беше очаквал.

— И вие ли ще пътувате, сър? — попита тя, готова да впише името му в компютъра.

— Не, трябва само да предам някои юридически документи.

— А, в такъв случай идете в седми хангар. Господин Гринел рядко се отбива тук, отива право там и после при самолета, когато го изкарат за проверка.

— Ще ме упътите ли?

— Ще ви откара някой от микробусите.

— Предпочитам да отида пеш. Ще ми се да се поразтъпча.

— Както искате, само вървете по алеята. Охраната тук е докачлива, пък има и какви ли не алармени инсталации.

— Ще притичвам от лампа на лампа — усмихна се Милош. — Става ли?

— Добра идея — отвърна момичето. — Миналата седмица един перко от Бевърли Хилс си пийна порядъчно и също като вас реши да се поразходи. Но завил в погрешна посока и се озова в затвора на Сан Диего.

— Само защото се е разхождал ли?

— Ами, у него открили и някакви хапчета…

— Не нося дори аспирин.

— Щом излезете, завивате надясно по първата алея и после пак надясно. Последният хангар в края на пистата. Господин Гринел е взел най-хубавия. Жалко, че не идва по-често насам.

— Доста саможив е.

— Направо е невидим.

 

 

Варак непрекъснато се оглеждаше и кимаше на шофьорите на микробусите и мотоциклетите, които го подминаваха и в двете посоки, някои намаляваха скоростта, други само профучаваха. Той видя каквото търсеше. Между редовете хангари вдясно светеха лампи, свързани с противоположните стълбове досущ като демаркационни линии — на какво ли? — учуди се чехът. На морави, разделящи къщите на бъдещето в предградията, където всеки се страхуваше от съседа си? Вляво се бе ширнал пущинак, обрасъл с висока трева, която стигаше чак до аварийната писта. Оттук чехът щеше да се измъкне, щом свършеше работата си в частния сектор.

Наземната стюардеса се бе оказала права, помисли си Милош, когато доближи огромната отворена врата на последния хангар. Самолетът на Гринел наистина беше на най-удобното място. След проверката можеше да излезе на пистата през вратата отсреща и да излети веднага след като му подадат знак от кулата — не се губеше нито минута дори, когато трафикът беше много натоварен. Някои от богатите си живееха по-добре, отколкото бе предполагал Милош.

Вътре в хангара, от двете страни на пистата, там, където свършваше асфалтът и започваше бетонната настилка, стояха двама униформени пазачи. Зад тях бе спрян самолет „Рокуел“, по чиито криле пъплеха хора, метална птица, която скоро щеше да се извиси в нощното небе. Милош огледа униформите на пазачите — бяха не от федералните или местните служби, а от някаква частна фирма за охрана. При вида им на чеха му хрумна някаква мисъл — той бе забелязал, че единият мъж е доста едър и набит. Нямаше да загуби, ако опиташе — бе стигнал до този пост благодарение на майсторската си стрелба, но удоволствието щеше да е къде-къде по-голямо, ако той екзекутираше предателя отблизо, за да е сигурен, че присъдата е изпълнена.

Варак тръгна нехайно по асфалта към внушителната врата на хангара. Пазачите пристъпиха напред, единият смачка цигарата си.

— Какво търсите тук? — попита високият мъж вдясно от чеха.

— Идвам по работа — отвърна любезно Варак. — И то доста поверителна.

— Какво означава това? — попита по-ниският пазач вляво от него.

— Май трябва да попитате господин Гринел. Аз съм само куриер и ми е наредено да говоря с един-единствен човек, който ще предаде информацията на Гринел, когато той пристигне.

— Пак същите глупости — обърна се по-ниският пазач към колегата си. — Ако носите някакви документи или пари, трябва да имате разрешение за тях. Намери ли се в самолета нещо, което не е декларирано, той няма да излети и Гринел ще се вбеси, разбра ли?

— И още как, мой човек. Трябва само да му предам нещо устно. А ти разбра ли?

— Тъй вярно, говори тогава!

— Ще го кажа само на един човек — уточни пак Варак. — Аз ще избера на кого — продължи той, като посочи към едрия мъж.

— Той е тъпанар. Аз съм за предпочитане.

— Казано ми е кой е за предпочитане.

— По дяволите!

— Елате с мен, ако обичате — каза чехът и махна надясно към лампите. — Трябва да запиша разговора, но без да ни чуват.

— Защо не го кажете направо на шефа? — възрази пренебрегнатият пазач вляво. — Ще дойде всеки момент.

— Защото не бива да се срещаме. Стиска ли ви да го попитате?

— Дрън-дрън.

След като завиха зад хангара, Варак вдигна левия си юмрук.

— Говорете насам, ако обичате — помоли все така учтиво.

— Разбира се, господине.

Това бяха последните думи, които щеше да запомни пазачът. Пестникът на чеха се стовари върху рамото му, после върху врата и слепоочието. Мъжът се свлече на земята и Варак се зае бързо да го съблича. След минута и двайсет секунди се бе преоблякъл в униформата на огромния пазач — подви крачолите и придърпа ръкавите нагоре, за да покаже ръцете си. Беше готов.

След четирийсет секунди по алеята мина черна лимузина, която спря пред асфалтовия вход за хангара. Чехът се показа от сянката и излезе бавно на светло. От огромната кола слезе някакъв мъж и макар че Милош никога не го беше виждал, разбра, че това е Крейтън Гринел.

— Привет, шефе! — извика пазачът вляво от хангара, когато човекът в палто и с посивяло лице тръгна бързо и ядосано по асфалта. — Получихме съобщението. Бени записва нещо…

— Защо самолетът не е на пистата? — изрева Гринел. — Вече имаме разрешение, кретени такива!

— Бени е говорил с тях, шефе, не аз! Казаха му след пет-десет минути. Друго щеше да е, ако се бях обадил аз. На мен такива не ми минават, нали знаете? Трябваше да кажете на оня тип да говори с мен, тоя Бени…

— Млъкни! Обади се на шофьора и му кажи да изкара самолета! Ако те не могат да го управляват, ще го кара той!

— Дадено, шефе. Вече запалиха двигателите.

Когато пазачът се развика на шофьора на лимузината, чехът също се включи и хукна към огромния автомобил.

— Благодаря! — провикна се минаващият шофьор, щом зърна униформата на Варак. — Все в последния момент се разбързва!

Милош заобиколи бързо колата отзад, отвори задната врата и скочи вътре на сгъваемата седалка. Закова се, вперил поглед в подпухналото лице на слисания Ерик Съндстром.

— Здравейте, професоре — поздрави тихо той.

— Беше капан — ти си ми устроил капан! — изпищя ученият, скрит в сянката. Нощта се изпълни с рева на реактивните двигатели. — Само дето не знаеш какво вършиш, Варак! Та ние всеки момент ще направим пробив в Космоса! И ще научим толкова удивителни неща! Ние сбъркахме — Инвър Брас сбърка! Трябва да продължим!

— Дори и да унищожим половината планета?

— Не ставай за смях! — извика умолително Съндстром. — Никой няма да унищожава нищо! И от двете страни сме цивилизовани хора, цивилизовани и наплашени! Колкото повече се въоръжаваме, толкова по-голям страх внушаваме — това е единственият начин да се опази светът, нима не разбираш?

— И вие наричате това цивилизованост?

— Наричам го прогрес. Научен прогрес! Ти не би могъл да разбереш, но колкото повече се въоръжаваме, толкова повече се учим.

— От смъртоносните оръжия ли?

— Оръжия!… Колко си наивен! „Оръжия“ е просто един етикет. Като „риба“ или „зеленчуци“. Така оправдаваме субсидиите за научни разработки, които иначе щяха да бъдат невъзможни. Сега разполагаме с всичко, от което се нуждаем, за разлика от преди. Със системи за нападение — с орбитални радари, насочващи лазери, чиито лъчи могат да бъдат пречупвани в Космоса, за да откриват от хиляди километри височина скривалищата.

— И да ги обстрелват?

— Само ако някой се опита да ни спре — отвърна ученият напрегнато, сякаш вбесен от мисълта, че това някога може да се случи. После настървението му се изпари. Херувимските му черти изведнъж се превърнаха в гротескните линии на някаква чудовищна рисунка. — Експериментите! — изквича той като ядосано прасе. — Само някой да се опита да ни спре! Ние навлизаме в нова ера, когато науката ще управлява целия свят. А вие мътите водата на една политическа групировка, която разбира от какво се нуждаем! Няма да го допуснем!

Кендрик е опасен! Ти го видя, чу го… той ще разпитва, ще задава глупави въпроси, ще спъва прогреса.

— Знаех си, че ще кажете това! — Варак бавно бръкна под униформата на сакото си. — Наясно ли сте как обикновено се наказва за предателство, професоре?

— Какви ги дрънкаш? — Разтреперан и плувнал в пот, Съндстром се дръпна към вратата. — Никого не съм предавал… Опитвам се да предотвратя една огромна неправда, една ужасна грешка на заблудени маниаци! Всички вие трябва да бъдете спрени. Не можете да се месите в работата на най-голямата научна машина, съществувала някога.

Варак измъкна пистолета в тъмното — един лъч светлина се отрази в него и Съндстром го забеляза.

— Разполагахте с месеци да кажете тези неща — но вие мълчахте, а другите ви вярваха… вие, професоре, сте отрепка.

— Не! — изпищя Съндстром, сетне се хвърли към вратата, напипа с треперещи пръсти дръжката и я отвори.

Възпълният учен изскочи като тапа навън, тласнат от неописуема паника. Милош стреля — куршумът се заби в кръста на предателя, той се строполи на земята и запищя:

— Помощ, помощ! Той се опитва да ме убие! О, Боже, улучи ме!… Убийте го, убийте го!

Варак стреля отново и тъй като Съндстром не помръдваше, го уцели — куршумът отнесе тила му.

След няколко секунди, през които се чуваха объркани викове, откъм хангара отговориха на стрелбата. Чехът беше улучен в гърдите и лявото рамо. Изскочи от колата откъм страната на алеята и се затъркаля зад лимузината, докато стигна отсрещния тротоар. Пропълзя мъчително през него и се изправи на четири крака в тъмната висока трева покрай аварийната писта. Едва успя — от всички страни се носеше воят на сирени и форсирани двигатели. Цялата охрана на сектора се стичаше към седми хангар, а от другата страна на алеята телохранителят и шофьорът на Гринел се приближаваха с непрекъсната стрелба към лимузината. Варак отново бе улучен. Безцелен рикошет, случаен изстрел опари стомаха му. Трябваше на всяка цена да се измъкне. Имаше още работа.

Обърна се и хукна през високата трева, като първо смъкна от себе си униформената куртка, а после се спря за момент да свали и панталоните. През ризата му струеше кръв, краката едвам го държаха. Трябваше да пести силите си! Трябваше да пресече полето и да излезе на някакъв път, да намери телефон. На всяка цена!

Прожектори. От някаква кула отзад! Варак пак беше в Чехословакия, в затвора, тичаше през двора му към оградата и свободата. Някакъв лъч се плъзна край него и както в оня затвор край Прага, чехът се хвърли на земята и притаи дъх, докато светлината го отмине… Изправи се с мъка на крака, съзнавайки, че силите му отслабват, но не можеше да спре. В далечината се виждаха други светлини — улични лампи! И още една ограда… Свобода, свобода!

Напрегна всичките си мускули и изкатери сантиметър по сантиметър оградата, за да стигне до навитата бодлива тел на върха. Тя не го плашеше. Сякаш със сетни сили се прехвърли през нея, разкъсвайки дрехите и плътта си, и тупна на земята. Остана да лежи като дишаше дълбоко и се хващаше ту за стомаха, ту за гърдите. „Хайде, тръгвай!“, заповяда си.

Излезе на пътя — едно от онези неподдържани тесни шосета, каквито има край доста летища. Тук бе прекалено шумно, за да живеят хора. Но по него често профучаваха коли, очевидно беше един от преките пътища, които шофьорите използваха. Варак излезе тромаво, олюлявайки се, на него и махна с ръце на приближаващия автомобил. Шофьорът обаче не искаше да си има работа с него. Кривна вляво и отпраши нататък. След секунди друга кола се приближи отдясно — чехът се изправи и вдигна ръка, за да покаже, че е изпаднал в беда. Колата намали и спря, чехът бръкна да извади пистолета от кобура.

— Какво има? — попита мъжът в униформа на военновъздушните сили зад кормилото.

От златните нашивки личеше, че е пилот.

— Катастрофирах — отвърна Варак — Изхвърчах от пътя на около километър оттук, но никой не спря да ми помогне…

— Доста си загазил, приятел… Качи се, ще те откарам в болницата. Божичко, я на какво приличаш! Ела, ще ти помогна.

— Не се притеснявайте, ще се справя — каза Варак, като заобиколи колата. Отвори вратата и се качи. — Ако изцапам седалките, ще платя…

— Остави ги седалките…

Офицерът включи на скорост и потегли, а чехът прибра внимателно пистолета в кобура.

— Много сте любезен — рече Милош, после намери в джоба си късче хартия и извади химикалка, с която започна да пише в тъмното кратки думи и цифри.

— Раните ти са сериозни, мой човек. Дръж се.

— Моля ви, трябва да намеря телефон. На всяка цена.

— Проклетата застраховка може и да почака, мой човек.

— Не, не е застраховката — заекна Милош. — Жена ми, трябваше отдавна да съм се прибрал… Тя не е добре с нервите.

— Всички са такива — каза пилотът. — Искаш ли да се обадя аз?

— Не, много ви благодаря, кой знае какво ще си помисли.

Чехът се изви на седалката и се смръщи.

— На около два километра оттук има лавка за плодове. Познавам собственика, той има телефон.

— Не знам как да ви се отблагодаря.

— Ще ме поканиш на вечеря, щом излезеш от болницата.

Озадаченият собственик на зеленчуковия магазин подаде на Варак телефона под погледа на офицера, загрижен за ранения си пасажер. Милош набра номера на хотел „Уестлейк“.

— Стая петдесет и първа, ако обичате.

— Ало, ало? — извика Калейла, изтръгната от дълбокия си сън.

— Можете ли да ми дадете отговор?

— Милош?

— Аз съм.

— Какво има?

— Не съм особено добре, госпожице Рашад. Можете ли да ми дадете отговор?

— Вие сте ранен!

— Отговор!

— Зелена улица. Пейтън ще ме подкрепи. Ако Евън се кандидатира за мястото, то е негово. Надпреварата започна.

— Той е необходим повече, отколкото предполагате.

— Не знам дали ще се съгласи.

— Длъжен е! Не говорете по телефона. Ще ви се обадя пак.

— Вие сте ранен!

Чехът затвори телефона и веднага набра друг номер.

— Звукооператорът ли е?

— Прага?

— Как вървят нещата?

— След няколко часа сме готови. Машинописката не сваля слушалките и трака ли, трака… свикнала е с извънредния нощен труд.

— Колкото и да струва… ще й бъде платено.

— Какво ти е? Едва те чувам.

— Лека настинка… Ще намериш десет хиляди долара в пощенската кутия на студиото.

— Я не се занасяй, аз да не съм обирджия.

— Плащам щедро, не помниш ли?

— Май наистина не си добре, Прага.

— Сутринта занеси всичко в „Уестлейк“, стая петдесет и първа. Жената се казва Рашад. Ще го дадеш само на нея.

— Рашад. Стая петдесет и първа. Запомних.

— Благодаря.

— Слушай, в случай че имаш неприятности, обади ми се, ако мога с нещо да…

— Колата ти е на летището, някъде в сектор В — каза чехът и затвори. Вдигна за последен път слушалката и отново набра. — Стая петдесет и първа — повтори той.

— Ало?

— Сутринта ще получите… всичко.

— Къде сте? Ще ви изпратя помощ!

— На… сутринта. Занесете го на господин А!

— Дяволите да ви вземат, Милош, къде сте?

— Няма значение… Свържете се с Кендрик. Той може и да знае.

— Да знае какво?

— Снимките… Госпожа Ванвландерън… Лозана, езерото Леман. „Бо Ривиж“, градините. После Амстердам, Розенграхт. В хотела… в кабинета. Кажете му! Мъжът е саудитец и с него се случи нещо… милиони, милиони! — Милош едва говореше, беше останал почти без дъх. Насили се да продължи. — Избяга… с милиони!

— За какво говорите, по дяволите?

— Той вероятно е ключът! Не позволявайте да махат снимките. Обадете се на Кендрик. Той сигурно ще си спомни!

Чехът вече не се владееше: пусна слушалката върху тезгяха, но не улучи вилката, после падна на земята пред лавката за плодове на черния път зад летището в Сан Диего. Беше мъртъв.