Робърт Лъдлъм
Планът Икар (30)

28

Беше четири часът и седемнайсет минути следобед, колорадско време, и Еманюел Уайнграс бе изгубил търпение. Към единайсет сутринта бе открил, че телефонът не работи, а след това разбра, че са го знаели и две от сестрите, опитали се няколко часа по-рано да се обадят. Едната отишла в Меса Верде и от бакалията звъннала в телефонната компания да отстранят повредата — уверили я, че телефонът ще проработи всеки момент. Този „всеки момент“ се бе проточил над пет часа, нещо, с което Мани не можеше да се примири. Един известен конгресмен — да не говорим, че бе и национален герой — заслужаваше много по-добро отношение, това бе обида, която Уайнграс нямаше намерение да търпи. И макар че не бе споменал нищо на тая сбирщина от вещици, го мъчеха мисли — лоши мисли.

— Хей, вие, дето служите на повелителя на Кодър — извика той колкото му глас държи от остъклената веранда на двете сестри, които играеха на джин руми.

— Какви ги дрънкаш, Мани? — попита третата от стола до арката в дневната, като свали вестника.

— Това е от „Макбет“, неграмотна глупачке. Слушай сега какво ще ти кажа.

— Какво друго ми остава, Матусаил… Джин!

— Толкова малко познавате Библията, госпожо Ерудитке… Няма повече да стоя откъснат от света. Някоя от вас ще ме закара до града, откъдето да се обадя на директора на тази тъпа телефонна компания, иначе ще опикая навсякъде в кухнята.

— Но преди това ще ти сложим усмирителна риза — каза едно от момичетата, които играеха карти.

— Чакай малко — спря я партньорката й. — Току-виж се обадил на конгресмена и той уредил нещата. Наистина трябва да звънна на Франк. Заминава утре — нали ти казах, — а аз не успях да му запазя стая в мотела в Кортез.

— Аз съм „за“ — каза сестрата в дневната. — Той може да се обади от бакалията на Ейбрахам Хокинс.

— Доколкото ви познавам, пиленца, само заради някой мъж ще си покажете носа навън — рече Мади. — Но ще се обадим от телефона в канцеларията на Джи-Джи. Не вярвам на хора, дето се казват Ейбрахам. Той вероятно е продавал оръжия на аятолаха и е забравил да си прибере печалбата. Я да си взема един пуловер и якето.

— Ще те закарам аз — предложи сестрата в дневната, след което пусна вестника до стола и се изправи. — Облечи си палтото, Мани. Студено е и от планините духа силен вятър.

Уайнграс измърмори някакъв обиден епитет, докато минаваше край жената, и се отправи към стаята си на първия етаж в лявото крило. Щом се скри в каменния коридор, ускори крачка — имаше да взима не само пуловер. В обширната стая — беше я преустроил и бе сложил плъзгащи се стъклени врати на южната стена, които се отваряха към застланата с плочи тераса, — забърза към високия шкаф, като пътьом грабна един стол от бюрото си и го повлече след себе си. Качи се предпазливо на стола, като се държеше за топките на чекмеджетата, протегна ръка над украсения със заврънтулки внушителен шкаф и свали една кутия от обувки. Слезе от стола, занесе кутията до леглото и я отвори, а отвътре извади автоматичен пистолет трийсет и осми калибър и три пачки патрони.

Добре го бе измислил. Евън бе наредил да заключат ловджийската му пушка и да изхвърлят всички амуниции, бе забранил и в къщата да се внася оръжие. Причината беше прекалено болезнена и за двамата, за да си я припомнят — Кендрик беше убеден, и то не без основания: ако старият му приятел реши, че след операцията има разсейки, той ще се самоубие. Но след живота, който беше водил, за Еманюел Уайнграс беше анатема да стои без оръжие. Джи-Джи Гонзалес му се бе притекъл на помощ и на Мани му се бе наложило само веднъж да разбива касата с ловджийската пушка — когато репортерите ги бяха обсадили и пикаеха навсякъде по двора.

Уайнграс зареди пистолета с едната пачка, пъхна другите в джоба си и върна стола до бюрото. Отиде при гардероба, извади дълъг пуловер и го навлече — той прикри чудесно издутините. После направи нещо, което не бе вършил, откакто бе преустроил стаята, дори и когато ги бяха нападнали репортерите и телевизионните екипи. Провери ключалките на плъзгащите се врати, сетне се върна до един червен ключ, скрит зад завесите, и включи алармата. Излезе от стаята и затвори вратата, после отиде при сестрата в антрето, която му държеше палтото.

— Хубав пуловер, Мани.

— Купих го на разпродажба на скиорски екипи в Монте Карло.

— Защо вечно се заяждаш?

— Не се шегувам, наистина.

— Ето, облечи си палтото.

— С това чудо приличам на бостанско плашило.

— Ами, напротив. Имаш много мъжествен вид…

— Ох, да се махаме оттук. — Уайнграс тръгна към вратата, но се спря. — Момичета! — извика той и гласът му се чу чак на верандата.

— Да, Мани?

— Какво?

— Чуйте ме, госпожици, говоря ви сериозно. Тъй като телефонът не работи, ще бъда много по-спокоен, ако включите алармената инсталация. Направете ми това удоволствие, пиленца. Знам, че за вас съм един стар глупак, но наистина ще бъда по-спокоен, ако го направите.

— Колко мило от негова страна…

— Разбира се, Мани.

„Тия глупости винаги минават“, помисли си Уайнграс и се упъти към вратата.

— Хайде, побързай — обърна се той към сестрата зад него, която се мъчеше да облече якето. — Искам да стигнем при Джи-Джи, преди телефонната компания да е приключила за месеца.

Вятърът откъм планината наистина беше силен — те трябваше да се наведат, за да изминат късото разстояние от масивната входна врата до сааба на Кендрик, спрян на извитата алея за коли. Мани беше закрил лице с лявата си ръка и се бе извърнал надясно, когато нещо изведнъж го накара да забрави и за вятъра, и за притесненията си. Отпърво той си помисли, че недовижда от носещите се във въздуха листа и облаците прах — но после разбра, че не е от това. Нещо, някой мърдаше зад високите храсти около пътя. Някакъв човек се дръпна рязко вдясно и се сниши зад гъсталака… После втори, който последва първия и отиде по-надалеч.

— Добре ли си, Мани? — извика сестрата, докато вървяха към колата.

— Това е детска играчка в сравнение с преходите в Крайбрежните Алпи! — извика в отговор Уайнграс. — Качвай се. По-бързо!

— О, така ми се иска някой ден да видя Алпите!

— И на мен — промърмори Уайнграс, докато се качваше в сааба, и пъхна незабелязано дясната си ръка под палтото и пуловера, за да извади пистолета. Измъкна го и го пусна между вратата и седалката, а сестрата пъхна ключа и запали двигателя. — Щом излезеш на пътя, завий наляво — каза той.

— Не, Мани, грешиш. Най-късият път до Меса Верде е вдясно.

— Знам, красавице, но все пак завий наляво.

— Мани, ако на твоята възраст си намислил нещо, направо ще побеснея.

— Просто завий наляво, иди в края на алеята и спри.

— Господин Уайнграс, ако си въобразявате, че…

— Слизам — тихо я прекъсна възрастният архитект. — Не искам да те тревожа и ще ти обясня всичко по-късно, но сега ще правиш каквото ти кажа… Моля те. Карай.

Учудената сестра не разбра тихите думи на Мани, но затова пък забеляза израза в очите му. Старецът не театралничеше, не преиграваше, а просто й заповядваше.

— Благодаря — продължи той, когато тя подкара между високите храсти и зави наляво. — Хвани пътя за Верде през Манкос…

— Ще ни отнеме най-малко още десет минути…

— Знам, но точно това ще направиш. Иди право при Джи-Джи и му кажи да се обади на полицията…

— Мани! — прекъсна го с писък сестрата и се вкопчи в кормилото.

— Сигурен съм, че няма нищо страшно — побърза да я успокои Уайнграс. — Може би е някой закъсал автомобилист или загубил се турист. Но все пак тия неща се проверяват, нали?

— Не знам, но със сигурност няма да ти позволя да слезеш от колата!

— Разбира се, че ще ме пуснеш — възрази й Мани, като вдигна небрежно пистолета, сякаш проверяваше спусъка.

— Божичко! — извика сестрата.

— Няма да ми се случи нищо, защото съм страхлив и си отварям очите на четири… Спри тук, ако обичаш.

Стъписана, жената се подчини, като оглеждаше уплашено ту оръжието, ту лицето на стареца.

— Благодаря — каза Уайнграс и отвори вратата, през която вятърът нахлу внезапно с вой. — Вероятно ще заваря безобидния гост да пие кафе с момичетата — добави той, като слезе от колата и притисна вратата, за да я затвори.

Саабът потегли рязко, гумите изскърцаха. Няма страшно, помисли си Мани, поривите на вятъра са заглушили звука.

Той заглушаваше и шума, който старецът вдигаше, докато се връщаше крадешком в къщата, и който бе неизбежен, защото Мани се промъкваше по банкета и стъпваше върху падналите покрай гората клони. Беше благодарен, че по небето се носят тъмни облаци и че е облечен с тъмно палто — така вероятността да го забележат бе минимална. След пет минути, вече в гората, той спря зад едно дебело дърво при храсталака, издигащ се като стена. После пак прикри лицето си от вятъра и примижал, се взря към отсрещната страна на пътя.

Наистина имаше хора. Опасенията на Мани се бяха оправдали. Неканените гости не си бяха тръгнали, причакваха нещо или някого. И двамата бяха с кожени якета и се бяха снишили зад храстите. Говореха си бързо, а този вдясно поглеждаше непрекъснато и нетърпеливо часовника си. Уайнграс нямаше нужда да му казват какво означава това — онези чакаха някого. Приведе се тромаво до земята, като усещаше възрастта си физически, и затърси упорито нещо — не знаеше точно какво.

Оказа се дебел клон, току-що откършен от вятъра, от ствола още се стичаше мъзга. Беше дълъг към метър и половина и Мани можеше да го размаха. Старецът се изправи бавно и още по-тромаво и мъчително се върна при дървото, до което беше стоял, на десетина метра от двамата неканени посетители от другата страна на пътя.

Това беше хазарт, но такъв бе и остатъкът от живота му, а тук шансът беше несравнимо по-голям, отколкото на рулетка или на бакара. Резултатите също щяха да станат известни по-бързо, а комарджията у Еманюел Уайнграс бе готов да се обзаложи, че воден от здравия разум, поне единият от непознатите няма да мръдне от пътя. Възрастният архитект се промъкна обратно в гората, като подбираше внимателно мястото, сякаш доизпипваше последния проект за най-важния клиент в живота си. Така си беше — клиентът беше самият той. Възползвай се максимално от естествената среда — беше основен закон за него като професионалист — той и сега не го наруши.

Откри две тополи, и двете кичести, на двайсетина метра една от друга, образуваха нещо като врата в гората. Скри се зад ствола на дясната, грабна дългия клон и го подпря на напречния клон отгоре. Вятърът фучеше в короните на дърветата и всред многобройните шумове на гората Мани отвори уста и запя гръмогласно кратък монотонен напев, който наподобяваше повече животински рев, отколкото човешка реч. После проточи врат и загледа към двамата.

Съзря през клоните и долните листа на дърветата уплашените мъже от другата страна на пътя. И двамата се извърнаха, както бяха приклекнали, този вдясно сграбчи рамото на съучастника си, явно му заповядваше нещо — дано, замоли се Мани. Ето, да. Другият скочи на крака, измъкна изпод сакото си пистолет и тръгна към гората от другата страна на пътя, по посока на Меса Верде.

Сега всичко зависеше от точно разчетеното време. От времето и от посоката. Кратките примамващи звуци привличаха жертвата в смъртоносното море от зеленина точно както песните на сирените — Одисеи. Още два пъти Уайнграс нададе злокобния рев, а после и трети път и той прозвуча толкова отчетливо, че свалил оръжието, непознатият се втурна, като разгръщаше клоните пред себе си и забиваше крака в меката почва към двете тополи сред гората.

Мани дръпна големия тежък клон и с все сила го стовари върху главата на тичащия мъж. Лицето му стана на кайма, отвсякъде бликна кръв, черепът се превърна в пихтия от начупени кости и хрущял. Мъжът беше мъртъв. Уайнграс излезе задъхан иззад дървото и приклекна.

Онзи беше арабин.

Вятърът продължи да духа с все сила откъм планината. Мани издърпа пистолета от още топлата ръка на мъртвеца и все така тромаво и мъчително се запромъква обратно към пътя. Съучастникът на мъртвеца беше като на тръни — непрекъснато стрелкаше глава ту към гората, ту към пътя от Меса Верде, ту към часовника си. Единственото, което не беше сторил, бе да извади оръжие и Уайнграс разбра още нещо. Терористът — а той беше терорист, и двамата бяха терористи — бе или пълен аматьор, или изпечен професионалист.

Усетил как сърцето му бумти в крехките гърди, Мани си позволи само няколко мига почивка. Бързаше. Втори път едва ли щеше да има такава възможност. Тръгна на север, като се движеше от дърво на дърво, докато накрая стигна на няколко метра от напрегнатия мъж, който не преставаше да поглежда на юг. Уайнграс отново трябваше да разчете много точно времето. Стрелна се през пътя и застина, загледан в непознатия. Още малко, и убиецът щеше да получи удар — на два пъти тръгна да пресича пътя, и двата пъти се върна в храстите и се скри, загледан в часовника си. Мани тръгна напред, стиснал пистолета в дясната си ръка с изпъкнали вени. Когато бе на някакви си десетина крачки от терориста, извика на арабски:

— Убиец! Ако мръднеш, с теб е свършено!

Мургавият мъж се извърна и се претърколи в храстите, след което заби нокти в калта и запрати буца пръст в лицето на стария архитект. Уайнграс разбра защо не е видял оръжие у терориста — то бе на земята до него, на сантиметри от ръката му. Мани падна на лявата си страна върху пътя точно когато мъжът грабна пистолета, сетне се хвърли назад, спотаи се в бодливата зелена паяжина и стреля два пъти. Изстрелите почти не се чуха, превърнати от вятъра в две зловещи глухи изпуквания — върху пистолета на терориста имаше заглушител. Куршумите обаче не бяха безшумни — единият изсвистя във въздуха над Уайнграс, вторият рикошира от цимента до главата му. Мани вдигна пистолета и натисна спусъка — въпреки възрастта опитната му ръка не трепна. Терористът изпищя в бушуващия вятър и се строполи в храстите с широко отворени очи и струйка кръв в основата на гърлото.

„Побързай, старче! — заповяда си Уайнграс, докато с мъка се изправяше на крака. — Те чакаха някого! Да не искаш да те сгащят като някоя стара глупава патка? Ще видиш ти, като ти гръмнат изкуфялата глава. Стискай зъби. Всички кокали ме болят!“ Мани се втурна към тялото в храстите. Наведе се и го издърпа, после го хвана за краката и с изкривено от невероятното усилие лице, напрегнал всички сили, го изтегли в гората от другата страна на пътя.

Идеше му да легне на земята и да си почине, за да престане биенето в гърдите му и той да вдъхне глътка въздух, но знаеше, че не може да го направи. Не биваше да спира, трябваше да е нащрек и най-вече да хване някого жив. Тия типове преследваха сина му! Трябваше да получи информация… каквото и да последваше!

В далечината се чу шум от двигател… после заглъхна. Озадачен, Мани отиде бавно и предпазливо между дърветата в края на гората и се огледа. По пътя от Меса Верде криволичеше кола, може би се движеше по инерция или пък вятърът беше много силен. Да, вървеше по инерция, сега вече се чуваше само шумът от гумите, докато автомобилът пъплеше към високата стена от жив плет и накрая спря в началото на извитата алея за коли пред къщата. Вътре имаше двама мъже — пръв слезе човекът зад кормилото, набит, вече прехвърлил четирийсетте, и се огледа, явно очакваше да го посрещнат или да му дадат знак. Примижа срещу следобедната светлина и понеже не видя никого, пресече пътя и навлезе в гората. Уайнграс затъкна пистолета в колана си и се наведе да вземе оръжието на втория терорист с надупчения заглушител. Не се побираше в джоба му и затова Мани, както и арабинът, го остави до краката си. Изправи се и се дръпна в шубрака, а след това провери барабана на пистолета. Бяха останали четири патрона. Мъжът се приближи и застана точно пред Мани.

— Йосиф!

Внезапно донесеният от вятъра слаб вик идваше от съучастника на мъжа, който бе слязъл от колата и тичаше надолу по пътя, като видимо накуцваше с единия крак. Мани бе озадачен — Йосиф беше еврейско име, но двамата убийци не бяха евреи.

— По-тихо, момче! — заповяда му дрезгаво по-възрастният мъж на арабски, когато другият спря задъхан пред него. — Само още веднъж да си повишил така глас, и ще се прибереш в ковчег!

Уайнграс ги слушаше и ги наблюдаваше на пет-шест метра от пътя. Беше донякъде учуден, но вече разбра защо онзи е употребил арабската дума за момче. Съучастникът му наистина си беше момче, хлапак на не повече от шестнайсет-седемнайсет години.

— Никъде няма да ме пратиш! — отвърна ядосано той с дефект в говора, който очевидно се дължеше на заешка устна. — Никога вече няма да ходя нормално заради тази свиня! Ако не беше той, можех да стана велик мъченик на свещената ни кауза!

— Добре де — каза по-възрастният арабин с еврейското име с известна доза съчувствие. — Полей се със студена вода, че главата ти ще се пръсне. Какво има?

— Американско радио! Току-що го чух, а разбирам достатъчно, за да… схвана!

— За нашите в другата къща ли?

— Ами, не! За евреите! Екзекутирали са стария Кури. Обесили са го!

— Какво очакваше, Аман? Преди четирийсет години е работил за германските нацисти в Северна Африка. Убивал е евреи, взривявал е кибуци, дори един хотел в Хайфа.

— Значи трябва да видим сметката на убиеца, на Бегин, и всички старци от Иргун! За нас Кури олицетворяваше величието…

— По-тихо, момче. Тия старци се бореха повече срещу англичаните, отколкото срещу нас. Нито те, нито пък старият Кури имат нещо общо с това, което ни предстои да свършим днес. Трябва да дадем добър урок на тоя мръсен политик, внедрил се между нас. Преоблече се с наши дрехи, говореше нашия език и ни предаде. Хайде, момче! Съсредоточи се!

— Къде са другите? Трябваше да излязат на пътя.

— Не знам. Сигурно са научили или чули нещо и са влезли в къщата. Вече палят лампите — вижда се през високите храсти. Ние ще пропълзим от двете страни на алеята за колите. През моравата ще стигнем до прозорците. И може би ще видим как нашите другари си пият кафето с тия, дето са вътре, преди да им прережат гърлата.

Еманюел Уайнграс вдигна пистолета със заглушителя и подпря ръката си на едно дърво, като се целеше ту в единия, ту в другия терорист. И двамата му трябваха живи! Думите за „другата къща“ така го бяха ужасили, че в яда си лесно можеше да им пръсне главите. Те искаха да убият сина му! Успееха ли, щяха да платят скъпо с неописуеми мъки за заблудите си — независимо дали бяха млади или възрастни. Мани смъкна пистолета и го насочи към слабините им.

Стреля точно когато по пътя внезапно задуха силен вятър, отправи два куршума в по-възрастния мъж и един в момчето. Те сякаш не разбраха какво стана. Хлапето се свлече с писък и се загърчи на земята, по-възрастният му съучастник беше замесен от друго — много по-жилаво — тесто. Стана, залитайки, извърна се в посоката, откъдето се стреляше, и едър и як, се устреми напред като обезумяло от болка чудовище.

— Не се приближавай, Йосиф! — изрева Мани, вече съвсем изнемощял и подпрян на дървото. — Не искам да те убивам, но ще го направя! Точно теб, арабина с еврейското име, който убива евреи!

— Майка ми! — изкрещя едрият като канара мъж и се приближи. — Тя прокле всички ви! Вие убивате моя народ! Вие ни отнемате всичко, което притежаваме, и ни заплювате в лицето! Аз съм наполовина евреин, но кои са евреите, че да убиват баща ми и да обръснат главата на майка ми, защото е обичала арабин? Ще те изпратя в пъкъла!

Уайнграс се вкопчи за дънера с пръсти, които кървяха, дългото му черно палто се издуваше на вятъра. Едрата тъмна фигура изплува от горския мрак и сграбчи с огромните си ръце стареца за гърлото.

— Недей! — извика Мани, но мигновено осъзна, че няма друг избор.

Изстреля последния патрон и той се заби в набръчканото чело над него. Йосиф се строполи мъртъв, като преди да издъхне, направи последен предизвикателен жест. Разтреперан и задъхан, Уайнграс се подпря на дървото и се взря в земята, в тялото на човека, намъчил се заради дребен териториален конфликт, заради който хората се избиваха помежду си. В този миг Еманюел Уайнграс стигна до заключение, което му бе убягвало открай време — той вече знаеше отговора: вярваш ли сляпо в нещо, не си в състояние да мислиш трезво. Озлобяваш се, възправяш се срещу другите в името на това да проумееш нещо, което не се поддава на проумяване. Кой беше прав?

— Йосиф… Йосиф! — стенеше момчето, както се търкаляше в шубрака към пътя. — Къде си? Аз съм ранен, ранен съм!

Хлапето не знае, помисли си Уайнграс. От мястото, където лежеше и се гърчеше, не виждаше нищо, а вятърът откъм планината бе заглушил изстрела. Безумният млад терорист не си даваше сметка, че приятелят му Йосиф е мъртъв, че само той е оцелял. И че Мани е особено загрижен за живота му и няма да допусне момъкът да се превърне в мъченик, самоубил се заради свещената си кауза. Трябваше да получи информация, информация, която да спаси живота на Евън Кендрик. И то незабавно!

Уайнграс пъхна окървавените си пръсти в джоба на палтото и пусна пистолета със заглушителя на земята. Събрал сетни сили, се отблъсна от дървото и тръгна възможно най-бързо на юг през гората, като непрекъснато се препъваше и махаше със слаби ръце клоните от лицето и тялото си. Зави към пътя — щом излезе на него, видя колата на терористите в сумрачната далечина. Нямаше нужда да ходи по-нататък. Обърна се и тръгна обратно по милостиво равната повърхност. „Бързай… бързай! Поразмърдай проклетите си кокили! Хлапакът не бива да помръдне, не бива да пропълзи, не бива да види нищо!“ Мани почувства как кръвта нахлува в главата му и сърцето му тупти като обезумяло. Ето го и арабчето! То се бе размърдало — движеше се, пълзеше към гората. След секунди щеше да види мъртвия си съучастник! Това не биваше да става!

— Аман! — изкрещя задъхан Уайнграс, бе запомнил името, употребено от полуевреина Йосиф, сякаш беше неговото. — Къде си? Как си? — продължи той настойчиво на арабски. — Отговори! — изрева срещу вятъра.

— Тук, тук съм! — извика младичкият арабин на своя език — Ранен съм! В хълбока. Не мога да намеря Йосиф! — Хлапакът се обърна по гръб да види приятеля, когото очакваше. — Ти кой си? — изпищя той, когато Мани се приближи и се опита да извади от куртката пистолета. — Не те познавам!

Уайнграс срита момчето по лакътя и когато празната му ръка се измъкна изпод дрехата, той стъпи отгоре й и я притисна до гърдите на младия арабин.

— Без тия, глупаво хлапе! — каза Мани на арабски с тона на саудитски офицер, мъмрещ новобранец. — Не сме те прикривали, за да ни навлечеш неприятности. Ясно е, че си ранен, но това не значи, че си убит, което лесно е могло да стане!

— Какво казваш?

— А ти какво правеше? — извика в отговор Мани. — Тичаше по пътя, крещеше, промъкваше се като среднощен крадец! Йосиф беше прав, трябва да те върнем в Баака.

— Йосиф ли?… Къде е Йосиф?

— В къщата при останалите. Ела, ще ти помогна. Да вървим при тях.

От страх да не падне Уайнграс се хвана за клона на едно дръвче, когато терористът се надигна и го сграбчи за ръката. — Първо ми дай оръжието си!

— Какво?

— Според тях си доста тъп. По-добре да не носиш оръжие.

— Не разбирам…

— Не е необходимо.

Уайнграс зашлеви озадачения млад фанатик по лицето и пъхна дясната си ръка под куртката на момчето, за да измъкне пистолета. Той бе като за него — 22-калибров.

— С това можеш да стреляш само по мушици — каза Мани, като сграбчи младока за ръката. — Ела. Ако ти е по-лесно, подскачай на един крак. Ще те превържем.

Бледото слънце на късния следобед беше засенчено от носещите се тъмни облаци на надигащата се в планините буря. Капналият, изтощен старец и раненият младеж бяха стигнали средата на пътя, когато внезапно дочуха рев на двигател и бяха заслепени от фаровете на препускащ с бясна скорост автомобил. Колата се носеше към тях с трясък от юг, откъм Меса Верде. Изсвистяха гуми, мощният автомобил поднесе и спря шумно само на сантиметри от Уайнграс и неговия пленник, които се хвърлиха към живия плет, а Мани хвана още по-здраво куртката на арабина. От голямата черна лимузина изскочи някакъв мъж, а Уайнграс, като се спъваше и залиташе, бръкна в джоба на палтото си и извади пистолета трийсет и осми калибър. Почти не виждаше човека, втурнал се към него. Вдигна оръжието и се прицели.

— Мани! — изрева Джи-Джи Гонзалес.

Уайнграс падна на земята, без да изпуска ранения терорист.

— Хвани го! — заповяда той на Джи-Джи сякаш с последен дъх. — Не го пускай — дръж му ръцете. Понякога носят цианкалий!

 

 

Едната от сестрите би инжекция на младия арабин — той щеше да остане в безсъзнание до сутринта. Макар че от раната му бе изтекла доста кръв, тя не беше сериозна, куршумът само бе пронизал плътта и бе излязъл — промиха я, превързаха я и кървенето спря. После Гонзалес го отнесе в една от стаите за гости, сестрите завързаха ръцете и краката му за четирите ъгъла на леглото и завиха голото му тяло с две одеяла, за да го предпазят от нараняване.

— Толкова е младичък — каза една от тях, докато подпъхваше възглавница под главата на момчето.

— Той е убиец — студено се обади Уайнграс, загледан в лицето на терориста. — Ще те убие, без изобщо да се замисля, че отнема човешки живот — както налита да убива евреите. Така както ще убие всички ни, ако го оставим жив.

— Какъв ужас, господин Уайнграс — обади се другата сестра. — Та той е дете!

— Кажи го на родителите на безбройните евреи, на които бе отнета възможността да станат на неговите години.

Мани излезе от стаята, за да иде при Гонзалес, който бе побързал да вкара в гаража колата, привличаща вниманието — вече се бе върнал и си наливаше конска доза уиски при барчето на верандата.

— Почерпи се — подкани го архитектът, след като влезе в остъклената веранда и се запъти към любимото си кожено кресло. — Ще го впиша в сметката ти, както правиш ти.

— Изкуфял старец такъв! — изруга Джи-Джи. — Съвсем си изкукуригал. Като нищо можеха да те убият. Сега щяхме да те целуваме студен, дърт кретен! Това щях да го преживея, но ако ми беше докарал някой инфаркт! Него нямаше да преживея, особено ако бе смъртоносен.

— Добре, де! Пий за сметка на заведението…

— Съвсем си куку! — извика пак Гонзалес и глътна уискито си сякаш на един дъх.

— Ти си каза мнението — съгласи се Мани. — Сипи си още едно. Няма да ти ги броя до третата чаша.

— Не знам дали да остана или да си вървя! — рече Джи-Джи, като си наля още една чаша.

— Ами полицията?

— Нали ти казах, кой ти имаше време да мисли за полиция? А дори и да им се бях обадил, щяха да дойдат след месец!… Момичето ти, сестрата де, им се обади. Дано е успяла да намери някой от тия лекета. Понякога трябва да се обадиш чак в Дуранго, за да пратят някой.

Телефонът на бара иззвъня — наистина иззвъня, но не както звъни телефон — вместо това се чу непрекъснато бръмчене. Уайнграс така се стресна, че едва не падна на пода, докато ставаше от креслото.

— Да вдигна ли? — попита Гонзалес.

— Не! — изрева Мани и забърза несигурно към бара.

— Да не гризнеш дръвчето!

— Ало? — каза старецът в слушалката, като си наложи да се успокои.

— Господин Уайнграс?

— Може би да, може би не. Кой се обажда?

— Свързали сме се с телефона ви чрез лазер. Казвам се Мичъл Пейтън…

— Знам ви — прекъсна го Мани. — Добре ли е момчето ми?

— Да. Току-що се свързах с него на Бахамските острови. От военновъздушната база в Хоумстед е излетял военен самолет, който ще го вземе. След няколко часа ще бъде във Вашингтон.

— Дръжте го там! Сложете му охрана! Не пускайте никой да припари до него!

— Значи и при вас са дошли?… Чувствам се безсилен и некадърен. Трябваше да сложа охрана… Колко са убитите?

— Трима — каза Мани.

— О, Боже… Какво знае полицията?

— Нищо. Още не са дошли.

— Значи ги няма… Чуйте ме, господин Уайнграс. Това, което ще ви кажа, ще ви се стори странно, ако не и безумно, но аз знам какво говоря. Този трагичен случай засега трябва да се пази в тайна. Възможността да хванем тия негодници ще бъде много по-голяма, ако избегнем паниката и го възложим на нашите специалисти. Разбирате ли ме, господин Уайнграс?

— Речено-сторено — отвърна възрастният мъж, работил за Мосад, с известно нетърпение и снизхождение в гласа. — Ще пресрещна полицията отвън и ще кажа, че тревогата е била фалшива, че колата на някакъв съсед се е повредила и той не е могъл да се свърже по телефона.

— Забравих — каза тихо директорът на „Специални операции“. — И преди сте били тук.

— Да — потвърди лаконично Мани.

— Чакайте малко! — възкликна Пейтън. — Казахте, че има трима убити, но нали говорите с мен, значи на вас ви няма нищо.

— Трима от тях, не от нас, невеж господине от ЦРУ.

— Какво?… Исусе Христе!

— От него нямаше голяма полза. Опитайте с Авраам.

— Моля ви, господин Уайнграс, бъдете по-ясен.

— Наложи се да ги убия. Но четвъртият е жив и под наркоза. Изпратете специалистите си, докато не съм убил и него.