Майкъл Конъли
Примката на совата (9)

8

„Гранд Роял“ бе двуетажен позор за архитектурата — занемарена съборетина, чиито претенции започваха и приключваха с модернистичните букви на името, изписано над входа. По улиците на Западен Холивуд изобилстваха подобни банални сгради, претъпкани с малки апартаменти. През петдесетте и шейсетте години те бяха изместили някогашните бунгала и заместиха истинския стил с фалшиво изискани орнаменти и имена, отразяващи точно онова, което не представляваха.

Маккейлъб и Уинстън се изкачиха на втория етаж и влязоха в апартамента на покойния Едуард Гън, придружени от домоуправителя на име Роршах. „Също като създателя на теста, само че се пише различно“ — бе пояснил той.

Ако не знаеше точно къде да търси, Маккейлъб навярно нямаше да забележи остатъците от кръв върху килима, където беше умрял Гън. Килимът не бе заменен. Само го бяха обработили с препарат и следващият наемател сигурно щеше да си помисли, че неясното светлокафяво петно е оставено от разляно кафе или нещо подобно.

Апартаментът беше почистен и готов за наемане. Но обзавеждането си оставаше същото. Маккейлъб разпозна старите мебели от визеозаписа.

Той погледна към дъното на хола, но бюфетът бе съвсем празен. Нямаше я и совата върху него. Озърна се към Уинстън.

— Изчезнала е.

Уинстън погледна домоуправителя.

— Мистър Роршах, върху този бюфет имаше сова. Смятаме, че е важна улика. Сигурен ли сте, че не знаете какво е станало с нея?

Роршах разпери широко ръце и ги отпусна.

— Не, не знам. Вече ме питахте и тогава си помислих: „Не помня никаква сова.“ Но щом казвате…

Той сви рамене и вирна брадичка, после кимна, сякаш признаваше неохотно, че върху бюфета е имало сова.

За Маккейлъб жестовете и думите му представляваха класически пример на изпечен лъжец. Отричаш съществуването на откраднатия от теб предмет и така елиминираш самата кражба. Предположи, че и Уинстън е усетила същото.

— Джей, имаш ли телефон? Можеш ли да се обадиш на сестрата, за да проверим?

— Чакам общината да ми купи служебен.

Маккейлъб бе искал да остави своя номер свободен, в случай че позвъни Браз Доран, но сега нямаше как. Той сложи кожената си чанта върху дивана, извади телефона и го подаде на Уинстън.

Наложи й се да потърси номера на сестрата в бележника си. Докато тя звънеше, Маккейлъб бавно обиколи апартамента, опитвайки да опознае мястото и да долови някакъв отзвук от престъплението. В столовата спря пред кръглата дървена маса, обкръжена от четири стола с високи облегалки. В доклада на криминалистите се казваше, че по три от столовете имало множество петна, частични и цели отпечатъци — всички принадлежащи на жертвата Едуард Гън. По четвъртия стол, откъм северната страна на масата, нямало съвършено никакви следи. Очевидно е бил избърсан. Най-вероятно го бе сторил убиецът, след като е използвал стола за някаква цел.

Маккейлъб се ориентира и мина от северната страна на масата. Като внимаваше да не докосва облегалката, той пъхна пръсти под стола и го придърпа настрани, към бюфета. Разположи го на средата, после стъпи върху седалката. Вдигна ръце, сякаш слагаше нещо на бюфета. Столът се разлюля на неравните си крачета и Маккейлъб инстинктивно протегна ръка, за да се удържи за ръба на бюфета. В последния момент се опомни и само опря лакти в горната част на една от стъклените вратички.

— Не мърдай, Тери.

Той погледна надолу. Уинстън стоеше до него. В ръката си държеше изключения телефон.

— Не мърдам. Е, у нея ли е птицата?

— Не, изобщо нямаше представа за какво говоря.

Маккейлъб се повдигна на пръсти и надникна над горния ръб на бюфета.

— Каза ли ти какво е взела?

— Само малко дрехи и няколко стари снимки от детството им. Не искала нищо друго.

Маккейлъб кимна. Продължаваше да оглежда горната част на бюфета. Беше покрита с дебел слой прах.

— Спомена ли й, че ще отида да поговоря с нея?

— Забравих. Мога пак да й позвъня.

— Имаш ли фенерче, Джей?

Тя порови из чантата си и му подаде миниатюрно фенерче. Маккейлъб го включи и насочи лъча под малък ъгъл към горната част на бюфета. Така прашният слой се виждаше по-добре и той различи съвсем ясно осмоъгълен отпечатък от нещо, слагано там. Стойката на совата.

Той плъзна лъча по ръба, после изключи и слезе от стола. Върна фенерчето на Джей.

— Благодаря. Може би си струва да повикаш екип да потърси отпечатъци горе.

— Как така? Совата я няма, нали?

Маккейлъб се озърна към Роршах.

— Да, изчезнала е. Но за да я сложи горе, някой е използвал онзи стол. Залитнал е и се е хванал за ръба.

Той извади от джоба си химикалка и посочи мястото, където бе зърнал следи от пръсти.

— Доста е прашно, но може и да са останали отпечатъци.

— Ами ако са от онзи, който е взел совата?

Маккейлъб погледна втренчено Роршах и отговори:

— Все едно. Може да има отпечатъци.

Роршах извърна глава.

— Може ли пак да използвам телефона? — попита Уинстън.

Маккейлъб й го подаде.

— Заповядай.

Докато Уинстън поръчваше да изпратят екип, Маккейлъб придърпа стола насред стаята, на три-четири крачки от кървавото петно. После седна и се огледа. От това място би изглеждало, че совата се взира както в жертвата, така и в убиеца. Някакъв инстинкт му подсказа, че престъпникът е искал точно това. Маккейлъб сведе очи към петното и си представи, че гледа как Едуард Гън се бори за живота си и бавно губи битката. Кофата, помисли си той. Само тя не съвпадаше. Убиецът бе нагласил сцената, но не бе издържал на представлението. Кофата му бе трябвала, за да не вижда лицето на жертвата. Това несъответствие смущаваше Маккейлъб.

Уинстън се приближи и му подаде телефона.

— Един екип тъкмо привършва с оглед на домашен обир. Ще пристигнат до петнайсет минути.

— Късмет.

— Голям късмет. Какво правиш?

— Размишлявам. Мисля си, че е седял тук да гледа, но накрая не е издържал. Ударил е Гън по главата, може би за да ускори края. После взел кофата и я сложил, за да не вижда лицето му.

Уинстън кимна.

— Откъде е дошла кофата? — добави Маккейлъб. — В досието не се…

— Смятаме, че идва от шкафчето под кухненската мивка. Там има тъмен кръг, който съвпада с дъното на кофата. Кърт записа това в приложението. Сигурно е забравил да го сложи в папката.

Маккейлъб кимна и се изправи.

— Ти ще чакаш екипа, нали?

— Да, би трябвало да дойдат всеки момент.

— Аз ще се поразходя.

Той тръгна към отворената врата.

— И аз идвам — каза Роршах.

Маккейлъб се обърна.

— Не, мистър Роршах, вие трябва да останете тук с детектив Уинстън. Трябва ни независим свидетел, който да следи какво правим в апартамента.

Той погледна Уинстън през рамото на Роршах. Тя кимна в знак, че е разбрала защо разправя подобни измислици.

— Да, мистър Роршах. Моля ви, останете, ако нямате нищо против.

Роршах отново сви рамене и повдигна ръце.

Маккейлъб слезе по стълбите към вътрешното дворче на сградата. Обиколи го от всички страни, оглеждайки ръба на плоския покрив. Не видя совата никъде. Обърна се, мина през фоайето и излезе на улицата.

От другата страна на Суитцър Авеню се намираше „Бракстън Армс“ — триетажен Г-образен жилищен блок с външни тераси и стълбища. Маккейлъб пресече улицата и откри, че входът е преграден с двуметрова решетка. Мярката беше по-скоро демонстративна. Той свали якето си, сгъна го и го пъхна през решетката. После стъпи на дръжката на портата, провери дали ще издържи тежестта му и се изкатери върху оградата. Скочи от другата страна и се озърна да види дали някой не е забеляза. Всичко беше спокойно. Взе якето и тръгна към стълбището.

Изкачи се до третия етаж и обиколи по терасата към предната част на зданието. От физическото усилие дишаше задавено и тежко. Когато стигна отпред, той се облегна на парапета да си поеме дъх. После погледна отвъд Суитцър Авеню към плоския покрив на сградата, където бе живял Едуард Гън. Пак не видя совата.

Маккейлъб опря лакти на парапета и продължи да се бори за всяка глътка въздух. Усещаше как ударите на сърцето му постепенно се успокояват. По челото му бе избила пот. Знаеше, че не е сърдечна слабост. Самият той бе изнемощял от всички тия лекарства, които взимаше, за да поддържа сърцето си силно. Обзе го безсилен гняв. Бе наясно, че никога няма да укрепне, че цял живот ще се вслушва в пулса си както нощен грабител се вслушва в пукащите дъски по пода.

Когато чу автомобилен двигател, той погледна надолу и видя пред съседната сграда да спира бяла камионетка с емблемата на шерифа. Екипът бе пристигнал.

Маккейлъб се озърна още веднъж към отсрещния покрив, после унило наведе глава и понечи да си тръгне. Внезапно спря. Совата беше тук. Стърчеше над компресора на централния климатик върху пристройката на сградата, в която се намираше.

Той побърза към стълбището и се изкачи на горната площадка. Наложи му се да лъкатуши между купища вехти мебели, но вратата за покрива беше отключена. Изтича по равния чакълест покрив към климатика. Огледа внимателно совата, преди да я докосне. Съвпадаше със спомените му от видеозаписа. Имаше плоска осмоъгълна поставка. Маккейлъб не се съмняваше, че е същата. Той размота телта, с която беше завързана за решетката на климатика. Забеляза, че решетката и корпусът са покрити със засъхнали птичи изпражнения. Вероятно това създаваше проблеми с поддръжката и Роршах, който сигурно надзираваше и тази сграда, бе взел совата от апартамента на Гън, за да плаши птиците с нея.

Маккейлъб омота телта около шията на совата, за да не я докосва при носенето, макар че не му се вярваше да са останали отпечатъци или други микроскопични следи. Вдигна я от климатика и тръгна обратно към стълбището.

Когато се върна в апартамента на Едуард Гън, Маккейлъб завари двама криминалисти да вадят приборите си от кутия за инструменти. Пред бюфета стърчеше сгъваема стълба.

— Може би ще е по-добре да започнете от това — каза той.

Докато влизаше и оставяше пластмасовата сова на масата. Маккейлъб видя как очите на Роршах се разшириха.

— Вие сте домоуправител и на отсрещната сграда, нали, мистър Роршах?

— Ами…

— Не лъжете, лесно можем да проверим.

— Няма нужда да проверяваш, така е — каза Уинстън и се наведе да огледа совата. — Беше там, когато го търсихме в деня на убийството. Там живее.

— Имате ли представа как се е озовала тази птица на покрива? — попита Маккейлъб.

Роршах упорито мълчеше.

Май самичка е прелетяла, а?

Роршах не можеше да откъсне очи от совата.

— Знаете ли какво мистър Роршах, засега можете да си вървите. Но гледайте да сте наоколо. Ако открием отпечатъци по птицата или бюфета, ще ни трябват и вашите за сравнение.

Този път Роршах погледна Маккейлъб и очите му се разшириха още повече.

— Хайде, вървете, мистър Роршах.

Домоуправителят се обърна и бавно излезе от апартамента.

— И затворете вратата, ако обичате — подвикна след него Маккейлъб.

След като Роршах изчезна и затвори вратата, Уинстън избухна в смях.

— Тери, беше ужасно жесток с него. Всъщност не е сторил нищо лошо, сам знаещ. Ние освободихме апартамента, сестрата мина да вземе каквото си хареса. И какво да прави човекът? Да даде жилището под наем с тая глупава сова?

Маккейлъб поклати глава.

— Той ни излъга. А това не е редно. Едва не ме тръшна удар, додето се изкатеря до покрива на оная сграда отсреща. Можеше просто да ни каже, че е там.

— Е, ти пък го сплаши здравата. Занапред ще си има обица на ухото.

— Дано.

Маккейлъб огледа птицата, докато единият криминалист я ръсеше с черен прах. Изглеждаше ръчно боядисана. Беше тъмнокафява, с черно по крилете, гърба и главата. Гърдите бяха в по-светъл тон, изпъстрени тук-там с жълти петънца.

— Навън ли е било това нещо? — попита експертът.

— Да, за съжаление — отговори Маккейлъб, като си спомни проливните дъждове, които бяха дошли от континента към Каталина миналата седмица.

— Е, не откривам нищо.

— Така и очаквах.

Маккеилъб погледна към Уинстън и в очите му отново припламна ярост срещу Роршах.

— И тук нищо — обади се другият специалист. — Прекалено е прашно.