Майкъл Конъли
Примката на совата (30)

29

Маккейлъб остана с бебето до сутринта. Двамата с Грасиела се редуваха да дежурят, та поне единият да спи спокойно. Сиело като че се нуждаеше от храна на всеки час. При всяко събуждане той й даваше биберона, после я разнасяше из тъмната къща. Лекичко потупваше гръбчето й, докато я чуеше да се оригва, после пак я слагаше да си легне. Час по-късно цикълът се повтаряше.

След всяко хранене Маккейлъб обикаляше къщата и проверяваше вратите. Този нервен навик се бе превърнал в рутина. Къщата беше обгърната в плътна мъгла. Когато поглеждаше през задните прозорци, не можеше да види дори светлините на кея. Запита се дали мъглата стига до континента. И дали в този миг Хари Бош не наднича към нея от своя прозорец.

На сутринта Грасиела пое бебето, а Маккейлъб, изтощен от безсънната нощ и всичко останало, спа до единайсет. Когато се събуди, в къщата царуваше тишина. Излезе от спалнята само по слип и тениска. В хола и кухнята нямаше жива душа. Грасиела бе оставила бележка на кухненската маса. Отивала с децата на църква, я след това щяла да обиколи магазините. Обещаваше да се прибере към дванайсет.

Маккейлъб отиде до хладилника и извади грамадния буркан с портокалов сок. Наля пълна чаша, после взе ключовете си и се върна в коридора при заключеното шкафче. Извади отвътре найлоново пликче с утринна доза от лекарствата, които го поддържаха жив. На всяко първо число двамата с Грасиела грижливо отброяваха дозите и ги подреждаха в пликчета с надписани дати. Така беше по-лесно, отколкото по два пъти на ден да отварят десетки шишенца.

Той отнесе пликчето в кухнята и започна да преглъща хапчетата по две-три с портокалов сок. Вършеше го механично и зяпаше през прозореца към пристанището. Мъглата се бе разсеяла. Все още не беше съвсем ясно, но успя да види „Попътно вълнение“ и една лодка, вързана за перилата.

Пристъпи до кухненските чекмеджета и извади бинокъла, с който Грасиела го наблюдаваше как потегля или пристига в пристанището. Излезе на верандата. Фокусира бинокъла. На палубата не забеляза никого. Не можете да види през огледалната врата на каюткомпанията. Премести бинокъла към лодката. Разпозна я — една от онези, които се даваха под наем на кея.

Маккейлъб се върна вътре и сложи бинокъла на масата, докато събираше в шепа останалите хапчета. Взе чашата и отиде в спалнята. Изпи лекарствата, докато се обличаше. Знаеше, че Бъди Локридж не би наел лодка, за да стигне до „Попътно вълнение“. Бъди познаваше моторницата на Маккейлъб и просто щеше да вземе нея.

На яхтата имаше друг човек.

 

Слизането до кея му отне двайсет минути, защото Грасиела бе взела електромобилчето. Най-напред той отиде да провери кой е наел лодка, но гишето беше затворено и на него висеше табелка, че има обедна почивка до дванайсет и половина. Маккейлъб погледна часовника си. Беше дванайсет и десет. Не можеше да чака. Той слезе на кея, скочи в моторницата и включи двигателя.

Докато се движеше по фарватера към „Попътно вълнение“, огледа страничните прозорци на каюткомпанията, но не забеляза никакви признаци за човешко присъствие. Изключи двигателя на двайсет и пет метра от яхтата и лодката безшумно измина останалото разстояние. Маккейлъб разкопча джоба на якето и извади служебния пистолет, останал от времето, когато работеше за Бюрото.

Гумената лодка леко се блъсна в борда близо до другата моторница. Маккейлъб надникна вътре, но не видя нищо освен една спасителна жилетка. Нямаше никакви следи от човека, който я бе наел. Той прекрачи на палубата, клекна и закрепи въжето на своята лодка. Надникна напред, но видя само собственото си отражение в огледалната плъзгаща се врата. Налагаше се да тръгне натам, без да знае дали някой не го наблюдава отвътре.

Отново клекна и хвърли поглед наоколо. Питаше се дали да не отиде обратно на кея и оттам да повика патрулния катер. След малко отхвърли идеята. Погледна нагоре към къщата, после се изправи. Прикривайки пистолета зад бедрото си, той пристъпи към вратата и огледа ключалката. Не личеше да е разбивана. Дръпна дръжката и вратата се плъзна настрани. Маккейлъб помнеше твърдо, че вчера я беше заключил, преди да си тръгне с Реймънд.

Прекрачи вътре. В каюткомпанията беше тъмно. Нямаше следи от грабеж. Той затвори вратата зад себе си и се ослуша. Тишина. Само отвън водата се плискаше около борда. Плъзна поглед към стълбичката, която водеше надолу. Вдигна пистолета пред себе си и тръгна натам.

Второто от четирите стъпала изпращя под тежестта му. Маккейлъб застина и се ослуша. В тишината чу само неспирния плясък на вълните около яхтата. Долу имаше късо коридорче с три врати. Отпред беше каютата, превърната в кабинет и склад.

Вратата отдясно беше затворена и Маккейлъб не помнеше дали я е оставил така. Другата, отляво, беше широко разтворена и закрепена за стената, за да не тропа от клатенето на яхтата. Вратата отпред беше открехната и леко се полюшваше. Вътре светеше и Маккейлъб разбра, че е включена лампата над вграденото писалище. Реши първо да провери лявата каюта, после кабинета и накрая дясната. Когато пристъпи напред, долови мирис на цигарен дим.

Лявата каюта бе празна и твърде малка, за да служи за скривалище. Докато се приближаваше към кабинета, и вдигаше оръжието си, отвътре долетя глас:

— Влизай, Тери.

Веднага позна гласа. Предпазливо прекрачи напред и бутна вратата със свободната си ръка. Беше готов за стрелба.

Вратата се разтвори. Хари Бош седеше спокойно зад писалището и гледаше към коридора. И двете му ръце се виждаха ясно. Бяха празни, ако не се броеше незапалената цигара. Маккейлъб бавно влезе в каютата, продължавайки да държи Бош на прицел.

— Ще ме застреляш ли? Искаш да бъдеш и обвинител, и палач?

— Това е нахлуване с взлом.

— В такъв случай сме квит.

— За какво говориш?

— А ти как ще наречеш онова вечерно представление у дома? „Хари, имам още два-три въпроса по случая.“ Само че въпросите не бяха истински, нали? Вместо това взе да гледаш снимката на жена ми и да разпитваш за нея, за картината в коридора и през цялото време пиеше от моята бира. А, да, каза ми още, че откриваш Господ в сините очи на дъщеря си. Е, как ще го наречеш, Тери?

Бош небрежно се завъртя на стола и хвърли поглед през рамо към писалището. Маккейлъб погледна натам и забеляза, че портативният компютър е отворен и включен. На екрана видя бележките си за психологическия портрет, който възнамеряваше да състави, преди събитията да му попречат.

— На мен ми прилича на нахлуване с взлом — каза Бош, продължавайки да гледа екрана. — Ако не и по-лошо.

От раздвижването коженото яке на Бош се беше разтворило и Маккейлъб видя кобура на колана му. Продължаваше да бъде готов за стрелба.

Бош се озърна към него.

— Не успях да прегледам всичко. Много бележки, много анализи. И какъвто те знам, сигурно всичко е първо качество. Само че някъде нещо си сбъркал, Маккейлъб. Не съм аз.

Маккейлъб бавно седна на долната койка до отсрещната стена. Вече не стискаше пистолета толкова здраво. Чувстваше, че Бош не представлява непосредствена заплаха. Ако бе искал, можеше да го издебне на влизане.

— Не трябваше да идваш, Хари. Не бива да разговаряш с мен.

— Знам, всичко, което кажа, ще бъде използвано в съда. А с кого да разговарям? Ти ме накисна. Сега искам да ме измъкнеш.

— Съжалявам, вече е късно. Отстраниха ме. И не питай кой пое случая.

Бош го гледаше мълчаливо и чакаше.

— Отделът за граждански права към Бюрото. В сравнение с тях полицейското вътрешно управление е направо цвете. Тия образи имат само една цел в живота — да смъкнат нечий скалп. А един скалп на ченге от Лос Анджелис струва колкото два от някое забутано градче.

— Как разбраха? От репортера ли?

Маккейлъб кимна.

— Значи е разговарял и с теб?

— Опита се — потвърди Бош. — Вчера. — Той се огледа, забеляза цигарата в ръката си и я лапна.

— Имаш ли нещо против, ако пуша?

— Вече си пушил тук.

Бош извади запалка от джоба на якето. Вместо пепелник придърпа изпод писалището кошчето за боклук.

— Не мога да ги откажа.

— Пристрастяване. Добра черта за един детектив. И в същото време лоша.

— Както речеш. — Бош засмука цигарата. — Откога се знаем? Десет години? Дванайсет?

— Горе-долу толкова.

— Работили сме заедно, а в нашия занаят не приемащ партньор, без да го прецениш. Нали ме разбираш?

Маккейлъб не отговори. Бош тръсна пепелта от цигарата.

— И знаеш ли кое ме тормози дори повече от обвинението? Най-лошото е, че идва от теб. Питам се как и защо си могъл да го помислиш. Разбираш ли, как си ме преценил, та изведнъж да скочиш отсреща?

Маккейлъб вдигна ръце, сякаш искаше да каже, че отговорът е очевиден.

— Хората се променят. Ако в моята работа съм научил нещо за тях, то е, че всеки е способен на всичко в зависимост от обстоятелствата, натиска, мотивите и момента.

— Психологически тъпотии. Това не означава…

Бош не довърши. Отново погледна компютъра и листовете по писалището. После посочи с цигарата към екрана:

— Тук говориш за онова, което е най-мрачно в нас. По-мрачно от нощта.

— И какво?

— Когато воювах в чужбина… — Той смукна от цигарата, отметна глава назад и духна струйка дим към тавана. — Вкараха ме в тунелите и ако питаш за мрак — онова там е мрак. Долу под земята. Понякога не си виждаш шибаната ръка на три пръста от лицето. Такъв мрак, че очите те болят от напрягане да видиш нещо. Каквото и да било.

Той отново засмука цигарата. Маккейлъб се взря в очите му. Те бяха безжизнени — сега гледаха спомена. Изведнъж Бош се завърна от миналото. Смачка недопушената цигара от вътрешната страна на кошчето и я пусна.

— Мъча се да ги откажа. Пуша тоя скапан ментов боклук, и то само наполовина. Докарах ги до един пакет седмично.

— Нищо няма да излезе.

— Знам.

Бош погледна Маккейлъб и се усмихна някак виновно. Сетне очите му се промениха и той продължи разказа.

— А понякога долу не беше чак толкова тъмно. В тунелите. Отнякъде идваше мъничко светлина, колкото да се ориентираш. И най-странното е, че така и не разбрах откъде. Сякаш беше затворена долу като всички нас. Ние с момчетата я наричахме изгубена светлина. Беше изгубена, но я намирахме…

Маккейлъб изчака, но Бош мълчеше.

— Какво искаш да кажеш, Хари?

— Че си пропуснал нещо. Не знам какво е, но си го пропуснал.

Той впи мрачен поглед в очите на Маккейлъб. Посегна назад към писалището и взе купчинката копия от полицейски протоколи. После ги захвърли в скута му. Маккейлъб не се опита да хване листовете и те се разпиляха на пода.

— Потърси пак. Пропуснал си нещо, а онова, което виждаш, сочи към мен. Върни се и намери какво липсва. То ще промени уравнението.

— Казах ти човече, отстранен съм.

— Аз те назначавам отново. — Думите прозвучаха категорично, сякаш Маккейлъб нямаше друг избор. — Давам ти време до сряда. Това е крайният срок за вестника. Трябва да спреш излизането на статията. Да разкриеш истината. Не го ли сториш, знаеш какво ще направи Дж. Ризън Фоукс.

Дълго седяха и се гледаха мълчаливо. В своята работа като психолог Маккейлъб бе разговарял с десетки убийци. Малцина признаваха престъпленията си. Тъй че в това отношение Бош не се различаваше от тях. Но напрежението, с което гледаше без да мига — Маккейлъб не бе срещал такъв поглед у нито един човек, бил той виновен или невинен.

— Стори е убил две жени, а може да има и още. Той е чудовището, което си преследвал цял живот, Маккейлъб. А сега… сега му даваш ключа за клетката. Излезе ли, пак ще го стори. Познаваш този тип хора. Знаеш, че ще го направи.

Маккейлъб нямаше сили да се бори с погледа му. Наведе очи към пистолета.

— Какво те кара да мислиш, че ще се съглася? — попита той.

— Както казах, човек преценява партньора си. Преценил съм те, Маккейлъб. Ще го направиш. Иначе до края на живота си няма да забравиш освободеното чудовище. Ако Бог наистина е в очите на дъщеря ти, как ще ги погледнеш отново?

Маккейлъб неволно кимна и веднага се запита какво прави.

— Веднъж ти ми каза нещо — продължи Бош. — Каза, че Бог е в подробностите, дяволът също. В смисъл, че човекът, когото търсиш, обикновено стои пред теб и просто крие подробностите. Запомних това завинаги. Помага ми и до днес.

Маккейлъб пак кимна. Погледна документите на пода.

— Слушай, Хари, трябва да чуеш истината. Твърдо вярвах във всичко това, когато го съобщих на Джей. Не знам дали мога да го преобърна. Ако искаш помощ, вероятно не я търсиш където трябва.

Бош поклати глава и се усмихна.

— Точно затова търся теб. Ако ти ми повярваш, целият свят ще повярва.

— Добре де, къде беше на Нова година? Нека започнем оттам.

Бош сви рамене.

— У дома.

— Сам?

Бош пак сви рамене и не отговори. Стана да си върви. Пъхна ръце в джобовете на якето. Мина през тясната врата и се изкачи по стъпалата към каюткомпанията. Маккейлъб го последва. Вече не се целеше в него.

Бош отвори вратата с рамо. Докато излизаше на палубата, той погледна градската катедрала, после се озърна към Маккейлъб.

— Значи всички онези приказки за Божия пръст са били чиста измислица? Техника на разпита или нещо такова? Предварително подготвени реплики, за да вкараш отговора в психологически портрет?

Маккейлъб поклати глава.

— Не, не са измислица.

— Добре. Надявах се да е така.

Бош мина на кърмата. Отвърза лодката, скочи в нея и седна отзад. Преди да включи двигателя, той пак се озърна към Маккейлъб и посочи носа на яхтата.

— „Попътно вълнение“. Какво означава това?

— Баща ми го е измислил. Яхтата беше негова. Попътно вълнение има тогава, когато вълната идва изотзад и връхлита, преди да я усетиш. Мисля, че беше вложил в това име някакво предупреждение. С две думи, пази си гърба.

Бош кимна.

— В армията казвахме: „Гледай в шестицата.“

Този път кимна Маккейлъб.

— Все същото.

Помълчаха. Бош хвана ръчката на двигателя, но не бързаше да го включи.

— Познаваш ли историята на този остров, Тери? Говоря за времето преди мисионерите.

— Не, а ти?

— Донякъде. Навремето изчетох сума ти исторически книги. Още като хлапе. Всичко, каквото можеше да се намери в библиотеката. Обичах местната история — миналото на Лос Анджелис и Калифорния. Просто обичах да чета. Веднъж ни доведоха тук на екскурзия от училището. И реших предварително да прочета това-онова.

Маккейлъб кимна.

— Тукашните индианци от племето габриелинос били слънцепоклонници — продължи Бош. — Мисионерите дошли и изкоренили култа — всъщност точно те ги нарекли габриелинос. Самите индианци се наричали другояче, вече не помня как. Но преди да стане това, те са живели тук и обожавали слънцето. То било толкова важно за живота на острова, че просто нямало как да не го смятат за божество.

Маккейлъб видя как Бош плъзна мрачен поглед из пристанището.

— А индианците от континента смятали, че тук живеят свирепи вълшебници, които могат да управляват природните стихии чрез молитви и жертвоприношения пред своя бог. Така си е всъщност. Трябвало е да бъдат свирени н силни, за да прекосяват пролива и да търгуват на континента с грънци и тюленови кожи.

Маккейлъб се вгледа в Бош. Сигурен беше, че тия думи имат някакъв скрит смисъл, но не успяваше да го схване.

— Какво намекваш, Хари?

Бош сви рамене.

— Не знам. Май просто казвам, че хората намират Бога там, където желаят да бъде. В слънцето, в очите на новородено бебе… в ново сърце.

Той погледна Маккейлъб. Очите му бяха мрачни и неразгадаеми като очи на нарисувана сова.

— А някои хора — отвърна Маккейлъб — намират спасение в истината, в правосъдието, в правдата.

Този път Бош кимна и се усмихна накриво.

— Добре звучи.

Той се обърна и с едно дръпване включи двигателя, После козирува шеговито и насочи лодката към кея. Не познаваше пристанището, затова подкара направо през фарватера, покрай свободните плаващи платформи. Не погледна назад. Маккейлъб го наблюдаваше през цялото време. Съвсем сам мъж в стара дървена лодка. И заедно с тази мисъл дойде един въпрос. За Бош ли го мислеше или за себе си?