Майкъл Конъли
Примката на совата (45)

44

Почти цяла нощ ги разпитваха. Отново и отново. После полицаите си смениха местата и продължиха да задават все същите въпроси. Пет часа след престрелката на „Попътно вълнение“ вратите се отвориха и двамата излязоха в коридора.

Бош пристъпи към Маккейлъб.

— Добре ли си?

— Уморен съм.

— И аз.

Бош лапна цигара, но не я запали.

— Отивам в шерифското управление — каза той. — Искам да присъствам.

Маккейлъб кимна.

— Ще се видим там.

 

В тясната стаичка зад огледалното стъкло се бяха сместили трима заедно с оператора. Маккейлъб стоеше толкова близо до Бош, че усещаше дъха на ментови цигари и евтиния одеколон, който си бе сложил в колата по пътя насам. Видя в стъклото бледото му отражение. Бош гледате втренчено сцената в съседната стая.

От другата страна имаше кабинет с очукана маса, зад която седяха Таферо и служебен адвокат на име Арнолд Принс. Носът на Таферо беше покрит с лепенки, от ноздрите му стърчеше памук. Имаше и шест шева на тила, но буйната коса ги прикриваше. Санитарите се бяха погрижили за раните му още на пристанището.

Срещу Таферо седеше Джей Уинстън. Вдясно от нея беше Алис Шорт от областната прокуратура. От дясната страна — Доналд Туили от ФБР и Ървин Ървинг, заместник-началник на градското полицейско управление. През ранните утринни часове всички правозащитни служби, свързани поне малко с разследването, бяха водили ожесточена борба да се включат в случая, който несъмнено щеше да вдигне голям шум. Сега беше шест и половина. Време за разпит на задържания.

Бяха решили Уинстън да води разпита — случаят си беше неин от самото начало — а другите трима да наблюдават, готови да й дадат съвет. Тя започна с датата, часа и имената на присъстващите. След това прочете на Таферо конституционните му права и го накара да подпише потвърждение. Адвокатът заяви, че Таферо не желае да даде показания.

— Много добре — каза Уинстън, без да откъсва очи от Таферо. — Не желая да го слушам. Сега аз ще говоря. Искам да разбере какво го чака. А не после да се оплаква, че не бил разбрал и затова пропуснал възможността да окаже съдействие.

Тя погледна папката пред себе си и я разтвори. Маккейлъб видя официална бланка от прокуратурата.

— Мистър Таферо — започна Уинстън, — искам да знаете, че тази сутрин ви обвиняваме в предумишлено убийство на Едуард Гън на първи януари, опит за убийство на Теръл Маккейлъб преди няколко часа и убийство на Джеси Таферо по същото време. Знам, че познавате закона, но съм длъжна да обясня последното обвинение. Брат ви е убит при извършване на престъпление. Според калифорнийските закони подстрекателят е отговорен за неговата смърт.

Тя изчака малко, гледайки безжизнените очи на Таферо. След това пак се приведе над папката.

— Освен това трябва да знаете, че областната прокуратура даде съгласие убийството на Едуард Гън да се разглежда като особен случай. По-точно като наемно убийство. Наличието на особени обстоятелства дава основания за искане на смъртна присъда. Алис?

Алис Шорт се приведе напред. Тя беше привлекателна, нисичка жена на около четирийсет години с големи, красиви очи. Отговаряше за най-важните съдебни процеси. Твърде голяма власт за толкова дребно тяло — особено в сравнение с едрия мъж отсреща.

— Мистър Таферо, вие сте бил полицай в течение на двайсет години — каза тя. — Би трябвало по-добре от всекиго да осъзнавате тежестта на действията си. Не мога да си представя друг случай, който толкова да заслужава смъртна присъда. Ще я поискаме от съдебните заседатели. И несъмнено ще я получим.

Репетираната й роля в пиесата свърши. Шорт се облегна назад и преотстъпи думата на Уинстън. Настана дълго мълчание. Уинстън чакаше Таферо да я погледне. Най-сетне той вдигна очи към нея.

— Мистър Таферо, вие сте човек с опит. Неведнъж ви се е случвало да посещавате подобни кабинети, макар и в друга роля. Дори и цяла година да се подготвяме, едва ли бихме успели да ви излъжем. Затова няма да се опитваме. Просто предлагаме. Предложението е еднократно и отпада веднъж завинаги, щом излезем от тази стая. Чуйте го.

Таферо пак бе отпуснал глава. Уинстън се приведе напред и го погледна в очите.

— Искате ли да живеете, или ще си опитате късмета със съдебните заседатели? Това е въпросът. И преди да отговорите, обмислете няколко подробности. Първо, заседателите ще видят на снимки какво сте сторили с Едуард Гън. Второ, ще чуят разказа на Тери Маккейлъб какво е да лежиш безпомощен и да усещаш как животът ти се изцежда капка по капка. Знаете ли, не си падам по облозите, но този път се обзалагам, че ще вземат решение за по-малко от час. И че това ще е най-бързата смъртна присъда, издавана в Калифорния.

Уинстън се облегна назад и захлопна папката. Маккейлъб неволно кимна. Справяше се много добре.

— Искаме поръчителя — каза Уинстън. — Искаме реални доказателства, които го свързват с убийството на Гън. Имам чувството, че човек като вас би се застраховал, преди да приеме подобен план. Искаме онова, с което разполагате. Каквото и да е то.

Тя погледна Алис Шорт и прокурорката кимна одобрително.

Мина почти половин минута. Накрая Таферо се завъртя към адвоката и прошепна нещо. После пак се обърни към Уинстън.

— Мамка му, по-добре сам да питам. Нищо не признавам, но да речем, че особените обстоятелства отпаднат. Какво ме чака тогава?

Уинстън избухна в смях и поклати глава. Маккейлъб се усмихна.

— Ти шегуваш ли се? — попита Уинстън. — „Какво ме чака тогава?“ Човече, ще бъдеш погребан в бетон и стомана. Това те чака. Никога, никога няма да видиш бял свят. Сделка или не, това е твърдо и няма да се промени.

Адвокатът се изкашля.

— Мис Уинстън, това едва ли е професионален…

— Пет пари не давам! Този човек е убиец. Обикновен наемен убиец… не, нещо по-лошо. Носил е значка и това го прави още по-отвратителен. Тъй че ето какво предлагаме на клиента ви, мистър Принс. Ще приемем самопризнания за убийството на Едуард Гън и опита за убийство на Тери Маккейлъб. И за двете се полага доживотна присъда. Никакви пазарлъци. Обвинението за брат му отпада. Може би така ще му е по-леко да живее. Всъщност не ме интересува. Интересува ме едно: да разбере, че досегашният му живот свърши. Край. Може да избира между смъртното отделение и строг тъмничен затвор, но и в двата случая повече няма да излезе навън. — Тя погледна часовника си. — Имате пет минути, след това си отиваме. Ако не искате сделка, чудесно — изправяме и двамата пред съда. Със Стори ще ни е трудничко, но за мистър Таферо няма спор. Обвинителите ще отрупват Алис с букети и шоколадови бонбони. Всеки ден ще е като свети Валентин… или май би било по-точно да кажа свети Валентино. Като нищо може да я изберат за прокурор на годината.

Принс вдигна на масата тънко куфарче и прибра бележника си. Не беше записал нито дума.

— Благодаря за вниманието — каза той. — Сега смятам да подадем молба за освобождаване под гаранция, а оттам минаваме към следствие и тъй нататък.

Адвокатът бутна стола назад и се изправи.

Таферо бавно вдигна глава и се вгледа в Уинстън. Очите му бяха кръвясали от разбития нос.

— Идеята за картините беше негова — каза той. — На Дейвид Стори.

За миг настана смаяна тишина, после адвокатът се свлече на стола и болезнено примижа.

— Мистър Таферо — каза Принс, — настоятелно ви съветвам…

— Млъквай, пикливо копеле — кресна Таферо. — Нали теб не те чака инжекцията. — Той се озърна към Уинстън. — Приемам сделката. Стига да не ме обвинявате за брат ми.

Уинстън кимна.

Таферо се завъртя към Алис Шорт, посочи с пръст й изчака. Тя също кимна.

— Прието.

— Момент — намеси се Уинстън. — Няма да разчитаме само на устни показания. С какво друго разполагаш?

Таферо я погледна и по устните му плъзна тъничка, жестока усмивка.

От другата страна Бош пристъпи още по-близо до стъклото. Маккейлъб видя отражението му съвсем ясно. Бош гледаше втренчено, без да мига.

— Имам картинки — каза Таферо.

Уинстън отметна кичур коса зад ухото си и присви очи. Приведе се напред.

— Картинки? Искаш да кажеш снимки. Какви снимки?

Таферо поклати глава.

— Не. Картинки. Той ми рисуваше скици, докато се срещахме в адвокатската стая в затвора. Показваше как точно да изглежда убийството. За да прилича на картина.

Маккейлъб стисна юмруци.

— Къде са рисунките? — попита Уинстън.

Таферо пак се усмихна.

— В сейф. „Сити Нашънъл Банк“, на ъгъла на „Сънсет“ и „Дохъни“. Ключът е на връзката, която носех в джоба си.

Бош удари с юмрук по дланта си.

— Бам! — възкликна той толкова високо, че Таферо се озърна към огледалото.

— Моля ви! — прошепна операторът. — Водя видеозапис.

Бош пристъпи до вратата на стаичката и излезе. Маккейлъб го последва. Бош се обърна към него. После кимна.

— Свършено е със Стори. Чудовището се връща в мрака, от който дойде.

Дълго се гледаха, сетне Бош наруши мълчанието. — Трябва да вървя.

— Къде?

— Да се приготвя за съда.

Той се обърна и тръгна през празната канцелария на отдел „Убийства“. Маккейлъб го видя как удари с всичка сила по едно бюро, после размаха юмрук във въздуха.

 

Маккейлъб се върна да догледа разпита. Таферо обясняваше, че Дейвид Стори искал убийството да бъде извършено в първите часове на новата година.

Маккейлъб послуша още малко, после му хрумна нещо. Излезе в канцеларията. Детективите вече идваха да започнат работния ден. Той седна зад едно празно бюро, намери бележник и откъсна бял лист. Изписа на него: „Попитай за линкълна.“ Сгъна го и отиде до вратата на кабинета за разпити.

Почука. След малко Алис Шорт отвори вратата. Той й подаде сгънатата бележка и прошепна:

— Дайте това на Джей преди края на разпита.

Тя кимна и затвори. Маккейлъб се върна в стаичката зад огледалото.