Майкъл Конъли
Примката на совата (29)

28

В събота сутринта чакаха клиентите до десет и половина, но никой не се появи.

Маккейлъб седеше мълчаливо на кърмата и кипеше от яд. Много му се беше струпало — липсващите клиенти, отстраняването от случая, последният телефонен разговор с Джей Уинстън и какво ли не още. Малко преди да излезе от къщи, Уинстън бе позвънила да се извини за вчера. Той се престори на безразличен. Така и не й каза, че преди два дни Бъди Локридж е подслушал разговора им на яхтата. Когато Джей му предаде, че Туили и Фридман искат от него всички копия на документи по случая, той заръча да дойдат да си ги вземат, щом толкова им трябват. Добави, че има клиенти и трябва да тръгва. Накрая се сбогуваха малко прибързано и прекратиха разговора.

Реймънд се бе привел над парапета с малката въдица, която Маккейлъб му подари, след като се преместиха на острова. През бистрата вода се виждаха едри оранжеви риби на пет-шест метра дълбочина. Бъди Локридж седеше отпред и четеше местните новини в „Лос Анджелис Таймс“. Изглеждаше безметежен като лятна вълна. Маккейлъб все още не бе проверил подозренията си, че информацията е изтекла от него. Чакаше подходящ момент.

— Хей, началство, видя ли какво пише тук? — подметна Локридж. — За вчерашните показания на Бош.

— Не.

— Човече, та те намекват, че онзи режисьор е сериен убиец. Прилича на някой от твоите случаи. А този, дето го сочи с пръст от свидетелското място, е…

— Бъди, казах ти да не говориш за това. Забрави ли?

— Добре де, извинявай. Ама ако и това не е ирония на съдбата…

— Чудесно, стига толкова.

Маккейлъб отново погледна часовника си. Клиентите трябваше да са тук в десет. Той се изправи и тръгна към каюткомпанията.

— Ще се обадя по телефона. Нямам желание да ги чакам цял ден.

От чекмеджето на малката масичка в каюткомпанията той извади бележника с резервациите. Бяха само две — днешната и за следващата събота. През зимата нямаше много работа. Маккейлъб погледна първия лист. Не знаеше нищо за клиентите, защото Бъди бе приел поръчката. Оказаха се четирима мъже от Лонг Бийч. Трябваше да пристигнат в петък вечерта и да нощуват в хотел „Дзейн Грей“. Бяха предвидени четири часа плаване с яхтата — от десет до два следобед, после клиентите щяха да си заминат с ферибота. Бъди бе записал домашния номер на организатора, а отдолу беше добавил, че половината сума е получена, в предплата.

Маккейлъб огледа списъка на местните хотели и се обади най-напред в „Дзейн Грей“. След малко узна, че организаторът на групата не е отседнал там. После позвъни на домашния телефон и откри съпругата му. Тя каза, че мъжът й не си е вкъщи.

— Добре, но ние го чакаме с яхта на остров Каталина. Дали е потеглил насам с приятелите си?

Настана дълго мълчание.

— Госпожо, чувате ли ме?

— Да, да. Само че… само че днес няма да ходят на риболов. Казаха ми, че отменили пътуването. В момента са на голф. Ако искате, ще ви дам клетъчния телефон на мъжа ми. Можете да поговорите…

— Не е необходимо, госпожо. Приятен ден.

Маккейлъб изключи телефона. Вече разбираше какво е станало. И двамата с Бъди бяха забравили да проверят телефонния секретар на номера, който публикуваха в рекламните обяви из разни туристически и риболовни издания. Той се свърза с номера, набра кода и се оказа, че съобщението е там още от сряда. Клиентите отменяха резервацията. Щели да се обадят по-късно.

— Да бе — промърмори Маккейлъб.

Той изтри съобщението и изключи телефона. Искаше му се да го запокити през стъклото към главата на Бъди, но опита да се успокои. Мина в камбуза и извади от хладилника кутия портокалов сок. Изнесе я на кърмата.

— Няма да има клиенти днес — каза той и отпи глътка сок от кутията.

— Защо? — попита Реймънд с нескрито разочарование.

Маккейлъб избърса с ръкав устните си.

— Отмениха поръчката.

Локридж откъсна очи от вестника и Маккейлъб го прониза с поглед.

— Е, поне ни остава капарото, нали? — каза Бъди. — Взех им двеста долара.

— Не, няма да ни остане капарото, защото са се обадили в сряда. И двамата сме били прекалено заети, за да проверим телефонния секретар.

— Ах, мамка му! Аз съм виновен.

— Бъди, не ругай пред момчето. Колко пъти да ти го казвам?

— Извинявай. Извинявай.

Маккейлъб продължи да го гледа. Бе предпочел да отложи разговора за след плаването, защото щеше да се нуждае от помощта на Бъди. Сега вече нямаше значение. Можеше да говори.

— Реймънд — каза той, без да откъсва очи от Локридж, — още ли искаш да изкараш малко пари?

— Аха.

— Искаш да кажеш да, нали?

— Аха. Тоест да. Да.

— Добре, тогава свършвай с риболова и върви да прибереш всички въдици на място. Можеш ли?

— Естествено.

Момчето бързо намота кордата, свали примамката и я хвърли във водата. Закрепи кукичката за пръта, после остави въдицата настрани, за да си я вземе на тръгване. Обичаше да тренира техниката на мятане и често размахваше пръта на задната веранда.

Реймънд се зае да сваля масивните прътове за морски риболов от стойките, където ги беше сложил Бъди. Два по два ги пренесе в салона и ги прикрепи за скобите на тавана. Налагаше му се да стъпва на дивана, но диванът и без това се нуждаеше от нова тапицерия, тъй че Маккейлъб не възразяваше.

— Какво се оклюма, началство? — подхвърли Бъди. — Нищо не е станало, мой човек. Някакви си клиенти. Знаехме, че този месец ще има затишие.

— Не е заради клиентите, Бъди.

— Тогава какво? Случаят ли?

Маккейлъб отпи още една глътка сок и остави кутията на парапета.

— Имаш предвид случая, от който ме отстраниха?

— Сигурно. Не знам. Отстраниха ли те? Кога…

— Да, Бъди, отстраниха ме. И искам да те попитам нещо. — Той изчака Реймънд да влезе с въдиците в каюткомпанията. — Четеш ли „Ню Таймс“, Бъди?

— Кое, онова седмично вестниче, дето го раздават безплатно?

— Да, онова седмично вестниче. „Ню Таймс“, Бъди. Излиза всеки четвъртък. В автоматичната пералня на пристанището винаги има цяла камара. Всъщност защо ли те питам? Знам, че го четеш.

Локридж изведнъж заби поглед в палубата. Изглеждаше смазан от вина. Той вдигна длан да избърше потта от лицето си. После закри очи и отговори:

— Тери, съжалявам. Изобщо не знаех, че ще стигне до теб. Какво стана?

— Какво има, чичо Бъди? — обади се Реймънд от вратата на каюткомпанията.

— Реймънд, ако обичаш, влез вътре за няколко минути и затвори вратата — каза — Маккейлъб. — Можеш да пуснеш телевизора. Ние с Бъди трябва да поговорим насаме.

Момчето се поколеба. Гледаше как Бъди закрива лицето си.

— Реймънд, моля те. И върни това в хладилника.

Най-сетне момчето прекрачи напред и взе кутията. Върна се вътре и плъзна вратата на място. Маккейлъб отново погледна Локридж.

— Как можа да си въобразиш, че няма да стигне до мен?

— Не знам. Просто си мислех, че никой няма да разбере.

— Е, сбъркал си. И ми създаде големи неприятности. Но най-скапаното е, че ме предаде, Бъди. Направо не ми се вярва, че си способен на такова нещо.

Маккейлъб погледна към стъклената врата, за да е сигурен, че момчето не чува. Не видя Реймънд. Сигурно беше слязъл в някоя от каютите. Маккейлъб осъзна, че се задъхва от гняв. Трябваше да се успокои.

— Налага ли се да научи и Грасиела? — попита умолително Бъди.

— Не знам. Няма значение какво ще научи. Важното е, че бяхме приятели, а ти стори нещо зад гърба ми.

Локридж продължаваше да крие очи.

— Просто не мислех, че ще е толкова важно за теб, дори и да узнаеш. Голяма работа. Аз…

— Недей да увърташ и да ми разправяш каква е работата, разбра ли? И изобщо недей да ми хленчиш. Млъквай.

Маккейлъб му обърна гръб, отиде на кърмата и се загледа към хълма над центъра на малкото градче. Виждаше къщата си. Грасиела седеше на верандата с бебето. Тя размаха ръка, после повдигна и ръчичката на Сиело. Маккейлъб отвърна на поздрава.

— Какво искаш от мен? — обади се зад гърба му Бъди. Вече говореше по-спокойно. — Кажи, какво искаш? Да не се повтори ли? Чудесно, няма да се повтори.

Маккейлъб не се обърна. Продължи да гледа семейството си.

— Вече няма значение какво ще правиш. Злото е сторено. Трябва да си помисля. Не сме само приятели, но и партньори. По-точно бяхме. Сега искам само едно — да се махнеш. Аз влизам вътре при Реймънд. Вземи лодката и се върни на кея. Довечера можеш да хванеш ферибота. Просто не искам да те виждам, Бъди. Поне засега.

— А вие как ще се върнете на брега?

Въпросът беше отчаян и имаше съвсем ясен отговор.

— Ще се обадя да ни докарат лодката от пристанището.

— Другата седмица имаме клиенти. Петима са и…

— Ще му мисля, като стигнем до събота. Ако трябва, мога да отменя заявката или да ги пратя при Джим Хол.

— Тери, сигурен ли си? Аз само…

— Сигурен съм. Тръгвай, Бъди. Не ми се приказва.

Маккейлъб се обърна, мина край Бъди и продължи към вратата на каюткомпанията. Отвори я, влезе и затвори зад себе си. Не погледна Бъди. Отиде до масичката и извади от чекмеджето чист плик. Пъхна вътре пет долара, запечата го, надписа името на Реймънд и подвикна:

— Хей, Реймънд, къде си?

 

За вечеря имаше печени сандвичи със сирене и лютив сос. Маккейлъб бе купил соса на връщане от яхтата.

Грасиела седеше срещу Маккейлъб, Реймънд беше отляво, а бебето — отдясно върху високото столче. Вечеряха в столовата, защото хладната вечерна мъгла обгръщаше целия остров. Маккейлъб мълчеше мрачно, както почти през целия ден. Когато днес се върна навъсен, Грасиела реши да не го закача. Изведе Реймънд да се разходят из ботаническата градина в каньона Авалон. Маккейлъб остана с бебето, което днес беше много капризно. Но това дори го зарадва — така забравяше другите си тревоги.

На вечеря обаче нямаше как, да стоят настрани един от друг. Маккейлъб направи сандвичите, за да седне последен. Едва отхапа първия залък, когато Грасиела го попита какво му е.

— Нищо ми няма — каза той. — Добре съм.

— Реймънд каза, че сте се скарали с Бъди.

— Реймънд по-добре да си гледа работата.

При тия думи Маккейлъб погледна момчето и то наведе очи към чинията.

— Не си прав, Тери — каза Грасиела.

Имаше право. Маккейлъб се пресегна и разчорли косата на Реймънд. Беше толкова мека. Обичаше да я докосва. Надяваше се жестът да изрази искреното му извинение.

— Отстраниха ме от случая, защото Бъди се раздрънка пред един журналист.

— Какво?

— Бяхме стигнали — аз бях стигнал — до заподозрян. Полицай. Бъди ме подслуша, докато разправях това на Джей Уинстън. И моментално се свързал с журналист. Журналистът пък моментално почнал да разпитва. Джей и нейният капитан решиха, че аз съм издал информацията.

— Това е пълна глупост. Защо му е да го прави?

— Не знам. Не ми каза. Не, всъщност каза. Смятал, че е дреболия и няма да се засегна. Нещо от този сорт. Каза го днес, на яхтата.

Той кимна към Реймънд, за да подскаже, че това е бил въпросният разговор.

— А ти обади ли се на Джей да й кажеш, че вината е на Бъди?

— Не. Така или иначе аз съм виновен. Допуснах непростимата глупост да го оставя на яхтата. Може ли да поговорим за нещо друго? Уморен съм от тая история.

— Добре, Тери, за какво ти се говори?

Замълчаха и двамата. По някое време Маккейлъб се разсмя.

— Знаеш ли, нищо не ми хрумва в момента.

Грасиела дояде сандвича си. Маккейлъб се озърна към Сиело, която гледаше синьо-бялата топка, закачена с тел за горната рамка на столчето. Протягаше ръчички към нея, но не успяваше да я достигне. Маккейлъб усещаше, че е раздразнена и напълно разбираше това чувство.

— Реймънд, кажи на баща си какво видяхме днес в градината — каза Грасиела.

От известно време тя наричаше Маккейлъб баща на Реймънд. Бяха осиновили момчето, но Маккейлъб не искаше да пресилва нещата около бащинството. Обикновено Реймънд му казваше просто Тери.

— Видяхме лисица — съобщи момчето. — Беше излязла на лов из каньона.

— Мислех, че лисиците ловуват нощем, а денем спят.

— Е, сигурно някой я е събудил. Беше много голяма.

Грасиела кимна.

— Страхотно — каза Маккейлъб. — Жалко, че не сте имали фотоапарат.

Няколко минути мълчаха. Грасиела избърса със салфетка брадичката на бебето.

— Както и да е — каза Маккейлъб, — много съм доволен, че всичко свърши и отново ще заживеем нормално.

— Искам да бъдеш в безопасност. Искам цялото семейство да живее спокойно. Това ме прави щастлива, Тери.

Той кимна и дояде сандвича си. Тя продължи:

— Искам да бъдеш щастлив, но ако трябва да работиш по онези случаи, тогава възниква противоречие между работата и здравето ти. А това засяга и щастието на семейството.

— Е, не го мисли повече. Не вярвам да ме потърсят пак след тази история.

Маккейлъб стана да разтреби масата. Но преди да вдигне чиниите, той се наведе над бебешкото столче и огъна телта така, че синьо-бялата топка да е по-близо до Сиело.

— Не трябва да е така — обади се Грасиела.

Маккейлъб я погледна.

— Трябва.