Майкъл Конъли
Примката на совата (40)

39

Докато крачеше към свидетелското място, Анабел Кроу привлече всички погледи в залата. Беше потресаващо привлекателна, но вървеше плахо, почти тромаво. Изглеждаше едновременно млада и състарена, а това я правеше още по-привлекателна. Лангуайзър щеше да води разпита. За да не отклони вниманието на публиката, тя пристъпи към катедрата едва когато Анабел Кроу зае мястото си.

Бош почти не забеляза, че влиза последната свидетелка на обвинението. Седеше зад масата с наведена глава, унесен в мисли за срещата с двамата агенти от ФБР. Веднага бе разбрал що за стока са. Надушваха мирис на кръв и знаеха, че ако лепнат убийството на Гън върху Бош, мигом ще се озоват върху гребена на огромна вълна от вестникарска шумотевица. Очакваше ги да атакуват всеки момент.

Лангуайзър набързо зададе на Кроу поредица от общи въпроси, чрез които установи, че е начинаеща актриса с участие в няколко пиеси и телевизионни реклами, а също и с епизодична роля във филм, който тепърва предстоеше да излезе на екран. Нейната история като че потвърждаваше колко е трудно да се пробие в Холивуд — тя бе ослепителна хубавица в един град, пълен с красиви жени. Все още получаваше всеки месец пари от родителите си в Албукърки.

Продължавайки към по-важната част от показанията, Лангуайзър се спря на 14 април миналата година, когато Анабел Кроу излязла на вечерна среща с Дейвид Стори, След кратко описание на вечерята и напитките в ресторант „Дан Тана“, Лангуайзър насочи разказа към втората половина на вечерта, когато Анабел придружила Стори в дома му на „Мълхоланд Драйв“.

Кроу потвърди, че заедно със Стори изпили на задната тераса цяла кана „Маргарита“^[1], преди да влязат в спалнята.

— Доброволно ли влязохте, мис Кроу?

— Да, доброволно.

— Встъпихте ли в интимна връзка с обвиняемия?

— Да.

— И това беше секс по взаимно съгласие?

— Да.

— Случи ли се нещо необичайно след началото на сексуалните ви отношения с обвиняемия?

— Да, той започна да ме души.

— Започна да ви души. Как се случи това?

— Изглежда, по някое време съм затворила очи и ми се стори, че той променя позата или се измества. Беше върху мен. Усетих как ме подхвана под врата и повдигна главата ми от възглавницата. После го усетих как нахлузва нещо…

Тя замълча и вдигна ръка пред устата си, като че се мъчеше да запази самообладание.

— Не бързайте, мис Кроу.

Свидетелката сякаш наистина се опитваше да удържи сълзите. Най-сетне тя отпусна ръка и взе чашата вода пред себе си. Отпи от нея, после погледна Лангуайзър с подновена решителност.

— Усетих го как нахлузва нещо през главата ми надолу към шията. Отворих очи. Той затягаше вратовръзка около шията ми.

Тя замълча и отпи още глътка вода.

— Можете ли да опишете тази вратовръзка?

— Беше на шарки. Сини ромбове на пурпурен фон. Помня я много добре.

— Какво стана, след като обвиняемият затегна вратовръзката около шията ви?

— Задушавах се! — отговори Анабел Кроу пискливо, сякаш въпросът бе глупав и не се нуждаеше от отговор. — Той ме душеше. И продължаваше… да се движи в мен… а аз се мъчех да го отблъсна, но той беше много по-силен.

— Говореше ли нещо през това време?

— Само повтаряше: „Трябва да го направя, трябва да го направя“, дишаше много тежко и продължаваше да прониква в мен. Говореше през зъби. Аз…

Тя отново замълча и този път по лицето й се стекоха две сълзи, едната малко по-бавно от другата. Лангуайзър се върна до масата на обвинението и взе пакетче книжни кърпички. Повдигна ги и попита:

— Може ли, ваша чест?

Съдията й разреши да се приближи до свидетелката. Лангуайзър подаде кърпичките, после се върна на катедрата. В залата царуваше тишина, нарушавана само от риданията на свидетелката. След малко Лангуайзър наруши мълчанието.

— Мис Кроу, искате ли почивка?

— Не, добре съм. Благодаря.

— Загубихте ли съзнание, докато обвиняемият ви душеше?

— Да.

— Какво си спомняте след това?

— Свестих се в леглото му.

— Той беше ли там?

— Не, но чувах шума на душа. В банята, до спалнята.

— Какво направихте?

— Станах да се облека. Исках да изляза, преди той да се върне.

— Дрехите ви бяха ли там, където ги оставихте?

— Не. Открих ги в торба — пазарска торба — до вратата на спалнята. Извадих бельото си и го облякох.

— Носехте ли дамска чантичка тази вечер?

— Да. И нея открих в торбата. Но беше отворена. Надникнах вътре и видях, че е извадил ключовете. Аз…

Фоукс възрази, че отговорът се основава на недоказани предположения. Съдията го подкрепи.

— Видяхте ли обвиняемия да вади ключовете ви от чантата? — попита Лангуайзър.

— Не. Но преди това те бяха в чантата ми. Аз не съм ги вадила.

— Добре, значи някой — не знаете кой, защото по това време сте били в безсъзнание на леглото — е извадил ключовете ви. Така ли е?

— Да.

— Добре, къде открихте ключовете си, след като разбрахте, че не са в чантата?

— На бюрото му, близо до неговите ключове.

— А след това се облякохте и излязохте, така ли?

— Не. Толкова се страхувах, че грабнах дрехите, ключовете, чантата и изтичах навън. Облякох се на тротоара. После побягнах по улицата.

— Как се прибрахте?

— Уморих се да тичам. Дълго вървях по „Мълхоланд Драйв“, докато стигнах до пожарната, където има телефонен автомат. Поръчах такси по телефона и се прибрах с него.

— Повикахте ли полицията, след като се прибрахте?

— Не.

— Защо, мис Кроу?

— Ами… по две причини. Когато се прибрах, Дейвид тъкмо оставяше съобщение на телефонния ми секретар и аз вдигнах слушалката. Той се извини и каза, че се увлякъл. Каза, че чрез душенето искал да засили сексуалното ми удоволствие.

— Повярвахте ли му?

— Не знам. Бях объркана.

— Попитахте ли го защо е прибрал дрехите ви в торба?

— Да. Той каза, че смятал да ме откара в болница, ако не се свестя, докато излезе от банята.

— Попитахте ли го защо е сметнал за необходимо да се изкъпе, преди да откара в болница една припаднала жена?

— Не попитах.

— Попитахте ли го защо не е викнал линейка?

— Не, не се сетих.

— Каква беше другата причина да не повикате полиция?

Свидетелката сведе поглед към преплетените си ръце.

— Ами… притеснявах се. След като той позвъни, вече не знаех какво точно е станало. Нали разбирате, дали е искал да ме убие… или да засили удоволствието ми. Не знам. Толкова много се пише за сексуалните извращения в Холивуд. Помислих си, че съм… знам ли? Че съм задръстена и старомодна.

Тя продължаваше да гледа надолу и по бузите й плъзнаха още две сълзи. Бош видя как едната остави влажно петно върху яката на копринената й блуза. Лангуайзър продължи с много тих глас:

— Кога съобщихте на полицията за онова, което се случи между вас и обвиняемия?

Анабел Кроу отговори още по-тихо:

— Когато прочетох, че е арестуван за убийството на Джоди Кремънц, извършено по същия начин.

— С детектив Бош ли разговаряхте?

Свидетелката кимна.

— Да. И разбрах, че ако бях… ако бях повикала полицията през онази нощ, може би тя нямаше да е…

Тя не довърши. Грабна книжните кърпички и се разплака с пълна сила. Лангуайзър каза на съдията, че няма повече въпроси. Фоукс заяви, че желае да разпита свидетелката, но вероятно ще е по-добре това да стане, след като тя се съвземе. Съдия Хютън одобри идеята и обяви петнайсет минути почивка.

Бош остана в залата да гледа как Анабел Кроу постепенно изпразва пакетчето с кърпички. Когато свърши, лицето й вече не изглеждаше красиво. Беше изкривено и зачервено, с подпухнали очи. Бош смяташе, че е говорила убедително, но още не бе минала през Фоукс. От кръстосания разпит зависеше дали съдебните заседатели ще повярват на всичко казано досега.

Когато се върна в залата, Лангуайзър каза на Бош, че отвън някой искал да разговаря с него.

— Кой?

— Не попитах. Просто на минаване чух как спори с охраната. Не го пускат.

— Черен ли беше? С костюм?

— Не, скромно облечен. С яке.

— Дръж Анабел под око. И гледай да намериш отнякъде още кърпички.

Той стана и тръгна към изхода през потока от хора, които се връщаха след края на почивката. Ненадейно насреща му се изпречи Руди Таферо. Бош се опита да заобиколи отдясно, но Таферо отстъпи в същата посока. Още два пъти опитаха безуспешно да се разминат и частният детектив се усмихна широко. Накрая Бош спря и изчака, докато Таферо мина, край него.

Огледа се из коридора, но не видя познато лице. После Тери Маккейлъб излезе от тоалетната и двамата си кимнаха. Бош пристъпи до перилата пред един от високите прозорци с изглед към площада. Маккейлъб се приближи.

— Разполагам с около две минути, после трябва пак да се връщам вътре — каза Бош.

— Просто искам да знам дали ще може да си поговорим днес след заседанието. Стават разни неща и трябва да ги обсъдим.

— Знам, че стават. Днес пристигнаха двама агенти.

— Какво им каза?

— Да го духат. Те побесняха.

— Федералните агенти не обичат подобен език. Би трябвало да го знаеш, Бош.

— Да бе, ама аз бавно загрявам.

— Е, ще може ли да поговорим?

— Аз ще съм тук. Докато Фоукс приключи със свидетелката. После не знам, може цялото обвинение да си ближе раните нейде на скришно.

— Добре, значи и аз ще се мотая наоколо. Ще ви гледам по телевизията.

— Довиждане.

Бош влезе в залата. Чудеше се какво ли може да е открил Маккейлъб толкова бързо. Заседателите заеха местата си и съдията даде зелена светлина на Фоукс. Адвокатът любезно изчака, докато Бош минаваше край него към масата на обвинението. После започна:

— И тъй, мис Кроу, професионална актриса ли сте?

— Да.

— Разиграхте ли роля днес пред всички ни?

Лангуайзър веднага скочи за възражение и яростно обвини Фоукс, че тормози свидетелката. Бош сметна реакцията за малко пресилена, но знаеше какво цели — да покаже на Фоукс, че обвинението ще защитава свидетелката си с нокти и зъби. Съдията отхвърли възражението и каза, че Фоукс е в рамките на допустимото при кръстосан разпит на противников свидетел.

— Не, не съм разигравала роля — отговори с усилие Кроу.

Фоукс кимна:

— Казахте, че сте в Холивуд от три години.

— Да.

— Изброихте общо пет случая, когато сте имали платена работа. Нещо друго?

— Засега не.

Фоукс кимна отново.

— Радвам се, че не губите надежда. Много е трудно човек да пробие, нали?

— Да, много трудно, понякога просто отчайващо.

— Но в момента ви показват по телевизията, нали?

Анабел Кроу се поколеба. По лицето й пролича, че е разбрала в какъв капан се намира.

— Вас също — каза тя.

Бош едва не се усмихна. Това бе най-добрият възможен отговор.

— Нека да поговорим за това… събитие, което уж се случило между вас и мистър Стори — каза Фоукс. — Всъщност вие сте го скърпили от вестникарски бележки и статии след ареста на Дейвид Стори, така ли е?

— Не, не е така. Той се опита да ме убие.

— Така казвате вие.

Лангуайзър стана, но преди тя да възрази, съдията нареди на Фоукс да запази излишните коментари за себе си. Адвокатът продължи.

— След така наречения опит на мистър Стори да ви души до безсъзнание, имахте ли синини по шията?

— Да, останаха цяла седмица. Наложи ми се да не излизам. Не можех да ходя нито на прослушвания, нито където и да било.

— И вие фотографирахте синините, за да документирате тяхното съществуване, прав ли съм?

— Не, не ги фотографирах.

— Но поне показахте синините на приятелки, на театралния си агент, нали?

— Не.

— И защо?

— Защото не вярвах, че някога ще се наложи да доказвам какво ми е сторил. Просто исках всичко да свърши, без да се разчува.

— Значи за синините можем да разчитаме само на вашите думи, прав ли съм?

— Да.

— Както и за целия предполагаем инцидент, така ли?

— Той се опита да ме убие.

— Казахте, че когато през онази вечер сте се прибрали, Дейвид Стори телефонирал, за да остави известие на телефонния ви секретар, прав ли съм?

— Абсолютно.

— И вие му отговорихте — отговорихте на човека, за когото твърдите, че се опитал да ви убие. Правилно ли съм ви разбрал?

Фоукс направи жест, сякаш грабва телефонна слушалка: Задържа ръката си вдигната, докато свидетелката отговори.

— Да.

— И после запазихте записа от това съобщение, за да документирате думите на мистър Стори и цялата случка, нали така?

— Не, записах отгоре друго съобщение. Без да искам.

— Без да искате. Значи просто оставихте касетата в телефонния секретар и следващото съобщение изтри неговото обаждане?

— Да. Не исках, но забравих и така стана.

— Значи забравихте, че някой се е опитал да ви убие и изтрихте неговото съобщение?

— Не, не съм забравила, че се опита да ме убие. Никога няма да го забравя.

— И тъй, що се отнася до записа, можем да разчитаме единствено на вашата дума, прав ли съм?

— Да.

В гласа й звучеше предизвикателство. Но у Бош то предизвика само съжаление. Все едно да крещиш „майната ти“ срещу ревящ реактивен двигател. Той усещаше, че перките на двигателя са готови да я разкъсат всеки момент.

— Казахте, че се издържате отчасти с помощи от родителите си, отчасти чрез работа като актриса. Има ли и друг източник на доходи, за който не сте ни споменавали?

— Ами… в общи линии не. Баба също ми праща пари. Но рядко.

— Нещо друго?

— Не се сещам.

— Взимате ли понякога пари от мъже, мис Кроу?

Лангуайзър възрази и съдията повика двете страни при себе си. През цялото време, докато юристите си шушукаха, Бош гледаше Анабел Кроу. По лицето й все още имаше следи от предизвикателност, но към нея постепенно се примесваше страх. Тя усещаше, че се задава нещо лошо. Очевидно Фоукс разполагаше с някакво скрито оръжие — някакъв факт, който можеше да я нарани, а следователно да нарани и обвинението.

Когато краткото съвещание свърши, Крецлър и Лангуайзър се върнаха на местата си. Крецлър се приведе към Бош.

— Спукана ни е работата — прошепна той. — Фоукс разполага с четирима мъже, готови да потвърдят, че са й плащали за сексуални услуги. Защо не знаехме?

Бош не отговори. Преди време му бяха поверили подготовката на Анабел Кроу. Той дълго я разпитва за личния й живот и провери дали няма полицейско досие. Отговорите й бяха задоволителни, компютърната проверка не показа нищо нередно. Не беше арестувана за проституция, твърдеше, че не е вършила незаконна дейност. Какво друго можеше да се направи?

Фоукс се върна на катедрата и зададе въпроса по нов начин.

— Мис Кроу, получавали ли сте някога пари от мъже в замяна на секс?

— Категорично не. Това е лъжа.

— Познавате ли мъж на име Андре Сноу?

— Да, познавам го.

— Ще бъде ли лъжа, ако той заяви под клетва, че ви е плащал за сексуални отношения?

— Да, ще бъде.

Фоукс изброи още трима мъже и накара Кроу на три пъти да признае, че ги познава, но не им е продавала сексуални услуги.

— В такъв случай взимали ли сте пари от тези мъже за нещо друго, освен секс? — попита Фоукс с умело разиграна досада.

— Да, понякога. Но това няма нищо общо със секса.

— А с какво има общо?

— С това, че искаха да ми помогнат. Смятах ги за свои приятели.

— Имахте ли с тях сексуални отношения?

Анабел Кроу сведе поглед и поклати глава.

— Отричате ли, мис Кроу?

— Казвам, че не съм правила секс с тях всеки път, когато ми даваха пари. Не са ми давали пари всеки път, когато правехме секс. Едното нямаше нищо общо с другото. Вие се мъчите да изопачите всичко.

— Просто задавам въпроси, мис Кроу. Това ми е работата. А вашата работа е да казвате истината пред съдебните заседатели.

След дълго мълчание Фоукс заяви, че няма повече въпроси.

Бош осъзна, че е стиснал до болка подлакътниците на стола си. Кокалчетата на пръстите му бяха изтръпнали и побелели. Той разтърка ръце и опита да се отпусне, но не успя. Знаеше, че Фоукс е майстор на ударите в гръб. Беше кратък, точен и убийствен като кинжал. Бош разбираше, че се тревожи не само заради Анабел Кроу, изложена безпомощно на публично унижение. Тревожеше се заради самия себе си. Знаеше, че скоро кинжалът ще се насочи срещу него.