Майкъл Конъли
Примката на совата (42)

41

Влажният студ пронизваше Маккейлъб до кости. Той пъхна ръце в джобовете си, сви шия и предпазливо слезе надолу към пристанището за яхти.

Макар че вървеше с наведена глава, очите му шареха наоколо за подозрителни движения. Не забеляза нищо особено. На минаване се огледа към платноходката на Бъди Локридж. Въпреки всички боклуци, натрупани по палубата — сърфове, велосипеди, газова скара, каяк и прочие вехтории — той зърна, че вътре свети. Продължи с тихи крачки по дървения кей. Дори ако Бъди не спеше, вече бе твърде късно, а и се чувстваше прекалено уморен и измръзнал за разговори с бившия си партньор. И все пак, докато наближаваше „Попътно вълнение“, той не можеше да прогони мислите за досадната аномалия в работната хипотеза по случая. В бара Бош с право бе подхвърлил предположението, че някой от лагера на Стори трябва да е уведомил „Ню Таймс“ за разследването по случая Гън. Маккейлъб знаеше, че хипотезата остава в сила само ако Таферо, Фоукс или дори лично Стори от затвора е информирал Джак Макавой. За беда Бъди Локридж недвусмислено бе признал, че е пропял пред жълтото вестниче.

Според Маккейлъб имаше само един начин да съгласува теорията — Бъди и някой от екипа на защитата едновременно да са снабдили с еднаква информация едно и също издание, А дори и най-големият оптимист трудно би приел подобно съвпадение.

Маккейлъб се помъчи да прогони съмненията. Качи се на яхтата, огледа палубата, после отключи плъзгащата се врата, влезе и щракна лампите. Реши утре сутрин да разпита подробно Бъди какво точно е сторил и с кого с разговарял.

Той заключи вратата и остави на масичката ключовете и видеокасетата, която носеше. После мина в камбуза и си наля голяма чаша портокалов сок. Изключи светлините в каюткомпанията, слезе в сервизната каюта и започна вечерния ритуал с хапчетата. Докато ги пиеше със сока, той погледна отражението си в малкото огледало над мивката. Спомни си как изглеждаше Бош. В очите му личеше дълбока умора. Запита се дали и той ще изглежда така след още няколко години, след още няколко случая.

Когато свърши с лекарствата, той смъкна дрехите и набързо мина под душа. Водата му се стори ледена, защото нагревателят не беше включван от вчерашното му плаване през пролива.

Треперейки, той мина в предната каюта и се облече с боксерки и тениска. Беше уморен до смърт, но щом си легна, реши да запише някои идеи за утрешното представление с Таферо. Посегна към чекмеджето на нощното шкафче, където държеше бележници и химикалки. Когато го отвори, откри вътре сгънат вестник. Извади го и разбра, че е „Ню Таймс“ от миналата седмица. Странилите бяха сгънати така, че да се вижда рекламният раздел. Върху страницата гъмжеше от миниатюрни обяви под общо заглавие: МАСАЖИ ПО ДОМОВЕТЕ.

Изведнъж Маккейлъб осъзна нещо. Той бързо стана и отиде до якето си, което бе метнал на стола. Извади телефона и пак си легна. Макар че напоследък го носеше със себе си, обикновено телефонът стоеше в зареждащото устройство на яхтата. Сметките му се плащаха от печалбата под графата „делови разноски“. Понякога клиентите го използваха, а Бъди Локридж уговаряше с него резервациите и проверяваше кредитни карти.

Телефонът имаше дигитално екранче с множество програми, Маккейлъб включи една от тях и започна да проверява последните сто номера, с които бяха водени разговори. Повечето му бяха познати и отпаднаха бързо. Но при всеки непознат номер той започваше да сравнява с обявите за масажи. От четвъртия опит улучи. Номерът беше на някоя си Лейлани, представена като „екзотична японско-хавайска красавица“. В рекламата се твърдеше, че била специалистка по „цялостно освобождаване от напрежението“ и нямала никаква връзка със салоните за масажи.

Маккейлъб изключи телефона и пак стана от койката. Откри долнище от анцуг и докато го обуваше, се помъчи да си припомни как точно бе обвинил Бъди Локридж за изтеклата информация.

Още преди да се облече, той разбра, че изобщо не е обвинявал партньора си за връзки с вестника. Още при споменаването на „Ню Таймс“ Бъди бе почнал да се извинява. Сега Маккейлъб разбираше, че притеснението и извиненията на Бъди могат да имат съвсем друга причина вероятно миналата седмица бе използвал „Попътно вълнение“ за среща с екзотичната масажистка. Това обясняваше и въпроса му дали Маккейлъб ще каже на Грасиела какво е станало.

Маккейлъб погледна часовника си. Беше единайсет и десет. Той грабна вестника и се качи горе. Не искаше да чака до сутринта. Предполагаше, че Бъди е използвал за срещата „Попътно вълнение“, защото собствената му платноходка беше малка, мърлява и приличаше на плаващ капан за мишки. Нямаше каюткомпания — само една малка каюта, задръстена с вехтории. Естествено, че би предпочел „Попътно вълнение“.

Маккейлъб не си направи труда да включва лампите в каюткомпанията. Приведе се над дивана и погледна наляво. От платноходката на Бъди го деляха други три яхти, но все пак видя, че там още свети. Бъди трябваше да е буден, ако не беше заспал, без да изгаси.

Маккейлъб пристъпи до плъзгащата се врата и я отключи. Едва бе прекрачил навън, когато внезапно някой го сграбчи изотзад. Преди да разбере какво става, една ръка се преметна над дясното му рамо. След миг тя се сгъна в лакътя и шията му попадна в оформения триъгълник. Жесток натиск от двете страни притисна сънните артерии, които пренасяха кислород към мозъка. Маккейлъб сякаш видя като на анатомичен чертеж какво точно става. Той започна да се мята. Вдигна ръце и се опита да провре пръсти между чуждия лакът и шията си. Напразно. Вече губеше сили.

Врагът го дръпна заднешком в мрачната каюткомпания. Маккейлъб посегна назад, към мястото, където противникът стискаше китката си с другата ръка — там беше слабото звено. Но нямаше опора, а силите му бързо изтичаха. Опита се да изкрещи. Може би Бъди щеше да чуе. Ала от гърлото му не излезе нито звук.

Спомни си друг отбранителен ход. Вдигна високо крак и със сетни сили го тласна надолу, към ходилото на нападателя. Но не улучи. Петата му се блъсна в пода и врагът рязко отстъпи назад, лишавайки Маккейлъб от равновесие и от възможността да повтори удара.

Маккейлъб бързо губеше съзнание. Пред светлините на пристанището се спускаше мрак с червеникав оттенък. Последната му мисъл бе, че е попаднал в класическа хватка на удушвач — точно каквато преподаваха някога в полицейските училища, преди да я изхвърлят от програмите, тъй като нейната употреба твърде често причиняваше смърт.

Скоро дори тази мисъл изчезна заедно със светлините. Мракът се хвърли напред и го погълна.