Майкъл Конъли
Примката на совата (47)

46

Маккейлъб не се прибра на „Попътно вълнение“ дори и след като последните детективи и криминалисти напуснаха яхтата. През целия ден наоколо се тълпяха журналисти и телевизионни екипи. Съчетанието между престрелката, ареста на Таферо и внезапните самопризнания на Дейвид Стори бе превърнало яхтата в център на събитията. Всички телевизионни канали излъчваха репортажи от пристанището, където „Попътно вълнение“ се полюшваше кротко с украса от жълти полицейски ленти.

Почти през целия следобед Маккейлъб се кри в платноходката на Бъди, Седеше приведен, а когато искаше да надникне навън, слагаше вехта рибарска шапка. С Бъди отново бяха приятели. След като напусна полицията и пристигна на пристанището преди журналистите, Маккейлъб отиде да се извини на Бъди, че го е подозирал в предателство. Бъди от своя страна се извини, че е използвал „Попътно вълнение“ — и по-точно каютата на Маккейлъб — за срещи с еротични масажистки. Маккейлъб обеща да каже на Грасиела за грешката си, Освен това обеща да премълчи за масажистките. Бъди обясни, че тя и така не гледала на него с добро око, та не искал положението да се влоши.

Докато се криеха на платноходката, двамата гледаха малкия телевизор на Бъди чак до късните новини. Девети канал, който предаваше на живо процеса срещу Стори, непрекъснато сменяше камерите — от съдебната зала към полицията и обратно.

Маккейлъб се чувстваше като зашеметен от събитията. Дейвид Стори внезапно бе направил самопризнания за две убийства, а в същото време градският съд му предявяваше обвинение в съзаклятие. По първите две престъпления не го заплашваше смъртна присъда, но нещата около Гън тепърва щяха да се решават, ако не сключеше нова сделка с прокуратурата.

Джей Уинстън бе звездата на импровизирана телевизионна пресконференция. Тя излезе да отговаря на въпросите след шерифа, обкръжена от важни клечки от полицията и ФБР. Прочете официално полицейско известие за събитията. Името на Маккейлъб бе споменато на няколко пъти във връзка с разследването и престрелката. Накрая Уинстън му изрази благодарност и каза, че случаят е бил разрешен благодарение на неговата добро-волна помощ.

Много се говореше и за Бош, но той не излезе на нито една пресконференция. След самопризнанията на Стори журналистите атакуваха в коридора Бош и обвинителите, По един канал Маккейлъб видя как Бош отчаяно си пробива път през репортери и камери, добира се до пожарния изход и изчезва надолу по стълбата.

Единственият журналист, който се добра до Маккейлъб, беше Джак Макавой, защото знаеше номера му. Маккейлъб поговори накратко с него, но отказа да коментира престрелката и чудодейното си избавление. Мислите му бяха твърде лични и не би ги споделил с нито един журналист.

Обади се и на Грасиела да й разкаже всичко, преди да е чула по новините. Каза й, че вероятно ще се прибере чак утре, защото репортерите дебнат около яхтата. Тя отвърна, че е доволна, щом всичко е свършило и пак ще се видят. Маккейлъб усети напрежението в гласа й. Тепърва трябваше да се справи с това.

Привечер Маккейлъб успя незабелязано да се измъкне от платноходката, когато журналистите изтичаха да гледат някакво раздвижване на паркинга. Полицията прибираше стария „Линкълн Континентал“, с който бяха пристигнали братята Таферо, за да убият Маккейлъб. Докато новинарските екипи снимаха и зяпаха тази банална гледка, Маккейлъб се промъкна до джипа. Включи двигателя и се измъкна от паркинга. Никой не го последва.

 

Когато стигна до къщата на Бош, вече беше съвсем тъмно. Предната врата стоеше отворена както предния път, закрита само с мрежа против комари. Маккейлъб почука по рамката и надникна през мрежата към тъмните стаи. Светеше само една нощна лампа в хола. Отвътре долиташе музика — все същият диск на Арт Пепър. Бош не се виждаше никакъв.

Маккейлъб се озърна към улицата, а когато погледна отново, неволно се стресна. Бош стоеше на прага. Той откачи кукичката и отвори мрежестата врата. Беше със същия костюм, както по новините. В отпуснатата си ръка държеше бутилка бира.

— Тери. Влизай. Уплаших се да не е някой журналист. Не мога да понасям, като ми се мъкнат у дома. Поне някъде трябва да не ги пускат.

— Да, разбирам те. Окупирали са ми яхтата. Наложи се да бягам.

Маккейлъб мина край Бош и влезе в хола.

— Ако оставим репортерите настрани, как си, Хари?

— Много добре. Беше чудесен ден за нашия лагер. Как ти е шията?

— Адски боли. Но съм жив.

— Е, другото няма значение. Искаш ли бира?

— Ами… не би било зле.

Докато Бош вадеше бира от хладилника, Маккейлъб излезе на задната веранда. Лампите бяха изгасени и от това градските светлини в далечината изглеждаха още по-ярки. Маккейлъб чу непрестанния шум на колите по магистралата през прохода. Прожектори прорязваха нощното небе от три различни места в долината.

Бош се приближи и му подаде бутилка.

— Без чаша, нали?

— Без чаша.

Двамата се загледаха в нощта и дълго мълчаха, отпи от бирата. Маккейлъб се питаше как да каже онова, което трябваше. Все още не беше решил.

— Точно преди да си тръгна, извозваха колата на Таферо — каза той.

Бош кимна.

— А яхтата? Приключиха ли с нея?

— Да, приключиха.

— Как е? Винаги оставят ужасна мръсотия.

— Сигурно. Не съм влизал вътре. Утре ще му мисля.

Бош кимна. Маккейлъб отпи дълга глътка, после остави шишето на парапета. Беше прекалил. Глътката се върна обратно и опари синусите му.

— Добре ли си? — попита Бош.

— Нищо ми няма. — Той избърса устни с опакото на китката си. — Хари, дойдох да ти кажа, че вече не съм твой приятел.

Бош се изсмя, но веднага млъкна.

— Какво?

Маккейлъб го погледна. Дори в мрака очите на Бош си оставаха пронизващи. Бяха хванали отнякъде отразена светлина и Маккейлъб виждаше две ярки точици, насочени право към него.

— Трябваше тази сутрин да останеш още малко, докато Джей разпитваше Таферо.

— Нямах време.

— Тя го допита за линкълна и той каза, че това е тайната му кола. Използвал я, когато не искал да остави следа. Номерата били крадени. А регистрацията фалшива.

— Разумна идея за такъв тип. Да си има отделна кола за мръсната работа.

— Още не схващаш, нали?

Бош бе допил своята бира. Сега се подпираше на парапета. Късаше парченца от етикета и ги пускаше надолу към мрака.

— Не, не схващам, Тери. Защо не ми обясниш за какво става дума?

Маккейлъб вдигна бирата си, но я остави, без да пие.

— Истинската му кола, всекидневната, е „Мерцедес“ 430. За нея са го глобили. Когато паркирал пред пощата за да прати платежното нареждане.

— Добре де, човекът си има две коли. Тайна и явна. Какво толкова?

— Това, че си знаел нещо, което не трябваше да знаеш.

— Какво говориш? Какво съм знаел?

— Снощи те попитах защо дойде на яхтата. Ти каза, че си видял линкълна на Таферо. И ти станало ясно, че нещо не е наред. Как разбра, че линкълнът е негов?

Бош помълча. Загледа се към нощта и кимна.

— Аз ти спасих живота — каза той.

— Аз спасих твоя.

— Вече ти казах, че сме квит. Да спрем дотук, Тери.

Маккейлъб поклати глава. Имаше чувството, че някакъв юмрук напира от стомаха нагоре към новото му сърце.

— Според мен ти си знаел за линкълна и си разбрал какво ме заплашва, защото и друг път си наблюдавал Таферо, Може би през някоя нощ, когато го е използвал. Може би докато е издебвал Гън, за да го убие. Ти ми спаси живота, защото го знаеше, Хари.

Маккейлъб замълча, оставяйки на Бош възможността да каже нещо в своя защита.

— Само предположения, Тери.

— Да. Само предположения и една догадка. Догадката ми е следната: когато Таферо се е събрал със Стори, ти си разбрал, или някак си се досетил, че ще ударят теб. За това си следил Таферо и си го видял как крои работата с Гън. Знаел си какво ще стане, но не си го осуетил. — Маккейлъб отпи още глътка бира и остави шишето на парапета. — Опасна игра, Хари. Без малко да успеят. Но ако не бях дошъл аз, ти сигурно щеше да измислиш някакъв друг начин да ги закопаеш.

Бош все тъй мълчаливо се взираше в мрака.

— Само на едно се надявам — да не си казал на Таферо, че през онази нощ Гън е в участъка. Кажи ми, че не е така. Хари. Кажи ми, че не си му помогнал да извърши подобно убийство.

Бош продължаваше да мълчи, Маккейлъб кимна.

— Ако искаш да стиснеш нечия ръка, Хари, стисни своята.

Бош сведе очи към мрака под верандата. Маккейлъб го гледаше втренчено и видя как бавно поклати глава.

— Не съм му се обаждал — каза Бош.

Обърна се и погледна Маккейлъб. В черните му очи отново изникнаха светли точици.

— Трима души… три чудовища… си отидоха.

— Но не така. Ние не го правим така.

Бош кимна.

— Ами твоята игричка, Тери? Дето се пъхна в кантората при братчето. Сякаш не ти е било ясно какво ще излезе. С тоя дребен ход ти завъртя цялата дандания и го знаеш много добре.

Маккейлъб усети как лицето му пламва под погледа на Бош. Не отговори. Нямаше какво да каже.

— Ти си имаше свой план, Тери. Тогава каква е разликата?

— Разликата? Ако не я виждаш, значи си рухнал окончателно. Загубен си.

— Да, може би съм загубен, а може и да съм намерен. Ще трябва да си помисля. А междувременно защо не вземеш да се прибереш? Бягай си при момиченцето на островчето. Крий се зад онова, което мислиш, че виждаш в очите й. Преструвай се, че светът не е такъв, какъвто го знаеш.

Маккейлъб кимна. Беше казал каквото искаше. Оставяйки бирата си на парапета, той се обърна и тръгна към къщата. Но докато влизаше, думите на Бош го догониха.

— Мислиш, че като си я нарекъл с името на едно забравено от всички момиче, можеш да промениш нещо? Е, много бъркаш, приятел. Върви си у дома и продължавай да мечтаеш.

Маккейлъб се задържа на прага и погледна назад.

— Сбогом, Хари.

— Да, сбогом.

Маккейлъб прекоси къщата. Докато минаваше край креслото до нощната лампа, видя върху подлакътника разпечатката от психологическия портрет на Бош. Продължи напред. Когато излезе, затвори плътно вратата зад себе си.