Майкъл Конъли
Примката на совата (7)

6

Хари Бош вдигна куфарчето си като щит и започна да си проправя път през тълпата от журналисти и фотографи, отрупани пред вратата на съдебната зала.

— Пуснете ме, моля, пуснете ме.

Повечето изобщо не помръдваха и се налагаше да ги изблъсква с куфарчето. Всички отчаяно напираха напред и протягаха фотоапарати и касетофони към центъра на навалицата, където стоеше адвокатът на защитата.

Най-сетне Бош се добра до вратата, където един помощник-шериф едва удържаше тълпата. Помощникът го разпозна и се отдръпна да му стори път.

— Знаеш ли — подхвърли Бош, — така ще е всеки ден. Тоя тип има повече за казване навън, отколкото в залата. Май трябва да се състави списък на кого е разрешено да влиза в съда.

Помощникът го посъветва да предложи тази идея на съдията.

Бош влезе, мина по централната пътека и се насочи към масата на обвинението. Беше дошъл пръв. Дръпна третия стол и седна. Отвори куфарчето си върху масата, извади тежката синя папка и я остави настрани. После щракна куфарчето и го сложи на пода до стола си.

Беше готов. Приведе се напред и скръсти ръце върху папката. В залата цареше тишина, нарушавана само от помощника на съдията и съдебната секретарка, които се подготвяха за днешното заседание. Бош обичаше тези моменти. Затишие пред буря. А знаеше твърдо, че бурята ще връхлети. Той кимна замислено. Беше готов — готов да танцува отново с дявола. Изведнъж осъзна, че жизнената му мисия е събрана именно в тези моменти. Паметни моменти, на които би трябвало да се наслаждава, но вместо това усещаше само как стомахът му се стяга от напрежение.

Отекна шумно метално дрънчене и вратата на страничната килия се отвори. Двама полицаи въведоха подсъдимия. Човекът беше млад и все още имаше следи от слънчев загар въпреки трите месеца зад решетките. Костюмът му струваше поне колкото едноседмичната заплата на пазачите от двете му страни. Ръцете му бяха оковани за верига около кръста, която стоеше някак нелепо върху безупречния син костюм. В едната си ръка стискаше скицник, в другата флумастер — единственото средство за писане, което разрешаваха в предварителния арест.

Полицаите отведоха затворника към средния стол зад масата на защитата. Докато сваляха веригата, той се усмихна и погледна напред. Единият пазач хвана човека за рамото и го бутна на стола. После двамата полицаи седнаха на столове зад него.

Подсъдимият веднага се приведе напред, разгърна скицника и започна да рисува с флумастера. Бош го гледаше. Чуваше трескавото шумолене на флумастера по хартията.

— Не ми разрешават да ползвам въглен, Бош. Представяш ли си? Какво опасно може да има в някакво си парченце въглен?

Затворникът подхвърли тия думи, без да поглежда Бош. Бош не отговори.

— Подобни дреболии ме тормозят най-много — добави човекът.

— Свиквай отсега — отвърна Бош.

Онзи се разсмя, но пак не го погледна…

— Знаеш ли, нещо ми подсказваше, че точно това ще кажеш.

Бош мълчеше.

— Виждаш ли колко си прозрачен, Бош. Всички сте предсказуеми.

Вратата в дъното се отвори и Бош откъсна поглед от обвиняемия. Влизаха съдията и прокурорът. Заседанието щеше да почне след малко.