Майкъл Конъли
Примката на совата (36)

35

Маккейлъб се подпираше на джипа, паркиран пред холивудското полицейско управление, когато Уинстън пристигна с личното си БМВ. Докато излизаше от колата, тя видя, че Маккейлъб я оглежда.

— Закъснявах. Не ми остана време да взема служебна кола.

— Твоята ми харесва. Нали знаеш местната поговорка — каквато колата, такъв и човекът.

— Недей да ми правиш психопортрет, Тери. Много е рано, по дяволите. Носиш ли досието и касетата?

Ругатнята го изненада, но той предпочете да премълчи. Отдели се от джипа и мина от другата страна. Отвори вратата и извади папката и касетата. Уинетън ги отнесе в колата си. Маккейлъб заключи джипа и надникна през стъклото към пода отзад, където лежеше голяма кутия, покрита със сутрешния вестник. Преди срещата бе отскочил до едно денонощно ателие да изкопира всички документи по случая. С касетата се оказа по-сложно — не знаеше къде могат да я копират толкова бързо. Затова просто купи нова касета и я пъхна в старата обложка. Предполагаше, че Уинстън няма да провери какво точно е върнал.

Когато тя се върна при него, Маккейлъб кимна към отсрещния тротоар.

— Май ти дължа кутия понички.

Тя погледна нататък. Срещу участъка имаше занемарена двуетажна сграда с няколко кантори, на чиито витрини светеха евтини неонови реклами с телефонни номера вероятно за да могат да ги видят клиентите, докато пристигат с белезници на ръцете. Над средната кантора висеше табела „Гаранции Валентино“.

— Коя е? — попита Уинстън.

— „Валентино“. На Руди Таферо му бяха лепнали този прякор, докато работеше от отсамната страна на улицата. — Маккейлъб огледа още веднъж канторите и поклати глава. — Само едно не разбирам. Как се е вързал един дребен мошеник с Дейвид Стори?

— В Холивуд всички са измет, само че имат пари. Е, какво търсим тук? Нямам много време.

— Носиш ли си значката?

Тя го изгледа навъсено и той обясни какво иска да направят. Изкачиха се по стъпалата и влязоха в участъка. Уинстън показа значката си и помоли да повикат дежурния сержант от нощната смяна. От малката канцелария излезе полицай със сержантски нашивки. Върху джобчето на униформата му беше изписано името Дзукър. Уинстън отново показа значката, представи се и каза, че Маккейлъб е неин колега, Дзукър леко навъси рошавите си вежди, но не попита за какъв точно колега става дума.

— Работим по убийство, извършено на Нова година. Предната нощ убитият е бил задържан при вас. Искаме…

— Едуард Гън.

— Точно така. Познавахте ли го?

— Имал съм работа с него на няколко пъти. Естествено, чух, че повече няма да ни досажда.

— Искаме да се срещнем с отговорника за килиите през нощната смяна…

— Е, това май съм аз. Тук нямаме разделение на задачите. Изникне ли нещо, върши го който е свободен. Какво ви интересува?

Маккейлъб извади от джоба си няколко фотокопирани листа от досието и ги подреди върху бюрото на дежурния. Престори се, че не забелязва изненадания поглед на Уинстън.

— Интересува ни как е излязъл под гаранция.

Дзукър обърна листовете към себе си. Вгледа се и посочи с пръст подписа на Руди Таферо.

— Тук пише черно на бяло. Руди Таферо. Той има кантора отсреща. Дошъл е да внесе гаранцията.

— Повикал ли го е някой?

— Да, онзи тип. Гън.

Маккейлъб посочи друг лист.

— Тук пък пише, че се обадил на този номер. Номерът е на сестра му.

— Е, сигурно тя е потърсила Руди.

— Значи на никого не разрешавате две обаждания?

— Тук сме толкова заети, че имат голям късмет, ако им разрешим и едно.

Маккейлъб кимна. Сгъна листовете и се канеше да ги прибере, когато Уинстън протегна ръка.

— По-добре да останат у мен — каза тя и ги пъхна в задния джоб на черните си джинси. После се обърна към полицая. — Сержант Дзукър, да не би случайно вие да сте онзи добър самарянин, дето е позвънил на бившия колега Таферо, че има потенциален клиент?

Дзукър я изгледа с каменно лице.

— Много е важно, сержант — настоя тя. — Ако не ни кажете, може да си имате неприятности.

На каменното лице се появи студена усмивка.

— Не съм чак такъв самарянин — каза Дзукър. — И изобщо нямаме самаряни в нощната смяна. А като стана дума за смяна, моята току-що свърши, което означава, че не съм длъжен да разговарям с вас. Приятен ден.

Той понечи да им обърне гръб.

— Само още нещо — бързо каза Уинстън.

Дзукър отново я погледна.

— Вие ли съобщихте на Хари Бош, че Гън е арестуван?

Дзукър кимна.

— С него имахме постоянна уговорка. Бош искаше да знае за всяко задържане на Гън. Идваше да разговаря с него, мъчеше се да изкопчи нещо за онзи стар случай. Не искаше да го отпише.

— Тук е записано, че сте прибрали Гън в два и половина — каза Маккейлъб. — Значи позвънихте на Бош посред нощ?

— Такова ни беше споразумението. Бош не се интересуваше кога ще го потърсим. И всъщност уговорката беше аз да подам съобщение на пейджъра му, а той да позвъни.

— И последния път ли стана така?

— Да, свързах се с пейджъра му и Бош позвъни по телефона. Казах му, че пак сме прибрали Гън и той дойде да поговори с него. Посъветвах го да изчака до сутринта, защото беше пиян-залян — Гън, искам да кажа — но Хари пристигна веднага. Защо разпитвате толкова за Хари Бош?

Уинстън не отговори.

— Не питаме за Бош — намеси се Маккейлъб. — Гън ни интересува.

— Е, това беше всичко, което знам. Може ли вече да си вървя? Дежурството беше тежко.

— Че то други има ли? — каза Уинстън. — Благодаря, сержант.

Излязоха и се спуснаха по стъпалата.

— Какво мислиш? — попита Уинстън.

— Стори ми се искрен. Но знаеш ли какво, дай да поогледаме малко служебния паркинг.

— Защо?

— Просто така. Да видим каква кола кара сержантът.

— Губиш ми времето, Тери.

Все пак двамата седнаха в джипа на Маккейлъб, направиха два завоя и излязоха зад участъка, където беше служебният паркинг. Маккейлъб продължи още петдесетина метра и спря до един пожарен кран. Нагласи огледалото така, че да вижда всяка кола, която напуска паркинга. Две-три минути седяха мълчаливо, после Уинстън каза:

— Значи каквато колата, такъв и човекът. Какъв си ти тогава?

Маккейлъб се усмихна.

— Не ми беше хрумвало. Джип „Чероки“… Май излиза, че съм последен по рода си.

Той се озърна към нея, после пак заби поглед в огледалото.

— Да, ами какво ще речеш за тоя дебел слой прах, дето си го оставил навсякъде из…

Маккейлъб видя как една кола излезе от паркинга и зави към тях.

— Ето го. Мисля, че е той. Насам се задава.

Двамата застинаха неподвижно. Колата наближи и спря точно до тях. Маккейлъб разсеяно завъртя глава настрани и срещна погледа на Дзукър. Полицаят свали страничното стъкло. Маккейлъб нямаше друг избор, освен да стори същото.

— Паркирали сте пред пожарен кран, детектив. Гледайте да не ви глобят.

Маккейлъб кимна. Дзукър козирува с два пръста и се отдалечи. Маккейлъб забеляза, че кара бракувана полицейска кола — такава можеш да купиш на разпродажба за четиристотин долара плюс още стотина за пребоядисване.

— Здравата се изложихме, а? — подхвърли Уинстън.

— Аха.

— Какво казва твоята теория за тази кола?

— Или е честен човек, или кара тая бракма, за не да видят хората, че има порше. — Маккейлъб помълча. — Или БМВ.

Той я погледа и се усмихна.

— Ха-ха, много смешно, Тери. А сега какво? Днес имам да върша и друга работа. Освен това трябва да се срещна с твоите приятелчета от Бюрото.

— Стой при мен. И ако искаш да знаеш, не са ми приятелчета. — Той включи двигателя и потегли напред. — Слушай, наистина ли мислиш, че колата е толкова прашна?