Майкъл Конъли
Примката на совата (2)

1

— Някой идва.

Тери Маккейлъб се озърна към жена си, после проследи погледа й надолу към лъкатушния път. По нагорнището бавно пълзеше малък двуместен електромобил. Платненият навес отгоре закриваше лицето на шофьора.

Тери и Грасиела седяха на задната веранда на къщата, която бяха наели на Ла Меса Авеню. Оттук се разкриваше изглед към тесния криволичещ път под тях, сетне към целия Авалон, пристанището и залива Санта Моника, отвъд който се мержелееха неясните очертания на отсрещния бряг. Точно заради тази гледка бяха избрали да се заселят тук след пристигането си на острова. Но преди жена му да проговори, Тери бе гледал не пейзажа, а бебето в скута й. Нищо не го интересуваше повече от големите, сини и доверчиви очи на дъщеря му.

Докато електромобилът минаваше под тях, Маккейлъб зърна изписания отстрани номер на агенцията за коли под наем. Значи не беше местно посещение. Човекът навярно пристигаше с ферибота от континента. И все пак чудно откъде знаеше Грасиела, че идва точно при тях, а няма да се отправи към някоя от съседските къщи.

Не я попита — тя и друг път бе имала верни предчувствия. Просто изчака. Електромобилът изчезна зад завоя и не след дълго на вратата се почука, Грасиела отиде да отвори и когато се върна, след нея вървеше една жена, която Маккейлъб не бе виждал от три години насам.

Когато зърна детето в ръцете му, детектив Джей Уинстън се усмихна. Усмивката бе искрена, но същевременно и малко разсеяна, както често става при първа среща с бебе. По дебелата зелена папка в едната й ръка и видеокасетата в другата Маккейлъб разбра, че Уинстън е дошла тук със задача. Смъртоносна задача.

— Как я караш, Тери? — попита тя.

— По-добре от това няма накъде. Нали познаваш Грасиела?

— Разбира се. А това тук кой е?

— Сиси.

Маккейлъб никога не употребяваше цялото име на дъщеря си пред външни хора. Наричаше я Сиело само когато останеше насаме с нея.

— Сиси — повтори Уинстън и помълча, сякаш чакаше някакво обяснение за името. След като не го получи, тя добави: — На колко месеца е?

— Почти четири. Едричка е „за възрастта си“.

— Да, виждам. Ами момчето… къде е?

— Реймънд — каза Грасиела. — Днес излезе с приятели, защото Тери имаше клиенти на яхтата. Отидоха в парка да играят бейзбол.

Разговорът вървеше някак нелепо и разпокъсано. Уинстън или не се интересуваше, или просто не бе свикнала да говори на банални теми.

— Искаш ли нещо за пиене? — предложи Маккейлъб, докато подаваше детето на Грасиела.

— Не, благодаря. Пих кока-кола на ферибота.

Сякаш усетило всеобщото притеснение или просто възмутено, че го прехвърлят от ръка на ръка, бебето се разплака и Грасиела каза, че ще го отнесе вътре. Двамата останаха сами на верандата. Маккейлъб посочи кръглата маса, на която обикновено вечеряха, след като бебето заспеше.

Хайде да седнем.

Той настани Уинстън на стола, от който се разкриваше най-добър изглед към пристанището. Тя остави зелената папка върху масата и сложи отгоре касетата.

— Същинска прелест — каза Уинстън.

— Да, изумителна е. Мога да я гледам по цели…

Той млъкна и се усмихна, защото разбра, че е имала предвид гледката, а не детето. Уинстън също се усмихна.

— И тя е красива, Тери. Наистина. А ти изглеждаш страхотно с този тен.

— Често излизам с яхтата.

— А как си със здравето?

— Нямам от какво да се оплача, освен от хапчетата, които ме карат да взимам. Но така е вече трета година и отдавна съм свикнал. Мисля, че съм на чисто, Джей. Просто трябва да продължавам с проклетите хапчета и толкоз.

Усмивката го превръщаше в същинско олицетворение на здравето. Кожата му беше потъмняла от слънцето, а с косата бе станало точно обратното. Късо подстригана и грижливо сресана, сега тя изглеждаше почти руса. От работата на яхтата мускулите на ръцете и плещите му бяха укрепнали. Единствената издайническа подробност се криеше под ризата — двайсет и пет сантиметров белег от трансплантацията.

— Отлично — каза Уинстън. — Ти май си живееш добре тук. Ново семейство, нов дом… далече от всичко.

Тя помълча и изви глава, като че искаше наведнъж да обхване цялата гледка, острова и живота на своя събеседник. Маккейлъб винаги бе смятал Джей Уинстън за привлекателна, макар и не прекалено женствена. Тя имаше дълга до раменете тъмноруса коса. Докато работеха заедно, нито веднъж не я бе виждал да се гримира. Но пък имаше зорки, проницателни очи и заразителна, малко печална усмивка, сякаш навсякъде виждаше едновременно и веселото, и тъжното. Днес беше облечена с черни джинси, черно яке и бяла тениска. Изглеждаше хладнокръвна и издръжлива, а Маккейлъб знаеше от опит, че е точно такава. Имаше навика по време на разговор често да отмята кичур коса зад ухото си. Кой знае защо, това му се струваше чаровно. Понякога си мислеше, че ако не бе връзката с Грасиела, навярно би се опитал да опознае Джей Уинстън по-отблизо. Усещаше, че и тя инстинктивно разбира това.

— Чувствам се малко виновна задето дойдох — каза Уинстън. — В известен смисъл.

Маккейлъб кимна към папката и касетата.

— Дошла си по работа. Можеше просто да позвъниш, Джей. Така щеше да спестиш време.

— Но ти не ни остави нито нов адрес, нито телефон. Сякаш не искаше хората да знаят къде се спотайваш.

Тя отметна кичур коса зад лявото си ухо и пак се усмихна.

— Не е точно така — каза Маккейлъб. — Просто не вярвах, че някои би искал да, знае къде съм. Как ме откри?

— Поразпитах из пристанището за яхти на отвъдния бряг.

— На отвъдния бряг… Тук му казваме просто отсреща.

— Добре де, отсреща. В канцеларията на пристанището ми казаха, че още си пазиш мястото там, но обикновено яхтата е на острова. Пристигнах с ферибота, наех моторница и обикалях из залива, докато я открих. Твоят приятел беше на борда. Той ми обясни как да стигна дотук.

— Бъди.

Маккейлъб извърна глава към пристанището и откри с поглед „Попътно вълнение“. Беше на по-малко от километър. Видя как Бъди Локридж се привежда на кърмата. След две-три секунди разбра, че Бъди мие скрипеца с прясна вода от резервоара.

— И тъй, какво става, Джей? — попита Маккейлъб, без да поглежда Уинстън. — Сигурно нещо важно, щом си предприела такова пътуване през почивния ден. Предполагам, че почиваш в неделя.

— Обикновено.

Тя бутна касетата настрани и разгърна папката. Маккейлъб се обърна. Макар да гледаше текста наопаки, веднага разбра, че първата страница е стандартен полицейски доклад за убийство — така започваха всички досиета, с които бе работил. Оттам се тръгваше. Той плъзна очи към адреса. Престъплението бе станало в Западен Холивуд.

— Надявах се да хвърлиш едно око на случая. В свободното си време, естествено. Според мен е от твоята категория. Прегледай го, може би ще ми посочиш нещо, което съм пропуснала.

Той бе разбрал за какво ще го моли още щом видя папката в ръката й. Но сега след като чу молбата, усети изблик на смесени чувства. От една страна, го обземаше възбуда при мисълта да се върне към предишния живот. Същевременно изпитваше и вина, че въвежда смъртта в този дом, изпълнен докрай с щастие и нов живот. Озърна се към отворената врата да види дали Грасиела не ги наблюдава. Нямаше я.

— От моята категория? — повтори той. — Ако е сериен убиец, не бива да губиш време. Бягай в Бюрото, свържи се с Маги Грифин. Тя ще…

— Направих го, Тери, И пак опрях до теб.

— Кога е станало?

Тя откъсна поглед от папката и вдигна очи към него.

— Преди две седмици.

— На Нова година?

Тя кимна.

— Първото убийство за годината. Поне в област Лос Анджелис. Някои хора смятат, че истинското хилядолетие започва едва тази година.

— Смяташ ли, че е някой смахнат на тази тема?

— Не знам кой е, но има нещо смахнато. Според мен. Затова съм тук.

— Какво ти казаха в Бюрото? Отнесе ли досието на Маги?

— Не си в час, Тери. Маги я върнаха в Куонтико. През последните години работите там не вървят и отдел „Науки за поведението“ я изтегли обратно. Вече нямаме група в Лос Анджелис. Да, разговарях с нея. Само че по телефона. Тя пусна данните през компютъра и удари на камък. Сега съм в списъка на чакащите за психологически портрет или каквато и да било друга помощ. Знаеш ли, че през двата дни около Нова година в цялата страна са извършени трийсет и четири убийства, вдъхновени от хилядолетието? В момента Бюрото е затрупано с работа и по-големите отдели като нашия остават да висят на опашката, защото началството смята, че помощта ще е най-потребна на малките отдели, които нямат толкова опит, квалификация и хора.

Уинстън изчака Маккейлъб да осъзнае всичко това. Той разбираше позицията на Бюрото. Нещата винаги опираха до подбор и разпределение.

— Нямам нищо против да потрая месец-два, докато Маги или някой друг отдели време за мен — продължи Уинстън, — но инстинктът ми подсказва, че не бива да чакаме, Тери. Ако имаме работа със сериен убиец, един месец може да се окаже твърде много. Затова реших да дойда при теб. Здравата съм закъсала и може би ти си последната ни надежда да стъпим на твърда почва. Още помня Гробаря и Кодовия убиец. Знам какви чудеса можеш да извършиш с едно досие и кратък видеозапис от местопрестъплението.

Последните думи прозвучаха фалшиво и Маккейлъб си помисли, че това е първият й погрешен ход. Но иначе тя изглеждаше съвсем искрена в убеждението си, че търсеният убиец може да нанесе нов удар.

— Отдавна съм извън играта, Джей — започна той. — Ако изключим онази история със сестрата на Грасиела, не съм участвал в…

— Я стига, Тери. Не ме будалкай, ако обичаш. Можеш да си седиш тук всеки ден с бебето в скута, но това няма да промени факта кой беше и какво вършеше. Познавам те. Отдавна не сме се виждали, но те познавам. И знам, че не минава и ден, без да си спомниш някои случаи. Нито ден. — Тя помълча и се втренчи в Маккейлъб. — Може да са ти сменили сърцето, но не и онова, което имаше в него, нали ме разбираш?

Маккейлъб извърна глава и пак се загледа надолу към яхтата. Сега Бъди седеше в шезлонга, с крака на парапета. Вероятно държеше бира, но от толкова далече не можеше да се види.

— Като те бива толкова да разбираш хората, за какво съм ти аз?

— Може и да ме бива, но по-добър от теб не съм виждала. По дяволите, дори онези от Куонтико да не бяха затрупани с работа чак до Великден, пак щях да предпочета теб. Сериозно. Ти беше…

— Добре, Джей, престани да ми правиш четки, бива ли? Имам си самочувствие и без…

— Тогава какво ти трябва?

Той пак я погледна.

— Просто мъничко време. Трябва да го обмисля.

— Тук съм, защото предчувствам, че не разполагам с време.

Маккейлъб стана, пристъпи до парапета и зарея поглед към морето. Откъм континента се задаваше ферибот. Знаеше, че е почти празен. През зимните месеци не идваха много посетители.

— Корабът идва — каза той. — Движи се по зимното разписание, Джей. Побързай да го хванеш, иначе ще висиш тук цяла нощ.

— Ако трябва, ще заръчам да ми пратят хеликоптер. Тери, моля те за един ден, не повече. Дори само една нощ. Тази нощ. Сядаш, четеш досието, гледаш записа и утре сутрин ми казваш по телефона какво си видял. Може да не е нищо ново. Но може и да видиш нещо, което сме пропуснали, или пък да ти хрумне свежа идея. Само за гони те моля. Според мен не е много.

Маккейлъб откъсна поглед от идващия ферибот, обърна се и подпря гръб на парапета.

— Не е много за теб, защото си вътре в живота. Аз не. Аз съм отвън, Джей. Върна ли се макар и за ден, всичко ще се промени. Дойдох тук, за да започна от нулата и да забравя всичко, в което ме биваше. За да открия, че ме бива и в други неща. Като баща и съпруг, например.

Уинстън стана и пристъпи към парапета. Спря до Маккейлъб, но се загледа към пейзажа, докато той не откъсваше очи от къщата. После заговори тихо. Ако Грасиела слушаше от някой прозорец, нямаше да я чуе.

— Спомняш ли си какво ми каза покрай онази история със сестрата на Грасиела? Каза, че си получил втори живот и за това трябва да има някаква причина. Сега изграждаш този живот със сестра й, с нейния син и дори със свое собствено дете. Това е чудесно, Тери, казвам го откровено. Но то не може да е причината, която търсиш. Може да мислиш другояче, но грешиш. И дълбоко в душата си знаеш, че е така. Ти умееше да ловиш онези хора. Как можеш да се задоволиш с някакъв си риболов?

Маккейлъб кимна леко и тутакси се смути, че отстъпва толкова бързо.

— Остави материала — каза той.

— Ще ти се обадя, когато мога.

На път към вратата Уинстън се озърна за Грасиела, по не я видя.

— Сигурно е вътре при бебето — каза Маккейлъб.

— Добре, кажи й довиждане от мое име.

— Непременно.

Настана неловко мълчание. Когато най-сетне стигнаха до вратата и Маккейлъб посегна да отвори, Уинстън попита:

— Е, какво е да си баща, Тери?

— Най-хубавото и най-лошото на света.

Това беше дежурният отговор. Той се позамисли, сетне добави нещо, за което бе мислил, без да го споделя дори с Грасиела:

— То е като да живееш през цялото време с пистолет на тила.

Уинстън се смути и дори сякаш се разтревожи.

— Как така?

— Защото знам, че ако с нея се случи нещо, каквото и да било, вече няма живот за мен.

Тя кимна.

— Мисля, че те разбирам.

Уинстън прекрачи прага. На тръгване изглеждаше някак нелепо. Опитна следователка, седнала в миниатюрно двуместно електромобилче.