Робърт М. Пърсиг
Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет (33) (Изследване на стойностите)

32

Докато караме край храстите с листа сякаш от восък по брега на Мансанита, отново си спомням израза на Крис. „Знаех си“ — казва той.

Мотоциклетът взема без усилие всеки завой, накланя се съобразно инерцията и скоростта и центърът на тежестта застава под съответния ъгъл спрямо пътя. Край нас е пълно е цветя и изненадващи гледки, тесни завои един след друг, така че целият свят се търкаля и върти, издига и спуска.

„Знаех си“ — каза той. Изниква в съзнанието ми като някакъв дребен факт, задърпал откъм отсрещния край рибарската корда и казващ, че не е толкова дребен, колкото си мисля. Това му е било в главата дълго време. Години. Всички грижи, които ни е създавал, стават по-понятни. „Знаех си“ — казва той.

Трябва да е чул нещо преди години и в детското си съзнание е объркал всичко. Онова, което Федър казваше винаги, — което аз казвах винаги — преди години, а Крис навярно го е вярвал и оттогава го е криел у себе си.

Свързани сме помежду си по начини, които никога не можем да разберем напълно, може би изобщо не ги разбираме. Той винаги е бил истинската причина да изляза от болницата. Ако го бях оставил да израсне сам, това действително би било лошо. И в съня също той все се опитваше да отвори врата.

Аз изобщо не съм го носел. Той е носел мен!

„Знаех си“ — казва той. Продължава да подръпва кордата и да повтаря, че моят голям проблем може да не е толкова голям, колкото си мисля, защото отговорът е точно под носа ми. За бога, освободи го от товара му! Нека отново бъде една личност!

Обгръща ни плътен въздух, изпълнен с особени ухания от цъфналите дървета и храсти. Навътре от брега студът си е отишъл и жегата отново се стоварва върху ни. Просмуква се през якето и дрехите ми и изсушава влагата вътре. Ръкавиците, които бяха потъмнели от влага, започват да изсветляват. Океанската влага май така се е просмукала до мозъка на костите ми, че съм забравил какво е това топлина. Започва да ми се приспива и в една малка клисура пред нас забелязвам отбивка и дървена маса. Когато стигаме до нея, изключвам двигателя и спирам.

— Спи ми се — казвам на Крис. — Ще дремна малко.

— И аз — отвръща той.

Задремваме и когато се събуждаме, аз се чувствам много отпочинал — по-отпочинал от когато и да било. Вземам якето на Крис и моето и ги натиквам под ластиците, с които сме вързали багажа на мотоциклета.

Толкова е горещо, че ми се иска да се откажа от каската. Спомням си, че в този щат те не са задължителни. Завързвам я към един от ластиците.

— Сложи и моята там — казва Крис.

— По-безопасно е с нея.

— Но ти не слагаш своята.

— Добре — съгласявам се аз и закрепвам и неговата.

Пътят продължава да се вие и лъкатуши сред дърветата. Прави остри стръмни завои и се плъзга от една гледка в друга сред шубраци и после пак на открито, откъдето виждаме каньони, проснати под нас.

— Красиво! — крещя на Крис.

— Няма защо да викаш.

— О! — сещам се аз и се смея.

Когато човек е без каска, може да си говори с обикновен глас. След всички тия дни!

— Все пак е красиво — повтарям аз.

Има повече дървета, шубраци и дъбрави. Става по-топло. Крис се обляга на рамото ми, аз леко се извръщам и виждам, че се е изправил на стъпенките.

— Това е малко опасно — казвам му.

— Не е. Мога да преценя.

Вероятно може.

— Внимавай все пак.

След малко, когато се врязваме в един остър завой под няколко надвиснали дървета, той казва „ох“, след малко „ах“ и после „у-у-у“. Някои клони висят така ниско над пътя, че могат да го пернат по главата, ако не внимава.

— Какво има? — Питам аз.

— Толкова е различно.

— Кое?

— Всичко. Досега изобщо не виждах нищо от раменете ти. През клоните на дърветата слънчевите лъчи изписват особени, красиви, фигури върху пътя. Пред очите ми бързо се редува ту тъмно, ту светло. Влизаме в един завой и после излизаме горе на открито под слънцето.

Това е истина. Никога не съм си давал сметка. През цялото време той е виждал само гърба ми.

— Какво виждаш сега?

— Всичко е по-друго.

Пак влизаме в горичка и той пита:

— Не те ли е страх?

— Не, свиква се.

След малко:

— Ще мога ли да имам мотоциклет, когато порасна?

— Ако се грижиш за него.

— Какво трябва да се прави?

— Много неща. Нали гледаш мене.

— Ще ми покажеш ли всичко?

— Разбира се.

— Трудно ли е?

— Не, ако имаш вярна нагласа. Трудното е да си изработиш вярна нагласа.

— О!

След малко забелязвам, че пак е седнал на седалката. После казва:

— Тате?

— Какво?

— Ще мога ли да си изработя вярна нагласа?

— Предполагам. Мисля, че няма да имаш особено трудности.

И така караме напред и напред, през Юкия, Хопленд и Клавърдейл, надолу към царството на виното. Милите по свободния път^[1] сякаш се леят. Двигателят, пренесъл ни през половината континент, все така си бръмчи, безразличен към всичко освен към собствените си вътрешни сили. Минаваме Асти и Санта Роса, Питълума и Новейтоу по свободната магистрала, която става все по-широка и пълна, гъмжаща от коли и камиони, автобуси, натъпкани с хора, и скоро край пътя се виждат къщи, лодки и водите на залива.

Изпитанията, разбира се, нямат край. Съдено е нещастия и беди да има, докато свят светува, но сега се е появило едно чувство, което го нямаше по-рано и което не е само повърхностно, а всепроникващо: спечелихме. Сега ще бъде по-добре. Тия неща човек някак си ги усеща.