Робърт М. Пърсиг
Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет (4) (Изследване на стойностите)

3

Докато излезем от долината на Червената река, буреносните облаци са навсякъде и почти над нас.

Джон и аз обсъдихме положението в Брекънридж и решихме да продължаваме, докато бъдем принудени да спрем.

Няма да чакаме дълго. Слънцето се е скрило, духа студен вятър и стена с различни оттенъци на сивото се надига застрашително около нас.

Изглежда огромна, съкрушителна. И прерията е огромна, но огромността на надвисналата над нея зловеща сива маса плаши. Сега пътуваме оставени на милостта й. Къде и кога ще започне, не зависи от нас. Можем само да наблюдаваме как идва все по-близо и по-близо.

Там, където най-тъмносивото се слива със земята, преди малко се виждаше градче — няколко малки постройки и водна кула, — което сега е изчезнало. Скоро ще започне. Не виждам селища, така че просто ще трябва да се носим с пълна скорост напред.

Изравнявам се с Джон и махвам напред, което означава: „По-бързо!“ Той кима и дава газ. Оставям го да се отдалечи малко, после изравнявам скоростта си с неговата. Машината реагира превъзходно — седемдесет… осемдесет… осемдесет и пет… сега вече действително усещаме вятъра и навеждам глава, за да намаля съпротивлението… деветдесет. Стрелката на скоростомера се люшка напред-назад, но оборотомерът устойчиво сочи девет хиляди… около деветдесет и пет мили в час… поддържаме тази скорост… на движение… Твърде голяма, за да следя банкета… Посягам напред и включвам фара просто за всеки случай. Но той е необходим, така или иначе. Притъмнява много.

Фучим през откритата равнина, никъде никаква кола, тук-там по някое дърво, а пътят е гладък, чист и двигателят „спи“ с един висок звук, който казва, че всичко е наред. Става все по-тъмно и по-тъмно.

Светкавица и трясна гръмотевица почти се застъпват. Разтърсва ме, а Крис сега е долепил глава до гърба ми. Няколко предупреждаващи капки дъжд… при тази скорост те са като карфици. Отново светкавица и тряс! и всичко блясва… а после в блясъка на следващата светкавица тази селска къща… тази вятърна мелница… о, Господи, той е бил тук!… намалявам… този път е негов път… ограда и дървета… и скоростта пада до седемдесет, после шестдесет, после петдесет и пет и я задържам там.

— Защо намаляваме? — вика Крис.

— Много беше бързо!

— Не, не е.

Кимвам в знак, че е било.

Къщата и водната кула са отминали и сега се появява малка отводнителна канавка и напречен път, който води далеч към хоризонта. Да… точно така, мисля си. Точно така е.

— Те са много пред нас! — крещи Крис. — Засили!

Завъртам глава.

— Защо не? — крещи той.

— Не е безопасно!

— Но те изчезнаха!

— Ще почакат.

— Засили.

— Не — клатя глава. Просто предчувствие. Когато си с мотоциклет, трябва да му се доверяваш — и задържам на петдесет и пет.

Дъждът завалява, но пред нас виждам светлините на град… Знаех, че е там.

Когато пристигаме, Джон и Силвия са под първото дърво край пътя и ни чакат.

— Какво стана?

— Намалихме.

— Това знаем. Някаква повреда ли?

— Не. Хайде да се измъкнем от тоя дъжд.

Джон разправя, че на другия край на града има хотел, но аз му казвам, че има по-хубав, ако свием надясно при реда тополи след няколко пресечки.

При тополите завиваме, преминаваме няколко пресечки и се появява малък мотел. Пред рецепцията Джон се оглежда и казва:

— Това място е добро. Кога си идвал по-рано?

— Не си спомням — отвръщам.

— Тогава откъде го знаеш?

— Интуиция.

Поглежда към Силвия и клати глава.

Силвия ме наблюдава мълчаливо от известно време. Забелязва, че се подписвам в книгата с несигурна ръка.

— Изглеждаш много блед — казва тя. — Да не те е разтърсила светкавица?

— Не.

— Изглеждаш, като да си видял призрак.

Джон и Крис ме гледат и аз се извръщам към вратата. Все още вали силно, но ние притичваме към стаите. Багажът върху мотоциклетите е покрит и изчакваме бурята да отмине, преди да го свалим.

След като дъждът спира, небето малко просветлява. Но от двора на мотела виждам през тополите, че една друга тъмнина, тази на нощта, се готви да настъпи. Отиваме пеша в града, вечеряме и докато се върнем, дневната умора се стоварва отгоре ми. Почиваме почти неподвижни в металните столове в двора на мотела, бавно пием пинт^[1] уиски, който Джон донесе заедно с малко сода от хладилника на мотела. Прониква в гърлото бавно и приятно. Студен нощен вятър шумоли в листата на тополите край пътя.

Крис пита какво ще правим по-нататък. Нищо не може да измори това дете. Новото и непознатото около мотела го възбужда и той ни кара да пеем песни, както правят те по лагерите.

— Не сме много добре с пеенето — казва Джон.

— Да си разправяме приказки тогава — казва Крис. Мисли известно време. — Знаете ли някакви хубави приказки за призраци? Всички деца в нашата колиба разправяха приказки за призраци вечер.

— Ти ни разкажи някоя — казва Джон.

И той разказва. Забавно е да ги слушаш. Някои от тях не съм чувал, откак бях на негова възраст. Казвам му това и Крис иска да чуе някоя от моите приказки, но аз не мога да си спомня нито една.

След малко пита:

— Ти вярваш ли в призраци?

— Не — казвам.

— Защо не?

— Защото са не-на-уч-ни.

Начинът, по който казвам това, кара Джон да се усмихне.

— Те не са материални — продължавам аз, — нямат енергия и затова според законите на науката не съществуват освен в съзнанието на хората.

Уискито, умората и вятърът от дърветата започват да ми мотаят главата.

— Естествено — добавям, законите на науката също не са материални и нямат енергия и затова не съществуват освен в съзнанието на хората. Най-добре е човек да има чисто научен подход към тия неща и да не вярва нито в призраци, нито в законите на науката. Така е най-сигурно. По този начин не остава кой знае какво, в което да се вярва, но това Също е научно.

— Не разбирам за какво говориш — казва Крис.

— Шегувам се.

Крис се разстройва, когато говоря така, но не мисля, че това го наранява.

— Едно от момчетата в лагера ми каза, че вярва в призраци.

— Просто те е премятал.

— Не, не. Казва, че когато хората не ги погребват както трябва, духовете им се връщат и преследват другите хора. Той наистина вярва в това.

— Просто те е премятал — повтарям аз.

— Как му е името? — пита Силвия.

— Том Бялата мечка.

Джон и аз се споглеждаме, помислили изведнъж едно и също нещо.

— О, индианец! — казва той.

Аз се изсмивам.

— Май ще трябва да върна разговора малко назад — казвам. — Имах пред вид европейските духове.

— Каква е разликата?

Джон ще се пръсне от смях.

— Хвана те натясно — казва.

Мисля малко и казвам:

— Ами индианците понякога гледат другояче на нещата, не бих казал напълно погрешно. Науката не е част от индианските традиции.

— Том Бялата мечка казва, че майка му и баща му казали да не вярва в тия неща. Но баба му прошепнала, че са верни, така или иначе, и той си вярва.

Гледа ме умолително. Понякога действително иска да разбере истината. Да си майтапчия, не значи да си особено добър баща.

— Разбира се — отмятам се бързо, — и аз вярвам в призраци.

Сега Джон и Силвия ме гледат особено. Виждам, че няма да се измъкна леко от това положение и се стягам за дълго обяснение.

— Напълно естествено е — казвам — да се смятат за невежи европейците, които са вярвали в призраци, или индианците, които са вярвали в призраци. Научната гледна точка е сложила точка на всички други гледни точки, направила ги е да изглеждат примитивни, така че ако човек днес говори за призраци или духове, смята се, че е невеж или може би смахнат. Почти е невъзможно човек да си представи свят, в който действително биха могли да съществуват призраци. Джон кима утвърдително и аз продължавам:

— Моето собствено мнение е, че интелектът на съвременния човек не е чак толкова по-висш. Коефициентите за интелигентност не са чак толкова различни. Онези индианци и средновековни хора са били точно толкова интелигентни, колкото сме и ние, но контекстът, в който са мислели, е бил съвършено различени В онзи контекст на мислене призраците и духовете са точно толкова реални, колкото са атомите, елементарните частици, фотоните и квантите за съвременния човек. В този смисъл аз вярвам в духове. Съвременният човек също има своите призраци и духове.

— Кои?

— Ами законите на физиката и логиката… бройната система… принципът на алгебричното заместване. Това са призраци. Ние просто така дълбоко им вярваме, че те изглеждат истински.

— За мен изглеждат истински — казва Джон.

— Не разбирам — казва Крис.

И така, аз продължавам:

— Например изглежда съвсем естествено да допуснем, че земното привличане и законът за земното привличане са съществували преди Исак Нютон. Глупаво би било да се мисли, че до XVII век не е имало земно привличане.

— Разбира се.

— Добре, кога в такъв случай се е появил този закон?

Винаги ли е съществувал?

Джон сбърчва чело, чуди се какво целя.

— Онова, към което се стремя — казвам аз, — е да ви наведа на мисълта, че преди началото на света, преди да са били образувани слънцето и звездите, преди първоначалното зараждане на каквото и да било законът за гравитацията е съществувал.

— Разбира се.

— Седял си е така, без собствена маса, без собствена енергия, нито в съзнанието на някого, защото този някой не го е имало, нито в пространството, защото и пространство не е имало, нито никъде — този закон за гравитацията все пак е съществувал!

Сега Джон не изглежда толкова сигурен.

— Ако този закон е съществувал — казвам, — то аз, честна дума, не знам какво трябва да се направи, за да има нещо несъществуващо. Струва ми се, че законът за гравитацията е преминал всички изпитания по несъществуване, каквито има. Не можеш да измислиш нито един атрибут на несъществуването, който този закон да не притежава. Или поне един научен атрибут на съществуването, който да притежава. И все пак „здравият разум“ изисква да се вярва, че той съществува.

Джон казва:

— Струва ми се, че трябва да пообмисля това.

— Добре, но аз мога да предрека, че ако помислиш достатъчно дълго по въпроса, ще откриеш, че се въртиш, и въртиш, и въртиш, и въртиш, и въртиш в кръг, докато накрая стигнеш до единственото възможно, разумно, смислено заключение. Законът за гравитацията и самата гравитация не са съществували преди Исак Нютон. Всяко друго значение е безсмислено. А това означава — казвам аз, преди да може да ме прекъсне, — а това означава, че този закон за гравитацията не съществува никъде освен в главите на хората! Той е един призрак! Ние всички много нахално и самонадеяно сриваме призраците на другите, но сме точно толкова невежи и варвари, и суеверни, що се отнася до собствените ни призраци.

— Тогава защо всички вярват в закона за гравитацията?

— Масова хипноза. Под една твърде ортодоксална форма, известна като „образование“.

— Искаш да кажеш, че учителят хипнотизира децата, за да повярват в закона за гравитацията?

— Разбира се.

— Това е абсурдно.

— Чувал си за ролята на визуалния контакт в класната стая? Всеки свързан с образованието подчертава тази роля. Но никой не я обяснява.

Джон клати глава и ми сипва още. Слага ръка пред устата си и с шеговита реплика се обръща към Силвия:

— А обикновено изглежда нормален.

Парирам го:

— Това е първото нормално нещо, което съм казал от седмици. През останалото време се правя на побъркан от XX век, точно както и вие. Така че да не привличам вниманието. И нека да ти го повторя — казвам. — Ние вярваме, че безплътните думи на сър Исак Нютон са си седели в средата на нищото милиарди години преди той да се роди и че по един магически начин той е открил тия думи. Те винаги са си били там, дори и когато не са били приложими към нищо. Постепенно се образувал светът и те се приложили към него. Всъщност самите тези думи са били онова нещо, което е образувало света. Това, Джон, е нелепо.

Проблемът, противоречието, с което учените не могат да се справят, е умът. Умът няма маса или енергия, но те не могат да не се съобразяват с определящото му значение за всичко, което вършат. Логиката съществува в ума. Числата съществуват само в ума. Аз не се тревожа, когато учените казват, че призраците съществуват в ума. Само едно нещо ме поразява. Науката също съществува само в ума на хората. От това не става по-малко реална. Нито пък призраците:

Те само ме гледат и аз продължавам:

— Законите на природата са човешки измислици, както и призраците. Законите на логиката, на математиката също са човешки измислици като призраците. Цялата проклета работа е човешка измислица, включително и идеята, че не е човешка измислица. Светът изобщо не съществува вън от човешкото въображение. Целият е един призрак и в древността се е смятало, че е призрак, целият калпав свят, дето живеем в него. Той се управлява от призраци. Ние виждаме онова, което виждаме, защото призраците ни го показват, призраците на Мойсей и Христос, Буда и Платон, Декарт и Русо, Джеферсън и Линкълн и още, и още, и още. Исак Нютон е един много добър призрак. Един от най-добрите. Човешкият здрав разум не е нещо друго освен гласовете на хиляди и хиляди от тези призраци на миналото. Призраци и още призраци. Призраци, които се опитват да намерят своето място сред живите.

Джон изглежда твърде потънал в размисъл, за да говори. Силвия обаче е възбудена.

— Откъде ти идват наум тия идеи? — пита тя.

Готвя се да им отговоря, но не го правя. Имам чувството, че вече съм докарал нещата до допустимия предел, дори може би съм го прехвърлил и е време да спра.

След малко Джон казва:

— Хубаво е, че отново ще видим планините.

— Да, хубаво е — съгласявам се аз. — Да пием една последна глътка за това!

Свършваме бутилката и се разотиваме по стаите.

Погрижвам се Крис да си измие зъбите и го оставям да мине с обещанието, че ще вземе душ сутринта. Възползувам се от старшинството си и заемам леглото до прозореца. След като загасяме лампата, той казва:

— Разкажи ми приказка за призраци.

— Току-що го направих отвън.

— Искам да кажа, истинска приказка с призраци.

— Това бе най-истинската приказка с призраци, която ще чуеш някога.

— Знаеш какво имам предвид. От другите.

Мъча се да си припомня някоя от обикновените.

— Знаех толкова много от тях, когато бях дете, Крис, но съм ги забравил всичките — казвам. — Време е да спим. Всички трябва да ставаме рано утре.

Ако не се смята вятърът в капаците на прозорците на мотела, тихо е. Мисълта за всичкия тоя вятър, понесъл се срещу нас през откритите поля на прерията, е успокояваща и ме унася.

Вятърът се засилва и после отслабва, после се засилва и въздъхва и пак отслабва… тръгнал от толкова много мили.

— Познавал ли си някога призрак? — пита Крис.

Полузаспал съм.

— Крис — казвам, — някога познавах един човек, който прекара живота си, цял-целеничък, като не правеше нищо друго освен да търси призрак и това си бе чиста загуба на време. Така че заспивай.

Твърде късно разбирам грешката си.

— Намери ли го?

— Да, намери го, Крис.

Все още се надявам, че той ще заслуша вятъра и ще престане да задава въпроси.

— И какво направи тогава?

— Хубавичко го натупа.

— И после?

— После той сам стана призрак — кой знае защо, смятах, че това ще приспи Крис, но то не го приспа, а само разсъни мен.

— Как се казва?

— Не го познаваш.

— Но как се казва?

— Няма значение.

— Добре де, как се казва все пак?

— След като това няма значение, Крис, казва се Федър. Не е име, което знаеш.

— Него ли видя от мотоциклета в бурята?

— Какво те кара да мислиш така?

— Силвия каза, че мислила, че си видял призрак.

— Просто така казват.

— Тате?

— Добре ще е, Крис, това да е последният ти въпрос, иначе ще се разсърдя.

— Само щях да кажа, че ти никак не говориш като другите.

— Да, Крис, знам това — казвам. — То създава проблеми. А сега спи.

— Лека нощ, тате.

— Лека нощ.

След половин час той диша равномерно в съня си, а вятърът си е все така силен и аз съм напълно буден. Там, отвъд прозореца, в тъмнината — студеният вятър вее откъм пътя и се носи към дърветата с листа, блещукащи под лунната светлина — без съмнение Федър видя всичко. Нямам представа какво е правел там. Защо е дошъл тук вероятно никога няма да науча. Но беше тук, насочи ни към този странен път, беше с нас през цялото време. Няма спасение.

Ще ми се да можех да кажа, че не знам защо е тук, но боя се, трябва да призная, че знам. Идеите, нещата, които разправях за науката и призраците, и дори идеята за отдаването на работата и техниката в днешния следобед — те не са мои. А всъщност не съм имал нови идеи от години. Откраднати са от него. А той е наблюдавал. И затова е тук.

След това признание, надявам се, сега ще ми позволи малко да поспя.

Бедният Крис. „Знаеш ли приказки е призраци?“ — беше ме попитал. Бих могъл да му разкажа една, но самата мисъл ме плаши.

Наистина трябва да заспя.