Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Федър, или Метафизика на качеството (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Zen and the Art of Motorcycle Maintenance (An Inquiry Into Values), (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 45 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (юли 2007 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD (юли 2008 г.)

Издание:

Издателство „Парадокс“, 1993

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от fbinnzhivko)

28

Отчаянието нараства.

Както при ония внезапно наедряващи кадри в киното, за които знаеш, че не принадлежат на действителния свят, но все пак така ти се струва.

Студен, безснежен, ноемврийски ден. Вятърът навява прах през пролуките в прозорците на стара кола със зацапани стъкла. Крис, шестгодишен, седи до него, навлечен в пуловери, понеже отоплението не работи. През мръсните прозорци на колата виждат, че се движат към сиво безснежно небе, между стените на сиви и сиво-кафяви постройки с тухлени фасади, счупени стъкла по фасадите и боклуци по улиците.

— Къде сме? — пита Крис и Федър отвръща:

— Не знам — и наистина не знае, съзнанието му отсъствува. Загубил се е, носи се без посока по улиците.

— Къде отиваме? — пита Федър.

— При продавачите на двуетажни легла — отвръща Крис.

— Къде са те?

— Не знам. Може би ако просто си караме, ще ги видим.

И така, двамата си карат и карат по безкрайните улици и търсят продавачите на двуетажни легла, Федър иска да спре, да положи глава върху кормилото и малко да си почине. Саждите, и сивотата са проникнали в очите му и почти са заличили всички знания в главата му. Една улична табелка е като друга. Едно сиво-кафяво здание е като съседното. Напред и напред карат те и търсят продавачите на двуетажни легла. Обаче Федър знае — той никога няма да ги намери.

Крис започва да разбира бавно и постепенно, че нещо не е наред, че човекът, който води колата, всъщност вече не я води, че капитанът е мъртъв и колата е неуправляема, и той не разбира това, а само го усеща, и казва спри, и Федър спира.

Някаква кола отзад свири, но Федър не помръдва. Други коли свирят, и после други, и Крис в паника крещи: „Тръгвай!“ и Федър бавно и с огромно усилие натиска съединителя и включва на скорост. Бавно, като насън, колата отчаяно поема по улиците.

— Къде живеем? — пита Федър уплашения Крис.

Крис помни някакъв адрес, само че не знае как да стигне дотам. Съобразява, че ако разпита достатъчно много хора, ще намери пътя, и казва: „Спри колата“, и слиза, и пита за пътя, и води един побъркан Федър между безкрайните стени от тухли и счупени стъкла.

Часове след това те пристигат и майката е побесняла, задето са закъснели толкова. Не може да разбере защо не са намерили продавачите на двуетажни легла. Крис казва: „Търсихме навсякъде“, но хвърля към Федър кратък уплашен поглед, ужасен от нещо непознато. Оттук започва всичко за Крис.

Няма да се случи отново…

Мисля, че трябва да се отправя към Сан Франциско, да кача Крис в един автобус за дома, после да продам мотоциклета и да постъпя в болница… или това последното изглежда така безсмислено… не знам какво ще направя.

Пътуването няма да бъде напълно пропаднало. Поне ще има няколко хубави спомена от мен, когато порасне. Това малко намалява страха. Добре е да се заловя за тази мисъл. Ще се заловя.

Междувременно просто продължаваме нормално пътуването и се надяваме, че нещо може да се оправи. Нищо не изхвърляй! Никога, никога не изхвърляй нищо.

 

 

Отвън е студено! Прилича на зима! Къде сме, та е толкова студено? Трябва да сме високо над морското равнище. Надничам от спалния чувал и този път виждам скреж по мотоциклета. По хрома на резервоара той блести под ранните слънчеви лъчи. По черната рама, там, където слънцето огрява, се е превърнал отчасти във водни капки, които скоро ще се стекат към колелото. Много е студено, за да се излежаваме.

Спомням си праха под боровите иглички и обувам обувките внимателно, за да не го разбутам. При мотоциклета разопаковам всичко, изваждам егеровото бельо и си го слагам, после дрехи, после пуловер, после яке. Пак ми е студено.

Пристъпвам през пружиниращата прах към черния път, който ни е довел тук, и спринтирам по него между дърветата стотина фута, после преминавам към равномерно тичане и накрая спирам. Така е по-добре. Никакъв шум. Скреж има на малки петна и по пътя, но помежду им, където стигат ранните слънчеви лъчи, се топят влажни тъмни ивици. Толкова е бяло и прозирно, и недокоснато. Има и по дърветата. Връщам се тихо по пътя, сякаш да не смутя изгрева. Чувствува се ранната есен.

Крис още спи, а няма да можем да тръгнем, преди да се стопли. Подходящо време да регулирам мотоциклета. Отвивам крилчатата гайка от капака над въздушния филтър и измъквам изпод него износена и мръсна торбичка с инструменти. Ръцете ми са схванати от студа, а отгоре са набръчкани. Тези бръчки не са от студа. На четиридесет това е настъпващата старост. Слагам торбичката на седалката и я разтварям… ето ги… като да видиш отново стари приятели.

Чувам Крис, поглеждам отново през седалката и виждам, че се върти, но не става. Очевидно просто се върти насън. След малко слънцето грее по-силно и ръцете ми не са вече така схванати.

Готвех се да говоря малко за науката да се поддържа мотоциклет, стотиците неща, които се научават, докато човек върви напред, и които обогатяват работното ти всекидневие не само практически, но и естетически. Само че сега това ми се вижда твърде незначително, макар че не бива да го казвам.

А сега искам да поема друга насока, която завършва НЕГОВАТА история. Не я свърших всъщност, защото не мислех, че ще е необходимо. Но сега смятам, че би било подходящо да сторя това през времето, което остава.

Металът на тия инструменти е толкова студен, че пари ръцете. Но това е приятна болка. Тя е истинска, не е въображаема, и е тук, съвсем в дланта ми.

 

 

… Когато човек върви по една пътека и забележи, че друга пътека се отклонява встрани, да речем под тридесет градуса, а след това се отделя още една пътека под по-голям, да речем, четиридесет и пет градусов ъгъл, и още една пътека по-късно се отделя под деветдесет градуса, той започва да разбира, че там има някаква точка, към която водят всичките тия пътеки, и че много хора са сметнали, че си струва да се отиде там, и започва да се чуди дали от чисто любопитство да не вземе и той да отиде.

В своето търсене на концепция за качеството Федър непрекъснато виждаше отново и отново малки пътечки, които водеха към някаква точка от едната страна. Мислеше, че вече знае накъде, общо взето, водят те — към древна Гърция, — но се питаше дали не е пропуснал нещо там.

Беше попитал Сара, която много преди това бе идвала с лейката си да му внуши идеята за качеството, в кой етап на курса по английска литература се преподава качеството като предмет.

— Боже мой, отде да зная, аз не се занимавам с английски — бе казала тя, — аз се занимавам с класика. Моята област е гръцкият.

— Качеството влиза ли в гръцката мисъл? — бе попитал той.

— Качеството е във всяка частица от гръцката мисъл — бе отвърнала тя и той се замисли върху това. Понякога под приказките на старата мома му се струваше, че открива някаква мъдрост, сякаш като Делфийския оракул тя казваше неща със скрит смисъл, но не можеше да бъде сигурен.

Древна Гърция. Чудно е, че за тях качеството е било всичко, когато днес звучи странно дори да кажем, че качеството е реално. Какви невидими промени може да са настъпили?

Втора пътека към древна Гърция бе посочена от внезапния начин, по който целият въпрос „Какво е качество?“ бе запратен в систематичната философия. Той смяташе, че е приключил с тая област. А качеството я разкри цялата отново.

Систематичната философия е гръцка. Древните гърци са я въвели и са оставили завинаги своя отпечатък върху й. Твърдението на Уайтхед, че цялата философия не е нищо повече от „обяснения под линия на Платон“, може спокойно да бъде подкрепено. Бъркотията около реалността на качеството трябва да е започнала някъде там.

Трета пътека се появи, когато реши да премине от Боузмън към научната степен, която му бе необходима, за да преподава и по-нататък в университет. Искаше да продължи изследването си върху смисъла на качеството, което бе започнал като преподавател по английски. Но къде? И в коя наука?

Беше очевидно, че понятието „качество“ не беше част от една отделна дисциплина освен ако тя не е философия. А от опита си във философията знаеше, че по-нататъшните изследвания надали ще разкрият нещо във връзка с едно видимо мистично понятие в английската композиция, както се наричат часовете по съчинение.

Все по-ясно му ставаше, че няма да намери програма, по която да изучава качеството от позициите, които му изглеждаха правилни. Качеството бе не само извън която и да е академична дисциплина, то бе извън обхвата на методите на целия храм на разума. Що за университет щеше да е тоя, който приема докторска дисертация, а в нея дисертантът отказва да дефинира основното си понятие!

Дълго време изучава каталозите, преди да открие онова, което се надяваше, че търси. Имаше един университет, Чикагският, в който съществуваше междупредметната програма „Анализ на идеи и изследване на методи“. Изпитната комисия включваше професор по английски, професор по философия и професор по китайски, а председателят й бе професор по старогръцки! Ето кое за него изигра ролята на сигнална камбана!

Вече всичко е свършено по машината освен смяната на маслото. Събуждам Крис, прибираме нещата и тръгваме. Още е сънлив, но студеният вятър по пътя го разбужда.

Пътят се изкачва нагоре сред боровете. Няма толкова голямо движение днес. Тук-там в боровата гора тъмнеят вулканични скали. Питам се дали не спахме върху вулканична пепел. Имаше ли такова нещо — вулканична пепел? Крис казва, че е гладен, гладен съм и аз.

Спираме в Ла-пайн. Казвам на Крис да ми поръча шунка с яйца за закуска, докато сменя маслото.

От бензиностанцията наблизо взимам кварт масло и после върху чакъла зад ресторанта отвивам картерната пробка, оставям маслото да се източи, завивам пробката, наливам новото масло и когато свършвам, маслото върху щеката блести на слънцето бистро и безцветно, почти като вода. А-а-а-а-а-х!

Прибирам гаечния ключ, влизам в ресторанта, виждам Крис и моята закуска върху масата. Насочвам се към тоалетната, измивам се и се връщам.

— Как съм гладен! — казва той.

— Студена нощ беше — отвръщам аз. — Представяш ли си колко калории сме изгорили само за да оцелеем!

Яйцата са добри. Шунката също. Крис говори за съня и как се бил изплашил и с това въпросът е изчерпан. Има вид, сякаш се готви да попита нещо, после се отказва, после гледа през прозореца към боровете известно време и накрая се решава:

— Тате?

— Какво?

— Защо правим това?

— Кое?

— Само пътуваме през цялото време.

— Ами да видим страната… ваканция.

Отговорът май не го удовлетворява. Разбира, че нещо в него не е наред, но не знае какво е то.

Залива ме неочаквана вълна на отчаяние, както призори. Аз го лъжа. Ето какво не е наред.

— Само пътуваме и пътуваме — казва.

— Естествено. Какво друго би предпочел.

Не намира отговор.

Нито пък аз.

По пътя ми хрумва отговорът, че правим най-висококачественото нещо, което мога да измисля в момента, но това не би го задоволило повече от онова, което му казах. Не знам какво друго бих могъл да кажа. Рано или късно, преди да си вземем сбогом, ако нещата продължат да вървят така, ще трябва да си поговорим. Като го заслонявам от миналото, може би му нося повече вреда, отколкото полза. Ще трябва да чуе за Федър, макар да има доста неща, които никога няма да научи. Особено края.

 

 

Федър пристига в университета на Чикаго, обзет вече от мисли, така различни от ония, които вие или аз бихме разбрали, че ще ми е трудно да разкажа, дори да помнех всичко. Знам, че заместник-председателят на комисията го приема, когато председателят отсъствува, благодарение на преподавателския му опит и очевидна способност да разговаря интелигентно. Какво точно е казал, не се знае. След това чака няколко седмици да се завърне председателят с надежда да получи стипендия, но когато той се появява, протича разговор, състоящ се главно от един въпрос и никакъв отговор. Председателят пита:

— С каква материя се занимавате?

Федър отвръща:

— Английска композиция.

Председателят избухва:

— Това е методологическа област!

И с това разговорът фактически е приключил. След няколко незначителни приказки Федър се запъва, поколебава се, сбогува се и се връща обратно в планините. Това е същата негова черта, заради която по-рано пропада в университета. Блокирал е по един въпрос и не е в състояние да мисли за каквото и да било друго, докато курсът му си напредва и без него. Този път обаче той има на разположение цяло лято да разсъждава защо предметът му трябва да бъде материален или методологически и през цялото лято прави тъкмо това.

Под връхната граница на горския пояс яде швейцарско сирене, спи в легло от борови клонки, пие вода от планински потоци и мисли за качеството, за материалните и методологическите предмети.

Материята не се променя. Методът е недълговечен. Материята е свързана със строежа на атома. Методът е свързан с онова, което атомът прави. В техническите текстове съществува подобно разграничение между физическо описание и функционално описание. Един сложен агрегат се описва по-добре първо с оглед неговия строеж: съставните агрегати и части. След това се описва с оглед неговия метод: функциите му в тяхната последователност. Ако смесите физическото с функционалното описание, оплитате се напълно, а също и читателят.

Но да се прилага тази класификация към една цяла област на знанието, каквато е английската композиция, изглежда произволно и непрактично. Нито една академична дисциплина не съществува без материална или методологическа страна. А той не виждаше качеството да има някаква връзка с която и да било от двете. Качеството не е материя. Нито пък е метод. Ако човек строи къща, като използува отвее и нивелир, той прави това, защото за една права стена е по-малко вероятно да се срути, ще рече, има по-високо качество от една крива. Качеството не е метод. То е целта, към която е насочен методът.

„Материя“ и „материално“ всъщност съответствуват на „обект“ и „обективност“, които той бе отхвърлил, за да стигне до недуалистична концепция за качеството. Когато всичко е разделено на материя и метод, точно както и когато всичко е разделено на субекти и обекти, изобщо не остава място за качеството. Тезата му не би могла да бъде част от материален предмет, защото да приеме разделението материален-методологически, означаваше да отрече съществуването на качеството. Ако качеството трябваше да остане, концепцията за материален и методологически трябваше да си върви. Това би означавало разправия с комисията, нещо, което хич не му трябваше. Но го беше яд, задето унищожаваха цялото значение на онова, за което той говореше, още с първия си въпрос. Материален предмет? В какво ли прокрустово ложе се опитваха да го натикат? — чудеше се той.

Реши да проучи по-подробно характера на комисията и да се порови из библиотеките за тая цел. Чувствуваше, че тази комисия витае в някакви съвсем чужди нему области на мисълта. Дали можеха да се намерят допирни точки между техния модел на мислене и неговата — казано най-общо — мисловна нагласа?

Особено бе смутен от характера на обясненията за предназначението на комисията. Изглеждаха твърде объркващи. Цялото описание на работата на комисията бе странен образец на съвсем обикновени думи, подредени по най-обикновен начин, така че обяснението изглеждаше много по-сложно от онова, което опитваше да обясни. Това не бе сигналната камбана, чута от него преди.

Проучи всичко написано от председателя, до което можа да се добере, и тук отново се натъкна на странния начин на изразяване, забелязан в описанието на комисията. Стилът объркваше, защото бе напълно различен от онова, което бе забелязал у самия председател. Той в краткия разговор му направи впечатление на човек с много неспокоен ум и също така неспокоен нрав. А ето тук един от най-двусмислените и непроницаеми начини на писане, на които Федър бе попаднал. Имаше енциклопедични изречения, в които подлогът беше толкова отдалечен от сказуемото, че напразно го викаше в словесните дебри. Вметнати части бяха необяснимо защо вмъкнати в други вметнати части, които също толкова необяснимо се намираха в изречения, чиято връзка с предишните изречения в съзнанието на читателя бе мъртва, погребана и изтляла дълго преди точката.

Но най-забележителни от всички бяха удивителните и необясними струпвания на абстрактни категории, като че заредени с някакво специално значение, което никъде не беше изложено и чието съдържание можеше само да се гадае; те се трупаха една върху друга така бързо и плътно, че Федър разбра — няма как да проумее това, дето чете, камо ли да го оспорва.

Отначало помисли, че причина за затруднението е обстоятелството, че всичко това не е за неговата уста лъжица. Статиите предполагаха определени основни знания, които той няма. След това обаче забеляза, че някои от статиите са написани за аудитория, която няма как да притежава подобни знания, и тази хипотеза се разклати.

Втората му хипотеза бе, че председателят е „техник“ — един термин, който той използуваше за автор до такава степен отдаден на предмета си, че е загубил способност да общува с хората извън него. Но ако това бе така, защо комисията имаше толкова общо, нетехническо название — „Анализ на идеи и изследване на методи“? А личността на председателя не бе личност на техник. Така че и тази хипотеза не издържаше.

След време Федър престана да си блъска главата с реториката на председателя и опита да поразрови около самата комисия, като се надяваше, че това ще му помогне да разгадае всичко останало. Това се оказа правилният път. Започна да разбира къде е бедата.

Постановките на председателя бяха замаскирани — охранявани от огромните лабиринти на укрепления, така сложни и масивни, че бе почти невъзможно да се открие какво все пак охраняваха те вътре. Объркването от всичко това приличаше на объркването, което човек изпитва, когато влезе в стая, където току-що е привършил ожесточен спор. Всички мълчат. Никой не говори.

Запазил съм един спомен за Федър, застанал в мраморния коридор на някакво здание, явно в Чикагския университет, да се обръща към заместник-председателя на комисията като детектив в края на филма с думите:

— Пропуснали сме едно важно име в списъка на вашата комисия.

— Да? — казва заместник-председателят.

— Да — отвръща Федър с вид на пророк. — Аристотел…

Заместник-председателят е шокиран за момент, после почти като нарушител, който е заловен, но не чувствува вина, се смее високо и продължително.

— О, разбирам — казва той. — Вие не знаете… нищо за… — После премисля дали си заслужава да се доизкаже, решава, че не, и не казва нищо повече.

 

 

Стигаме до разклона за Крейтър лейк и тръгваме нагоре по един хубав път към националния парк, чист, подреден и добре поддържан. Наистина не би трябвало да е иначе, но и с този си вид не печели от гледна точка на качеството. Превръща се в музей. Така е било, преди да дойде белият човек — красиви застинали потоци лава, хилави дървета и нито една кутия от бира никъде — но сега, след като белият човек е тук, изглежда подправено. Може би администрацията на парка би трябвало да струпа поне един куп кутии от бира по средата на всичката тая лава и тогава паркът ще оживее. Липсата на бирени кутии обърква.

При езерото спираме, протягаме се и се смесваме благоразположено с малката тълпа туристи, които държат фотоапарати и викат по децата: „Не се приближавай много!“, виждаме кола и каравани с номера от най-различни щати, виждаме и кратерното езеро с усещането: „Е, ето го там“, точно каквото е по картичките. Наблюдавам туристите, които също имат вид на нещо неприсъщо за мястото. Нямам нищо против цялата тая работа, само ми се струва, че е неестествено и че качеството на езерото се задушава от това изтъкване. Когато изтъкнем, че нещо притежава качество, то — качеството — тръгва да си ходи. Качеството е нещо, което забелязваме с крайчеца на очите си, така че аз гледам езерото долу, но усещам едно особено качество от студеното, почти мразовито слънце отзад и, кажи-речи, стихналия ветрец.

— Защо дойдохме тук? — пита Крис.

— Да видим езерото.

Не му харесва. Усеща фалша и се намусва, като търси най-точния въпрос, за да изрази това.

— Хич не ми харесва — казва.

Една туристка го гледа с изненада, после с възмущение.

— Ами какво можем да направим, Крис? — питам аз. — Просто трябва да продължаваме, докато открием какво не е наред или защо не знаем какво не е наред. Разбираш ли?

Не отговаря. Дамата се преструва, че не слуша, но неподвижността й показва, че слуша. Отивам към мотоциклета и аз се опитвам да се замисля, но нищо не излиза. Виждам, че му се плаче и се извръща, за да не забележа това.

Криволичим надолу и паркът остава зад нас. Поемаме на юг.

Казах, че заместник-председателят на Комисията по анализ на идеи и изследвания на методи бе шокиран. Той бе шокиран от това, че Федър не знаеше, че е попаднал в полесражението на може би най-известния академичен спор на столетието — спор, който ректорът на един калифорнийски университет определи като последен опит в историята да се промени направлението на един цял университет.

Проучванията на Федър разкриха кратката история на това прочуто въставане срещу емпиричното образование, което бе протекло в началото на тридесетте години. Комисията по анализ на идеи и изследване на методи бе остатък от този опит. Водачи на въстанието бяха Робърт Мейнард Хъчинс, който бе станал ректор на Чикагския университет, Мортимър Адлър[1], чийто труд върху психологическите основи на закона за доказателствата бе нещо подобно на работата, извършвана от Хъчинс в Йейл, от Скот Буканън, философ и математик, и най-важният за Федър — сегашният председател на комисията, който по онова време е бил специалист по Спиноза и средните векове в Колумбийския университет.

Адлъровите проучвания върху доказателствата, обогатени с четене на класиците от западния свят, стигат до извода, че човешката мъдрост е напреднала сравнително незначително в днешно време. Адлър непрекъснато се връща към Тома Аквински, който взема Платон и Аристотел и ги прави част от своя средновековен синтез на гръцка философия и християнска вяра. Работата на Аквински и на гърците, както ги разбира той, за Адлър е връх на духовното наследство на Запада. Ето защо те дават аршин на всеки, който търси добрите книги.

 

В Аристотеловата традиция, както я интерпретират средновековните схоластици, човекът бива смятан за рационално животно, способно да търси, да определя добрия начин на живот и да го постига. Когато този „първи принцип“ бива възприет от ректора на Чикагския университет, отзвукът му в образователната система става неизбежен. Прочутата програма на Чикагския университет „Велики произведения“, реорганизацията на университета в аристотеловско направление и основаването на „колежа“, в който се въвежда изучаване на класиците от петнадесетгодишни ученици, това са част от резултатите.

Хъчинс бе отрекъл идеята, че емпиричното научно образование може автоматично да доведе до „добро“ образование. Науката е „свободна от ценности“. Неспособността й да обхване качеството като обект за изследване прави невъзможно за нея да създаде система от ценностите.

Адлър и Хъчинс се занимават основно с „необходимото“ в живота, с ценностите, с качеството и неговата база в теоретичната философия. Така че очевидно са отивали в същото направление като Федър, но по някакъв начин са стигнали до Аристотел и там са си останали.

Получи се сблъсък.

Дори ония, които бяха готови да приемат огромното значение, отдавано от Хъчинс на качеството, не проявиха склонност да признаят на Аристотеловата традиция правото да формулира ценности. Те настояваха, че никакви ценности не могат да бъдат твърдо установени и че една заслужаваща внимание съвременна философия няма защо да се позовава на идеи, отразени в книги от древни или средновековни времена. Цялата работа за много от тях изглеждаше просто алабализъм и хитруване.

На Федър не му беше много ясно как да си обясни това противоречие. Но то с положителност изглеждаше близко до областта, в която той искаше да работи. Той също смяташе, че никакви ценности не могат да бъдат твърдо установени, но според него това не бе причина ценностите да не се вземат предвид или да се приема, че те не съществуват като реалност. Той също не бе съгласен с това, Аристотеловата традиция да определя ценности, но не мислеше, че не бива да се съобразяваме с нея. Отговорът на всичко бе някак си дълбоко заплетен и той искаше да научи повече.

От четиримата, предизвикали този фурор, бе останал само сегашният председател на комисията. Поради понижението или по някаква друга причина славата му сред хората, с които Федър разговаря, не беше на приятен човек. Добри качества не му бяха признати от никого, а двама рязко му приписваха лоши — единият, ръководител на водеща катедра в университета, го нарече „свещен ужас“, а другият, с философска степен от Чикагския университет, каза, че е добре известно правилото на председателя да обсъжда степен само на точни свои копия. Никой от двамата не бе отмъстителен по природа и Федър почувствува, че казват истината. Това бе още веднъж потвърдено от едно откритие, направено в канцеларията. Искаше да поговори с двама от дисертантите на комисията, от които да разбере повече неща, а му казаха, че комисията през цялото си съществуване е присъдила всичко два доктората. Очевидно, за да намери място под слънцето за реалността на качеството, щеше да се наложи да се бори с ръководителя на собствената си комисия и да го надвие. Неговите аристотелски възгледи щяха да направят невъзможно дори започването на подобно дело, а не биваше да се забравя и темпераментът му, видимо крайно нетолерантен към противоречащи идеи. Всичко това рисуваше твърде мрачна картина.

Тогава седна и написа до председателя на Комисията за анализ на идеи и изследване на методи при Чикагския университет едно писмо, което може да бъде характеризирано единствено като предизвикателство да бъде изгонен. В него авторът отказа да се изниже на пръсти през задния вход и прави скандал от такъв мащаб, че противникът му е принуден да го изхвърли през парадния, като по този начин придава на предизвикателството тежест, каквато то поначало не е имало. После се надига от паважа и след като се е убедил, че вратата е напълно затворена, заканва й се с юмрук и казва: „Е, поне се опитах“, като по този начин си успокоява съвестта.

Предизвикателството на Федър уведомява председателя, че сега материалният му предмет е философията, а не английската композиция. Все пак, пишеше той, разделянето на изследванията на материални и методологически е отражение на Аристотеловото противопоставяне на форма и съдържание, което носи за един недуалист малко полза, тъй като той приема двете за идентични.

Написа, че не е сигурен, но му се струва, че неговата дисертация върху качеството ще се окаже антиаристотелска. Ако това е така, то той е избрал подходящо място да я представи. Големите университети работят с хегелианска насоченост, а всяко учебно заведение, което не може да приеме работа, противоречеща на основните възприети от него догми, е рутинерско. Така че, заявява Федър, това е дисертацията, която Чикагският университет отдавна чака.

Той признава, че това не е малка претенция и че за него всъщност е невъзможно да направи стойностни оценки, тъй като никой не е в състояние да бъде безпристрастен съдия на собствената си кауза. Но ако някой друг би предложил дисертация с претенции да бъде сериозен опит за обединяване на източната и западната философия, на религиозния мистицизъм с научния позитивизъм, той би сметнал, че тя има съществено историческо значение, че придвижва университета години напред. Във всеки случай, пише той, никой не е бил приеман в Чикаго, без да натири някой друг. Време е Аристотел да си го получи.

Направо нечувано.

И това не бе само предизвикателство да го изгонят. Тук с особена сила прозират мегаломания, мания за величие, пълна загуба на способността да разбира значението на онова, което казва на другите. Така е погълнат от собствения си свят на качествена метафизика, че вече не може да види нищо извън него, и понеже никой друг не разбира този свят, той е обречен.

Мисля, тогава той е смятал, че онова, което казва, е вярно и няма значение дали начинът, по който го излага, е чуван или нечуван. Казаното е толкова голямо, че няма време да го разкрасява. Ако Чикагският университет обръща внимание по-скоро на естетичното в думите му, отколкото на рационалното им съдържание, то той изменя на основната си задача като университет.

Това обяснява всичко. Той действително е вярвал.

Това не е просто още една интересна идея, която ще бъде изпитана по съществуващите рационални методи. Това е вариант на самите рационални методи. Обикновено когато човек представя нова идея в академична среда, предполага се той да е обективен и безпристрастен. Но тази идея за качеството поставя под съмнение именно тази постановка — за обективност и безпристрастност. Това е маниерничене, подходящо само за дуалистичния начин на мислене. Дуалистичните постижения се постигат чрез обективност, но не и творческите.

Обладан е бил от вярата, че е намерил отговора на една от загадките на вселената, разрязал е гордиевия възел на дуалистичната мисъл с една дума — качество — и няма да позволи никому да обуздае тази дума отново. И в своята вяра не разбира колко чудовищно мегаломански звучат думите му в ушите на другите. Или ако разбира, не дава пет пари. Казаното е мегаломанско, но ако е вярно? Ако греши, какво от това? Но ако е прав? Да е прав и да зареже всичко, за да задоволи вкусовете на учителите си, това би било чудовищно!

Така че просто не го интересува как звучи за другите. Чист фанатизъм. В ония дни той живее в изолиран свят на проповеди. Никой не го разбира. И колкото повече хора показват как не разбират, а онова, което разбират, не им харесва, толкова по-фанатизиран и неприятен става той.

Предизвикателството му получава очаквания прием. След като материалният му предмет е философията, трябва да кандидатствува пред философската катедра, а не пред комисията.

Федър послушно прави това, после той и семейството му натоварват в колата и караваната цялото си имущество, казват довиждане на приятелите си и се готвят да потеглят. Точно когато заключва за последен път вратата на къщата, пощаджията носи писмо. То е от Чикагския университет. В него пише, че там не го приемат. Нищо повече.

Очевидно за решението е повлиял председателят на Комисията за анализ на идеи и изследване на методи.

Федър взима хартия от съседите и пише до председателя, че след като вече е бил приет от Комисията за анализ на идеи и изследване на методи, ще трябва да си остане към нея. Това е доста буквоядски ход, но по това време Федър вече е развил вещина на стар воин. Това извъртане, това бързо хлопване на философската врата, показва, че по някаква причина председателят не може да го изхвърли през парадния вход на комисията, дори с това безобразно писмо в ръка. Това вдъхва на Федър известна вяра. Без странични врати, моля. Щеше да им се наложи да го изхвърлят през парадния или въобще нямаше да могат да го изхвърлят. Може би нямаше да им се удаде. Добре. Той не иска тази дисертация да дължи каквото и да било на когото и да е.

 

 

Движим се край източния край на езерото Кламат, по трилентов път, в който има много от настроението на двадесетте години на века. Всички тия пътища с по три платна са оттогава. Спираме за обяд в едно ханче от същата епоха. Дървена конструкция с остра нужда от боядисване, неонови реклами за бира във витрината, чакъл и маслени петна по него вместо морава.

Вътре в тоалетната седалката е спукана, а мивката е покрита с ивици мръсотия, но по обратния път към нашето сепаре хвърлям отново поглед към съдържателя на бара. Лице от двадесетте години. Открито, лишено от студенина и непреклонно. На негова територия сме. Гости сме му. И ако не му харесваме кюфтетата, най-добре е да си затваряме устата.

Донасят ги. Оказват се много вкусни — с резен сладък бермудски лук по средата, а бутилираната бира е чудесна. Цял един обяд за много по-малко, отколкото бихме платили в някое от ония свърталища на стари дами с пластмасови цветя на витрината. Докато ядем, виждам в картата, че преди доста път сме завили не където трябва и сме могли да стигнем до океана много по-бързо от другаде. Горещо е, характерна за западното крайбрежие лепкава горещина, която след жегата на пустинята е много потискаща. Това, което виждам наоколо, наистина е подражание на източните щати и ми се ще колкото е възможно по-бързо да стигнем до океана, където е прохладно. Мисля за това по целия източен бряг на езерото Кламат. Лепкава горещина и тревога като през двадесетте години… Такова бе усещането в Чикаго през онова лято.

Когато Федър и семейството му пристигат в Чикаго, той се настанява близо до университета и понеже няма стипендия, започва като редовен преподавател по реторика в университета на Илинойс, който тогава се намира в центъра при Нейви пиър, вдал се в езерото, миризлив и зноен.

Заниманията тук се различават от тия в Монтана. Най-добрите ученици от средния курс са обрани от колежите „Шъмпейн“ и „Урбана“ и почти всички ученици, на които преподава, са средни — няма слаби, няма блестящи. Когато съчиненията им се обсъждат за качество в час, трудно е да се разграничат едно от друго. При други обстоятелства Федър навярно би измислил нещо, за да се справи с това, но сега работи просто за хляба и не може да си позволи да хаби творчески сили. Интересите му са насочени на юг, към другия университет.

Нарежда се на опашката за регистриране в Чикагския университет, съобщава името си на професора по философия, който извършва регистрацията, и забелязва, как очите му леко се присвиват. Професорът но философия казва: о да, председателят е помолил да бъде записан в курса „Идеи и методи“, който води сам той, и му подава учебната програма, Федър вижда, че часовете съвпадат с неговите в Нейви пиър, и избира друг курс „Идеи и методи 251, Реторика“. Тъй като реториката е негова област, тук се чувствува малко по-свободно. Лектор е професорът по философия, който го записва. Очите му, преди малко присвити, сега се разширяват.

Федър се връща към преподаването в Нейви пиър и към подготовката си за първия семинар. Сега е абсолютно необходимо да учи, както не е учил никога досега, за да овладее гръцката класическа научна мисъл в общи линии и на един неин представител с подробности — Аристотел.

Съмнително е дали сред всичките хиляди студенти на Чикагския университет, които бяха изучавали древните класици, някога е имало толкова прилежен. Най-голямата борба на университетската програма „Велики произведения“ бе срещу съвременното схващане, че класиците не могат да кажат на обществото от XX век нещо наистина важно. Можем да бъдем сигурни, че мнозинството студенти, каращи курса, са играли на изискани маниери с преподавателите и са приемали, по понятни причини, предпоставката, че древните имат да кажат нещо съществено, Федър обаче, който не играе на нищо, може просто да приеме тази идея. Страстно и фанатично той й прави разбор. Започва яростно да ги мрази и напада с всички хули, които му идват наум, не защото са ирелевантни, а точно заради обратното. Колкото повече чете, толкова повече се убеждава, че никой още не е определил вредата, нанесена на тоя свят от несъзнателното възприемане на техните мисли.

 

 

Край южния бряг на езерото Кламат минаваме през нещо подобно на предградие и след това изоставяме езерото и поемаме на запад, към крайбрежието. Пътят сега се издига към гора от огромни дървета, които нямат нищо общо със зажаднелите за влага гори, през които минавахме досега. Огромни дъгласови борове от двете страни на пътя. От мотоциклета, като минаваме сред тях, можем да гледаме нагоре към стволовете им, прави като свещи, стотици фута високи. Крис иска да спрем, за да походи между тях, и спираме.

Докато той се разхожда, аз колкото мога по-внимателно се облягам на едно голямо парче борова кора, заглеждам се нагоре и се мъча да си спомня…

 

 

Днес липсват подробности какво е изучавал, но от по-сетнешни събития знам, че е погълнал огромно количество информация. Той е сторил това по почти фотографски начин. За да се разбере как стига до заклеймяване на древните гърци, необходимо е да се направи кратък преглед на аргумента „митос преди логос“, който е добре известен на изучаващите древногръцката научна мисъл и често пъти е причина за очарованието на тая област от познанието.

Терминът „логос“, коренна дума за „логика“, отговаря на цялостната ни рационална представа за света. „Митос“ е сума от ранните исторически и доисторически митове, които предхождат логос. Митос включва не само гръцки митове, но и Стария завет, ведическите химни и ранните легенди на всички култури, които са допринесли за формиране на съвременния мироглед. Аргументът „митос преди логос“ заявява, че начинът ни на мислене се оформя от тия легенди, че днешните ни знания са свързани с тия легенди, както дървото е свързано с малката фиданка, която някога е било. Човек може да проникне дълбоко в цялостния сложен строеж на дървото, като изучава много по-простото устройство на фиданката. Няма видова разлика, нито дори в идентичността, съществува само разлика в размерите.

Така че при култури, чийто произход включва древногръцко наследство, неизменно се натъкваме на ясно разграничаване на субекти и обекти, защото граматиката на древногръцкия митос съдържа ясно естествено разделение на подлог и сказуемо. При култури като древнокитайската, където отношението подлог-сказуемо не е твърдо определено от граматиката, срещаме съответната липса на ярко очертана субективно-обективна философия. Откриваме, че при юдейско-християнската култура, в която старозаветната „дума“ притежава собствена, вътрешна свещеност, хората са готови да се жертвуват, да живеят според и да умират заради думи. При тази култура един съд може да поиска от свидетеля да каже „истината, цялата истина и нищо друго освен истината и нека Бог ми помогне“ и да очаква, че истината ще бъде казана. Но ако пренесем този съд в Индия, както направиха англичаните, ще видим, че хич не върви е лъжесвидетелствуването, защото индийският митос е друг и тази свещеност на думите не се възприема по същия начин. Подобни проблеми са възникнали в САЩ сред малцинствени групи с различен културен произход. Има безкрайно много примери за това, как различията в митоса управляват различията в поведението и всички тия примери са превъзходни.

 

 

Аргументът „митос преди логос“ обръща внимание върху обстоятелството, че всяко дете се ражда толкова невежо, колкото който и да е пещерен човек. Онова, което предпазва света от връщане към неандерталския период при всяко следващо поколение, е продължаващият, отиващ напред митос, превърнат в логос, но все пак митос, огромният сбор от общото знание, който обединява нашите съзнания, както са обединени клетките в тялото на човека. Да се мисли, че човек не е така тясно свързан с другите хора, че може да приеме или да се откаже от този митос според желанието си, означава да не се разбира какво е това митос.

Има само един вид хора, казва Федър, които приемат или отхвърлят митоса, сред който живеят. И човекът, отхвърлил митоса, се нарича „безумец“, казва Федър. Да се излезе от митоса, значи да се обезумее…

Господи, за това се сещам чак сега. Не ми бе идвало наум по-рано.

Той е знаел! Той трябва да е знаел какво ще се случи. Сега нещата започват да се изясняват.

Всичките тия фрагменти са като парченца от мозайка. Можем да ги наредим в големи групи, но, групите не се свързват независимо как ги въртим. После внезапно идва едно парченце, което свързва две отделни групи, и ето че двете големи групи са станали една. Връзката между митос и безумие. Това е ключов фрагмент. Съмнявам се някой да е казвал това по-рано. Безумието е тера инкогнита, заобиколила митоса. И той го е знаел! Знаел е, че качеството, за което говори, се намира извън митоса.

Ето какво било! Понеже качеството поражда митоса. Това е то. Това е имал предвид, когато казва: „Качеството е вечният стимул, който ни кара да създаваме света, в който живеем. Целия. До последната прашинка.“ Религията не е сътворена от човека. Човекът е създаден от религията. Човекът реагира на качеството и сред тия реакции е схващането за това, какво представлява сам. Знаем нещо, после стимулът на качеството ни побутва и се опитваме да дефинираме качествения стимул, но за да го дефинираме, имаме на разположение само онова, което знаем. Така че дефиницията ни е изградена от онова, което знаем. Тя е аналог на онова, което вече знаем. Трябва да бъде. Не може да бъде друго. И по този начин митосът расте. Чрез аналозите на онова, което е било известно преди. Митосът е натрупване на аналози върху други аналози и натрупани пак върху аналози. Те пълнят вагоните във влака на съзнанието. Митосът е целият влак на колективното съзнание на взаимосвързаното човечество. Всяка негова частица. Качеството е коловозът, който направлява влака. Онова, което се простира извън влака и от едната, и от другата страна, е тера инкогнита на безумието. Той е знаел, че за да разбере качеството, трябва да изостави митоса. Ето защо е усещал онова хлъзване. Знаел е, че нещо ще се случи.

 

 

Между дърветата виждам Крис, който се завръща. Изглежда спокоен и щастлив. Показва ми парче кора и пита дали може да го задържи за спомен. Не ми харесва особено това, да товари мотоциклета с тия парчета и Парченца, които намира и които вероятно ще изхвърли, щом се приберем у дома, но все пак този път казвам „да“.

След няколко минути пътят достига билото и после се спуска стръмно към долина, която става все по-прелестна, колкото повече се спускаме. Никога не съм мислел, че мога да нарека така една долина — прелестна, — но в цялата тая крайбрежна област има нещо много различно от която и да е друга планинска част на Америка и то извиква тая дума. Оттук, малко по на юг, идват всичките ни хубави вина. Хълмовете са разположени и нагънати някак по-различно — прелестно. Пътят се вие, лъкатуши, а ние с мотоциклета се носим равномерно, по него, следваме го, красиви по своему, като почти докосваме восъчните листа на храстите и надвисналите клони на дърветата. Боровете и скалите са останали високо зад нас и сега наоколо има заоблени хълмове, лозя, алени и червени цветя, аромат, смесен с ухание на горящи клони, донесен от далечната мъгла по дъното на долината, а отвъд нея, невидим и неопределен — дъхът на океана…

Как може толкова много да обичам всичко и да бъда умопомрачен?…

Не вярвам!

Митосът. Митосът е безумен. Това е вярвал той. Митосът, който казва, че формите на този свят са реални, а качеството на света не е реално, това е безумно.

А в Аристотел и древните гърци той открил виновниците, които оформили митоса по такъв начин, че да ни накарат да приемем това безумие за реалност.

Така. Това е. Това свързва всичко. Изпитвам облекчение, когато се случи нещо такова. Понякога е така трудно да извикам в съзнанието си всичко това. Настъпва някакво изтощение. Понякога ми се струва, че измислям всичко. Друг път не съм сигурен. А понякога съм убеден, че не измислям. Митосът и безумието и първостепенното им значение — тези неща са от него.

 

 

Оставяме надиплените хълмове зад себе си, стигаме Медфорд и магистрала, водеща за Грентс пас. Почти се е свечерило. Силен насрещен вятър едва ни позволява да поддържаме скоростта на останалото движение по нанагорнищата, дори и с пълна газ. При Грентс пас чуваме плашещо, силно чукане и спираме, за да видим, че веригата по някакъв начин е закачила предпазителя си, който е съвсем раздран. Не е кой знае колко сериозно, но достатъчно да ни позабави, докато го заменим.

Грентс пас изглежда достатъчно голям, за да намерим на другия ден отворена мотоциклетна работилница, и като пристигаме, търсим мотел.

Не сме виждали легло от Боузмън в Монтана.

Намираме мотел с цветни телевизори, плувен басейн с топла вода, кафеварка за сутринта, бели пешкири, баня, цяла в плочки, и чисти легла.

Лягаме на чистите легла и Крис се друса известно време върху своето. Друсането в леглото, спомням си от детството, облекчава много.

Утре може би всичко това ще се изясни. Не сега. Крис слиза долу да поплува в топлия басейн, а аз лежа неподвижно в леглото и прогонвам всичко от съзнанието си.

Бележки

[1] Мортимър Джеръм Адлър — американски философ. — Б. пр.