Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Федър, или Метафизика на качеството (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Zen and the Art of Motorcycle Maintenance (An Inquiry Into Values), (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 45 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (юли 2007 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD (юли 2008 г.)

Издание:

Издателство „Парадокс“, 1993

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от fbinnzhivko)

11

Събуждам се, като се питам дали чувствувам, че сме близо до планините поради спомен или поради нещо, което е във въздуха. Намираме се в красива, стара, облицована с дърво стая в хотел. Слънцето блести върху тъмното дърво през щората на прозореца, но макар и със спусната щора усещам, че сме близо до планините. Има планински въздух в стаята. Той е студен и влажен и почти уханен. Едно дълбоко вдишване ме кара с нетърпение да очаквам следващото и после следващото и с всяко дълбоко вдишване това нетърпение става все по-голямо, докато накрая изскачам от леглото и вдигам щората, за да нахлуе свободно слънчевата светлина — блестяща, студена, сияйна, остра и ярка.

Надига се някакъв порив да прекося стаята и да разтърся Крис целия, да го изтръгна от съня, за да види всичко това, но от слабост или някакво чувство може би, позволява му се да поспи още малко, а аз със сапун и бръснач в ръце отивам към обща умивалня в другия край на дълъг коридор, облицован със същото тъмно дърво, като дъските на пода скърцат през целия път до нея. В умивалнята топлата вода съска и клокочи по тръбите, твърде гореща отначало за бръснене, но приятна, след като я смесвам със студена.

През прозореца над огледалото виждам, че отзад има веранда, и когато свършвам, излизам да постоя на нея. Тя е на едно равнище с върховете на дърветата, заобикалящи хотела, които сякаш реагират на този утринен въздух също като мене. Клоните и листата се раздвижват с всеки лек полъх, сякаш е бил дълго очакван, сякаш тъкмо него те са чакали.

Крис става скоро, а Силвия излиза от нейната стая, като казва, че тя и Джон вече са закусили и той се разхожда някъде навън, но тя ще придружи Крис и мен на закуска.

Влюбени сме във всичко тази сутрин и разговаряме за приятни неща, докато крачим по огряната улица към един ресторант. Яйцата, палачинките и кафето са божествени. Силвия и Крис водят задушевен разговор за училището му, за приятелите му и за лични неща, докато аз слушам, загледан през големия прозорец на ресторанта в насрещната витрина. Колко е различно сега от онази самотна нощ в Южна Дакота. Отвъд тези постройки има планини и снегове.

Силвия казва, че Джон е говорил с някого в града за друг път към Боузмън, на юг през Йелоустоунския парк.

— На юг? — казвам. — Имаш предвид Ред лодж?

— Да, струва ми се.

Някакъв спомен за снеговете през юни ми идва в главата:

— Този път се изкачва доста над горския пояс.

— Това лошо ли е? — пита Силвия.

— Ще бъде студено — в съзнанието ми изникват снегове и ние посред тях на мотоциклетите. — Но великолепно.

Срещаме се отново с Джон и въпросът е решен. Скоро, преминали през железопътен подлез, ние сме на криволичещия през нивите асфалтов път към планините пред нас. Този път Федър използуваше непрекъснато и всяко кътче предизвиква проблясъци в паметта ми. Високата тъмна верига на Абсароките се издига право пред нас.

Следваме някакво поточе към извора му. В него има вода, която е била сняг преди по-малко от час. Поточето и пътят минават през зелени и каменисти поляни, всяка една по-висока от предишната. Всичко е така отчетливо в тази слънчева светлина. Тъмни сенки, ярка светлина. Тъмносиньо небе. Слънцето е ярко и горещо, когато сме в обсега му; но щом минем под крайпътни дървета, веднага става студено.

Играем на гоненица с едно малко синьо „Порше“ по пътя, задминаваме го със свирене, а после то ни отминава със свирене, повтаряме това няколко пъти през поля с трепетлики и ярката зеленина на треви и планински шубраци. Всичко това е запечатано в спомените.

По този път той се изкачваше в планината, после пеша три-четири или пет дни, после се връщаше на пътя, за да си вземе още храна, после пак се връщаше, като изпитваше почти физиологическа нужда от тия планини. Поредицата негови абстракции стана толкова дълга и така сложна, че той трябваше да се обкръжава с тукашната тишина и пространство, та тя да не се заплете. Сякаш Построения, изграждани часове, щяха да бъдат разбити от най-малкото отклонение към друга мисъл или друго задължение. Мисленето му не приличаше на това на другите хора дори тогава, преди да се побърка. То се развиваше по равнище, на което всичко се променя и размества, от което институционализираните стойности и истина са се отклонили и единствен собственият дух те тласка напред. Ранният му провал го бе освободил от всякакво осъзнато чувство за дълг да мисли по институционални предписания и мислите му бяха стигнали вече независимост до степен, позната на малцина. Той усещаше, че институциите, каквито са училищата, църквата, правителството и различните организации, се стремят да насочат мисълта към цели, различни от истината, за да увековечат собствените си функции и да контролират индивидите, поставяйки ги в подчинение на тези функции. Започна да гледа на ранния си провал като на щастлив пробив — едно случайно измъкване от капан, приготвен за него, и в остатъка от дните си бе винаги нащрек за капаните на институционализираните истини. Все пак не разглеждаше така нещата и не мислеше по такъв начин отначало, а по-късно. Тук малко изневерявам на последователността. Всичко това настъпи всъщност доста по-късно.

Истините, към които Федър отначало се устреми, бяха странични истини; вече не фронталните истини на науката, сочените от съответните дисциплини, а периферни истини, които се забелязват с крайчеца на окото. При една лабораторна ситуация, когато целият порядък на опити се обърка, когато всичко стане погрешно или е неопределимо, или е така объркано от неочаквани резултати, че не можете да му хванете края, тогава започвате да мислите странично. Това е дума, която той по-късно употреби, за да изрази онова нарастване на познанието, което не се движи напред като стрела при полет, а се увеличава странично, сякаш стрелата набъбва, или пък като при стрелеца, който открива, че макар да е улучил центъра на мишената и да е спечелил наградата, сега погледът му не е центриран, той вече не се прицелва; сега главата му си почива върху възглавница, а през прозореца грее слънце. Страничното познание е познание от напълно неизвестно направление, което дори не се разбира като направление, докато самото знание не се отправи силом в някое. Страничните истини разкриват вероятността на аксиомите и постулатите, които стоят в основата на съществуващите системи за постигане на истината.

Погледнат отстрани, той се бе оставил да го носи течението. И в действителност си беше така. Човек се оставя на течението, когато изучава странични истини. Той не можеше да следва някой от известните методи на действие, за да открие причината за това, тъй като именно тези методи и действия бяха на първо място погрешни. Затова се бе оставил на течението — легнал бе на дрейф. Това бе всичко, което можеше да стори.

Дрейфът го докара до армията, която го изпрати в Корея. От спомените му е останал фрагмент — картината на една стена, видяна от носа на кораб, блеснала сияйно като портите на рая по средата на някакво неясно очертано пристанище. Трябва изключително високо да е ценял този фрагмент и много пъти да го е мислил, защото, макар да не се връзва с нищо друго, той е ярък, толкова ярък, че и аз съм се връщал много пъти към него: сякаш символизираше нещо много важно, някакъв повратен момент.

Писмата му от Корея се различават коренно от по-раншните му писания, което говори за същия повратен момент. Те просто ще избухнат от чувства. Изписва страница след страница от дребни подробности, които забелязва: магазини с плъзгащи се врати, плочести покриви, пътища, покрити със слама колиби, всичко. Понякога изпълнен от див ентусиазъм, понякога потиснат, понякога ядосан, понякога дори шеговит, той е като някакво създание, което е намерило изход от кафез, за който дори не е знаело, че го огражда, и сега необуздано се носи по земята, лакомо поглъщайки с поглед всичко, което се вижда.

По-късно, се сприятелил с корейски работници, които говорели малко английски, но искали да научат още, за да могат да кандидатствуват за преводачи. Прекарвал с тях времето след работа, а в замяна те го водели на дълги екскурзии в края на седмицата през хълмовете, за да види домовете им, приятелите им и да му разтълкуват начина на живот и мислене на една друга култура.

Седи край пътека през красив, брулен от вятъра склон, извисил се над Жълто море. Оризът по терасирания склон под пътеката е узрял напълно и е кафяв на цвят. Приятелите му гледат с него долу към морето и виждат далечни острови. Обядват на открито, другите говорят помежду си и с него, а темата е идеограмите и тяхното тълкуване на света. Той говори за това, колко е удивително, че всичко във вселената може да бъде изразено с двадесет и шестте писмени знака, с които си служат. Приятелите му кимат и се усмихват и ядат храната, която са извадили от консервните кутии, и любезно казват „не“.

Той е объркан от кимването „да“ и отговора „не“ и затова повтаря казаното. Отново идва кимването, значещо „да“, и отговорът „не“. Това е краят на фрагмента, но както и за стената, той често мисли за него.

Последният фрагмент от тази част на света е свързан с помещение във военен транспортен кораб. На път за дома. Помещението е празно и неизползувано. Той е сам върху койка, направена от брезент, пристегнат към стоманена рамка, като батут. Има пет такива в редица, редица след редица, изпълнили докрай празното войнишко помещение.

Това е най-предното помещение на кораба и брезентът на съседните койки се надига и отпуска заедно с усещането, че и вътрешностите му се надигат и спущат. Той размишлява върху тия неща и върху глухия бумтеж по стоманената обшивка, навсякъде около него и разбира, че освен тия знаци нищо друго не говори, че цялото това помещение мощно се надига високо във въздуха и после се хвърля надолу отново и отново. Чуди се дали това е, което го затруднява да събере мислите си върху поставената пред него книга, но разбира, че не — просто книгата си е трудна. Това е съчинение по източна философия и е най-трудната книга, която някога е чел. Радва се, че е сам и умира от скука в това празно войнишко помещение, иначе никога не би могъл да я прочете.

Книгата твърди, че съществува теоретична съставка при човешкото съществуване, която е преди всичко западна (това отговаряше на лабораторното минало на Федър), и естетическа съставка на човешкото съществуване, която се наблюдава по-ясно в Изтока (и това отговаряше на „корейското минало“ на Федър), и че тези съставки никога, изглежда, няма да се обединят. Тези термини — „теоретична“ и „естетическа“ — отговарят на онова, което Федър по-късно нарича класически и романтичен модел на действителността и вероятно са оформили тези разделение в съзнанието му до степен, по-голяма, отколкото той предполага. Разликата е в това, че класическата действителност е преди всичко теоретична, но си има и своята естетика. Романтичната действителност е преди всичко естетическа, но си има и своята теория. Разцеплението между теоретичното и естетическото произтича между съставки на единен свят. Разцеплението между класическото и романтичното произтича между два отделни свята, философската книга, която се нарича „Среща на Изтока и Запада“, от Ф.С.Ч. Нортръп предлага да се изучи по-добре „недиференцираното естетическо единство“, от което възниква теоретичното.

Федър не разбра това, но след като пристигна в Сиатъл и се демобилизира от армията, той престоя в хотелската си стая цели две седмици, като ядеше огромни вашингтонски ябълки и мислеше, и пак ядеше ябълки, и пак мислеше, и после в резултат на всички тия фрагменти и мислене се върна в университета да учи философия. Страничният му дрейф бе приключил. Сега активно се стремеше към нещо.

 

 

Внезапен насрещен порив на вятъра пристига, напоен със силен мирис на бор, последван от втори, трети, и когато наближаваме Ред лодж, аз треперя.

При Ред лодж пътят почти достига полите на планината. Тъмната застрашителна маса се извисява дори над покривите на сградите от двете страни на главната улица. Паркираме мотоциклетите и вадим топли дрехи от багажа. Минаваме покрай скиорски магазини и влизаме в един ресторант, където виждаме по стените огромни фотографии на пътя, който ще поемем. Нагоре и надолу, по един от най-високите павирани пътища в света. Изпитвам известно безпокойство от това — знам, че е ирационално, и се мъча да се отърся от него като говоря за пътя с другите. Да паднем — няма начин. Няма опасност за мотоциклета. Просто витаещ спомен за места, където човек може да хвърли камък и той пада от височина хиляди стъпки, а това като че някак се отнася и до мотоциклета и мотоциклетиста.

Когато си изпиваме кафето, обличаме дебелите дрехи, опаковаме пак товара и скоро вече сме стигнали до първия от многото почти обратни завои през планината.

Асфалтовата настилка на пътя е много по-широка и безопасна от представата, запазила се в съзнанието ми. С мотоциклет човек има колкото си иска допълнително пространство. Джон и Силвия вземат острия завой отпред и се връщат над нас; срещат ни и се усмихват. Скоро и ние правим завоя и виждаме гърбовете им отново. После друг завой зад тях и пак ги срещаме засмени. Толкова е трудно, когато си го представяш предварително, и така лесно, когато го правиш.

 

 

Говорех за страничния дрейф на Федър, който завърши с влизане във факултета по философия. Той погледна на философията като на най-висш етап в цялата йерархия на познанието. Сред философите това схващане е тъй широко разпространено, че е почти банално, но за него то бе откровение. Откри, че науката, която някога бе смятал за цял свят от знание, е само един клон от философията, която е много по-обширна и много по-обща. Въпросите, които бе задавал за безкрайните хипотези, не са представлявали интерес за науката, защото не са били научни въпроси. Науката не може да изследва научния метод, без да се натъкне на основен проблем, който ликвидира валидността на получените отговори. Въпросите, които бе задавал, са били на по-високо равнище от онова, до което стига науката. И така, Федър откри във философията естествено продължение на въпроса, който поначало го бе довел до науката. Какво означава всичко това? Какво е предназначението на всичко това?

В една отбивка на пътя спираме, правим няколко снимки за доказателство, че сме били тук, после тръгваме по тясна пътечка, която ни отвежда до пропастта. Един мотоциклет на пътя точно под нас едва ли би могъл да бъде забелязан оттук. Загръщаме се по-плътно, за да се предпазим от студа, и продължаваме нагоре.

Широколистните дървета вече ги няма. Останали са само дребни борчета, много от тях с измъчени уродливи форми.

Скоро кривораслите борчета изчезват напълно и ние сме сред алпийски поляни. Нито едно дърво наоколо, навсякъде само трева, изпъстрена с ярки розови, сини и бели точици. Навсякъде полски цветя! Само те, тревите, мъховете и лишеите, могат да виреят тук. Изкачили сме се над горския пояс.

Поглеждам през рамо, за да видя за последен път клисурата. Все едно гледам океанско дъно. Някои хора прекарват по цял живот долу в ниското, без даже и да подозират за съществуването на тези високопланински местности.

Пътят извива навътре в планината, отдалечава се от клисурата и навлиза сред снеговете.

Двигателят се дави страхотно поради липса на кислород и заплашва да спре, но не го прави. Не след дълго сме между преспи стар сняг — такъв, какъвто е снегът през ранна пролет, след като веднъж се е поразтопил. Ручейчета прорязват мъха, обрасъл подгизналия склон, текат сред млада трева, прорасла едва преди седмица, после се стичат покрай мъничките планински цветчета — розови и сини, жълти и бели, като слънчица, изскочили от тъмните сенки. Навсякъде същото! Мънички карфици цветна светлина са настъпили срещу ми на фона на тъмнозелено и черно. Застудя, небосводът потъмня. Само където огрява слънцето, не е студено. Откъм слънчевата страна ръката, кракът и якето ми са нагрети, но откъм неосветената, сега в плътна сянка, е много студено.

Снегът става дебел и се появяват стръмни откоси там, където е минал снегоринът. Откосите изринат сняг достигат четири стъпки височина, после шест стъпки, после дванадесет. Движим се между две еднакви стени, почти в тунел от сняг. После тунелът отново се разкрива към тъмната синева и когато излизаме на открито, виждаме, че сме на билото.

От другата страна картината е различна. Планински езера, борове и снегове под нас. Над тях и отвъд тях, докъдето стига погледът — още и още заснежени планински вериги. Високопланински пейзаж.

Спираме и паркираме на една отбивка, където доста туристи правят снимки и разглеждат пейзажа. Джон вади фотоапарата си от чантата в задната част на мотоциклета. От моята машина аз изваждам комплекта инструменти и го разтварям върху седалката, паля двигателя и регулирам карбураторите, докато звукът на празен ход се променя от силно задавен към слабо. Учуден съм от това, че през целия път се давеше и имаше експлозии, и прекъсваше, и показ: ваше всички признаци, че се готви да спре, но не го стори. Не ги регулирах от любопитство да видя какво ще стане при три хиляди и седемстотин метра височина. Сега ги оставям на обогатен режим, с леко задавен звук, защото ни предстои спускане към Йелоустоунския парк и ако не са леко обогатени сега, сместа ще стане твърде бедна по-късно, което е опасно, защото прегрява двигателят.

Давенето е все още доста силно по пътя надолу от билото, докато машината се мъкне на втора скорост, но след това шумът намалява заедно с височината. Горите се връщат. Движим се вече сред скали, езера и дървета, лъкатушим по живописните криволици.

 

 

Сега искам да поговоря за друг вид височини — мисловните, които в известен смисъл, поне за мен, съответствуват или предизвикват чувства, подобни на тези, и ги наричам висоти на мисълта.

Ако цялото човешко знание, всичко, което е известно, се приема за една грандиозна йерархическа структура, тогава висотите на мисълта са в най-горната част на тази структура, в най-общата, най-абстрактната разсъдъчност.

Малцина пътуват дотам. Не могат да се получат особени облаги от такова странствуване и все пак, подобни на тия високи места от материалния свят наоколо, височините на мисълта си имат собствена сурова красота и за някои хора тя си заслужава усилното изкачване.

Във височините на мисълта човек трябва да привикне към разредения въздух на несигурността, към огромната мащабност на задаваните въпроси и предлаганите отговори. Поривът на мисълта се устремява напред и напред, и напред, така очевидно изпреварва способностите на разума да проумее, че се колебаеш дори да пристъпиш напред от страх да не се загубиш в тези височини, така че никога вече да не можеш да намериш обратния път.

Какво е истината и как я познаваме, когато сме стигнали до нея?… Как изобщо познаваме каквото и да било? Съществува ли „аз“, „душа“, която разпознава, или тази душа представлява просто клетки, координиращи усещанията?… Поначало променя ли се действителността или е установена и непроменлива?… Когато се каже, че нещо означава нещо, какво се има предвид?

Много пътища през тия високи области са били прокарани и покрити със забвение от началото на времето и макар получените по тези пътища отговори да са претендирали за дълговечност и общовалидност, цивилизациите са се променяли по избраните от тях пътища и имаме много различни отговори за едни и същи въпроси и всеки един от тях може да бъде приет за верен в собствения си контекст. Дори в рамките на една и съща цивилизация постоянно се изоставят старите пътища и се поемат нови.

Понякога се твърди, че няма истински напредък; че една цивилизация, която взема безчислени жертви от изтребителни войни, която замърсява почвата и океаните с все по-големи количества отпадъци, която унищожава достойнството на личността, като я принуждава да води механизирано съществуване, трудно може да се приеме като напредък спрямо начина на живот в доисторическите времена, основан на лов, обработване на земята и събиране на храна. Но това твърдение, макар и романтично-привлекателно, не издържа. Първобитните племена са допускали далеч по-малко лична свобода, отколкото съвременното общество. Древните войни са се водили с много по-слабо морално оправдание от съвременните. Една технология, която създава отпадъци, може да намери и намира начини да се справи с тях, без да наруши екологическото равновесие. И учебникарските картинки, изобразяващи първобитния човек, понякога пропускат някои от недъзите на примитивния живот — болката, болестите, глада, непосилния труд, за да оцелееш. Пътят от мъчителното просъществуване до съвременния начин на живот може трезво да бъде определен единствено като напредък и единственият двигател на този напредък съвършено очевидно е самият разум.

Вижда се как и неформалният, и формалният процес на хипотеза, експеримент, извод век след век, повтаряни с нов материал, са изградили йерархиите на мисълта, които са отстранили повечето от враговете на първобитния човек. До известна степен романтичното заклеймяване на рационалността произлиза от самата ефективност на рационалността при измъкването на човека от примитивните условия на живот. Тя е такова мощно всеподчиняващо оръжие на цивилизования човек, че потиска всичко останало и днес подчинява и самия човек. Това е източникът на недоволството.

Федър бродеше из тия височини отначало безцелно, поемайки по всяка пътека, по всяка следа, където е бил някой по-рано, като разбираше от време на време от бегли погледи назад, че видимо има някакъв напредък, но без да съзира пред себе си нещо, което да му сочи накъде да върви.

През трънливите проблеми на действителността и знанието са преминали големи фигури на цивилизацията, някои от които, като Сократ и Аристотел, като Нютон и Айнщайн, са били познати почти на всички, но повечето от които са далеч по-неизвестни. Имена, които никога по-рано не бе чувал. И той бе очарован от техните постановки и от целия им начин на мислене. Вървеше внимателно по следите им, докато започваха да му се струват изстинали — тогава ги изоставяше. Едва-едва креташе в следването си според академичните стандарти на онова време, но това не бе защото не работеше или не мислеше. Той мислеше твърде усилено, а колкото по-усилено мислиш в тия височини на разума, толкова по-бавно напредваш, Федър четеше по-скоро научно, отколкото литературно — преценяваше всяко изречение, записваше своите съмнения и въпроси, за да ги разреши по-късно, и аз имам щастието да разполагам с пълен сандък тетрадки с тези бележки.

Най-изненадващото тук е, че почти всичко, което е казал години по-късно, се съдържа в тях. Разстройващо е да се види в какво пълно неведение е бил тогава относно значението на онова, което казва. Все едно да наблюдаваш как някой оглежда едно по едно детските кубчета, които трябва да се подредят в картина; ти знаеш как трябва да се подредят и искаш да му кажеш: „Слушай, това — тук, а онова — там“, но не можеш да му кажеш. И той се опитва да налучка, взема едно кубче след друго и се чуди кое за къде е, а ти скърцаш със зъби, когато се отклони в невярна посока, и чувствуваш облекчение, когато се върне пак, макар самият той да е обезсърчен. „Не бой се — ще ти се да му кажеш. — Давай нататък!“

Но той е такъв отвратителен студент, че отдавна би отпаднал, ако не бяха симпатиите на научните му ръководители. Има си мнение за всеки философ, когото изучава. Всеки път въвежда и налага собствените си възгледи върху, материала, с който се занимава. Никога не е безпристрастен. Винаги е предубеден. Иска всеки философ да следва определен път и побеснява, когато не е така.

Запазил се е фрагментарен спомен за него, седнал в някаква стая в три-четири сутринта с прочутия труд на Имануел Кант „Критика на чистия разум", да го изучава, както шахматист изучава дебютите на гросмайсторите, опитвайки се да възприеме критично линията на разсъждение, противопоставяйки й своя разсъдък и находчивост, опитвайки се да открие противоречия и несъответствия.

Федър е чудновата личност, ако бъде сравнен с американците от Средния Запад през XX век, които го заобикалят, но когато го видим да изучава Кант, той не е толкова странен. Изпитва към този немски философ от XVIII век уважение, което произтича не от съгласие с него, а от признание към това, че Кант укрепява тъй силно логическите си позиции. Кант е винаги във висша степен методичен, упорит, постоянен и педантичен, докато изкачва тази огромна заснежена планина на мисълта, отнасяща се до това, кое е вътре в съзнанието и кое е вън от него. Това е за съвременните катерачи един от най-високите върхове и сега аз искам да разширя тази картина за Кант и да разкрия по нещо-за това, как той е мислел и какво Федър е мислел за него, за да дам по-ясна представа за това, как изглеждат височините на мисълта, а също и за да подготвя пътя за проумяване мислите на Федър.

Федъровото разрешение на цялостния проблем за класическия и романтичния подход се появи за пръв път в тези височини на мисълта и ако човек не разбере връзката им с останалата част на битието, значението и важността на казаното от него тук, на по-ниско равнище, ще бъдат подценени или криво разбрани.

За да бъде схванат Кант, човек трябва да разбере и нещо от шотландския философ Дейвид Хюм. Хюм предварително е приел, че ако човек следва най-строго законите на логическата индукция и дедукция, за да определи въз основа на опита истинската природа на света, той трябва да стигне до определени заключения. Разсъжденията му следват линия, която е резултат от отговорите на този въпрос. Да предположим, че едно дете се роди лишено от всички сетива — няма зрение, няма слух, няма осезание, няма обоняние, няма вкусови усещания — нищо. Няма абсолютно никакъв начин за него да усеща каквото и да било от външния свят. И да предположим, че това дете бъде хранено венозно и изобщо се полагат грижи да бъде поддържано живо осемнадесет години в това състояние. Пита се тогава: има ли този осемнадесетгодишен човек едничка мисъл в главата си? И ако има, откъде се е взела? Как я е получил?

Хюм би отговорил, че този осемнадесетгодишен няма никакви мисли, и давайки този отговор, би се определил като емпирик, човек, който вярва, че всяко знание се извлича изключително чрез сетивата. Научният метод на експериментирането представлява внимателно контролиран емпиризъм. Здравият разум днес е емпиризъм, след като едно преобладаващо мнозинство би се съгласило с Хюм, въпреки че в други култури и времена едно мнозинство би могло и да не се съгласи.

Първият проблем на емпиризма, ако приемем емпиризма, се отнася до естеството на «материята». Ако всичките ни познания идват от сетивни възприятия, какво точно представлява тази материя, която се предполага, че предава самите сензорни данни? Ако се опитаме да си представим каква е тази материя извън усещанията, които тя ни дава, изведнъж ще разберем, че не мислим абсолютно за нищо.

След като цялото познание идва от сетивни възприятия и след като не съществуват сензорни данни за самата материя, логически следва, че материята е непознаваема. Тя е само нещо, което си представяме. То съществува вътре в собственото ни съзнание. Идеята, че отвън има нещо, което излъчва възприеманите от нас качества, е просто още една от ония общоприети за здравия разум представи, подобни на общоприетата от децата представа, че Земята е плоска и успоредните линии никога не се пресичат.

На второ място, ако изходим от предпоставката, че всичките наши познания идват чрез сетивата ни, трябва да се запитаме: от какви сензорни данни е дошло нашето познание за причинната връзка? С други думи, каква е научната емпирична база на самата причинна връзка?

Отговорът на Хюм е: «Никаква.» В нашите усещания няма доказателства за съществуването на причинна връзка. Както и материята, тя е просто нещо, което си представяме, когато едно нещо многократно следва друго. Тя не съществува в действителност в света, който наблюдаваме. Ако приемем предпоставката, че всяко познание стига до нас чрез сетивата ни, казва Хюм, то тогава трябва логически да заключим, че и «природата», и «природните закони» са творения на собственото ни въображение.

Идеята, че целият свят се намира в съзнанието ни, би могла да се отхвърли като абсурдна, ако Хюм я беше подметнал просто като тема за спор. Но той я превръщаше в необорима теза.

Да се отхвърлят заключенията на Хюм бе необходимо, но за нещастие той бе стигнал до тях по такъв начин, че изглеждаше невъзможно да бъдат отхвърлени без отказ от самия емпиричен разум и връщане към някакъв средновековен предтеча на емпиричния разум. Това Кант не би могъл да направи. Именно Хюм бе този, казва Кант, който «ме вдигна от догматическите ми сънища». Така той го накарал да напише нещо, което днес се смята за един от най-великите философски трактати, писани някога — «Критика на чистия разум», често предмет на цял университетски курс.

Кант се опитва да спаси научния емпиризъм от последствията на собствената му самоунищожителна логика. Отначало той тръгва, в посоката, определена преди него от Хюм: «Че всяко наше познание започва от опита, не може да има съмнение» — казва той, но скоро се отделя от тази посока, като отрича, че всички съставки на познанието идват от сетивата в момента на получаване на сензорните данни. Но въпреки че всяко познание започва от опита, от това не следва, че то произтича от опита.“

Отначало изглежда, че Кант издребнява, но не е така. В резултат на това различие той заобикаля изцяло бездната на солипсизма, към която води избраният от Хюм път, и продължава по съвършено нов и различен свой, собствен път.

Кант казва, че съществуват страни на действителността, които не ни се дават непосредствено от сетивата. Тях той нарича априорни.

Пример за априорно знание е понятието „време“. Времето не се вижда. Нито се чува, помирисва, вкусва или докосва. То не присъствува в получаваните сетивни данни. Времето е нещо, което Кант нарича „интуиция“ и което съзнанието трябва да поднесе, когато получава сетивни данни.

Същото се отнася и за пространството. Докато не приложим представите за пространство и време към възприятията, които получаваме, светът е непознаваем, просто една калейдоскопична смесица от цветове и форми, и звуци, и миризми, и болка, и вкусови усещания без смисъл. Ние чувствуваме предметите по определен начин поради това, че прилагаме априорни интуиции, като пространство и време, но не създаваме тези предмети в съзнанието си, както биха поддържали чистите философи идеалисти. Категориите пространство и време се прилагат към данните заедно с получаването им от предмета, който ги поражда. Априорните концепции се пораждат в човешката същност; те нито са причинени от възприемания предмет, нито пък го създават, а осигуряват нещо като екранираща функция за сетивните данни, които ще възприемем. Когато очите ни се затварят например, сетивните ни данни ни съобщават, че светът е изчезнал. Но тези данни се екранизират и никога няма да стигнат до съзнанието ни, защото имаме в него априорна представа, че светът съществува непрекъснато. Това, което приемаме за реалност, е един непрекъснат синтез на елементи от установена йерархия на априорни представи и постоянно променящи се данни от сетивата.

А сега да спрем и да приложим някои от концепциите, предложени от Кант, към тази странна машина, това творение, което ни носи напред през времето и пространството. Да видим нашата връзка с него, както ни я разкрива Кант.

Хюм казва всъщност, че всичко, което знам за този мотоциклет, идва през сетивата ми. Така трябва да бъде. Няма друг начин. Ако кажа, че е направен от метал и други вещества, той пита: „Какво е метал?“ Ако отговоря, че металът е твърд и лъскав, и студен на пипане, и се деформира, без да се чупи при удари с по-твърд метал, Хюм казва, че всичко това са зрителни, слухови и осезателни възприятия. Няма материя. Кажи какво е металът вън от тези усещания. Тогава, разбира се, аз съм затруднен.

Но ако няма материя, какво можем да кажем за сетивните данни, които получаваме? Ако наклоня глава наляво и погледна надолу към ръкохватките и предното колело, и планшета с картата, и резервоара, добивам един вид сетивни данни. Ако наклоня глава надясно, добивам друг, леко различен вид сетивни данни. Двете гледки са различни. Ъглите на плоските и извити части на метала са различни. Слънчевата светлина пада върху тях по различен начин. Ако не съществува логическа основа за материя, то тогава няма логическа основа да се приеме, че онова, което е дало тия два образа, е един и същ мотоциклет.

И ето сега имаме истинска интелектуална безизходица. Разумът ни, от който се очаква да прави нещата по-понятни, като че ги прави по-непонятни, а когато разумът по такъв начин тръгне срещу собственото си предназначение, нещо трябва да се промени в самата негова структура.

Кант идва на помощ. Той казва, че обстоятелството, че няма начин непосредствено да се възприеме „мотоциклет“ отделно от цветовете и формите, които ни предава, изобщо не е доказателство, че тук няма мотоциклет. В съзнанието си имаме един априорен мотоциклет, който съществува без прекъсване във времето и пространството и е способен да променя вида си, докато движим глава, и затова получаваните сетивни данни не са в противоречие с него.

Мотоциклет на Хюм, такъв, дето няма никакъв смисъл, бихме имали, ако споменатият по-горе наш хипотетичен пациент, прикован на легло, онзи, който изобщо няма сетива, внезапно, само за секунда получи сетивните данни за мотоциклет и после отново му бъдат отнети сетивата. При този случай, струва ми се, че в съзнанието му би се появил мотоциклетът на Хюм, който не му дава никакви данни за такова понятие като причинната връзка.

Но, както казва Кант, ние не сме този човек. Ние имаме в съзнанието си един много верен априорен образ на мотоциклет, в чието съществуване нямаме причини да се съмняваме, чиято истинност може да бъде проверена по всяко време.

Този априорен мотоциклет е бил изграден в съзнанието ни в течение на много години въз основа на огромно количество сетивни данни и непрекъснато се изменя заедно с постъпването на нови сетивни данни. Някои от промените в този конкретен мотоциклет, който карам, са много бързи и преходни, като например разположението му спрямо пътя. Него аз непрекъснато възприемам и коригирам, докато вземаме тези извивки и завои по пътя. Щом информацията загуби стойност, аз я забравям, защото идва друга, която трябва да бъде приета. Други промени в този априорен мотоциклет са по-бавни: изчерпване на бензина в резервоара. Износване на каучука по гумата. Разхлабване на болтове и гайки. Промяна на луфта между дисковете и барабана на спирачките. Други страни на мотоциклета се променят толкова бавно, че изглеждат неизменни — боята, лагерите на главините, жилата — и все пак те също се променят непрестанно. Накрая, ако размислим от гледна точка на наистина големи периоди от време, дори рамата се изменя леко от друсането по пътя, от температурните разлики и силите на умората, характерни за всички метали.

Голяма машина е този априорен мотоциклет. Ако престанете да мислите за него достатъчно дълго време, ще разберете, че той е главното нещо. Сетивните данни го потвърждават, но сетивните данни не са той. Мотоциклетът, за който по априорен начин вярвам, че е извън мен, е като парите, които вярвам, че имам в банката. Ако ида в банката и помоля да видя моите пари, биха ме погледнали малко особено. Те нямат „мои пари“ в някое малко чекмедженце, което могат да издърпат, за да ми ги покажат. „Моите пари“ не са нищо друго освен някоя разположена от изток на запад или от юг на север магнитна аномалия, причинена от железен окис, запечатана върху лентова ролка в сейфа на някой компютър. Но аз съм доволен от това положение, защото вярвам, че ако имам нужда от нещата, които с тия пари мога да си позволя, банката ще осигури средствата чрез нейната безкасова система за плащания. По същия начин, макар сетивните ми данни никога да не са предоставяли нещо, което би могло да бъде наречено „материя“, аз съм доволен, че у тях съществува способност да постигат нещата, които се очаква от материята да постига, и че сетивните данни ще продължават да съответствуват на априорния мотоциклет в съзнанието ми. За удобство казвам, че имам пари в банката, и за удобство казвам, че мотоциклетът, който яздя, е съставен от вещества. Основната част от „Критика на чистия разум“ на Кант се занимава с това, как се натрупва това априорно знание и как се използува.

Кант нарекъл своя тезис, че априорните ни знания са независими от сетивните данни и екранират видяното, „Коперникова революция“. Така той насочва вниманието ни към твърдението на Коперник, че Земята се върти около Слънцето. Нищо не се променя в резултат на тази революция и все се пак променя всичко. Или, да го кажем е терминологията на Кант, обективният свят, даващ сетивната ни информация, не се е променил, но априорната ни представа за него е била обърната наопаки. Ефектът е всеобхващащ. Именно възприемането на Коперниковата революция разграничава съвременния човек от средновековните му предци.

Онова, което Коперник е направил, било да вземе съществуващата априорна концепция за света — представата, че е плосък и неподвижен в пространството — и да издигне алтернативна априорна концепция — че е сферичен и се върти около Слънцето. Той доказал, че и двете априорни концепции отговарят на съществуващите сетивни данни.

Кант разбрал, че е направил същото в областта на метафизиката. Ако приемем, че априорните концепции в главите ни са независими от онова, което виждаме, и всъщност екранират това, което виждаме, това означава, че вземаме старата Аристотелова концепция за човека на науката като пасивен наблюдател, „табула раза“, и обръщаме тази концепция изцяло наопаки. Кант и милионите му последователи са поддържали, че в резултат на тази инверсия получаваме много по-задоволително обяснение за това как опознаваме нещата.

Впуснах се в този пример малко по-подробно донякъде за да покажа отблизо част от височините, но повече, за да подготвя читателя за онова, което Федър извърши по-късно. Той също направи Коперникова инверсия и в резултат стигна до извода за отделните светове на класическия и романтичния подход. И ми се струва, че в резултат на това също е възможно да се стигне до много по-задоволително разбиране на света.

Метафизиката на Кант въодушевила отначало Федър, но по-късно му доскучала и той не знае точно защо. Мислел по този въпрос и решил, че може би защото е бил в Изтока. Бе имал усещането за бягство от затвор на интелекта, а сега това било отново същият затвор. Четял естетиката на Кант с разочарование и после с раздразнение. Идеите, изложени във връзка с „красивото“, сами по себе си били грозни за него и грозотата била така дълбока и всепроникваща, че не знаел откъде да я атакува или да я заобиколи. Тя изглеждала втъкана в цялата постройка на Кантовия свят така здраво, че нямало как да се избегне. Не била просто грозота на XVIII век или „техническа“ грозота. Всички философи, които четял, показвали същото. Целият университет, който посещавал, миришел на същата грозота. Тя била навсякъде — в класните стаи, в учебниците. Имало я и в него и той не знаел как и защо. Самият разум бил грозен и самото освобождение изглеждало невъзможно.