Чарлз Дикенс
Повест за два града (8)

ГЛАВА I
СЛЕД ПЕТ ГОДИНИ

Банката „Телсън“ край Темпъл Бар изглеждаше старомодна сграда дори през хиляда седемстотин и осемдесета година. Беше много малка, много мрачна, много грозна, много неудобна и тясна. Тя беше старомодна още и с това, че съдружниците в банката се гордееха, задето е толкова малка, гордееха се с нейната мрачност, грозота и теснотия. Дори се хвалеха именно с тези й особености и у тях гореше изричното убеждение, че ако беше по-привлекателна, щеше да бъде по-малко порядъчна. Това не беше само пасивна вяра, а активно оръжие, което те използваха срещу по-добре уредени банки. В „Телсън“, казваха те, нямаме нужда от простор, „Телсън“ няма нужда от светлина, „Телсън“ няма нужда от украса. „Ноукс и с-ие“ може да имат, също и „Братя Снукс“, но „Телсън“, слава богу!…

Всеки от съдружниците би лишил сина си от наследство, ако последният би настоявал да се построи нова сграда на „Телсън“. В това отношение банката много приличаше на самата Страна, която твърде често обезнаследяваше синовете си, задето са предлагали подобрения на закони и обичаи, които от дълго време са били подложени на остра критика, но от това само са ставали още по-внушителни.

Ето как банката „Телсън“ се бе превърнала в едно триумфално съвършенство на неудобството. След като най-после успееше да отвори една идиотски неподатлива, скърцаща и трополяща врата, човек падаше в банката „Телсън“ по две стъпала и идваше на себе си в окаяно помещенийце с две малки гишета, където хора в дълбока старост караха подадения им чек така да трепери, сякаш го вееше вятър, докато идентифицираха подписа на възможно най-мрачните прозорчета, вечно подложени на кална баня откъм Флийт Стрийт и които още повече тъмнееха от солидните си железни решетки и тежката сянка на Темпъл Бар. Ако естеството на работата налагаше човек да се срещне с директора, въвеждаха го в нещо като килия за осъдени на смърт, където размишляваше върху пропиления си живот, докато се появеше директорът с ръце в джобове и посетителят едва успяваше да премигне срещу него в зловещия полумрак. Парите ви влизаха и излизаха от стари проядени от червеи дървени чекмеджета, при отварянето и затварянето на които частици от тях влизаха в носа и гърлото ви. Банкнотите ви миришеха на мухъл, като че бързо се разлагаха отново на парцали. Златните ви и сребърни съдове се складираха в съседство с помийни ями, където зловонни изпарения след ден-два отнемаха блясъка им. Нотариалните ви актове отиваха в импровизирани хранилища, пригодени от кухни и перални и всичката мазнина от пергамента се изпаряваше във въздуха на банката. По-леките кутии със семейните ви документи отиваха на горния етаж в една Бармекидова (В една от приказките на „Хиляда и една нощ“ богаташът Бармекид поканил на обяд един беден човек и заповядал да сервират само празни блюда, като се преструвал, че ястията са чудесни) трапезария, на чиято огромна маса никога не се поднасяше обяд и където, дори през хиляда седемстотин и осемдесета година, първите писма, написани от вече остарялата ви любима или от малките ви деца, току-що бяха освободени от ужаса (Обичаят да се излагат главите на екзекутираните на оградата на Темпъл Бар бил отменен едва през 1772 г.) да бъдат гледани нежно през прозорците от главите, излагани на Темпъл Бар с безчувствена жестокост и свирепост, достойни за Абисиния или Ашанти.

Но наистина по онова време умъртвяването беше много модна рецепта във всички занаяти и професии и не на последно място в банката „Телсън“. Природата лекува всичко със Смъртта, защо и Законът да не постъпва така? Фалшификаторите биваха осъждани на смърт, за незаконно отваряне на писмо осъждаха на смърт; за кражба на читиридесет шилинга и шест пенса наказанието бе смърт; един човек, който пазел кон пред вратата на „Телсън“ и избягал с него, бе осъден на смърт; за един подправен шилинг осъждаха на смърт; три четвърти от всички регистрирани престъпления се наказваха със смърт. Не че това играеше някаква дори най-малка превантивна роля — почти си струва да се отбележи, че всъщност ставаше точно обратното, — но така се разчистваха (поне на този свят) неприятностите по всеки отделен случай и след него не оставаше нищо, което да изисква полагането на грижи. Така че банката „Телсън“, на своето време, както и другите по-големи банки, беше отнела толкова много човешки живота, че ако наредяха отсечените заради нея глави на Темпъл Бар, вместо да ги погребват тихомълком, те вероятно по един многозначителен начин, биха преградили пътя и на малкото светлина, която проникваше в приземния етаж.

Затрупани от всевъзможни стари шкафове и сандъни, старците мрачно и сериозно вършеха банкерския бизнес. Ако в Лондонския клон на „Телсън“ приемеха някой млад човек, скриваха го някъде, докато остарее. Държаха го на тъмно, като сирене, докато получи типичната Телсънова миризма и синкав мухал. Едва тогава го изваждаха на показ, за да го покажат важно заровен в големи книги и с външен вид и облекло изцяло в тон с общата атмосфера на банката.

Пред банката — но никога и в никой случай вътре в нея, освен ако не го повикаха — стоеше един човек за всичко, ту портиер, ту приносител на съобщения, който изпълняваше и ролята на жива фирмена табела. През работно време той винаги бе на мястото си, освен когато биваше изпращан с поръчка, и тогава го заместваше синът му: един зъл дванадесетгодишен хлапак, който бе одрал кожата на баща си. Хората разбираха, че банката „Телсън“ великодушно търпи този човек за всичко. Банката винаги бе търпяла някого за тая работа и сега, по стечение на времето и обстоятелствата, този пост се заемаше от именно този човек. Презимето му беше Крънчър и когато в детинството си се бе отрекъл чрез посредник от силите на мрака в източната енорийска църква „Хаундсдич“, той бе получил и добавъчното прозвище Джери.

Сцена на действието беше домът на мистър Крънчър на улица „Увиснала сабя“ в Уайтфрайърс; часът — седем и половина сутринта през един ветровит мартенски ден, лето господне хилядо седемстотин и осемдесето. Самият мистър Крънчър винаги наричаше летото господне „Ана Доминоус“, очевидно под впечатлението, че християнското летоброене започва от годината, когато тази популярна игра е била измислена от дамата, която й дала и името си.

Жилището на мистър Крънчър не се намираше в цветущ квартал и се състоеше от две единствени стаи дори ако преброим килера с малко единично прозорче. То обаче беше поддържано много прилично. Макар и още рано, стаята, където спеше, беше вече грижливо почистена и грубата чамова маса, върху която бяха наредени чашите и чинийките за закуска, беше застлана с много чиста бяла покривка.

Мистър Крънчър си почиваше под завивка от разноцветни парчета плат като някакъв Арлекин у дома си. Отначало спеше дълбоко, но постепенно започна да се върти и мърда в леглото, докато се измъкна над повърхността; шипестата му коса като че ли се канеше да накъса чаршафите на лентички. В този момент той възкликна с глас на страхотно раздразнение:

— Да ме вземат мътните, ако тая пак не се е фанала с ония неща!

Приличната и трудолюбива на вид жена, коленичила в един ъгъл, се изправи така бързо и с такъв трепет, че очевидно горните думи се отнасяха за нея.

— Нали! — каза мистър Крънчър, като надзърташе от леглото, търсейки единия си ботуш. — Пак си се фанала с твоите щуротии, нали?

След като приветствува утрото с този втори поздрав, той замери жената с един ботуш вместо трети салют. Ботушът беше много кален и това обстоятелство може да разкрие една много странна особеност на домашната икономика на мистър Крънчър: той често се прибираше у дома си след работното време на банката с чисти ботуши, но също така често, когато ставаше на следващата сутрин, ботушите му бяха покрити с глинеста кал.

— Какво ма — каза мистър Крънчър, сменяйки обръщението, след като не бе улучил целта си, — какво си намислила пак, проклетнице?

— Само си казвах молитвите.

— Казвала си молитвите! Каква свястна жена! Защо се пльосваш на земята и се молиш против мен?

— Не се молех против теб. Молех се за теб.

— Не си се молила. А ако е вярно, аз не позволявам такива своеволия с мен. Ей, Джери, момчето ми, майка ти си я бива, взела да се моли против благополучието на баща ти. Добре си изпълнява дълга, няма що, мойто момче. Майка ти е религиозна, синко: пльосва се на земята и се моли да грабнат филията с масло от устата на единственото й дете.

Младият мистър Крънчър (който беше по риза) много се ядоса на това и като се обърна към майка си, остро възрази на лишаването му от прехрана чрез молитви.

— Какво си мислиш ти ма, фукло — каза мистър Крънчър, без да съзнава, че е непоследователен, — колко струват твоите молитви? Каква цена им даваш?

— Те идват от сърцето, Джери. Това им е единствената стойност.

— Единствената им стойност — повтори мистър Крънчър. — Тогава, значи, не струват много. Струват, не струват, няма да позволя да се молиш против мен, да знаеш. Не мога да си го позволя. Не мога да допусна да ме сполети нещастие заради подлите ти номера. Щом толкова не можеш, без да се пльосваш да се молиш, моли се в полза на мъжа си и на детето си, не против тях. Ако нямах такава безсърдечна жена и ако горкото момче нямаше такава безсърдечна майка, миналата седмица може би щях да спечеля малко пари, вместо чрез враждебни молитви и религиозни противодействия да ми се стовари на главата възможният най-лош късмет. Да ме вземат мътните — каза мистър Крънчър, който през цялото това време се обличаше, — ако миналата седмица тия непрекъснати молитви и проклетии не ме подведоха в най-лошите нещастия, които са сполетявали някога човек на честния занаят! Джери, облечи се, момчето ми, и докато си чистя ботушите, хвърляй по едно око на майка си, а ако видиш някакви признаци на ново пльосване, викни ме. Защото, казвам ти — той отново се обърна към жена си, — няма да се оставя да ми пречат по такъв начин. Раздрънкан съм като стар файтон, спи ми се, та две не виждам, ръцете и краката ми са така съсипани, че ако не ме боляха, нямаше да знам дали са мои или на някой, друг, а от всичко това в джоба ми не влезе нищо; подозирам, че от сутрин до вечер си се грижела да попречиш нещо да ми влезе в джоба, а с това няма да се съглася, проклетнице, чуваш ли!

В добавка той изръмжаваше изрази като: „А, да, ти си религиозна, нали! Няма да действуваш против интересите на мъжа си и детето си, нали? Дума да не става!“, и изтръгваше други саркастични искри от точилото на възмущението си. Междувременно мистър Крънчър се зае да чисти ботушите си и се заприготвя за работа. А синът му, чиято глава бе украсена с по-безопасни шипове и чиито млади очи бяха близо едно до друго като бащините му, пое исканата от него стража над майка си. От време на време той силно стряскаше бедната жена, като изскачаше от стаичката, където спеше, а сега приготвяше тоалета си, и викаше: „Май ще се пльосваш, мамо. Ей, татко!“ И след като вдигаше тази фалшива тревога, се втурваше обратно, ухилен непочтително.

Когато мистър Крънчър се залови със закуската си, настроението му съвсем не се бе подобрило. С особена враждебност той се възпротиви на молитвата на мисис Крънчър.

— Какво, проклетнице? Какво си се наканила да правиш? Пак ли твоите номера?

Жена му обясни, че просто е „помолила да бъде благословена трапезата им“.

— Да не си посмяла! — каза мистър Крънчър, като се оглеждаше, сякаш очаквайки да види как хлябът изчезва вследствие молебствията на жена му. — Не желая от благословии да остана без къща и дом. Няма да допусна от благословии да нямам храна да сложа на масата си. Да не си гъкнала!

С необикновено червени очи и мрачен, като че цяла нощ е бил на увеселение, което съвсем не е преминало весело, Джери Крънчър не ядеше, а по-скоро късаше със зъби закуската си, ръмжейки над нея като някое животно от менажерия. Към девет часа той поприглади размъкнатия си вид и налагайки върху истинската си природа почтителен и делови вид, доколкото това бе възможно, пое към дневните си задължения.

Те едва ли биха могли да бъдат назовани занаят, макар че той бе нарекъл себе си „човек на почтения занаят“. Инвентарът му се състоеше от дървена табуретка, направена от стар счупен стол, чиято облегалка бе отрязана. Тази табуретка младият Джери носеше всяка сутрин, крачейки до баща си, и я оставяше под най-близкия до Темпъл Бар прозорец на банката; тук, с допълнителната помощ на първия наръч слама, който можеше да се докопа от някоя минаваща кола и който се поставяше под краката на човека за всичко, за да ги предпазват от студа, се установяваше лагерът за деня. На този свой пост мистър Крънчър беше добре познат с лошия си вид както по Флийт Стрийт и Темпъл, така и в самия Темпъл Бар.

В тази ветровита мартенска утрин Джери се установи на своя пост в девет без четвърт — навреме, за да може да докосне с ръка триъгълната си шапка към старците, които идваха на работа в банката. Младият Джери стоеше до него, когато не беше зает с набези по улицата и с нанасяне на страшни телесни и умствени повреди на минаващите момченца, които изглеждаха достатъчно малки за добронамерената му цел. Бащата и синът, които неимоверно си приличаха, мълчаливо наблюдаваха утринното движение по Флийт Стрийт. Главите им бяха така добли-жени, както и очите на всеки един от тях, и двамата приличаха на две маймуни. Тази прилика никак не се намаляваше от случайното обстоятелство, че възрастният Джери дъвчеше и плюеше слама, а очите на младия Джери го наблюдаваха с неспокоен поглед, зорко следящ всичко, което ставаше на улицата.

През вратата се подаде главата на един от постоянните вътрешни разсилни на „Телсън“ и извика:

— Търсят куриер.

— Ура, татко! Денят отрано започва с работа!

Като се сбогува с баща си по този начин, младият Джери седна на столчето и влезе във владение на законно полагащата му се по наследство слама, която баща му бе дъвкал.

— Все в ръжда! Пръстите му са винаги изцапани с ръжда! — промърмори младият Джери. — Къде се изцапва така с ръжда баща ми? Тук няма ръжда!