Чарлз Дикенс
Повест за два града (37)

ГЛАВА VI
ПОБЕДА

Страшният трибунал от петима съдии, обществен обвинител и суровите съдебни заседатели се събираше всеки ден. Списъците му излизаха всеки ден и тъмничарите в различни затвори ги четяха на затворниците. Най-честата тъмничарска шега беше: „Ей, вие там вътре, излезте, за да чуете вечерните новини!“

— Шарл Евремонд, наречен Дарней!

Дойде най-после ред вечерните новини в „Ла Форс“ да започнат така.

Когато се извикваше някое име, носителят му се отделяше на едно място, определено за онези, които имаха нещастието да са попаднали в списъците. Шарл Евремонд, наречен Дарней, знаеше какво ще стане с него. Беше видял стотици да си отиват така.

Подпухналият тъмничар, който носеше очила, когато четеше, погледна през тях, за да се увери, че е заел мястото си, и продължи да чете списъка, като по същия начин спираше при всяко следващо име. Имаше двадесет и три имена, но само двадесет отговориха на тях. Защото единият от затворниците беше умрял в затвора и беше забравен, а другите двама бяха вече гилотинирани и също забравени. Списъкът беше прочетен в същата сводеста стая, където Дарней бе видял своите събратя-затворници през нощта на пристигането си. Всички бяха загинали в клането. Всяко човешко същество, към което той се бе привързал и с което се бе разделил, беше загинало на ешафода.

Набързо се казаха по няколко сърдечни думи за сбогом и раздялата скоро приключи. Това беше събитието на деня и обществото в „Ла Форс“ се залови с приготовления за някаква игра и малък концерт за вечерта. Хората се тълпяха край решетките и проливаха сълзи. Но сега двадесет места в замислената забава трябваше наново да се попълнят, а до заключването на затвора оставаше малко време: общите стаи и коридорите щяха да бъдат поверени на огромните кучета, които пазеха там цяла нощ. Затворниците не бяха безчувствени същества. Те просто се бяха приспособили към времето. По същия начин, макар с малки разлики, ги обземаше въодушевление, което несъмнено изпълваше някои с ненужна смелост на гилотината; това не беше перчене, а по-скоро една безумна зараза, която идваше от безумно разтърсения обществен дух. При епидемии от чума някои от нас може да изпитат тайно влечение към болестта — някакво моментно и ужасно желание да умрем от болестта. Всеки от нас таи подобни чудатости в гърдите си, които просто чакат подходящи условия, за да се проявят.

Пътуването до „Консиержери“ беше кратко и тъмно. Нощта в килиите, населени с всякаква вредна паплач, беше дълга и студена. На другия ден петнадесет затворници бяха изправени на подсъдимата скамейка, след което извикаха името на Шарл Дарней. Всичките бяха осъдени на смърт и целият процес трая час и половина.

Най-сетне започна обвинението на „Шарл Евремонд, наречен Дарней“. Неговите съдии седяха с шапки с пера. Но червените груби калпаци с трицветните кокарди преобладаваха в залата. Като гледаше съдебните заседатели и разпенената публика, той си помисли, че естественият порядък се е нарушил и мошениците съдят честните хора. Най долните, най-жестоките и най-лошите отрепки на града, в които винаги е имало нещо низко, жестоко и лошо, сега управляваха положението: коментираха шумно, аплодираха, недоволствуваха, предвиждаха и ускоряваха резултата, без да има кой да ги спре. Мъжете бяха въоръжени най-различно. Някои от жените носеха ножове, други кинжали, едни ядяха и пиеха, зяпайки; много плетяха. Сред тях имаше една, която държеше под мишница малко плетиво, докато работеше. Беше на предния ред и стоеше до някакъв мъж, когото той не беше виждал, преди да се озове на бариерата, но веднага си спомни, че е Дефарж. Дарней забеляза, че тя му пошепна един-два пъти нещо в ухото и че вероятно беше негова съпруга. Онова обаче, с което двамата привлякоха вниманието му, беше, че макар да стояха съвсем близо до него, те не го погледнаха нито един път. Изглежда, очакваха нещо с упорита решителност и гледаха само към съда. Под председателя седеше доктор Манет в обичайното си скромно облекло. Доколкото затворникът можеше да види, той и мистър Лори бяха единствените мъже, които не бяха свързани с Трибунала, които носеха обикновените си дрехи и не бяха навлекли грубите костюми на карманьолата.

Шарл Евремонд, наречен Дарней, се обвиняваше от обществения обвинител, че бил емигрант, чийто живот принадлежи на Републиката по силата на декрета, който забраняваше на всички емигранти да идват в страната под заплаха от смърт. Нямаше значение, че декретът е влязъл в сила след неговото завръщане във Франция. Той беше тук и декретът беше налице. Бяха го заловили във Франция и искаха главата му.

— Отрежете му главата! — викаше публиката. — Той е враг на републиката.

Председателят задрънка със звънеца, за да усмири виковете, и попита затворника истина ли е, че е живял дълги години в Англия.

Истина, без съмнение.

Тогава не е ли емигрант? За какъв се счита самият той?

Не емигрант в смисъла и духа на закона.

Защо? — поиска да узнае председателят.

Защото той се бе отказал доброволно от титла, която му е била омразна, както и от положение, което му е било омразно, и е напуснал страната си — преди думата „емигрант“ да започне да се използува в смисъла, който сега й придаваше трибуналът, — за да живее от собствения си труд в Англия, а не от потта на отрудените хора на Франция.

Какви доказателства можеше да представи?

Той предаде имената на двама свидетели: Теофил Габел и Александър Манет.

Но той се е оженил в Англия — напомни председателят.

Да, но не за англичанка.

Френска поданица?

Да. По рождение.

Нейното име и фамилия?

— Луси Манет, единствена дъщеря на доктор Манет, добрия доктор, който седи ето там.

Този отговор произведе благоприятен ефект върху публиката. Възторжени викове за познатия на всички добър лекар процепиха залата. Хората така странно се развълнуваха, че веднага по няколко зверски физиономии, които само преди минута хвърляха кръвнишки погледи към затворника и сякаш нетърпеливо чакаха да го измъкнат на улицата и да го убият, потекоха обилни сълзи.

Чарлс Дарней направи тези първи няколко крачки по опасния път според многократните инструкции на доктор Манет. Той щеше да се ръководи от неговите внимателни съвети и във всяка следваща стъпка, която му предстоеше да направи, защото те бяха предвидили всеки инч от пътя му по-нататък.

Председателят попита защо се е върнал във Франция чак сега, а не по-рано.

Той отвърна, че не се е върнал по-рано просто защото не е имал средства, за да живее във Франция, освен онези, от които се е отказал; докато в Англия се е препитавал с уроци по френски език и литература. Върнал се е по настоятелната писмена молба на един френски гражданин, който му писал, че в негово отсъствие животът му е в опасност. Той дошъл, за да спаси живота на този гражданин и да свидетелствува истината независимо от рисковете. Това престъпно ли е в очите на Републиката?

Тълпата извика ентусиазирано: „Не!“ и председателят разклати звънеца, за да я успокои. Но тя продължи да вика: „Не!“ — докато накрая сама спря.

Председателят попита за името на този гражданин. Обвиняемият поясни, че този гражданин е и негов пръв свидетел. Той също уверено се позова на неговото писмо, което му било отнето на Бариерата, но което, той изрази надежда, сигурно ще може да се намери сред документите, които лежаха пред председателя.

Докторът се бе погрижил и то беше там — беше го уверил, че ще бъде там — и в този момент от заседанието писмото беше извадено и прочетено. Гражданинът Габел беше призован, за да го потвърди, и той направи това. Гражданинът Габел най-учтиво и деликатно намекна, че поради напрегнатата работа на Трибунала с многобройните врагове на Републиката той е бил малко пренебрегнат в затвора „Абе“ — всъщност до преди три дена е бил почти изключен от патриотичните грижи на Трибунала. Тогава е бил призован и е бил освободен, защото заседателите заявили, че са удовлетворени по неговото обвинение, тъй като гражданинът Евремонд, наречен Дарней, се е предал.

След него разпитаха доктор Манет. Неговата голяма лична популярност и ясните му отговори направиха дълбоко впечатление. Той продължаваше да говори и показа, че обвиняемият е бил негов пръв приятел след освобождението му от дългите години затвор; че обвиняемият останал в Англия, неотменно верен и предан на дъщеря му и на самия него в тяхното изгнание; че не само не симпатизирал на аристократическото правителство там, а даже бил съден за държавна измяна — като враг на Англия и приятел на Съединените щати. Когато той изложи тези факти най-сдържано и прямо, съдът и тълпата станаха като един. Накрая, когато се обърна по име към мистър Лори, английски джентълмен, присъствуващ на процеса, който подобно на него също бил свидетел по това дело и можел да потвърди неговите показания, заседателите заявиха, че са чули достатъчно неща и са готови да гласуват, ако председателят е съгласен.

При всяко гласуване (съдебните заседатели гласуваха явно и поотделно) тълпата гръмко викаше. Всички гласове бяха в полза на затворника и председателят обяви, че той е свободен.

След това се разигра една от онези необикновени сцени, с които тълпата понякога изкупваше в собствените си очи своята непостоянност или удовлетворяваше по-благородните си пориви към великодушие и милост или пък й служеха за отдушник от натрупаната жестокост и ярост. Трудно може да каже човек кой от горните мотиви предизвикваше такива необикновени сцени. Вероятно и трите, като вторият преобладаваше. Веднага щом беше прочетена оправдателната присъда, започнаха да се леят обилни сълзи, както кръвта при други случаи, и затворникът беше обсипан с такива братски прегръдки от мъже и жени, които успяваха да се доберат до него, че след дългия изтощителен престой в затвора имаше опасност да припадне от умора. Още повече — той знаеше, че същите тези хора, понесени от друг вятър, можеха да се нахвърлят върху му със същата стръв, да го насекат на парчета и да ги разхвърлят по улиците.

Поканиха го да се отстрани, за да направи място за други подсъдими, и това за момент го спаси от прегръдките. Бяха петима и щяха да ги съдят заедно като врагове на Републиката, задето не са й оказали никаква помощ нито с думи, нито с дела. Трибуналът така бързо обезщети себе си и нацията за изплъзналата им се жертва, че петимата слязоха при него, преди още да беше си отишъл, осъдени на смърт през следващите двадесет и четири часа. Първият му съобщи това с познатия затворнически жест, означаващ Смърт — повдигнат пръст. Останалите добавиха гласно: „Да живее Републиката!“

Петимата наистина нямаха публика, за да удължи процеса им, защото, когато Чарлс Дарней и доктор Манет излязоха през вратата, около тях се събра голяма тълпа, сред която можеха да се различат почти всички лица, които бяха седели в залата, с изключение на две, които той напразно търсеше. Когато излезе, тълпата отново се хвърли към него — хората плачеха, прегръщаха го и викаха поединично и на групи и накрая реката заля брега, където се разигра безумната сцена, лудешка като хората, които стояха на него.

Сложиха го на голям стол, който бяха изнесли от съдебната зала или от някоя друга стая или коридор. На стола бяха метнали червено знаме, а на гърба му бяха закрепили пика с червен калпак на върха. Дори молбите на доктора не помогнаха и в тази триумфална колесница Дарней беше заведен у дома си на раменете на разни мъже, а около него се вълнуваше море от червени калпаци, от чиито бурни дълбини изскачаха такива изкривени лица, че на няколко пъти той си помисли, че нещо се е побъркал и че се намира в кола, която го води към гилотината.

В тази безумна и призрачна процесия хората прегръщаха всички, които им се изпречваха, като го сочеха. Снежните улици почервеняха от републиканския цвят на тълпата, която крачеше и се извиваше по тях и която бе оцветила улиците под снега с едно по-наситено червено. Така донесоха Чарлс в двора на къщата, където живееше. Бащата на Луси се беше прибрал по-рано, за да я подготви, но когато съпругът й се изправи пред нея, тя падна в несвяст в прегръдките му.

Когато той я притисна до сърцето си и с красивата й глава закри лицето си от ревящата тълпа, за да не виждат как сълзите му и устните й се сливат, няколко души започнаха да танцуват. Моментално и останалите затанцуваха и дворът се изпълни с карманьолата. После тълпата вдигна една млада девойка върху празен стол и я понесе като богинята на Свободата. След това тръгнаха и заляха съседните улици; по брега на реката, през моста и навсякъде карманьолата увличаше всички и ги завърташе в своя вихър.

След като хвана ръката на доктора, който стоеше гордо и победоносно пред него; след като стисна ръката на мистър Лори, който дойде запъхтян, след като се бе мъчил да се откопчи от карманьолата; след като целуна малката Луси, която бе повдигната, за да обвие с ръчички врата му; след като прегърна ревностно вярната Прос, която бе вдигнала детето, той грабна жена си в обятията си и я отнесе горе.

— Луси! Моя Луси! Аз съм спасен!

— О, най-скъпи ми Чарлс, нека благодаря на бога за това на колене, както досега му се молих.

И двамата набожно преклониха глави и сърца. Когато отново беше в прегръдките му, той й каза:

— А сега говори с баща си, моя най-скъпа. Никой в цяла Франция нямаше да може да направи това, което той направи за мен.

Тя склони глава на гърдите на баща си, тъй както преди много години бе сложила неговата бедна глава на своята гръд. Той беше щастлив, че й се е отплатил, страданията му бяха възнаградени и се гордееше със силата си.

— Не трябва да бъдеш слаба, миличка моя — възрази той. — Защо трепериш така? Нали го спасих!