Чарлз Дикенс
Повест за два града (3)

ГЛАВА II
ПОЩЕНСКАТА КОЛА

През тази нощ към края на ноември пред първия от героите на тази история се простираше пътят към Дувър. За него Дувърският път се простираше пред пощенската кола за Дувър, която се мъкнеше тежко нагоре по Шутърс Хил. Заедно с другите пътници този човек вървеше покрай колата по хълма сред калта; не защото изпитваше и най-малко удоволствие от ходенето при такива условия, а понеже хълмът и хомотът, и калта, и колата бяха толкова тежки, че конете вече се бяха спирали три пъти, освен това веднаж се разбунтуваха и извъртяха колата напряко на пътя с намерението да я върнат обратно в Блакхият. Обаче и юздите, и камшикът, и кочияшът, и охраняващият бяха чели онзи член от военния устав, който забранява да се смята, че животните са надарени с разум, и убедително доказаха противното; конете капитулираха и се върнаха към дълга си.

С провесени глави и разтреперани опашки конете газеха из гъстата кал и от време на време затъваха и се препъваха, като че ли се разпадаха на части. Всеки път, когато кочияшът ги спираше с едно предпазливо „тпру-у, стой“, задният десен кон разтърсваше силно глава и всичко върху нея сякаш настояваше по необикновено категоричен начин, че колата няма да може да се изкачи по хълма. Всеки път при този шум нашият пътник се сепваше и разтревожваше, както се сепва неспокоен пътник.

Във всички долчини димеше мъгла, пропълзяла в самотата си нагоре по хълма като някой зъл дух, който търси покой и не го намира. Лепкава и много студена, мъглата прииждаше във въздуха на бавни вълни, които следваха и се разливаха една върху друга като вълните на някакво гибелно море. Тя беше толкова гъста, че скриваше от светлините на колата всичко освен собственото си движение и няколко ярда от пътя, а парата от уморените коне струеше и се сливаше с нея, като че ли те я бяха създали.

Още двама пътници, освен споменатия, пъшкаха нагоре по хълма наред с пощенската кола. И тримата бяха загърнати до очите и до над ушите и носеха ботуши. От това, което виждаше, нито един от тях не би могъл да каже как изглеждат другите двама; всеки беше се скрил под почти еднакъв брой завивки от очите на ума и очите на тялото на другите си двама спътници. В ония дни пътниците никак не бяха склонни да се доверяват бързо един другиму, тъй като всеки пътуващ можеше да бъде разбойник или съучастник на разбойници. Последното беше много вероятно, тъй като във всяка сменна станция или кръчма можеше да има някой, който получава заплата от „Капитана“ — като се започне от съдържателя и се свърши с последния коняр от обора. Тъй си мислеше стражът на дувърската поща в тая нощ през ноември хиляда седемстотин седемдесет и пета година, докато колата тромаво се катереше по Шутърс Хил, а той самият стоеше на специалната си седалка горе отзад и потропваше с крака, без да изпуска от очите и от ръката си оръжейния сандък пред себе си, където върху цял пласт саби бяха наредени шест или седем заредени едрокалибрени пистолета, а най-отгоре лежеше зареден мускет.

В дувърската пощенска кола цареше обичайната задушевност, при която стражът подозираше пътниците, пътниците се подозираха един друг, а също и стража; всичките заедно подозираха всеки друг, а кочияшът беше сигурен единствено в конете, за които с чиста съвест би могъл да се закълне върху Стария и Новия завет, че са негодни за това пътуване.

— О-хо! — подвикна кочияшът. — Хайде, дръпнете още веднаж и сте на върха и тогава вече дяволите да ви вземат, щото ми взехте здравето, докато ви накарам да го езкачите! Джо!

— Тук съм! — отвърна стражът.

— Колко ти е часът, Джо?

— Единайсе и десет вече.

— По дяволите! — възкликна ядосаният кочияш. — И още не сме качили Шутърс! Хайде! Дий! Вървете!

Камшикът пресече едно от най-решителните отрицания на категоричния кон и той се втурна нагоре, а трите останали животни го последваха. И отново дувърската поща се затътрузи нагоре, а ботушите на нейните пътници зацопаха в калта край нея. Те бяха спрели заедно с колата и не се бяха отделили от нея. Ако някой от тримата бе дръзнал да предложи на друг да продължат да вървят в мъглата и мрака напред, той би се изложил в много голяма степен на риска да бъде застрелян на място като разбойник.

Последният порив на конете закара колата на върха на хълма. Конете пак спряха да си поемат дъх, а стражът слезе да застопори колата за спускането и отвори вратата, за да се качат пътниците.

— Хей, Джо! — извика кочияшът предупредително, поглеждайки надолу от кабинката си.

— Какво има, Том?

И двамата се ослушаха.

— Чува ми се, че насам препуска кон, Джо.

— А на мен ми се чува кон в галоп, Том — отвърна стражът, като пусна вратата и чевръсто се качи на мястото си. — Господа! В името на краля, говоря на всички ви!

С тази набързо изречена молба, прозвучала като заклинание, той свали предпазителя на блъндърбъса си и зае отбранителна позиция.

Пътникът, когото вече познаваме, беше на стъпалото на дилижанса и тъкмо се канеше да влезе, а другите двама бяха зад него и се готвеха да го последват. Той остана на стъпалото, наполовина вътре, наполовина отвън. Всички гледаха от кочияша към стража и от стража към кочияша и се ослушваха. Кочияшът погледна назад и стражът се взря в същата посока и дори категоричният кон наостри уши и се извърна, без да противоречи.

Тишината, последвала след спирането на тропота и клатушкаието на колата, правеше нощната тишина още по-дълбока. Запъхтяното дишане на конете предаваше на колата едно трептене като че ли от възбуда. Сърцата на пътниците биеха толкова силно, че може би се чуваха; но във всеки случай в настаналата тишина се усещаше присъствието на задъхани и затаили дъх хора с учестен в очакване пулс.

Тропотът на галопиращ кон се изкачваше бързо и бясно по хълма.

— Ей, там! — извика стражът с всичката сила на гласа си. — Ей, там! Стой! Ще стрелям!

Тропотът изведнаж секна и сред плясък и блъскане из мъглата се чу глас:

— Това дувърската поща ли е?

— Няма значение какво е! — отвърна стражът. — А ти кой си?

— Кажете това ли е колата за Дувър?

— Защо ви е да знаете?

— Ако е тя, трябва ми един от пътниците.

— Кой пътник?

— Мистър Джарвис Лори.

Нашият пътник показа, че това е неговото име. Стражът, кочияшът и другите двама пътници го следяха с недоверчиви погледи.

— Не мърдайте от мястото си — извика стражът на гласа в мъглата, — защото, ако направя грешка, за вас тя ще бъде непоправима. Господинът на име Лори да отговори.

— Какво има? — попита тогава пътникът с леко разтреперан глас. — Кой ме търси? Ти ли си, Джери?

— Да, мистър Лори.

— Какво има?

— Съобщение за вас с нареждане да ви последва. Оттам е. „Телсън и с-ие“.

— Познавам този вестоносец — каза мистър Лори на стража и скочи обратно на пътя. Отзад му помогнаха по-скоро бързо, отколкото учтиво, другите двама пътници, които незабавно се покатериха в колата, затвориха вратата и вдигнаха прозореца.

— Може да приближи, няма нищо опасно.

— Надявам се да е тъй, но не мога да бъда чак толкова дяволски сигурен — произнесе стражът в груб монолог. — Хей, ти!

— Хей и ти! — каза Джери, с глас по-дрезгав отпреди.

— Приближи се ходом! Разбра ли ме добре? И ако на седлото ти има кобури, внимавай да не бъде ръката ти близо до тях, че много често правя някоя бърза грешка с оловото. Хайде сега ела да те видим.

Из въртопите мъгла бавно се появиха фигурите на кон и ездач, които приближиха до дилижанса и застаналия край него пътник. Ездачът се наведе и като не сваляше очи от стража, подаде на пътника малка сгъната бележка. Конят на ездача беше запъхтян, а и ездачът и конят бяха целите покрити с кал, от копитата на коня до шапката на човека.

— Стража! — каза пътникът със спокойна и делова увереност.

Зоркият страж, който с дясната си ръка държеше приклада на вдигнатия си мускет, а с лявата цевта му и не изпускаше от очи конника, отговори кратко.

— Сър?

— Няма от какво да се опасявате. Работя в банката „Телсън“ в Лондон. Сигурно знаете банката „Телсън“ в Лондон. Отивам в Париж по служба. Ето ти една крона да се почерпиш. Може ли да прочета бележката?

— Ако го направите бързо, сър.

Той я разгърна на светлината от лампата на дилижанса и прочете — първо наум, а после гласно: „Чакайте Дувър мамзел.“

— Не е дълго, както виждате. Джери, кажи че отговорът ми е „ВЪЗВЪРНАТ КЪМ ЖИВОТ“.

Джери трепна на седлото си.

— Ама това е дяволски странен отговор — каза той с най-дрезгав глас.

— Предай го и те ще разберат, че съм получил бележката, все едно, че съм им го написал. Добър път! Лека нощ!

С тези думи пътникът отвори вратата на дилижанса и се качи в него, без да получи каквато и да било помощ от спътниците си, които бяха скрили бързо часовниците и кесиите си в ботушите и сега се преструваха, че спят. Без определена цел, а просто за да избягнат риска да предприемат други действия.

Колата пак се затътри напред и започна да се спуска, а гъстите облаци мъгла около нея ставаха по-тежки. Стражът прибра мускета си обратно в оръжейния сандък и след като погледна към другите неща в него и към допълнителните пистолети, които носеше на колана си, хвърли поглед и към едно по-малко сандъче под седалката си, в което имаше няколко железарски инструмента, две факли и кутийка с огниво. Той се беше запасил и с тези неща, та в случай че вятър или буря угаси лампите на дилижанса, което от време на време се случваше, можеше да се затвори вътре и като внимава искрите от кремъка и стоманата да са далеч от сламата, да получи светлина доста лесно и безопасно (ако има късмет) за пет минути.

— Том — чу се тихо над покрива.

— Да, Джо.

— Чу ли отговора му?

— Чух го, Джо.

— Разбра ли нещо?

— Съвсем нищо, Джо.

— Ето ти съвпадение — промърмори стражът, — понеже и аз толкова разбрах.

В това време Джери, останал сам в мъглата и мрака, слезе от коня си не само за да облекчи измореното животно, а и за да изтрие калта от лицето си и да излее водата от периферията на шапката си, която можеше да поеме около половин галон. Той остана с юзда, увита около силно изкаляната си ръка, докато шумът от колелата на пощенската кола заглъхна и отново се възцари нощната тишина; след това се обърна и тръгна надолу по хълма.

— След този ми ти галоп от Темпъл Бар, стара госпожо, нямам вяра на предните ти крака, докато не излезем на равно — каза този дрезгав вестоносец на кобилата си. — „Възвърнат към живот.“ Дяволски странно съобщение. Джери, това едва ли ще е добре за тебе. Да, Джери! Тежко ти и горко, Джери, ако възвръщането към живот вземе да стане на мода.