Чарлз Дикенс
Повест за два града (43)

ГЛАВА XII
МРАК

Сидни Картън се спря на улицата, колебаейки се къде да отиде. „В девет часа при «Телсън» — си каза той с умислено лице. — Май няма да е зле през това време да им се представя. Да. Най-добре тия хора да знаят, че има такъв човек като мене. Ще е добра предпазна мярка и необходимо приготовление. Но внимателно, внимателно! Трябва добре да го измисля!“

Той забави крачките си, които вече го отнасяха към една цел, и направи няколко завоя в тъмнеещата улица, като проследи мисълта си до евентуалните й последствия. Първоначалното му впечатление се потвърди. „Най-добре е — каза си той, окончателно решил — тия хора да знаят, че има такъв човек като мен.“ После се запъти към Сен Антоан.

Този ден Дефарж се бе представил като съдържател на кръчма в предградието Сен Антоан. Не беше трудно за човек, който познава добре града, да намери къщата му, без да пита никого. Щом установи местонахождението й, Картън излезе отново от малките улички и вечеря в някаква гостилница, след което потъна в дълбок сън. За първи път от толкова години не пи нищо силно. Предишната вечер, откогато не беше пил нищо освен малко слабо вино, той бе излял брендито в камината на мистър Лори като човек, който се отказва от пиенето.

Беше вече седем часът, когато се събуди ободрен, и отново излезе по улицата. По пътя към Сен Антоан се спря пред една витрина, в която имаше огледало, и леко пооправи широката си хлабава вратовръзка, яката на палтото си и разчорлената си коса. След това тръгна право към Дефарж и влезе в кръчмата.

Вътре нямаше посетители освен Жак Трети с неспокойните пръсти и грачещия глас. Този човек, когото беше видял сред съдебните заседатели, сега стоеше край тесния тезгях и говореше с Дефарж и жена му. Отмъщението пригласяше в разговора като редовен член на заведението.

Когато Картън влезе, седна и поиска (на доста лош френски) малка чаша вино, мадам Дефарж отначало му хвърли небрежен поглед, после по-внимателен и по-внимателен и накрая се приближи до него и го попита какво е поръчал.

Той повтори това, което беше казал.

— Англичанин? — попита мадам Дефарж, като въпросително повдигна тъмните си вежди.

След като я изгледа, сякаш звукът дори на една-единствена френска дума го затрудняваше, той отговори с предишния силен акцент:

— Да, мадам. Англичанин съм.

Мадам Дефарж се върна при тезгяха да вземе виното и когато Картън разгърна някакъв якобински вестник и се престори, че го чете и се мъчи да разбере написаното, той я чу да казва:

— Кълна ти се, досущ като Евремонд!

Дефарж му донесе виното и му каза „добър вечер“.

— Какво?

— Добър вечер.

— А, добър вечер, гражданино. — И напълни чашата си. — А, хубаво вино. Пия за Републиката.

Дефарж се върна при тезгяха и каза:

— Да, прилича малко.

Мадам отговори строго:

— Ще ти кажа, че доста.

Жак Трети помирително отбеляза:

— Той ти е май много в главата, мадам.

Милото Отмъщение добави със смях:

— Да, душо моя! Ти с нетърпение чакаш удоволствието да го видиш пак утре!

Картън следеше редовете и думите във вестника с бавни движения на показалеца си и с внимателно и съсредоточено изражение. Те бяха облегнали ръце върху тезгяха, много близо един до друг, и тихо разговаряха. След няколко минути мълчание, през което го наблюдаваха, без да смущават привидната му съсредоточеност в якобинската статия, заговориха отново.

— Право казва, мадам — отбеляза Жак Трети. — Защо да спираме? В това има голяма сила. Защо да спираме?

— Хм, хм — разсъждаваше Дефарж, — човек все някъде трябва да спре. Но въпросът е: къде?

— Когато ги унищожим — каза мадам.

— Чудесно! — изграчи Жак Трети. Отмъщението също изрази силно одобрение.

— Унищожението е добра идея, жено — каза Дефарж, малко загрижен. — По принцип нямам нищо против него. Но този доктор изстрада много. Нали го видяхте днес. Видяхте лицето му, когато четяха документа.

— Видях го — повтори мадам със сърдито презрение. — Да. Видях лицето му. Видях лицето му и то не беше лице на истински приятел на Републиката. Да си пази лицето!

— Ти, жено — каза Дефарж с неодобрение, — видя и мъката на дъщеря му. Трябва да й е много тежко за него.

— Видях дъщеря му — повтори мадам. — Да, видях я няколко пъти. Видях я и днес, виждала съм я и преди. Видях я в съда, видях я и на улицата при затвора. Само да си вдигна пръста…

Тя май го вдигна (слушащият не вдигаше очи от вестника) и после го свали с трясък върху дъската, сякаш падна брадва.

— Гражданката е чудесна! — изграчи Жак.

— Тя е ангел — каза Отмъщението и я прегърна.

— А пък ти — продължи мадам безпощадно, като се обърна към мъжа си, — ако зависеше от тебе — слава богу, че не зависи, — ти щеше да го спасиш даже сега.

— Не — запротестира Дефарж. — Дори ако можеше само с едно вдигане на тази чаша. Но с него щях да спра. Смятам, че трябва да се спре.

— Виждаш ли, значи, Жак — каза гневно мадам Дефарж, — виждаш ли, мое малко Отмъщение? Вижте и двамата! Чуйте! Заради други престъпления отдавна съм записала в моята книга това племе от тирани и подтисници и съм го обрекла на унищожение. Попитайте мъжа ми не е ли така.

— Така е — отговори Дефарж, без да го питат.

— В началото на великите дни, когато падна Бастилията, той намери ония листа и ги донесе в къщи посред нощ, когато тук няма никой и е затворено, и ги прочетохме ей тук, на това място, на тая лампа. Питайте го не беше ли така.

— Така беше — съгласи се Дефарж.

— Оная нощ, когато прочетохме листата и лампата изгасна и денят изгря над тия прозорци и железни решетки, аз му казвам, че имам да му съобщя една тайна. Питайте го не беше ли така.

— Така беше — пак се съгласи Дефарж.

— Съобщавам му тогава тайната и го удрям по гърдите с тия две ръце, както ги блъскам сега, и му казвам: „Дефарж, аз отраснах при рибарите на морския бряг и онова селско семейство, толкова пострадало от двамата братя Евремонд, както пише в тия листа от Бастилията, е моето семейство. Дефарж, оная сестра на смъртно раненото момче на пода е моята сестра, онзи съпруг беше съпругът на сестра ми, онова неродено дете беше тяхното дете, онзи брат беше моят брат, онзи баща беше моят баща, онези мъртви са мои мъртви и този призив да се поиска сметка от тях е към мене.“ Питайте го не беше ли така.

— Така беше — каза пак Дефарж.

— Тогава кажи на вятъра и на огъня къде да спрат — отвърна мадам. — Но на мен не го казвай.

И двамата слушатели изпаднаха в дива наслада от ужасния й гняв. Слушащият усети как е пребледняла, без да я гледа. И двамата силно го одобриха. Дефарж, останал в малцинство, вмъкна няколко думи за милосърдната съпруга на маркиза, но само предизвика жена си да повтори последните си думи: „Кажи на вятъра и на огъня къде да спрат.“

Влязоха посетители и групата се разпръсна. Англичанинът плати каквото беше поръчал, смутено преброи рестото и попита като чужденец как да стигне до Националния дворец. Мадам Дефарж го изведе до вратата, сложи ръка върху неговата и му посочи пътя. Тогава английският гост си помисли, че няма да е лошо да хване тази ръка, да я повдигне и да нанесе под нея един силен и дълбок удар.

Но си тръгна по пътя и скоро беше погълнат от сенките на затворническата стена. В уречения час се измъкна от тях и се появи в стаята на мистър Лори, където старият господин крачеше напред-назад в нервно безпокойство. Той каза, че до преди малко е бил с Луси и я е оставил само за няколко минути, за да дойде на уговорената среща. Баща й още не се бил върнал, откакто напуснал банковата къща към четири часа. Тя хранела някакви надежди, че неговата намеса може да спаси Чарлс, но те били много слаби. Нямало го вече повече от пет часа. Къде ли можел да бъде?

Мистър Лори чака до десет. Но тъй като доктор Манет не се върна и той не искаше да оставя Луси толкова време сама, уговориха се той да се върне при нея и към полунощ да дойде отново в банковата къща. Междувременно Картън щеше сам да чака при камината завръщането на доктора.

Той чакаше и чакаше, часовникът удари дванадесет, но доктор Манет не се връщаше. Мистър Лори се върна, но нито намери, нито донесе някакви известия. Къде ли можеше да бъде той?

Обсъждаха този въпрос и дори бяха започнали да градят слаба надежда заради дългото му отсъствие, когато го чуха да се качва по стълбите. В момента, когато той влезе в стаята, стана ясно, че всичко е загубено.

Дали изобщо е бил при някого, дали през цялото това време не бе обикалял улиците, не можа да се разбере. Той стоеше и втренчено ги гледаше, но те не го питаха нищо, защото лицето му им каза всичко.

— Не мога да го намеря — каза той, — а ми трябва. Къде ли е?

Беше гологлав, около врата си нямаше шал и докато говореше с безпомощен вид, си съблече палтото и то падна на земята.

— Къде ми е столчето? Навсякъде търся столчето и не мога да го намеря. Какво са направили с работата ми? Нямам време. Трябва да свърша тия обувки.

Те се спогледаха и сърцата им замряха.

— Хайде, хайде — каза той с жалък и хленчещ глас. — Нека да почна да си работя. Дайте ми работата.

Като не получи отговор, той почна да си къса косата, да тропа с крака като обезумяло дете.

— Не мъчете един нещастен и самотен клетник — умоляваше ги той с ужасен вик. — Дайте ми работата! Какво ще стане с нас, ако тези обувки не се свършат тази вечер?

Загубен, напълно загубен!

Беше толкова ясно, че е безнадеждно да се говори разумно с него или да се правят опити да го извадят от състоянието му, че сякаш по взаимно споразумение и двамата сложиха ръце на рамото му и го накараха да седне пред камината, като му обещаха, че скоро ще получи работата си. Той се отпусна на стола, загледа се блуждаещо във въглените и заплака. Сякаш всичко онова, което се бе случило след времето в мансардата, беше някакъв мимолетен сън, фантазия. Мистър Лори видя как той се сви и придоби точно същата фигура, за която се бе грижил Дефарж.

Макар че бяха поразени и ужасени от тази гледка на разруха, не беше време да се поддават на такива емоции. Самотната му дъщеря, лишена от последната си надежда и опора, ги зовеше силно. Отново като по някакво споразумение те се спогледаха и по лицата им се четеше една-единствена мисъл. Картън проговори пръв:

— Изчезна и последната възможност. Тя и без това не беше голяма. Да. По-добре да го заведем при нея. Но преди да отидете, бихте ли ме изслушали? Не питайте защо правя тия уговорки и не искайте обещанието, което аз ще поискам от вас. Имам причина — сериозна причина.

— Не се съмнявам — отговори мистър Лори. — Казвайте.

Фигурата на стола между тях непрекъснато и монотонно се люлееше напред-назад и стенеше. Говореха с глас, като че ли бдяха до леглото на някой болен в нощта.

Картън се наведе, за да вдигне палтото, което се беше почти омотало в краката му. Докато правеше това, на пода изпадна малка чанта, в която докторът имаше навик да носи бележка със списък на ежедневните си задължения. Картън я взе и в нея имаше сгънат лист хартия.

— Трябва да видим това — каза той.

Мистър Лори кимна утвърдително. Той го отвори и възкликна:

— Слава богу!

— Какво е това? — попита нетърпеливо мистър Лори.

— Момент. Нека първо да ви обясня. Най-напред — той бръкна с ръка в палтото си и оттам извади друг лист хартия — това е документ, с който мога да замина от този град. Погледнете го. Виждате, нали? Сидни Картън, англичанин.

Мистър Лори го подържа в ръката си, като сериозно го гледаше.

— Дръжте го у вас до утре. Аз ще го видя утре, нали си спомняте, и по-добре да не го внасям в затвора.

— Но защо?

— Не зная. Предпочитам да не го вземам със себе си. А сега дръжте и този документ, който беше у доктор Манет. Той е подобен на моя и с него той, дъщеря му и детето й ще могат по всяко време да преминат бариерата и границата. Нали разбирате?

— Да!

— Сигурно го е взел вчера като последна и крайна мярка срещу евентуални неприятности. Откога е датата? Няма значение, няма какво да гледате. Приберете го внимателно заедно с моя и вашия. А сега забележете! До преди тия няколко часа изобщо не се съмнявах, че той притежава или може да притежава такъв документ. Това е добре, докато не го вземат. Но може скоро да му го вземат и аз имам основания да мисля, че ще го вземат.

— Те в опасност ли са?

— В голяма опасност. Има опасност мадам Дефарж да ги предаде на съд. Научих това от собствената й уста. Чух я да говори тази вечер и разбрах, че те са в голяма опасност. Веднага пристъпих към действие и се видях с шпионина. Той го потвърди. Той знае, че някакъв дърво-резач, който живее до стените на затвора, е в ръцете на семейство Дефарж и е казал на мадам Дефарж, че я е видял — не е споменал името на Луси — как прави някакви знаци на затворниците. Лесно може да се предвиди, че обвинението ще бъде както обикновено заговор в затвора и това ще застраши живота й — може би и на детето — дори на бащата, защото и двамата са били видени с нея на това място. Не се плашете чак толкова. Вие ще ги спасите.

— Дано бог да даде да ги спася, Картън! Но как?

— Сега ще ви кажа. Ще зависи от вас и вие ще сте най-подходящият човек за това. Ново обвинение едва ли ще бъде предявено утре. Може би след два-три дни. Може би даже след седмица. Знаете, че е тежко престъпление да страдате за или да съчувствувате на жертва на гилотината. Тя и баща й непременно ще бъдат уличени в това престъпление и тази жена (тя толкова упорито преследва целта си) ще изчака, за да добави и това утежняващо обстоятелство към случая и да се подсигури двойно. Слушате ли ме?

— Тъй внимателно и с такова доверие в това, което казвате, че за момент забравих — той докосна гърба на стола, където седеше докторът — дори неговата трагедия.

— Вие имате пари и можете да осигурите пътуването до морето веднага. Вие отдавна сте се приготвили да заминете за Англия. Пригответе конете си утре заран, за да може да тръгнат в два часа следобед.

— Ще го направя.

Картън беше така възбуден и увличащ, че мистър Лори се запали от неговия огън и се разбърза като момче.

— Имате благородно сърце. Нали ви казах, че няма друг по-подходящ човек, на когото сега може да се разчита. Кажете й тази вечер каква опасност я заплашва — нея, детето и баща й. Обяснете й добре, защото тя е готова с радост да сложи хубавата си глава до тази на мъжа си. — Той се запъна за момент. После продължи както преди: — Заради детето и баща й я убедете в необходимостта да напусне Париж с вас в този час. Кажете й, че така е поръчал мъжът й. Кажете й, че от това зависят повече неща, отколкото тя може да си представи или на които може да се надява. Не мислите ли, че дори в това печално състояние баща й ще й се подчини? Нали?

— Сигурен съм, че да.

— Така си мислех и аз. Всичките тези неща са трезво и твърдо обмислени тук в този двор, даже и това как вие ще заемете място в каретата. В момента, когато аз дойда при вас, вие ме качвате и тръгвате.

— Разбирам, че трябва да ви чакам при всички обстоятелства.

— Вземате моя документ заедно с другите и ми запазете място. Чакате, докато мястото ми се заеме, и тогава право към Англия!

— Значи — каза мистър Лори, като сграбчи развълнуваната му, но твърда и уверена ръка, — няма всичко да зависи от един старец; ще имам до себе си един млад и пламенен човек.

— С божия помощ ще имате! Обещайте ми тържествено, че нищо няма да ви повлияе да промените плана, за който си дадохме дума!

— Нищо, Картън.

— Спомнете си тези думи утре; ако промените плана или се забавите — по каквато и да било причина, — ничии живот няма да може да се спаси и животът на мнозина ще трябва неизбежно да се пожертвува.

— Ще ги запомня. Надявам се, че ще изпълня своята задача точно.

— И аз се надявам да изпълня своята. А сега довиждане!

Въпреки че каза тези думи със сериозна усмивка и въпреки че дори долепи ръката на стареца до устните си, Картън още не се сбогува с него. Помогна му да разбуди люлеещия се пред гаснещите въглени човек, колкото да му наметне палто, да му сложи шапка и да го накара да стане и потърси столчето и работата, които продължаваше да иска със стенания. Мина от другата му страна и му помогна да отиде в двора на къщата, където нараненото й сърце — тъй щастливо в паметното време, когато й бе разкрил собственото си опечалено сърце — беше бдяло през тази ужасна нощ. Влезе в двора и остана сам за няколко минути, като се вглеждаше в светлината на прозореца на нейната стая. Преди да си отиде, той й изпрати благословия и изрече тихо нещо за сбогом.