Чарлз Дикенс
Повест за два града (45)

ГЛАВА XIV
КРАЙ НА ПЛЕТЕНЕТО

По същото това време, когато петдесет и двамата очакваха своя край, мадам Дефарж водеше зловещ разговор с Отмъщението и Жак Трети от Революционния съд. Тя разговаряше със служителите на Републиката не в кръчмата, а в бараката на дърворезача, който едно време поправяше пътища. Самият той не участвуваше в съвещанието, а стоеше настрана като някакъв подчинен, на когото не беше разрешено да говори, освен ако не го питат за нещо, нито да изразява някакво мнение, освен ако не беше необходимо.

— Ама нашата Дефарж — каза Жак Трети — е наистина добра републиканка, а?

— Няма по-добра в цяла Франция — заяви с пискливия си глас словоохотливото Отмъщение.

— Хайде, тихо, Отмъщенийце — каза мадам Дефарж, като малко намръщено долепи ръка, върху устните на своя лейтенант. — Чуйте какво ще ви кажа. Моят мъж и наш съгражданин е добър републиканец и смел човек. Той има заслуги пред Републиката и тя му има доверие. Но той си има слабости и едната му слабост е, че иска да пожали този доктор.

— Много жалко — изграчи Жак Трети, като заклати подозрително глава и долепи безжалостните си пръсти до изгладнялата си уста. — Това не подобава на добър гражданин. Жалко е наистина.

— Вижте какво — каза мадам, — хич не ме е грижа за тоя доктор. Може да си запази или да си изгуби главата, хич не ме интересува. Но хората на Евремонд трябва да се ликвидират и жената и детето трябва да последват съпруга и бащата.

— Главата й много става за тая работа — изграчи Жак Трети. — Виждал съм сини очи и златиста коса там и те изглеждат много хубавички, когато Самсон ги показва. — Макар да беше човекоядец, сега говореше като епикуреец.

Мадам Дефарж наведе очи и помисли малко.

— Детето също — отбеляза Жак Трети със замечтана наслада в гласа — има златиста коса и сини очи. А там деца имаме рядко. Ще бъде хубава гледка.

— С една дума — каза мадам Дефарж, като излезе от унеса си, — аз не мога да разчитам на мъжа си за тая работа. От снощи нито искам, нито смея да му доверя своя план. Но пък си мисля, че ако отлагам, има опасност той да ги предупреди и те ще избягат.

— Това не трябва да става — изграчи Жак Трети. — Никой не трябва да се измъкне. И без друго нямаме много работа. Трябват ни поне осемдесет на ден.

— С една дума — продължи мадам Дефарж, — мъжът ми няма моите основания да унищожи докрай това семейство, нито пък аз имам неговите основания да имам милост към тоя доктор. Затова трябва да действувам сама. Ела тук, гражданино дребосък.

Дърворезачът, който се отнасяше с уважение към нея и й се подчиняваше, защото изпитваше смъртен страх, приближи, с ръка на червения си калпак.

— Относно онези сигнали, гражданино дребосък — каза строго Дефарж, — които тя е давала на затворниците. Можеш ли да свидетелствуваш за тях още днес?

— Да, да, защо не — извика дърворезачът. — Всеки ден, във всякакво време между два и четири, даваше някакви сигнали — някой път с малкото, някой път сама. Знам какво знам. С очите си го видях.

Той правеше разни жестове, докато говореше, сякаш имитираше някои от различните сигнали, които никога не беше виждал.

— Явно заговор — каза Жак Трети. — Съвсем ясна работа.

— Съдът няма съмнения, нали? — попита мадам Дефарж, като обърна очи към него с мрачна усмивка.

— Разчитай на патриотичния съд, драга гражданко. Говоря от името на моите събратя — съдебни заседатели.

— Чакай да видим сега — каза мадам Дефарж и пак се замисли. — Чакай да видя още веднъж! Да пожаля ли тоя доктор заради мъжа си? Все ми е едно. Мога ли да го спася?

— Ще се брои за една глава — отбеляза Жак Трети тихо, — наистина нямаме достатъчно глави. Но според мене ще бъде жалко.

— Но той даваше сигнали заедно с нея, когато я видях — упорствуваше мадам Дефарж. — Не мога да говоря за едното, без да спомена другото. Не мога да мълча и да оставя целия случай на този дребосък тук. Мен също ме бива за свидетелка.

Отмъщението и Жак Трети се надпреварваха в разпалени изявления, че тя е най-възхитителната и прекрасна свидетелка. Дребничкият гражданин, за да не остане по-назад, я обяви за небесен свидетел.

— Той трябва да поеме риска — каза мадам Дефарж. — Не, не мога да го спася. Вие сте заети в три часа. Трябва да гледате екзекуциите. А ти?

Въпросът беше отправен към дърворезача, който бързо отговори утвърдително. Той се възползува от случая и заяви, че е пламенен републиканец и ще бъде най-нещастният републиканец, ако нещо му попречи на удовлетворението да изпуши следобедната си лула, наблюдавайки смешния народен бръснач. Той така жестикулираше, че човек можеше с подозрение да си помисли (тъмните очи на мадам Дефарж го гледаха с презрение), че по цял ден трепери от страх за собствената си кожа.

— Аз също — каза мадам — ще бъда там за тая работа. След като свърши, да речем, в осем вечерта, ти ще дойдеш при мене в Сент Антоан и заедно ще дадем сведения срещу тези хора в моя район.

Дърворезачът отговори, че ще бъде горд и поласкан да придружи гражданката. Тя го погледна, той се смути, отбягна погледа й като малко кученце и се върна при дървата си, където скри смущението си върху дръжката на триона.

Мадам Дефарж направи знак на заседателя и Отмъщението да се приближат до вратата и им обясни плана си по-нататък:

— Тя сега ще си е в къщи и ще очаква момента на неговата смърт. Ще страда и ще го оплаква. Състоянието й ще бъде противозаконно. Ще изпитва съчувствие към враговете на Републиката. Ще отида при нея.

— Каква възхитителна жена. Каква прекрасна жена! — възкликна Жак Трети в екстаз.

— Ах, скъпа моя! — извика Отмъщението и я прегърна.

— Вземи ми плетката — каза мадам Дефарж, като я подаде в ръцете на своя лейтенант — и я остави на мойто място. Запази ми стола. А сега отивай право там, защото днес сигурно ще има повече хора от обикновено.

— С готовност ще се подчиня на заповедите на моя началник — каза Отмъщението охотно и я целуна по бузата. — Нали няма да се бавиш?

— Ще бъда там, преди да започнат.

— И преди да дойдат каруците. Гледай да си там, преди да дойдат каруците, душице моя — каза Отмъщението, като извика след нея, тъй като тя вече беше излязла на улицата.

Мадам Дефарж леко махна с ръка, за да покаже, че е чула и че ще се върне навреме, и закрачи в калта, като заобиколи ъгъла на затвора. Отмъщението и съдебният заседател гледаха след нея и се възхищаваха на хубавата й фигура и превъзходните й морални качества.

Тогава имаше много жени, които времето беше жестоко деформирало. Но нямаше по-безжалостна жена, която будеше такъв страх, от онази, която сега вървеше по улицата. Със силен и безстрашен характер, с бърз и проницателен ум, с голяма решителност, с онази красота, която не само придава на притежателя й твърдост и омраза към другите, но и инстинктивно им внушава тези качества. При всички обстоятелства тя щеше да изплува в тия смутни времена. От ранно детство закърмена с остро чувство за несправедливост и закоравяла омраза към едно съсловие, събитията я бяха превърнали в тигрица. У нея нямаше капка милост. Ако някога е имала някаква добродетел, тя отдавна беше изчезнала у нея.

За нея не значеше нищо, че някакъв невинен човек трябваше да умре заради греховете на своите деди. Тя не виждаше него, а тях. За нея не значеше нищо, че съпругата му ще остане вдовица, а дъщеря му — сираче. Това не беше достатъчно наказание, защото те бяха естествените й врагове и плячка и като такива нямаха право да живеят. Безнадеждно беше да й се молят, защото у нея нямаше никаква милост дори към самата себе си. Ако я убиеха по улиците по време на някоя схватка, в каквито често участвуваше, тя нямаше да изпита съжаление към себе си. Ако утре я изпратеха под брадвата, тя нямаше да иде със сломено сърце, а по-скоро със свирепото желание да си смени мястото с човека, който я е изпратил.

Такова сърце носеше мадам Дефарж под грубата си рокля. Небрежно нахлузена, тя въпреки това странно й отиваше, а тъмната й коса изглеждаше буйна под червения калпак. В пазвата й се криеше зареден пищов. На кръста й висеше скрит кинжал. В това снаряжение, с подобаваща увереност в походката и със свободната гъвкавост на жена, която още от момиче е ходила боса и с голи крака по кафеникавия морски пясък, мадам Дефарж вървеше из улиците.

Когато предишната вечер се правеше план за отпътуването на дилижанса, който в момента чакаше останалата част от товара си, мистър Лори се чудеше по какъв начин да вземе Прос. Не само че беше желателно да не се претоварва колата, но беше също от извънредна важност да се намали максимално времето за проверка на пътниците и колата. Тяхното бягство зависеше от спестяването даже на секунди. Накрая, след угрижен размисъл, той предложи мис Прос и Джери, които свободно можеха да напуснат града, да тръгнат в три часа с най-бързото превозно средство, известно по това време. Понеже нямаха багаж, те щяха бързо да настигнат дилижанса, а ако го надминат, можеха предварително да поръчват конете му на следващите станции, като по този начин щяха много да улеснят пътуването през ценните часове на нощта, когато забавянето беше най-опасно.

Мис Прос посрещна този план с радост, защото в него виждаше възможност да помогне с нещо в това критично положение. Тя и Джери бяха видели как колата потегля и знаейки кого е довел Соломон, бяха прекарали няколко минути в мъчително напрежение. Сега довършваха приготовленията си за път.

В това време мадам Дефарж, която вървеше по улиците, все повече и повече се приближаваше към опразненото жилище, където те разговаряха.

— Какво мислите, мистър Крънчър? — каза мис Прос, чиято възбуда бе толкова голяма, че едва можеше да говори, да стои, да се движи или да живее. — Не е ли по-добре да не тръгваме през този двор? Ако още една кола потегли оттук в един ден, това може да се стори подозрително.

— Моето мнение, мис — отвърна мистър Крънчър, — е, че сте права. Макар че даже и да не сте права, аз пак ще се съглася с вас.

— Така съм полудяла от страх за нашите скъпи същества — каза мис Прос, като неудържимо плачеше, — че не съм в състояние да обмисля никакъв ход. Можете ли да обмислите някакъв ход, скъпи мой, добричък мистър Крънчър?

— Що се отнася до бъдещето, мис — отговори мистър Крънчър, — надявам се, че мога. Но що се отнася до това сега да се използува тази моя стара глава, мисля, че не. Ще ми направите ли една услуга, мис, като обърнете внимание на две обещания и клетви, които искам да произнеса тук в тая бъркотия?

— Боже мой — извика мис Прос, като все още неудържимо плачеше. — Кажете ги веднага и ги махнете от главата си като един добър човек.

— Първо — каза мистър Крънчър, който целият трепереше и говореше с пепеляво и тържествено изражение, — ако горките хорица се отърват от всичко това, никога повече няма да го правя, никога повече.

— Сигурна съм, мистър Крънчър — отговори мис Прос, — че никога повече няма да правите това, каквото и да е то, и ви моля да не смятате за необходимо да ми казвате конкретно какво е то.

— Няма, мис — отговори Джери. — Няма да ви го казвам. Второ, ако горките хорица се отърват, никога повече няма да се бъркам на мисис Крънчър, когато се пльосва на земята.

— Каквото и да значи този семеен жаргон — каза мис Прос, опитвайки се да подсуши очите си и да се успокои, — няма съмнение, че е най-добре мисис Крънчър сама да си се грижи за това. Горките ми, миличките ми.

— Стигам дори дотам, мис — продължи мистър Крънчър с една застрашителна тенденция да произнесе проповед, — и нека думите ми да се запишат и да се предадат чрез вас на мисис Крънчър, че моето мнение по въпроса за пльосването се е променило и сега се надявам с цялата си душа мисис Крънчър да се е пльоснала пак.

— Да, да, да. Надявам се, че е така, мили човече — извика обезумялата мис Прос, — надявам се, че тя ще бъде доволна.

— Дано — продължи мистър Крънчър с допълнителна тържественост, допълнителна бавност и допълнителна склонност да проповядва и да продължава, — дано нищо, което съм казал или направил, да не падне върху искрените ми пожелания към нещастните хорица. Дано да не трябва всички да се пльоснем (ако трябва, ще го направим), за да ги отървем от този страшен риск. Дано, мис! Казвам ви дано! — Така приключи мистър Крънчър, след като дълго и напразно се опитваше да намери друг завършек на речта си.

Мадам Дефарж вървеше по улиците и все повече се приближаваше към тях.

— Ако някога се приберем в родната си земя — каза мис Прос, — може да разчитате, че аз ще кажа на мисис Крънчър всичко, което запомних и разбрах от вашите забележителни думи. Във всеки случай можете да бъдете сигурен, че ще свидетелствувам, че вие сте се държали много достойно в този ужасен момент. А сега, моля ви, хайде да помислим! Мой уважавани мистър Крънчър, да помислим!

Мадам Дефарж се движеше по улицата и приближаваше към тях.

— Вие да тръгнете пръв — каза мис Прос — и да спрете колата и конете да не идват тук, а да почакат някъде другаде. Така не е ли най-добре? Къде можете да ме почакате? — попита мис Прос.

Мистър Крънчър беше толкова объркан, че не можеше да си спомни никакво място освен Темпъл Бар. Уви! Темпъл Бар бе на стотици мили от тях, а мадам Дефарж съвсем наближи.

— До вратата на катедралата — каза мис Прос. — Нали няма да е много далеч да ме вземете оттам? До вратата на катедралата, между двете кули.

— Не, мис — отговори мистър Крънчър.

— Тогава като най-добрите хора — каза мис Прос — отидете в станцията и направете тази промяна.

— Не съм сигурен — каза мистър Крънчър, като се поколеба и поклати глава — дали трябва да ви оставям сама. Не знаем какво може да се случи.

— Господи, не знаем ами! — отговори мис Прос. — Но не се страхувайте за мен. Елате да ме вземете при тази катедрала в три часа или около три и аз съм сигурна, че е по-добре да тръгнем оттам. Сигурна съм! Хайде! Бог да ви благослови, мистър Крънчър! Мислете не за мене, а за живота на хората, който може да зависи от нас.

Това встъпление плюс двете ръце на мис Прос, които силно и умолително стискаха ръцете на мистър Крънчър, постигнаха неговото съгласие. След едно-две окуражителни кимвания той изхвръкна навън, за да промени уговорката, и я остави сама, както тя беше предложила.

Мисълта, че нейният план е вече в действие, донесе голямо облекчение на мис Прос. Необходимостта да придобие спокоен вид, за да не предизвиква внимание по улиците, също беше някакво облекчение. Тя погледна часовника си: беше два и десет. Нямаше време за губене, трябваше веднага да започне да се приготвя.

В това състояние на голяма тревога мис Прос изпита страх при вида на празните стаи и започнаха да й се привиждат разни лица, които надничаха в тях. Затова тя взе един леген със студена вода и започна да си мие очите, които бяха подути и червени. Преследвана от трескавите си опасения, тя не допускаше очите й да се замъглят нито за миг от водата и непрекъснато спираше и се оглеждаше да не би някой отнякъде да я наблюдава. През една от тези паузи тя се дръпна и извика, защото видя някаква фигура в стаята.

Легенът падна на земята и се счупи и водата потече към краката на мадам Дефарж. По някаква неумолима необходимост водата срещна тези нозе, изцапани с толкова кръв.

Мадам Дефарж я погледна студено и каза:

— Жената на Евремонд. Къде е тя?

Изведнъж мис Прос се сети, че всичките врати бяха отворени и това можеше да издаде бягството. Първата й работа беше да ги затвори. Стаята имаше четири врати и тя затвори всичките. После застана до вратата на стаята, където беше живяла Луси.

Тъмните очи на мадам Дефарж проследиха бързите й движения и спряха върху нея, когато тя престана да се движи. Мис Прос не беше красива: годините не бяха укротили или омекотили неприветливия й вид. Но тя също беше решителна жена и измери мадам Дефарж с внимателен поглед, който не пропусна нищо.

— Като те гледам, можеш да бъдеш жена и на Луцифер — каза мис Прос, като дишаше ускорено. — Въпреки това няма да ме надвиеш. Аз съм англичанка.

Мадам Дефарж я погледна с презрение, но и с нещо друго според мис Прос, което казваше, че и двете се намираха в трудно положение. Тя видя една изпъната, упорита, жилава жена, тъй както преди години мистър Лори бе видял в нея човек с твърда ръка. Знаеше прекрасно, че мис Прос е предан приятел на семейството. Мис Прос знаеше прекрасно, че мадам Дефарж е зъл враг на семейството.

— Минавах оттук — каза мадам Дефарж и с леко движение на ръката посочи към фаталното място — на път за там. Запазили са ми стола и плетивото. Дойдох да я поздравя. Искам да я видя.

— Знам, че намеренията ти са лоши — каза мис Прос, — и трябва да ти кажа, че и моите не са по-добри.

Всяка говореше на собствения си език. Нито едната, нито другата си разбираха. И двете бяха много напрегнати и се мъчеха от изражение и маниери да разберат какво означават неразбираемите им думи.

— Нищо няма да спечели, ако се крие от мене — каза мадам Дефарж. — Добрите патриоти знаят какво значи това. Нека да я видя. Отиди и й кажи, че искам да я видя. Чуваш ли?

— Очите ти да бяха кранове, а аз английски креват с балдахин, пак нямаше да можеш да ме мръднеш оттук. Не, зла французойке. Ще си премерим силите.

Мадам Дефарж едва ли можеше да разбере значението на този израз и подробности. Но това, което успя да разбере, беше, че тази жена нямаше да се спре пред нищо.

— Свиня и идиотка — каза намръщено мадам Дефарж. — Не искам да те слушам. Искам да я видя. Или й кажи, че искам да я видя, или се махни от вратата и ме пусни да вляза при нея.

При тези думи тя ядно посочи с дясната си ръка.

— Не съм подозирала — каза мис Прос, — че ще ми се наложи да разбирам този глупашки език. Бих дала всичко, освен дрехите на гърба си, за да разбера дали тя подозира истината или частица от нея.

И двете стояха с втренчени една в друга очи. Мадам Дефарж не беше помръднала от мястото, където застана, когато мис Прос за първи път я забеляза. Сега обаче пристъпи една крачка напред.

— Аз съм британка — каза мис Прос. — Аз съм отчаяна и изобщо не ме интересува какво ще стане с мен. Знам, че колкото по-дълго те задържа тук, толкова по-голяма е надеждата за моето Птиченце. Ако ме пипнеш с пръст, ще оскубя всеки косъм от черната ти грива.

Така говореше мис Прос и поклащаше глава, а очите й святкаха при всяко бързо изречение, след което бързо поемаше дъх. Така говореше мис Прос, която през живота си не бе ударила никого.

Но смелостта й беше съпроводена с прилив на чувства, които неудържимо напълниха очите й със сълзи. Това беше смелост, която мадам Дефарж погрешно взе за слабост.

— Ха-ха! — изсмя се тя. — Нещастница такава! За нищо не те бива. Сега ще извикам на доктора. — Тя повиши глас и извика: — Гражданино доктор! Съпругата на Евремонд! Детето на Евремонд! Всички вие, освен тази нещастна глупачка, отговорете на гражданката Дефарж!

Може би последвалата тишина, може би някаква неясна промяна в изражението на мис Прос, може би някакво внезапно предчувствие прошепна на мадам Дефарж, че те може да са избягали. Тя бързо отвори три от вратите и погледна вътре.

— Тия стаи са в безпорядък, тука някой бързо е опаковал багаж, има разни дреболии по пода. Има ли някой в тая стая зад теб? Дай да видя.

— Никога! — каза мис Прос, която прекрасно разбра молбата й точно както и мадам Дефарж разбра отговора й.

„Ако те не са в тази стая, значи, са избягали и трябва да се догонят и да се доведат обратно“ — каза си мадам Дефарж.

„Докато още не си видяла дали са в тази стая, ти няма да знаеш какво да правиш — каза си мис Прос — и ти няма да узнаеш, ако аз ти попреча. Дали ще узнаеш, или няма да узнаеш, оттук няма да си отидеш, докато мога да те задържа.“

— Още от началото съм по улиците и нищо не ме спря. Ще те разкъсам на парчета, но ще те махна от тази врата! — каза мадам Дефарж.

— Ние сме сами на върха на една висока къща в един пуст двор. Едва ли някой ще ни чуе и аз се моля на бога да ми даде сила, за да те задържа, защото всяка минута, през която стоиш, струва стотици хиляди гвинеи за моето миличко — каза мис Прос.

Мадам Дефарж се отправи към вратата. С мигновен инстинкт мис Прос я хвана през кръста с двете си ръце и я стисна здраво. Напразно мадам Дефарж се мъчеше да я удари и да се откопчи. С упоритата сила на любовта, винаги много по-силна от омразата, тя я сграбчи здраво и в боричкането дори я повдигна от земята. Ръцете на мадам Дефарж удряха и деряха лицето й. Но мис Прос, с наведена глава, я държеше през кръста и я стискаше като удавница.

Скоро ръцете на мадам Дефарж престанаха да удрят и затърсиха нещо на кръста, обхванат от ръцете на мис Прос.

— Под мишницата ми е — каза задавено мис Прос. — Няма да можеш да го изкараш, аз съм по-силна от теб, да благодаря на господа. Ще те държа така, докато някоя от нас припадне или умре.

Ръцете на мадам Дефарж бяха на гърдите й. Мис Прос погледна нагоре, видя го и замахна към него: нещо блесна, чу се трясък и тя остана сама — заслепена от дима.

Всичко това стана за секунда. После настана ужасна тишина, димът се разсея и се смеси с въздуха, като че ли отнасяше душата на тази побесняла жена, чието тяло лежеше бездиханно на пода.

В първия момент на страх и ужас мис Прос премести тялото колкото се може по-надалеч и изтърча по стълбите, за да търси безсмислена помощ. За щастие навреме осъзна последиците на своето действие, спря се и се върна. Беше ужасно да се приближи пак до онази врата. Но все пак тя влезе и даже доближи, за да си вземе бонето и други неща. Остави ги на стълбите, като преди това затвори и заключи вратата и взе ключа. После седна за няколко минути на стълбите, за да си поеме дъх и да поплаче, стана и бързо излезе навън.

За щастие бонето й беше с воалетка, иначе сигурно щяха да я спрат на улицата. За щастие физиономията н беше така особена, че не придоби неузнаваем вид. И двете неща й бяха необходими, защото по лицето й имаше дълбоки следи от пръсти, косата й беше разчорлена, а роклята й (набързо нахлузена с треперещи ръце) беше развлечена и раздърпана по хиляди начини.

Като мина по моста, тя хвърли ключа в реката. Пристигна при катедралата няколко минути по-рано от своя придружител и докато го чакаше, си помисли какво би станало, ако ключът вече е попаднал в нечия мрежа, ако са го познали, ако са отворили вратата и са намерили трупа, ако я спрат на входа и я изпратят в затвора и я обвинят в убийство. Докато мислеше тъй развълнувано, придружителят се появи, качи я и я отнесе.

— Има ли някакъв шум по улиците? — го попита тя.

— Обикновените шумове — отговори мистър Крънчър, като я погледна изненадано заради въпроса и вида й.

— Не ви чувам — каза мис Прос. — Какво казахте?

Напразно мистър Крънчър се опитваше да повтори онова, което бе казал, Мис Прос не можеше да го чуе. „Тогава ще поклатя глава — помисли си изумен мистър Крънчър. — Поне ще ме види.“

Тя го видя.

— А сега има ли някакъв шум по улиците? — скоро пак попита мис Прос.

Отново мистър Крънчър поклати глава.

— Не чувам нищо.

— За един час е оглушала — каза умислено мистър Крънчър и се разтревожи много. — Какво ли й се е случило?

— Чувствувам — каза мис Прос, — като че ли нещо блесна и изтрещя, и този трясък е последният звук, който чух в живота си.

— Проклет да съм, май нещо й е станало — каза мистър Крънчър, още по-смутен. — Какво ли е взела за кураж? Чуйте! Ония страшни двуколки трополят. Това чувате, нали, мис?

— Нищо не чувам — отговори мис Прос, понеже видя, че той й говори нещо. — О, добри човече, най-напред имаше силен трясък, после дълбока тишина и тази тишина още стои и не се променя и никога няма да се промени, докато съм жива.

— Щом не може да чуе как трополят тия страшни двуколки, които вече са много близо до края на пътя — си каза мистър Крънчър, като погледна през рамо, — значи, никога няма да чуе нищо на тоя свят.

И наистина тя никога нищо повече не чу.