Чарлз Дикенс
Повест за два града (13)

ГЛАВА VI
СТОТИЦИ ХОРА

Тихата квартира на доктор Манет се намираше на един от ъглите на тиха улица близо до площад Сохо. В следобеда на един хубав неделен ден, когато вълните на изминалите четири месеца бяха залели и отнесли далеч в морето процеса за държавна измяна, както и интереса и спомена за него, мистър Джарвис Лори вървеше по слънчевите улици на Кларкънуел, където живееше, на път към доктора, с когото щеше да вечеря. Мистър Лори бе станал приятел на доктора и тихата ъглова къща беше слънчевата страна от живота му.

Три привички караха мистър Лори да върви към Сохо в този хубав ранен неделен следобед. Първо, защото в хубави неделни дни той често излизаше да се разходи с доктора и Луси преди вечеря; второ, понеже бе свикнал да бъде с тях в неделни дни при лошо време като домашен приятел и разговаряше, четеше, гледаше през прозореца и изобщо прекарваше там деня си; трето, защото имаше да разрешава в ума си някои собствени сложни въпроси и знаеше, че атмосферата в дома на доктора благоприятствува за това.

В Лондон не можеше да се намери по-чудновато кътче от ъгъла, на който живееше докторът. През него не минаваше път и предните прозорци на жилището гледаха към една приятна част от улицата, където цареше уютна усамотеност. По онова време на север от Оксфорд роуд нямаше много сгради и из ливадите, които днес вече ги няма, растяха горски дървета, цъфтяха диви цветя и глогини. Ветровете от полето вееха из Сохо свободно и буйно, вместо да затихват в енорията като линеещи просяци, дошли отдругаде, на които отказват храна и нощуване; съвсем недалеч имаше и много хубави южни дворове, в които зрееха праскови, когато им идваше времето.

През ранната част на деня лятната светлина ярко озаряваше този ъгъл, но когато над улицата легнеше зной, ъгълът оставаше в сянка, но не така дълбока, че в нея да не прозира злак. Беше хладно кътче, строго, но приветливо, с отекващо ехо, същински пристан, в който човек да се приюти от бурните градски улици.

В такова пристанище трябва непременно да има и някое спокойно корабче и — наистина имаше. Докторът заемаше два етажа от една голяма тиха къща, в която се упражняваха няколко различни занаята, свързани с много малко шум денем, а нощем тишината бе пълна. В двора зад къщата, където един чинар бе разлистил зелените си клони, имаше постройка, в която се изработваха църковни органи; също така един загадъчен великан ковеше злато и сребро. Фирмата му представляваше златна ръка, издадена от стената на преддверието — сякаш с чукането си бе превърнал сам себе си в скъпоценен метал и заплашваше със същото всички посетители. Нито работещите тези занаяти, нито самотният наемател, за когото казваха, че живеел на горния етаж, нито невзрачният собственик на сарашко магазинче долу се чуваха или виждаха много. От време на време някой сбъркал пътя работник минаваше през антрето, надявайки палтото си, или някой непознат се случваше да надникне, друг път през двора се донасяше далечен звън на метал или звукът на удар с чук на златния великан. Тези неща обаче бяха само изключения, доказващи правилото, че от неделя сутрин до събота през нощта цялото място принадлежеше на ехото и на врабчетата от чинара в задния двор.

Доктор Манет приемаше пациенти, привлечени от някогашната му репутация, която разнасяните шепнешком слухове за неговата история бяха съживили. Научните му познания, както и вниманието и вещината, с които провеждаше оригинални опити, също му осигуряваха известна клиентела и той печелеше достатъчно.

Мистър Лори знаеше и виждаше тези неща и мислеше именно за тях, когато дръпна звънеца на спокойната ъглова къща през този хубав неделен следобед,

— У дома ли си е доктор Манет?

Очаквали го.

— Мис Луси у дома ли си е?

Очаквали я.

— А мис Прос?

Може би била в къщи, но прислужничката положително не можела до такава степен да предугажда намеренията па мис Прос, че да се ангажира с отрицателен отговор.

— Тъй като самият аз съм в къщата, ще се кача горе — каза мистър Лори.

Въпреки че дъщерята на доктора дълго време изобщо не бе познавала родната си страна, тя сякаш по рождение бе получила от нея онази способност да прави много с малко средства, което е от най-полезните и най-приятни черти на французойката. Макар и обикновена, мебелировката изпъкваше с толкова много малки украшения, чиято единствена стойност беше във вкуса и въображението, с които бяха подбрани, че общият ефект беше прекрасен. Подредбата на всички предмети в стаите, от най-големите до най-малките, съчетанието на цветовете, изисканото разнообразие и контрасти, постигнати чрез внимание към най-дребни подробности от нежни ръце, ясен поглед и добър усет, бяха така приятни сами по себе си и същевременно така добре говореха за автора си, че докато мистър Лори стоеше и гледаше наоколо, сякаш самите столове и маси го питаха с типичното си изражение, което той вече добре познаваше, дали му харесва.

На всеки от етажите имаше по три стаи и вратите, които ги свързваха, бяха оставени отворени, за да влиза свободно въздух; мистър Лори с усмивка забеляза приликата, която откриваше навсякъде около себе си, докато минаваше от едно помещение в друго. Първата стая беше най-хубава и тук бяха Лусините птички, цветя, книги, писалищна и работна маса и кутия с водни бои. Втората беше приемният кабинет на доктора, който служеше също и за столова, а третата, където шумолящият чинар на двора хвърляше подвижна пъстра сянка, беше спалнята на доктора; тук в един ъгъл стояха неизползуваното му обущарско столче и инструменти, също както на петия етаж в онази ужасна къща до кръчмата в парижкото предградие Сен Антоан.

— Чудно ми е — каза мистър Лори, като спря да се оглежда, — че държи при себе си този спомен за своите страдания!

— И защо ви е толкова чудно? — сепна го рязък въпрос.

Беше го задала мис Прос, буйната червенокоса жена със силни ръце, с която се бе запознал в хотела „Крал Джордж“ в Дувър и отношенията му с която се бяха подобрили след това.

— На мене ми се струва… — започна мистър Лори.

— Пфу! Струвало му се! — каза мис Прос и мистър Лори млъкна.

— Как сте? — запита след това тази дама доста остро и все пак сякаш искаше да покаже, че не му е сърдита.

— Доста добре, благодаря — отвърна благо мистър Лори. — А вие как сте?

— Не мога да се похваля особено — отвърна мис Прос.

— Така ли?

— Да, така — рече мис Прос, — много съм разтревожена за моята Птичка.

— Така ли?

— За бога, кажете нещо друго освен това „така ли“ или ще ме накарате да се пръсна от нерви — каза мис Прос, която, освен че бе ниска на ръст, обичаше краткостта.

— Наистина ли тогава! — поправи се мистър Лори.

— И „наистина ли“ е доста лошо — отвърна мис Прос, — но все пак е по-добре. Да, много съм разтревожена.

— Мога ли да ви попитам за причината?

— Не желая дузини хора, които изобщо не са достойни за Птичката, да идват тук и да се грижат за нея.

— Нима идват цели дузини?

— Стотици — отвърна мис Прос.

За тази дама беше характерно (както и за други хора преди и след нея), че когато се усъмняха в някое нейно твърдение, тя го преувеличаваше.

— Боже мой! — Мистър Лори изрече най-безопасната забележка, която успя да измисли.

— Живея с милото същество или пък то живее с мен и ми плаща за това, от което изобщо нямаше да има нужда, можете да се закълнете в това, ако можех да издържам сама себе си или двете, без да получавам някакъв доход — живеем заедно от десетгодишната й възраст. Много е тежко, наистина — каза мис Прос.

Като не разбираше какво точно е много тежко, мистър Лори поклати глава, използвайки тази важна част от особата си като вълшебна мантия, която приляга на всичко.

— Непрестанно идват всевъзможни хора, които изобщо не са достойни за милото Птиченце — каза мис Прос. — Когато вие поставихте началото на това…

— Нима аз поставих началото, мис Прос?

— А не бяхте ли вие? Кой върна баща й към живот?

— О, ако това наричате поставяне на началото… — каза мистър Лори.

— Предполагам, няма да го наречете „слагане на край“? Казвам, че още когато започнахте всичко това, беше достатъчно тежко; не че упреквам в нещо доктор Манет, освен че не е достоен да има такава дъщеря, което не е негова вина, тъй като не би могло да се очаква при каквито и да било обстоятелства някой да я заслужава. Но наистина сега е двойно и тройно по-тежко с тези многочислени тълпи, които и след него (на него бих простила) се опитват да отклонят чувствата на Птиченцето от мене.

Мистър Лори знаеше, че мис Прос е много ревнива, но също така вече бе успял да разбере, че под маската на своето чудачество тя бе едно от ония самоотвержени същества — каквито се срещат само сред жените, — които само от обич и възхищение се превръщат в доброволни роби на младостта, след като тяхната е отминала, на красотата, която никога не са притежавали, на образованието, което не са имали щастието да получат, и на светлите надежди, които никога не са огрявали техния собствен мрачен живот. Той достатъчно добре познаваше света, за да знае, че в него няма нищо по-хубаво от вярната служба на сърцето. Към тези нейни чувства, ни най-малко непримесени с материален интерес, той изпитваше такова дълбоко уважение, че подреждайки в ума си хората според заслугите им — всички ние правим това в една или друга степен, — той поставяше мис Прос много по-близо до низшите ангелски чинове, отколкото много дами, несравнимо по-облагодетелствувани от природата и изкуството, които имаха сметки в банката „Телсън“.

— Никога не е имало и няма да има друг човек, достоен за Птиченцето — каза мис Прос, — само брат ми Соломон щеше да е достоен за нея, ако не беше направил една грешка в живота си.

Ето сега и тук: разпитвайки мис Прос за личната й история, мистър Лори бе установил факта, че брат й Соломон е безсърдечен мошеник, който й беше взел всичко, каквото притежавала, и го бе пропилял със спекулации, а след това без никаква нотка на угризение я беше изоставил в бедност. Мис Прос бе така лоялна и искрена в любовта си към своя брат (като правеше само тази незначителна уговорка за дребната му грешка), че мистър Лори се отнасяше много сериозно към това й чувство, което също имаше дял в доброто му мнение за нея.

— Тъй като в момента сме сами и сме и двамата делови хора — каза той, след като се върнаха във всекидневната и седнаха там приятелски, — разрешете ми да ви запитам: в разговорите си с Луси докторът споменава ли още за обущарския си период?

— Никога.

— И все пак държи до себе си това столче и инструментите?

— А! — отвърна мис Прос и поклати глава. — Не казвам, че не мисли за това време вътре в себе си.

— Смятате ли, че мисли много за него?

— Да — каза мис Прос.

— Представяте ли си… — започна мистър Лори, но мис Прос го пресече с думите:

— Никога не си представям нищо. Изобщо нямам въображение.

— Поправям се: предполагате ли — надявам се, че понякога си позволявате да предполагате?

— Много рядко.

— Не предполагате ли — продължи мистър Лори, като я гледаше мило и с насмешливо пламъче в светлите си очи, — че доктор Манет може да има някаква собствена теория, която е запазил през всичките тези години, свързана с причината за неговото затворничество, може би дори за името на виновника за това?

— По този въпрос предполагам само това, което ми казва Птиченцето.

— И тя смята?

— Тя смята, че има.

— Моля ви, не ми се сърдете, че ви задавам всички тези въпроси, защото аз съм просто един скучен човек на бизнеса, а и вие сте делова жена.

— И скучна? — запита спокойно мис Прос.

Мистър Лори съжаляваше, задето употреби това скромно прилагателно, и отвърна:

— Не, не, не. Разбира се, че не. Но да се върнем на въпроса. Не е ли учудващо, че доктор Манет, който — както всички ние сме уверени — е безусловно невинен в каквото и да било престъпление, никога не говори нищо по този въпрос? Не искам да кажа, че би трябвало да разисква тези неща с мен, макар че той е от много години в делови отношения с мен и вече сме близки, но защо не с хубавата си дъщеря, към която е така предано привързан и която е така предано привързана към него? Повярвайте ми, мис Прос, не повдигам този въпрос пред вас само от любопитство, а от най-жив интерес.

— Ами доколкото мога да разбера, а вие сигурно не смятате, че разбирам много — каза мис Прос, омекнала от извинителния му тон, — той се страхува от тази тема.

— Страхува ли се?

— Струва ми се, че е съвсем ясно защо се страхува. Това е един ужасен спомен. Освен това тогава е загубил паметта си. Като не знае как е загубил паметта си и как си я е възвърнал, той може би непрестанно се бои, че може да я загуби отново. Според мен това е достатъчно, за да му е неприятна темата.

Мистър Лори не бе очаквал да чуе такава дълбока забележка.

— Вярно е — отвърна той — и затова е страшно да се мисли. И все пак аз се съмнявам, мис Прос, дали за доктор Манег е полезно постоянно да го подтиска в себе си. Всъщност тъкмо това съмнение и безпокойството, което то понякога ми причинява, ме накараха да поведа този разговор.

— Нищо не може да се направи — отвърна мис Прос и поклати глава. — Докосне ли се тази струна, състоянието му веднага се влошава. По-добре е да не я закачате. Накратко казано, не я закачайте, независимо дали така ви харесва, или не. Понякога става посред нощ и ние горе го чуваме да ходи напред-назад, да ходи напред-назад, напред-назад в собствената си стая. Тя изтичва при него и те продължават заедно, вървят напред-назад, докато се успокои. Но той никога не й казва нито дума за причините за това свое безпокойство и тя счита за най-добре да не му намеква за това. Те вървят напред-назад в мълчание, докато благодарение на нейното присъствие и обич той дойде на себе си.

Независимо че мис Прос бе отрекла, че има въображение, от нейното повторение на фразата „върви напред-назад“ личеше, че схваща колко мъчително е човек да бъде непрестанно преследван от една тъжна мисъл и това доказваше, че тя всъщност притежава това умствено качество.

Казахме, че на този ъгъл ехото звучеше по много чуден начин. Сега то бе започнало да отеква тъй звучно под стъпките на приближаващи нозе, че сякаш самото споменаване на мъчителното вървене напред-назад бе задействувало отгласа.

— Идват! — каза мис Прос и стана, за да прекрати разговора. — И сега много скоро ще се изтърсят и стотици хора.

Акустичните свойства на този уличен ъгъл бяха толкова необикновени, такова чувствително ухо беше това място, че когато мистър Лори застана на отворения прозорец, за да види бащата и дъщерята, чиито стъпки чуваше, на него му се стори, че те никога няма да се появят. Отгласът не само че заглъхваше, сякаш стъпките са отминали, но на тяхно място се чуваше и ехо на други стъпки, които никога не приближаваха и внезапно замираха завинаги, и то когато изглеждаше, че са най-близко. Все пак бащата и дъщерята най-после се появиха и мис Прос ги очакваше на пътната врата.

Макар буйна, червенокоса и мрачна, мис Прос представляваше приятна гледка, докато сваляше бонето на своята любимка и го докосваше с края на кърпичката си и издухваше праха от него, и сгъваше мантото й, за да го прибере, и приглаждаше гъстите й коси с такава гордост, сякаш това бяха собствените й коси, а тя самата беше най-суетната и най-хубавата жена. Не по-малко приятна гледка представляваше и нейната любимка, която я прегръщаше, благодареше й и протестираше, че си създавала много грижи заради нея — последното тя се осмеляваше да казва само на шега, тъй като иначе мис Прос щеше да се обиди жестоко, да се оттегли в стаята си и да плаче. И докторът също представляваше приятна гледка, докато ги наблюдаваше и говореше на мис Прос, че разглезва Луси, но го казваше с толкова разглезващ глас и поглед, колкото имаше в държанието на мис Прос и даже повече, ако това изобщо бе възможно. Мистър Лори също представляваше приятна гледка, грейнал пред тази сцена в малката си перука и благодарящ на ергенската си звезда, че в напредналата му възраст го бе довела в този дом. Само стотиците хора още не се бяха появили да наблюдават гледката и мистър Лори напразно очакваше да се сбъдне предсказанието на мис Прос.

Дойде време за вечеря и стотиците хора все още не се появяваха. В разпределението на работата в това малко домакинство мис Прос се грижеше за долните помещения и винаги се справяше отлично. Вечерите й, макар и съвсем скромни, бяха така добре сготвени и поднесени с такива хубави прибори и сервизи — наполовина английски, наполовина френски, че не можеше да има нищо по-хубаво. Приятелското чувство на мис Прос беше от напълно практично естество и тя бе кръстосала надлъж и нашир Сохо и съседните квартали, за да издири обеднели французи (Става дума за френски хугеноти, потърсили убежище в протестантска Англия след отменянето на Нантския едикт през 1685 г. от Луи (Людовик) XIV), които, изкушени от няколко шилинга, й издаваха кулинарни тайни. От тия изпаднали синове и дъщери на Галия тя бе овладяла такива чудни изкуства, че жената и момичето, които представляваха личния състав на прислугата, я считаха за някаква магьосница или за кръстницата на Пепеляшка; тя поръчваше птица, заек или някакъв зеленчук от градината и ги превръщаше в каквото си пожелае.

В неделни дни мис Прос обядваше и вечеряше на масата на доктора, но в другите дни настояваше да се храни в неизвестни часове или в долните помещения, или в собствената си стаичка на втория етаж — помещение в синьо, в което не се допускаше никой друг освен Птиченцето й. Тази вечер, в отговор на приятното лице на Птиченцето и неговите усилия да й достави удоволствие, мис Прос доста се отпусна и в резултат вечерята също мина много приятно.

Денят беше много горещ и след вечеря Луси предложи да седнат под чинара и там да пият виното на въздух. Тъй като всичко се въртеше около нея и ставаше както тя поиска, те излязоха навън под чинара, а тя донесе вино специално за мистър Лори. От известно време си бе присвоила службата на виночерпец на мистър Лори и докато седяха и разговаряха под чинара, тя се грижеше чашата му да е постоянно пълна. В това време над тях надничаха тайнствени гърбове и ъгли на къщи, а над главите им чинарът шепнеше по своему.

Но стотиците хора все още не се появяваха. Докато седяха под чинара, дойде само мистър Дарней, но той беше само един.

Доктор Манет го прие любезно, също и Луси. Мис Прос обаче получи внезапен пристъп на нервни тикове на главата и тялото и се оттегли в къщата. Тя често страдаше от тях и ги наричаше просто „гърчове“.

Докторът беше в отлично състояние и изглеждаше особено млад. В такива моменти приликата му с Луси беше много силна и както сега седяха един до друг — тя, отпуснала глава на рамото му, а той — отпуснал ръка на облегалото на стола й, беше много приятно човек да ги сравнява.

Цял ден той бе приказвал на най-различни теми с необичайна оживеност.

— Простете, доктор Манет — каза мистър Дарней, докато седяха под чинара, придържайки се към темата на разговора, който в момента се отнасяше за старите сгради в Лондон, — разглеждали ли сте хубаво Тауър?

— Били сме там с Луси, но набързо. Видели сме достатъчно от него, за да знаем, че е страшно интересно място, това е.

— Аз съм бил там, както си спомняте — каза Дарней с усмивка, макар и да се изчерви малко ядосано, — по друга причина и не в качеството на човек, който има възможност да види много от него. Докато бях там, ми разказаха нещо много интересно.

— И какво е то? — попита Луси.

— При някакво преустройство работниците попаднали на подземна килия, построена и забравена преди много години. Всеки камък от вътрешната стена бил покрит с надписи, издълбани от затворниците — дати, имена, оплаквания и молитви. На един ъглов камък в една чупка на стената някакъв затворник, който, изглежда, е бил отведен на екзекуция, бил изрязал последния си надпис — три букви. Били издълбани набързо с някакъв много лош инструмент и с несигурна ръка. Най-напред ги разчели като D. I. С., но като ги разгледали по-внимателно, разбрали, че последната буква е G. Нито бил записван, нито се помнел затворник с такива инициали и се изказали много безплодни предположения какво може да е било името му. Най-после някой предположил, че буквите не са инициали, а думата DIG (копай). Разгледали много внимателно пода под този надпис и в земята, под някакъв камък или тухла, или парче от плоча, намерили пепел от изгорена хартия, примесена с пепелта на малка кожена чанта или кутия. Никога няма да се узнае какво е бил написал неизвестният затворник, но той е бил написал нещо и го е бил скрил от тъмничаря…

— Татко! — възкликна Луси. — Ти си болен!

Докторът рязко се бе сепнал и се бе хванал за главата. Държанието и видът му ужасиха останалите.

— Не, мила, нищо ми няма. Падат едри капки дъжд и ме стреснаха. По-добре да влезем вътре.

Съвзе се почти мигновено. Наистина започнаха да валят едри капки дъжд и той им показа ръката си, върху която бяха капнали няколко. Но не спомена нито дума за откритието, за което му бяха разказали, и когато влязоха в къщата, опитното око на мистър Лори забеляза или му се стори, че забелязва на лицето на доктора, обърнато към Чарлс Дарней, същото онова особено изражение, с което го беше изгледал в коридорите на съда.

Той се съвзе обаче толкова бързо, че мистър Лори се усъмни в опитното си око. Ръката на златния великан в антрето едва ли бе по-стабилна от него, когато спря под нея и им каза, че все още се стряскал при леки изненади, това може би щяло да му остане завинаги, и че се бил сепнал от дъжда.

Беше време за чай и мис Прос го приготовляваше, обхваната от нов пристъп на гърчове, а стотиците хора още не бяха дошли. Мистър Картън беше наминал, но с него ставаха само двама.

Нощта беше така задушна, че макар да седяха на отворени врати и прозорци, горещината ги мъчеше. След като изпиха чая си, всички отидоха до един от прозорците и се загледаха навън в гъстия здрач. Луси седна до баща си, Дарней до нея, а Картън се облегна на прозореца. Завесите бяха дълги и бели и понякога внезапен напор на лятната буря, втурнал се иззад ъгъла, ги подемаше към тавана и ги развяваше като крила на призрак.

— Все още капките са нарядко, но са едри и тежки — каза доктор Манет. — Дъждът идва бавно.

— Но сигурно — каза Картън.

Говореха тихо, както обикновено говорят хората, когато наблюдават и чакат; както правят хора, които седят в тъмна стая и очакват да блесне светкавица.

По улиците хората се забързаха, за да се приберат или подслонят някъде, преди да се е разразила бурята; чудният ъгъл на ехото отекваше със звука на много приближаващи или отдалечаващи се стъпки, макар че не се виждаше жива душа.

— Колко много хора има наоколо и все пак сме в уединение! — каза Дарней, след като поседяха известно време заслушани.

— Много интересно, нали, мистър Дарней? — попита Луси. — Понякога, седнала тук някоя вечер, си представям… но дори споменът за тези глупави фантазии ме кара да треперя тази нощ, когато всичко е толкова тъмно и тържествено…

— Нека и ние да потреперим. Кажете ни, моля, какво си представяте?

— Сигурно на вас ще ви се стори глупаво. Тези приумици ни правят впечатление само когато на нас самите ни хрумнат, те не се разказват на други. Понякога вечер, като седя тук сама и слушам ехото, започва да ми се струва, че това е ехото на всички стъпки, които ще навлязат в нашия живот.

— Ако това е тъй, в живота ни ще навлезе огромна тълпа — намеси се Сидни с обичайната си мрачност.

Стъпките не преставаха и ставаха все по-забързани. Ъгълът повтаряше и приповтаряше звука им; някои им се струваха под самия прозорец, други като че в стаята; едни приближаваха, други се поспираха, трети напълно изчезваха — все из далечните улици, а тук не се виждаше никой.

— При всички ни ли ще дойдат тези стъпки, мис Манет, или ще трябва да си ги разделим помежду си?

— Не зная, мистър Дарней. Казах ви, че това са глупави фантазии, но вие ме помолихте да ги разкажа! Бях сама, когато ми хрумна това, и тогава си представих, че са стъпките на хора, които ще навлязат в моя живот и живота на баща ми.

— Аз ще ги приема в моя живот! — каза Картън. — Не задавам никакви въпроси и не поставям никакви условия. Голяма тълпа се е насочила към нас, мис Манет, и аз я виждам — на светлината на светкавицата. — Последните си думи той добави след едно ярко проблясване, което го освети, облегнат на прозореца.

— Чувам ги! — добави отново той след грохота на гръмотевицата. — Идват, ето ги — бързи, свирепи и разгневени!

С тези думи той като че описа рукналия пороен дъжд, който го прекъсна и заглуши всички гласове. Заедно с леещата се вода избухна и много силна гръмотевична буря и грохотът, светкавиците и дъждът не престанаха нито миг чак до полунощ, когато изгря луната.

В пречистения нощен въздух голямата камбана на „Свети Павел“ удряше един часа, когато мистър Лори, съпровождан от Джери, който беше обут във високи ботуши и носеше фенер, тръгна по обратния път към Кларкънуел. Някои отсечки от пътя между Сохо и Кларкънуел бяха много пусти и мистър Лори, като се боеше от разбойници, винаги ангажираше Джери да го придружава, макар че това задължение обикновено се изпълняваше най-малко два часа по-рано.

— Ама че нощ беше това, а, Джери! — каза мистър Лори. — Още малко и сигурно мъртвите щяха да наизскочат от гробовете си.

— Не съм виждал, а и не очаквам да видя такава нощ, в която да се случи подобно нещо — отвърна Джери.

— Лека нощ, мистър Картън — рече човекът на бизнеса. — Лека нощ, мистър Дарней. Дали някога ще преживеем отново заедно такава нощ!

Може би. Може би щяха да видят също и разбунената тълпа от хора, втурнала се към тях.