Чарлз Дикенс
Повест за два града (42)

ГЛАВА XI
СУМРАК

Клетата съпруга на невинния човек, обречен да загине, се строполи, като чу присъдата, сякаш я покоси смъртоносен удар. Но не издаде нито звук. Толкова силен беше гласът вътре в нея, че единствено тя в целия свят трябва сега да го поддържа в мъката му, а не да я усилва, че тя скоро се съвзе от шока.

Съдът отложи заседанията си, защото съдиите трябваше да вземат участие в някаква публична демонстрация. Шумът от бързото раздвижване на тълпата, която излизаше от многото коридори, още не бе стихнал, когато Луси протегна ръка към съпруга си и по лицето й нямаше нищо друго освен любов и утеха.

— Нека да го докосна! Нека поне един път да го прегърна! О, добри граждани, имайте поне тази милост към нас!

Беше останал само един тъмничар заедно с двама от четиримата мъже, които го бяха арестували предната вечер, и Барсад. Всички хора бяха излезли навън, за да зяпат зрелището по улиците. Барсад предложи на останалите:

— Нека да го прегърне. Само за момент.

Съгласиха се мълчаливо и я заведоха през седалките на залата до едно издигнато място, където той, облягайки се на подсъдимата скамейка, можеше да я прегърне.

— Сбогом, моя скъпа любов на душата ми. Благославям любовта си на раздяла. Ще се срещнем отново, където измъчените намират покой.

Това бяха думите на съпруга й, когато я притисна до гърдите си.

— Ще го понеса, скъпи Чарлс. Бог ме крепи. Не страдай за мене. Благослови детето ни на раздяла.

— Изпращам й благословията си чрез теб. Целувам я чрез теб. Казвам й „сбогом“ чрез теб.

— Съпруже мой! Един миг още! — Той се отдръпваше от нея. — Няма да сме разделени за дълго. Чувствувам, че това постепенно ще разбие сърцето ми. Но докато мога, ще изпълнявам дълга си и когато я оставя, бог ще й изпрати приятели, както изпрати на мене.

Баща й я беше последвал и щеше да падне на колене и пред двамата, но Дарней протегна ръка, хвана го и извика:

— Не, не! Какво сте направили, какво сте направили, че да падате на колене пред нас! Сега вече разбрахме с какво е трябвало да се борите. Сега вече знаем какво сте преживели, когато сте се досещали за моя произход и когато сте го узнали. Сега вече знаем как сте се борили с естествената омраза у себе си и как заради нея я победихте. Благодарим ви с цялото си сърце, с цялата си любов и дълг. Бог да е с вас!

Вместо отговор бащата прекара ръце през бялата си коса и ги закърши със скръбен вик.

— Не можеше да стане другояче — каза затворникът. — Всички неща, които се бяха разпаднали, отново се събраха и заработиха. Непрекъснато и напразно се опитвах да оправдая доверието на бедната си майка и това доведе в живота ви фаталното ми присъствие. Добро никога не можеше да излезе от това зло, не можеше да има по-добър край от това нещастно начало. Успокойте се и ми простете. Бог да ви благослови.

Дръпнаха го настрани, жена му го пусна. Тя гледаше след него с ръце, долепени за молитва, а очите й сияеха и на лицето й бе изписана дори утешителна усмивка. Когато той излезе през вратата за затворниците, тя се обърна, склони с любов глава върху гърдите на баща си, опита се да му каже нещо и се строполи в краката му.

Тогава из някакъв тъмен ъгъл, където бе седял неподвижно през цялото време, излезе Сидни Картън и я вдигна. С нея бяха само баща й и мистър Лори. Когато я подхващаше, ръцете му трепереха. Той подпря главата й. Въпреки всичко видът му не издаваше само съчувствие — в него имаше и някаква гордост.

— Да я занеса ли в колата? Тя е съвсем лека.

Той леко я понесе към вратата и нежно я положи в каретата. Баща й и старият им приятел се качиха в нея, а той седна до кочияша.

Когато пристигнаха пред входа, където той бе спрял в мрака само преди няколко часа и си представяше по кои камъни бяха стъпвали нозете й, Картън отново я взе и я занесе по стълбите към горните стаи. Там я сложи върху една кушетка, а детето и мис Прос плачеха над нея.

— Не се опитвайте да я съвземете — каза тихо той. — Така е по-добре. Не се опитвайте да я доведете в съзнание, защото пак ще припадне.

— О, Картън, Картън, мили Картън! — извика малката Луси, като скочи и развълнувано го прегърна в изблик на мъка. — Щом си тук, сигурно ще помогнеш на мама, ще направиш нещо да спасиш татко. О, погледни я, мили Картън! Можеш ли като човек, който я обича, да понесеш това!

Той се наведе над детето и долепи розовата му буза до лицето си. После нежно я отмести от себе си и погледна майката, която лежеше в безсъзнание.

— Преди да си ида — каза той и спря, — мога ли да я целуна?

После разправяха, че когато се бе навел над нея и бе докоснал лицето й с устни, той бил промърморил някакви думи. Детето, което стоеше най-близко до него, ги каза по-късно, каза ги и на внуците си, когато беше станало хубава стара жена, че го е чула да казва: „Животът на човек, когото обичате.“

Когато отиде в другата стая, той внезапно се обърна към мистър Лори и баща й, които го бяха последвали, и каза на последния:

— Вие имахте такова голямо влияние, доктор Манет, и то до вчера. Поне го опитайте. Тия съдии и всичките хора на власт се държат дружелюбно с вас и оценяват вашите заслуги. Нали така?

— Нищо, свързано с Чарлс, не беше скривано от мен. Имах най-големи уверения, че ще мога да го спася, и го спасих — отговори той много смутено и много бавно.

— Опитайте пак. Има малко време от сега до утре следобед, но все пак опитайте!

— Смятам да опитам. Няма да се спра нито минутка.

— Това е добре. Виждал съм преди енергия като вашата да върши големи неща. Но никога — добави той едновременно с усмивка и въздишка — толкова големи. Все пак опитайте! Въпреки че животът струва малко, когато го похабим, все пак заслужава това усилие. Дори и да не заслужава, не е кой знае какво да се жертвува.

— Ще отида — каза доктор Манет — направо при прокурора и председателя и при други, които е по-добро да не споменавам. Ще им напиша и писмо, но чакайте, има някакво чествуване на улицата и няма да мога да намеря никого, докато не се мръкне.

— Вярно. Е, в най-добрия случай има някаква отчаяна надежда и тя няма да стане по-отчаяна, ако почакаме да се мръкне. И все пак ми се иска да побързате! Макар че, вижте какво, аз не очаквам нищо. Кога се надявате да видите тия тъмни сили, доктор Манет?

— Веднага щом се мръкне, надявам се. След час-два.

— След четири часа се мръква скоро. Нека да е повече от час-два. Ако отида в девет у мистър Лори, ще мога ли от приятеля ви или от самия вас да науча какво сте направили?

— Да.

— Дано успеете.

Мистър Лори последва Сидни до външната врата и като го докосна по рамото, го накара да се обърне на тръгване.

— Нямам надежда — каза мистър Лори с тих и тъжен шепот.

— Нито пък аз.

— Може някой от ония мъже или всички те да са имали желание да го пощадят — което е само предположение. Та какво е за тях животът му и животът на който и да било! След онази демонстрация в съда едва ли ще се осмелят да го спасят.

— И аз така мисля. В онзи рев просто чух как пада ножът.

Мистър Лори се облегна на вратата и наведе глава към нея.

— Не унивайте — каза меко Картън, — не скърбете. Аз внуших тази идея на доктор Манет, защото смятах, че един ден това ще е утеха за нея. Иначе тя може да си мисли, че животът му е отишъл ей тъй, безсмислено, или е бил похабен. Това ще я мъчи.

— Да, да, да — отвърна мистър Лори, бършейки очи. — Прав сте. Но той ще загине, няма истинска надежда.

— Да. Той ще загине, няма истинска надежда — повтори като ехо Картън. И си отиде с твърда стъпка надолу по стълбите.