Чарлз Дикенс
Повест за два града (6)

ГЛАВА V
КРЪЧМАТА

Голяма бъчва вино бе паднала на улицата и се бе счупила. Това стана при свалянето й от една кола. Бъчвата се бе изтърколила рязко навън, обръчите й се бяха скъсали и сега лежеше на камъните точно пред вратата на кръчмата, разпукана като орехова черупка.

Всички хора наоколо бяха изоставили работата си или безделието си и се бяха завтекли към това място, за да пият вино. Грубите и безформени камъни на улицата, разкривени на всички посоки и специално предназначени, както би могло да се помисли, за да осакатяват всяко живо същество, което се доближи до тях, бяха задържали виното и го разделяха на малки локви, всяка от които бе заобиколена от своя собствена група или тълпа според големината си. Някои мъже коленичеха, събираха шепите си като черпаци и пиеха или се опитваха да помогнат на наведените над раменете им жени да сърбат, преди виното да изтече между дланите им. Други, мъже и жени, гребяха в локвите с малки изпочупени глинени канчета или дори потапяха женските забрадки, които после изстискваха в устата на децата; други правеха малки диги от кал, за да попречат на виното да изтича; трети, насочвани от зрители, които гледаха от горните прозорци на околните къщи, се втурваха ту тук, ту там, за да пресекат малките поточета, които тръгваха в нови посоки; други пък се бяха посветили на прогизналите и оцветени от винената утайка парчета от бъчвата, като ближеха и дори хрускаха мокрите, прогнили от виното дъски с настървение и наслада. Нямаше канализация, по която виното да се оттече, и хората не само успяха да го изгребат всичкото, но заедно с него изгребаха и толкова много кал, та би могло да се помисли, че е минавал уличен чистач, ако някой, който познаваше това място, би могъл да повярва на такова чудо.

Пронизителни смехове и весели гласове — гласове на мъже, жени и деца — ехтяха по улицата, докато траеше тази игра. В забавата почти нямаше грубости и веселието бе голямо. Чувствуваше, се някаква особена задружност, явното желание всеки един да се присъедини към някой друг, ксето се проявяваше, особено у по-веселите и безгрижните, в спонтанни прегръдки, наздравици, ръкостискания, а някои дори танцуваха, уловени за ръце по десетина души. Когато виното свърши и местата, където то беше в най-голямо изобилие, бяха разорани от човешки пръсти, тези прояви престанаха също тъй внезапно, както бяха започнали. Човекът, който беше оставил триона си да стърчи в дървото, което бе рязал, отново се залови за работа; жената, оставила на прага малко гърне с гореща пепел, в която се мъчеше да облекчи болката на премръзналите си пръсти на ръцете и краката или пръстчетата на детето си, се върна на мястото си; мъже със запретнати ръкави, сплъстени къдри и мъртвешки бледи лица, които бяха изпълзели сред зимния привечерен здрач от разни изби, се отдалечиха, за да се спуснат отново в тях; на сцената падна мрак, който изглеждаше там много по-естествен от слънчевата светлина.

Виното беше червено и обагри тясната уличка в парижкото предградие Сен Антоан, където го бяха разлели. То обагри също така много ръце и много лица, много боси нозе и много дървени обувки. Ръцете на човека, който режеше дърва с триона, оставиха червени следи по цепениците, а челото на жената, която кърмеше детето си, се оцвети от обагрения парцал, който тя отново уви около главата си. Ония, които се бяха полакомили да гризат дъските на бъчвата, бяха се изцапали около устата и имаха вид на тигри; един весел шегобиец, изцапан по същия начин и чиято глава бе по-скоро извън, отколкото вътре в една дълга, мръсна, торбеста нощна шапка, потопи пръст в гъстата винена утайка и издраска на една стена — КРЪВ.

Щеше да дойде време, когато и това вино щеше да се лее по уличната настилка и багрите му щяха да червенеят по камъните.

Мракът, който един мимолетен лъч бе прогонил от светото лице на сен Антоан, сега отново го обгърна и този път тъмата беше дълбока — студът, мръсотията, болестите, невежеството и недоимъкът бяха благородниците, които прислужваха на светеца — все велможи с голяма власт, особено последният от тях. Хора зъзнеха на всеки ъгъл, влизаха и излизаха от всеки вход, трепереха в останки от дрипи, развени от вятъра — това бяха представителите на един народ, подлаган на ужасно смилане и премилане, и то съвсем не в приказната мелница, от която старите излизали млади. Те бяха преминали през мелницата, която смила младите на старци; децата имаха старчески лица и сериозни гласове; върху тях, както и върху лицата на възрастните, във всяка бразда на възрастта кълнеше знакът ГЛАД. Той преобладаваше навсякъде. Глад беше провиснал от високите къщи в жалките дрехи, окачени на прътове и въжета; Глад беше вграден в тях със сламата, парцалите, дъските и хартията, с които кърпеха дупките по къщите, пак от Глад беше пропито всяко късче от нищожния запас дърва за огрев, които човекът режеше; Глад бе втренчил очи от бездимните комини и вонеше от мръсната улица, из чиито нечистотии нямаше нищо, което би могло да послужи за ядене. Глад бе изписан по рафтовете на хлебарницата върху всяко малко хлебче от оскъдната лошокачестве-ка стока, както и в колбасарницата — по всеки приготвен от месо на престарели кучета салам, който се предлагаше за продан. Глад тракаше със сухите си кости сред кестените, които се печаха във въртящия се цилиндър, Глад бе накъсан на микроскопични парченца във всяка паница каша от картофени обрезки, изпържени с няколко едва капнати капки олио, която се продаваше за половин грош.

Неговото обиталище му отговаряше във всяко отношение. Тясна, извита улица, пълна с низост и смрад, от която се разклоняваха други тесни, извити улички, всичките населени с дрипи и нощни шапчици, всичко, което погледът виждаше, носеше отпечатъка на една мрачност, вещаеща зло. Хората имаха изражение на преследвани зверове, но в тях все още се четеше дивата надежда да пропъдят преследвачите си. Макар подтиснати и угнетени, сред тях не липсваха нито огнени погледи, нито стиснати устни, побледнели от усилието да премълчават; нито пък чела с бръчки, сплетени като клупа на бесилката, който бяха готови да изтърпят на шиите си или сами да надянат на някого. Фирмените надписи (а те бяха почти така многобройни, както и дюкянчетата) до един представлязаха мрачни илюстрации на Нуждата. Месарят изобразяваше на фирмата си само най-мършави ребра, хлебарят—най-долнопробен постен хляб. Над кръчмите бяха грубо нарисувани пиещи хора, гракнали зловещо над чашите разредено вино и слаба бира, смръщени в застрашително единомислие. Нищо не се изобразяваше в цветущ вид освен сечивата и оръжията; но ножовете и секирите на ножаря бяха остри и лъщяха, чуковете на ковача бяха тежки и изделията на оръжейния майстор изглеждаха опасни. Осакатяващите камъни на настилката, с много локви, вода и кал помежду им, не образуваха прагове, а просто изчезваха пред къщните врати. В замяна на това помийният улей течеше посред улицата, стига изобщо да течеше, а това се случваше само след проливни дъждове, когато след много причудливи изблици се изливаше в къщите. Над улиците, на голямо разстояние, груби лампи бяха окачени на въжета и макари; нощно време, след като фенерджията ги смъкнеше, запалеше и вдигнеше, отново над главите на хората се разлюляваше една отвратителна рядка гора от мъждеещи фитили, които като че плуваха по море. И това наистина беше море, а буря, застрашаваше кораба и екипажа.

Защото щеше да дойде време, когато мършавите плашила от този квартал щяха в глада и безделието си да се нагледат на работата на фенерджията и щеше да им хрумне да подобрят метода му и да издигнат с въжетата и макарите му хора, за да огреят тъмнината на живота им. Но това време още не беше дошло и всички ветрове, които духаха над Франция, напразно развяваха дрипите на плашилата, тъй като красивите сладкопойни птички никак не се смущаваха от това.

Кръчмата беше на ъгъл, по-добра от много други по вида и нивото си, и собственикът й, застанал пред нея в жълта жилетка и зелен панталон, бе наблюдавал борбата за разлятото вино.

— Това не е моя работа — каза той най-после, свивайки рамене. — Хората на винарите я счупиха — да донесат друга.

Погледът му се спря на високия шегобиец, които изписваше шегата си, и му подвикна през улицата.

— Хей, Гаспар, какво правиш там?

Човекът му посочи многозначително изписаната дума, както често правят подобни хора. Шегата не бе улучила целта си и напълно се беше провалила, което също така често се случва на подобни хора.

— А бе ти да не си кандидат за лудницата? — каза кръчмарят, пресече улицата и заличи написаното, като размаза върху него шепа кал, която бе загребал за целта. — Защо пишеш по улиците? Няма ли други места, кажи ми, няма ли други места, дето да пишеш такива думи?

Упреквайки го, той отпусна по-чистата си ръка (може би случайно, а може би не) върху сърцето на шегобиеца. Шегобиецът я удари със своята, подскочи пъргаво нагоре и се приземи в чудновата танцова поза, като държеше в ръка едната си изцапана обувка, която бе изул с ритник и уловил във въздуха. При тези обстоятелства той имаше вид на един безкрайно, да не кажем дяволски, мръсен шегобиец.

— Обуй я, обуй я — каза другият. — Наричай виното вино и си гледай кефа. — С този съвет той избърса мръсната си ръка направо в дрехата на шегобиеца — и то съвсем умишлено, тъй като я беше изцапал заради него, — след което прекоси обратно улицата и влезе в кръчмата.

Този кръчмар беше около тридесетгодишен човек с врат на бивол и войнствен вид и вероятно имаше горещ темперамент, тъй като въпреки студения ден не беше облякъл палтото си, а го беше метнал на рамо. Освен това ръкавите му бяха навити и кафявите му ръце бяха голи до лактите. На главата си нямаше нищо друго освен собствената си ситно къдрава къса тъмна коса. Той изобщо беше мургав човек, с добри очи, малко раздалечени едно от друго — признак на смелост. Правеше впечатление на човек с добър, но и неумолим характер; очевидно много решителен и с твърда воля — човек с когото да не ти се прииска да се срещнеш на тясна пътека с пропасти от двете страни, защото нищо не би го накарало да се върне. Когато той влезе в кръчмата, съпругата му мадам Дефарж седеше зад тезгяха. Тя беше едра жена, приблизително на неговата възраст, със зорки очи, които като че никога не спираха погледа си на нищо, големи ръце с много пръстени и гривни по тях, неподвижно лице, изразителни черти и много спокойно държане. Имаше нещо у мадам Дефарж, което караше човек да предположи, че тя едва ли често греши в своя вреда в сметките. Тъй като беше чувствителна към студа, мадам Дефарж беше увита в кожи, а около главата си бе омотала доста голям светъл шал, който обаче не скриваше големите й обеци. Плетивото й беше пред нея, беше го оставила, за да почисти зъбите си с клечка. Погълната от това занимание, опряла десния си лакът на лявата длан, мадам Дефарж не каза нищо при влизането на повелителя й, само съвсем леко се покашля. Това, заедно с повдигането на тъмноочертаните й вежди над клечката за зъби, от което те се сключиха в една широка линия, подсказа на съпруга й, че няма да е зле да поогледа кръчмата и види дали някой нов посетител не е влязъл, докато той е бил навън.

И тъй, кръчмарят се заоглежда, докато погледът му се спря на възрастен господин и младо момиче, седнали в един ъгъл. Имаше и други посетители — двама играеха на карти, двама на домино, а на тезгяха трима бавно допиваха малките си чаши вино. Докато минаваше зад тезгяха, той забеляза, че възрастният господин каза с поглед на младото момиче: „Това е нашият човек.“

— А ти пък, да те дявол вземе, какво правиш в тази кръчма? — каза мосю Дефарж на себе си. — Не те познавам.

Но се престори, че не е забелязал двамата непознати и завърза разговор с триумвирата на тезгяха.

— Какво става, Жак? — каза единият от тримата на мосю Дефарж. — Изпиха ли всичкото разлято вино?

— До капка, Жак — отвърна мосю Дефарж.

След като тази размяна на малки имена завърши, мадам Дефарж, както чистеше зъбите си с клечката, се покашля отново и малко повдигна сключените си вежди.

— Не им се случва често — каза вторият, обръщайки се към мосю Дефарж — на тия нещастни животни да опитат вкуса на виното или на каквото и да е друго освен на черния хляб и смъртта. Нали така, Жак?

— Така е, Жак — отвърна мосю Дефарж.

При тази втора размяна на малки имена мадам Дефарж, която все още работеше с клечката си с най-дълбоко спокойствие, се покашля отново и още малко повдигна съединените си вежди.

Сега и последният от тримата остави празната си чаша, облиза устни и каза:

— А! Толкова по-зле! Тези добичета имат все горчив вкус в устата и живеят тежък живот, Жак. Прав ли съм, Жак?

— Прав си, Жак — отвърна мосю Дефарж.

Тази трета размяна на малки имена завърша в момента, когато мадам Дефарж остави клечката и без да сваля вежди, се размърда леко на мястото си.

— Я чакай, вярно бе! — промърмори съпругът й. — Господа, да ви представя жена си.

Тримата клиенти свалиха шапки на мадам Дефарж с три церемониални жеста. Тя отвърна на тяхната проява на уважение, като изви глава и им хвърли кратък поглед. След това небрежно огледа кръчмата, взе си плетивото и с вид на пълно спокойствие и душевно равновесие се залови за него.

— Господа — каза съпругът й, който зорко я наблюдаваше, — довиждане. Ергенската стая, която искахте да видите и за която питахте, когато излязох, е на петия етаж. Вратата на стълбището извежда в един малък двор съвсем близо тук вляво — и посочи с ръка, — до прозореца на моето заведение. Но сега си спомням, че един от вас вече е бил тук и може да показва пътя. Господа, лека нощ!

Те платиха виното си и излязоха. Очите на мосю Дефарж изучаваха жена му, която плетеше, когато възрастният господин стана от мястото си в ъгъла, приближи и запита дали може да поговори с него.

— С удоволствие, господине — каза мосю Дефарж и спокойно тръгна с него към вратата.

Разговорът им бе кратък, но много решителен. Почти при първата дума мосю Дефарж трепна и заслуша с дълбоко внимание. Преди да мине и минута, той кимна и излезе. Тогава господинът направи знак на младото момиче да приближи и те също излязоха. Мадам Дефарж плетеше с ловки пръсти и неподвижни вежди и нищо не забеляза.

Като напуснаха по този начин кръчмата, мистър Джарвис Лори и мис Манет се присъединиха към мосю Дефарж пред прага, към който той току-що бе напътил тримата си приятели. Прагът водеше в един вонящ малък черен двор и беше общ вход за голям брой къщи, населени от голям брой хора. В мрачния, застлан с плочи вход към мрачното, застлано с плочи стълбище мосю Дефарж коленичи на едното си коляно пред дъщерята на бившия си господар и приближи ръката й до устните си. Това изискано действие съвсем не бе извършено изискано; през последните няколко секунди той се бе преобразил забележително. По лицето му не се четеше нито добър характер, нито пък беше останала следа от откритост; той се бе превърнал в потаен, гневен и опасен човек.

— Много е нависоко, трудничко е. По-добре да започнем по-бавно — каза мосю Дефарж на мистър Лори със строг глас, когато започнаха да се изкачват по стълбата.

— Сам ли е? — попита вторият,

— Дали е сам? Бог да му е на помощ, че кой ще е с него? — отвърна другият със същия нисък глас.

— Значи, тогава винаги е сам, така ли?

— Да.

— Това негово желание ли е?

— Необходимост. Какъвто беше, когато го видях за пръв път, след като ме намериха и искаха да знаят дали съм съгласен да го прибера, и то без да приказвам много, ако не искам да си изпатя — какъвто беше тогава, такъв е и сега.

— Променен ли е много?

— Променен!

Съдържателят на кръчмата спря, опипа стената и избълва тежка ругатня. Никакъв пряк отговор не би бил и наполовина така изразителен. Докато се изкачваше по стълбите с двамата си спътника, настроението на мистър Лори ставаше все по-мрачно и по-мрачно.

Такова едно стълбище, с прилежащите към него части, в някоя по-стара и гъсто населена част на Париж и сега би било доста неприятно място; но по онова време то беше наистина погнусяващо за непривикналия човек с незакоравели сетива. Всеки малък дом в огромния мръсен кошер на една висока сграда, сиреч стаята или стаите, които имаха вход откъм общото стълбище, изнасяха на площадката си своя собствена купчина смет, освен боклука, който изхвърляха през прозорците. Нищо не можеше да попречи на трупащата се гниеща маса нечистотии, които биха замърсявали въздуха дори ако бедността и лишенията не го зареждаха със собствената си неуловима за обонянието нечистотия; съчетанието на двата източника обаче го правеше почти непоносим. Сред такава атмосфера водеше пътят към една стръмна тъмна шахта, пълна с мръсотии и отрова. Под влияние на собственото си безпокойство и вълнението на младата си спътница, което нарастваше с всеки миг, мистър Джарвис Лори на два пъти се спря, за да си поотдъхне. И двата пъти той спираше край печални решетъчни прозорци, от които като че ли излизаше и последният останал чист въздух, а се вмъкваха всякакви гнили и отвратителни изпарения. През тези ръждиви отверстия човек не виждаше, а по-скоро вкусваше хаоса от коптори навсякъде наоколо и нищо по-близко или по-ниско от двете големи кули на Нотр Дам не вдъхваше никаква надежда за здравословен живот или чисти стремления.

Най-после стигнаха до върха на стълбището и там спряха за трети път. За таванския етаж трябваше да се изкачат по още една стълба, по-стръмна и по-тясна. Съдържателят на кръчмата, който през целия път вървеше малко напред и все гледаше да е по-близо до мистър Лори, като че ли се боеше да не би младото момиче да му зададе някой въпрос, сега се обърна кръгом и след щателно търсене из джобовете на палтото, което носеше на рамо, извади един ключ.

— Значи, вратата е заключена, приятелю? — каза мистър Лори изненадано.

— Ами да — беше мрачният отговор на мосю Дефарж.

— Считате за необходимо да държите злощастния човек така изолиран?

— Считам за необходимо да щракна ключа — прошепна по-близо до ухото му мосю Дефарж и силно се намръщи.

— Защо?

— Защо ли! Защото е живял толкова дълго заключен, че ще се уплаши — ще побеснее — ще се разкъса на парчета — ще умре — не знам каква друга беда би извършил — ако тази врата остане отключена.

— Възможно ли е? — възкликна мистър Лори.

— Дали е възможно? — повтори горчиво мосю Дефарж. — Да. В прекрасен свят живеем, щом това е възможно и щом много други подобни неща са възможни, и не само са възможни, но и стават — стават, разбирате ли! — под ей това небе, всеки божи ден. Да живее дяволът! Да вървим!

Този диалог се водеше с такъв приглушен шепот, че нито дума от него не достигна ушите на младото момиче. Но тя вече трепереше от такова силно вълнение, лицето й изразяваше такава дълбока загриженост, а най-вече такъв ужас и страх, че мистър Лори се почувства длъжен да й каже няколко успокоителни думи:

— Смелост, драга госпожице! Кураж! Не забравяйте, че сме дошли по работа! След миг най-лошото ще е вече отминало; трябва само да прекрачим прага и най-лошото ще е отминало. След това започва всичко хубаво, което му носите — облекчението, щастието. Нека нашият добър приятел бъде любезен да ви помогне по тая стълба. Добре, благодаря, приятелю Дефарж. Хайде сега, че имаме да вършим работа, работа!

Те тръгнаха нагоре бавно и внимателно. Стълбата беше къса и скоро я изкачиха. Най-горе тя рязко извиваше и когато стигнаха там, изведнаж видяха трима души, които, наведени до една врата, със събрани глави, напрегнато гледаха в стаята през процепи или дупки в стената. Когато чуха приближаващите стъпки, тримата мъже се обърнаха и се изправиха и се оказа, че това са тримата съименници, които до преди малко пиеха в кръчмата.

— Вашето посещение така ме изненада, че ги забравих — обясни мосю Дефарж. — Оставете ни, момчета, имаме работа тук.

Тримата се изнизаха покрай тях и мълчаливо тръгнаха надолу.

Тъй като на този етаж нямаше друга врата и тъй като, щом останаха сами, съдържателят на кръчмата се насочи право към нея, мистър Лори го запита шепнешком и малко гневно:

— Да не би да показвате мосю Манет като на панаир?

— Показвам го, както видяхте, на неколцина избрани.

— Е, хубаво ли е това?

— Аз смятам, че е хубаво.

— Кои са тези неколцина? Как ги избирате?

— Избирам ги като истински мъже и мои съименници — аз се казвам Жак, — на които тази гледка може да донесе полза. Това за вас е достатъчно: вие сте англичанин. Почакайте тук, ако обичате, за момент.

Задържайки ги с предупредително движение, той спря и погледна през един процеп в стената. Скоро вдигна глава и чукна два-три пъти по вратата — очевидно единствено с намерението да вдигне шум. Със същата цел той драсна по нея три или четири пъти с ключа, след това го пъхна шумно в ключалката и го превъртя колкото можеше по-бавно.

Под натиска на ръката му вратата бавно се отвори навътре, той надзърна в стаята и каза нещо. Слаб глас му отговори. И двете реплики бяха почти едносрични.

Той погледна назад през рамо и им кимна да влязат. Мистър Лори здраво прихвана дъщерята през кръста, тъй като усещаше, че тя едва се държи на краката си.

— На работа, на работа! — подкани я той, а по бузата му проблесна влага, която никак не беше делова. — Влезте, влезте!

— Страх ме е — отвърна тя разтреперана.

— Страх ви е? От какво?

— От него. От баща ми.

В известен смисъл поставен в отчаяно положение от нейното състояние и кимането на водача им, той издърпа треперещата й ръка през раменете си, приповдигна я и бързо я въведе в стаята. Остави я до самата врата; тя се бе вкопчила в него и той я придържаше.

Дефарж извади ключа, затвори вратата, заключи я отвътре, отново извади ключа и го задържа в ръка. Той извърши всичко това методично, придружавайки действията си с колкото бе възможно по-резки и високи шумове. Най-после прекоси стаята с отмерени крачки и приближи до прозореца. Там спря и се извърна.

Таванското помещение, построено за склад на дърва и на трупи, беше мрачно и тъмно: отворът във форма на капандура всъщност не беше прозорец, а една врата към покрива, над която имаше малка макара за издигане на товари от улицата; вратата не беше остъклена и се състоеше от две крила, които се затваряха по средата, както всички френски врати. За да не влиза студ, едното крило на тази врата беше здраво затворено, а другото съвсем малко открехнато. По такъв начин в стаята се процеждаше толкова малко светлина, че като влезеше човек, най-напред не виждаше почти нищо и в този мрак единствено дългият навик можеше да развие у някого способността да извършва работа, изискваща прецизност. И все пак именно такава работа се вършеше в това таванче: гърбом към вратата и с лице към прозорците, където съдържателят на кръчмата беше застанал и го гледаше, дребен беловлас човек седеше на ниска скамейка, приведен напред, и бе погълнат от работата си — той майстореше обувки.